Терминът “вероятност” в обикновената реч почти винаги се използва без разбиране какво именно се има предвид. Докато не сме определили какво възприятие или съвкупност от възприятия наричаме “вероятност”, то ще си остане просто празен звук, абстрактна концепция.
С терминът “вероятност” аз наричам число. Това не е процес, не е явление, не е знание за бъдещето, не е и частично знание за бъдещето. Това е просто число, получено в резултат от строго определени опити и последвалите ги строго определени математически действи.
Например, трябва да пресметна вероятността монетата да падне тура. 20 пъти хвърлям монетката, 12 от които тя пада тура. Опитът е строго определен – трябва да подхвърлиш монетката 20 пъти, да няма вятър, на определено място. Сега моге да кажа, че изчислената от този опит вероятност, че монетката ще падне тура е 12 случая от 20, т.е. 60%. Но това не значи, че и при следващия експеримент тя ще падне тура в 12 случая от 20. Това означава, че ние можем да прасметнем вероятността за тези условия, а след 5 минути тези условия могат да се променят. Или самите обекти, с които правим изследването могат да се променят. Или моге да се промени нещо, което на дадения момент не възприемаме. Или да започне да действа фактор, който преди преди не се е проявявал. И така нататък. Щом си имаме работа с математическа абстракция, то в този случай изчислената вероятност може да бъде използвана за апроксимация, но в реалния живот вероятостта не обозначава нищо, освен число. Ако съм изпуснала лъжицата 10 пъти и тя 10 пъти е паднала на пода, вероятността, че тя и на 11 път ще падне на пода е 100%. В математическата абстракция тя и на 11ия път ще падне на пода, но в реалния живот може да стане всичко: някой да дотърчи и да ми измъкне лъжицата, да стане земетресение и лъжицата да хвръкне към небето, да ме блъснат в гърба и лъжицата да изхвръкне чак в другата стая.
За какво тогава да изчисляваме вероятността, ако бъдещето може да бъде всякакво? Ако имам това число, мога да изхождам от него при планирането на своите действия. Например, напрвих следния експеримент: хвърлих монета 10 пъти, 3 от които тя падна тура. Изчислих вероятността: 3 случая от 10. И сега трябва да заложа пари на ези или на тура. Имайки предвид изчислената вероятност, заложих на ези, но това не означава, че ще се падне именно ези. Ако пък не искам да се ръковоля от изчислената вероятност, то мога да се ръководя от нещо друго (желание, мисли, емоции и т.н.) Затова фактът, че се ръководя от нея си е мой избор.
Концепция на “принципиалната възможност”. В случая с монетата ние можем да направим няколко експеримента, за да изчислим няколко вероятности и да вземем тяхната средна стойност. А какво да правим с явления, чиято статистика не можем да съберем? Например, как да изчислим вероятността от атомна война? Ще се договорим да смятаме за начало на ядрена война взрив на атомна бомба. Напимер, президентът трябва да натисне копчето, ракетата трябва да полети, не трябва да я уцелят, бомбата трябва да се взриви. На свой ред, за да натисне копчето президентът, трябва да се случат още ред събития. Например, вражески президент да прати по дяволите този президент, конгресът трябва да вземе решение да започне война и т.н. Имайки тази данни, ние можем да пресметнем каква е вероятността утре да започне ядрена война. Събираме статистика за онези явления, които могат да доведат до атомна война и изхождайки от тази статистика изчисляваме вероятността. И именно това правят хората когато пресмятат вероятността за война и вероятният й край. Същите сложни разчети се правят и при прогнозиране на времето.
По този начин, принципиалната възможност да се изчисли вероятността съществува тогава, когато е определено онова, което пресмятаме и когато знаем, какво и как му влияе. Пълнотата и точността на тази информация нямат определящо значение за принципиалното съществуване на възможността да се изчисли вероятността. Във всички случаи можем да изчислим вероятността, даже и ако имаме само откъслечни данни за факторите и типовете влияния върху интересуващия ни резултат.
Ако имаме малко информация за изчисляването на вероятност (например, хвърлили сме монетката само два пъти), то можем да сметнем, че имаме твърде малко основания да се ръководим от изчислената вероятност, за да планираме действията си според нея. Но от факта, че имаме малко информация, вероятността няма да стане по-малко достоверна или по-малко точна. Вероятността не може да бъде нито точна, нито достоверна, защото тя не се явява знание за бъдещето. Даже ако изчислената вероятност е равна на 100 процента, то това на ми дава никакво знание за бъдещето. А онези изчисления, които съм направила към дадения момент не могат да бъдат неточни – та аз съм имала и общото количество изследвани явления и числото на онези явления, чиято вероятност съм изчислявала. Разделяйки едното число на другото, аз получих още едно число – вероятността.
Ако казвам, че някой може да се заеме с практиката, то това означава, че има такава вероятност. Ако аз допускам такава вероятност, то това оз начава, че тя може да бъде пресметната по някакъв начин. Но как може да се пресметне вероятността кой може да се заеме с практиката и кой – не? Преди да отговоря на този въпрос, трябва да отговоря на въпроса – а възможно ли е изобщо да се пресметне тази вероятност?
Но тук възниква ето такъв въпрос – вероятността на КАКВО се каня да пресмятам? Какво е това “начало на заниманията с практиката”? Какво е това явление? Например, бихме могли да се договорим, че ще наричаме “начало на заниманията с практиката” ще наричаме първия акт на отстраняване на НЕ, след което човек започва постоянно да отстранява НЕ. Но на мен са ми известни много случаи когато някой е започвал да остранява НЕ, но след това е зарязвал това начинание и се е връщал към обикновения живот. И не е ясно защо един човек продължава да отстранява НЕ и да се занимава с практиката, а друг я зарязва и се връща към обикновения живот. По този начин каквото и явление да се опитваме да обозначим като “начало на практиката”, ние ще се сблъскаме с невъзможността да го направим, тъй като в единия случай след това явление ще следва практика, а в другия – не. И неизвестно ЗАЩО става така. Излиза, че не можем изчислим вероятността на онова, за което си нямаме никакво понятие. Излиза, че не можем да кажем нито, че клошар може да се заеме с практиката, нито, че професор не може да направи това. Всичко, което можем да кажем е, че ние нищо не знаем за това.
Сега възниква ето какъв въпрос: от какво тогава да се ръководим? Нали, ако вчера N. е бил помрачено същество, то аз не знам какво представлява той днес. А ако той днес е помрачено същество, то на мен нищо не ми е известно за това, няма ли той да се заеме с практиката утре. В този случай аз мога да се ръководя само от едно – от своето желание да общувам с него. А ако аз заемех позицията, че N. във всеки един момент моге да се заеме с практиката, аз бих могла да изпитвам обусловено от тази концепция желание всеки ден да общувам с него, та нали концепцията е такава, че “всеки един момент той може да започне да се занимава с практиката”. И не само с N, а още и с М, със съдеда от апартамента до нас, с клошаря, който се върти край павильона за бира и т.н. По този начин аз всеки ден бих следвала своето механично (т.е. концептуално обусловено) желание, но разбира се, всеки ден бих била тровена от това (тъй като у мен не възниква озарено желание, не обусловено от тези концепции, да общувам с тези хора), но не бих могла да се избавя от вечния източник на отравянето. Това е все едно като пред мен да има отрова, а аз да си мисля: “Но аз не знам – ами ако пък днес тя няма да ме отрови, ами ако изведнъж е станала вкусна, а на мен ми се искат вкусни работи.” и да започна да я опитвам и да се тровя. Разбира се, такова неизменно отравяне би предизвикало желание да анализирам нещата, след което бих седнала и бих си изяснила какво е “има вероятност той да се заеме с практиката”. Между другото, така си и беше.
Имам данни за това, че онези, които се опитват да заемат такава позиция в разсъжденията си: видите ли “всеки един човек би могъл да се заеме с практиката във всеки един момент” в реалността не постъпват така – те все пак спират да общуват с онези, които не са им интересни и са им неприятни когато вече не могат да преодоляват своите НЕ. При тях неизбежно възниква конфликт между желанието и концепцията и освен това възниква и неискреност, тъй като те не искат да признаят лъжовността на своята концепция, а също така не искат да признаят, че действат въпреки своята концепция, но все пак действат въпреки нея. Създаващият се омагьосан кръг от самозаблуда ги дови до ужасно затъване в НФ и НЕ.