През съня си усетих деликатното почукване и мека еротична вълна ми напомни за Дани. Аз извиках, че сега ще дойда, бързо се облякох и излязох навън. Дани чакаше опрян на нестабилния дървен парапет. Това момче определено ми харесва, иска ми се да го хвана за ръката и почувствам докосването на пръстите му… такава фина сексуална игра, която най-вероятно е възможна само в началото на запознанството.
– Здрасти, Мая! – в очите му играеше същото дяволче, което и в мен някъде дълбоко в долната част на корема. – Тук има хубаво ресторантче наблизо, искаш ли да вечеряме?
– Искам е меко казано. Да вървим, муцуно!
Той малко се същиса при думата “муцуна”, но като погледна смръщеното ми в хитра усмивка носле, преосмисли чутото (хайде, не ме карай да се сковавам, свиквай, че не съм дамата с камелиите).
Подбутнах го към шикарата, скочихме в нея и заплувахме покрай плаващите къщи, които хвърляха отблясъци от светлина по водата. Тези къщи-лодки, осветени отвътре, приличат на ламти с плетени абажури, в които е толкова лесно да си доизмислиш приказен живот. Плясъкът на водата, далечната музика, която ми се струва красива и мелодична, редките трели на птиците – всичко това омагьосва, покрива с дантелена мрежа повърхността на дълбоката тишина.
Ние седяхме толкова близо един до друг, че аз чувствах неговата топлина и ароматът му. Колко е хубаво, че той не използва никакъв одеколон и аз можех да почувствам как ухае именно той: слънчево и спокойно. Дани като че почувства моето настроение и властно, но нежно ме хвана за раменете и ме притегли към себе си. …Нито целувка, нито друг стандартен сценарий – той просто здраво ме притисна към себе си и това събуди изблик на еротични преживявания, леко ми се зави свят, всичко в мен реагираше с проблясъци на гъделичкащо блаженство в гърдите. Музиката, ту близка, ту далечна, се стеле крадешком по водата между лотосите, особено сладостно се вплита в това кълбо от чувства – тя самата прилича на еротични докосвания. В долната част на корема, дълбоко вътре глухо пулсира предусещане и по цялото тяло отгоре надолу струи сладостно, едва проявено чувство – като лепкава вода от сънищата.
– Тук има тераса, от която се вижда езерото. Ще отидем ли?
– Да, тераса – това е чудесно! Отиваме!
Лодката се приближи до ресторанта. Ниските меки кресла приличат на малки шезлонги, в тях може и да се седи седнал и полулегнал. Всяка маса е отделена от другите с гъсти растения в огромни саксии, голямо кандило свети с мека топла светлина, като успява да разпръсне тъмнината само на разстояние една протегната ръка. Някъде в ъгъла съвсем тихичко звучи мантра и димят благовония. Аз преместих леко настрани креслото си, протегнах крака и ги сложих при Дани – между коленете му. Като обхвана моите стъпала, той започна доста откровено да ги мачка и гали. Аз се смъкнах леко надолу в креслото и моите крака се опряха между неговите. Там беше гъвкаво и горещо… Гледах го в очите и меко натисках с пръстите на краката… тази игра е възхитителна (само да не свършиш, момченце)… Хрумна ми безумна мисъл. Бавно, отдавайки всяка дума на пространството, което ни съединяваше, аз произнесох:
– Дани, ако аз… те помоля… да разкопчееш дънките си… да си извадиш члена… и да оставиш крачетата ми да се разправят с него… ще го направиш ли?
Под моите пръстчета стана съвсем твърдо – сигурно него даже го заболя от теснотата там. Дишането на Дани се учести, секундно колебание, едва забележим поглед настрани, още секунда, за да се убеди, че обстановката е напълно интимна и даже ако дойде сервитьорът, то все едно нищо няма да види в пълния мрак в дълбочината на креслото. Ръцете на Дани се спуснаха надолу, но аз го спрях.
– Ти не ме разбра, аз не те моля да правиш това, аз само питам – ще го направиш ли, ако те помоля?
Той разбра играта ми.
– Разбира се.
– Ще го извадиш и ще го дадеш на крачетата ми?
– Ще го извадя…
– Искаш ли?
– Искам…
Ние се гледахме в очите и си разменяхме кратки фрази, чийто смисъл значеше по-малко от самия факт на тяхното произнасяне в такава ситуация.
– Дани, какъв е той?
– Той те иска…
– Усещам… той е толкова горещ и толкова твърд… не те ли боли, той е толкова напрегнат и на него му е тясно в дънките?
– Малко ме боли…
– Искаш ли да целунеш крачетата ми?
– Да…
– Ще целунеш ли всяко мое пръстче? Попипай, погледни какви малки хубави крачета имам.
– Ще ги целуна…
– Представяш ли си, ако сега го извадиш, аз ще го обхвана с пръстчетата на краката си… ще можеш ли да не свършиш?
– …
– Ще можеш ли?
– Възможно е…
– Няма да можеш… представи си – аз го заклещвам със своите крачета, стискам го, движа ги по него, гореща вълна се надига отвътре и ти няма да можеш нища да направиш, безволно се отдаваш на насладата и свършваш и аз чувствам как безсрамно потреперва твоя член всеки път, когато поредната струйка сперма изригва от него… право на моите чорапки… гореща…
– Чакай, стой… спри… иначе аз още сега…
Прас! Аз със сила ударих с юмрук по масата. Дани трепна и почти подскочи от мястото си. Сервитьорите-индийци запърхаха като пилци някъде във вътрешността на кафенето, но веднага стихнаха.
– Дани, – аз махнах краката си, наклоних се напред и го погледнах право в очите с поглед на есесовец. – Нека да завършим този разговор на темата за твоя тибетски Лама. Ще сложим точка, за да не оставаме в миналото нещо недоизречено. Аз ще бъда пределно пряма и откровена с теб, защото ме възбуждаш, предизвикваш симпатия и то не само еротична, затова давай честно. Да вземеш да престанеш да изпитваш напълно негативни емоции… Този съвет ми се струва връх на абсурда – това е все едно, да посъветваш да заобичаш всички хора, затова или твоят Лама е обикновен дърдорко, каквито аз не мога да понасям, или ти нещо не си разбрал както трябва.
Изглежда, че бурята в дънките на Дани моментално стихна, той придърпа креслото си към масата, стисна ръце в юмруци и ги сложи на масата.
Една минута измина в мълчание.
Втора.
– Дани?
– Добре, аз ще ти доразкажа тази история и заедно ще помислим какво означава всичко това.
– А… аз не умея да мисля заедно…
– Мая?
– Какво? Какво Мая? – Исках да кажа още нещо, или някаква грубост, или просто да се разплача – неясно защо ми се прииска… за известно време всичко ми се стори безсмислено и нищожно – седят два идиота, разказват си приказки, оплакват се един на друг, а животът си минава покрай тях, и да говориш, и да не говориш… – Добре, Дани, забрави за това… Та докъде бяхме стигнали?
Дани още минута ме гледаше съсредоточено със смешно извадено крайче на езика. Изплува ми картина от детските ясли – бебешор седи на гърнето и крайчето на езика се подава по същия начин… на мен ми е студено, късна вечер, под, покрит с плочки, всичко ми е чуждо… да, всичко е чуждо – това чувство аз с гордост носих през целия си живот – усещането, че съм абсолютно чужда и съвсем не на мястото си.
– Когато чух от Лобсанг този съвет, аз изпитах недоумение и разочарование – горе-долу както и ти. Ако някой ми беше казал това в някое кафене, най-вероятно бих постъпил точно така както направи ти в планината – бих станал и бих си тръгнал. Но на мен ми го каза човек, чието присъствие беше по-красноречиво от всякакви думи. На мен, разбира се, не ми се удава с думи да предам онази атмосфера, но този човек… не знам как да кажа – в негово присъствие аз усещах нещо такова, усещах нещо пронизително ярко в себи си, в определен момент даже ми се прииска да заплача като се притисна в него, както децата се притискат към майките си и не от самосъжаление, а от много дълбок възторг, все едно, че бях намерил своя остров на съкровищата и всичко това ставаше с мен! Аз не съм склонен към фонтанираща сантименталност, аз не ридая нощно време във възглавницата, не чета на глас стихове и не се удрям в гърдите, декламирайки на улицата :). Все пак аз съм рационален и съм склонен към ъъъ…. как го каза… да, не съм склонен към надута повърхностна екзалтация, затова аз още повече не можех да се отрека от това, което изпитвах в негово присъствие, като обвиня за всичко недоспиването или излишната ми впечатлителност… С тъга аз казах, като предвиждах някакъв скучно-вежлив край на разговора, че според мен това е невъзможно – да се отстранят негативните емоции, на което той отговори, че няма значение какво мисля аз, а има значение дали съм готов да си поставя такава цел и да я постигам каквото и да стане, или не съм готов? Разбирам ли аз, че тази задача е във висша степен важна, без нейното решение няма да има абсолютно нищо, никакви пътища, никакъв будизъм, никакво християнство, никакви простветления – въобще нищо, или не разбирам това, не го чувствам така?
– Дани, – аз нетърпеливо го прекъснах, – добре, важна е, важна е тази задача, но не е възможно тя да бъде решена, къде си срещал хора, които да са я решили?
– Аз го попитах абсолютно същото! Той ми отговори: “А ти къде си виждал хора, които са си поставяли тази задача и са се опитвали да я решат със цялата си сериозност и самоотдаване? А ако искаш да видиш човек, който е и поставил и решил задачата, то той е пред теб.”
– Бих искала да го видя… все пак е интересно – човек, напълно престанал да изпитва негативни емоции… ако това не е евтино позьорство… А къде да намеря този Лама, той е някъде тук, в Индия, в Непал?
Дани се усмихна и поклати глава.
– Дори и да беше в съседната стая… какъв е смисълът…слушай по-нататък.
Дяволчето в мен неочаквано врътна опашка и аз със знак помолих Дани да замълчи, свалих двете си презрамки, на които се държеше роклята ми и й позволих бавно да се смъкне надолу. Под неговия поглед моите оголени зърна се напрегнаха и безсрамно стърчаха.
– Искаш ли да пипнеш?
– Мълчанието беше по-красноречиво от всякакви думи.
– А да ги поближеш, да ги посмучеш, да ти стискаш… нежно и силно да ги хванеш, да подържиш гърдичките ми в своите ръце, да ги стискаш леко и да ме гледаш в очите – искаш ли?
Обичам контрастите…
Като изчаках още половин минута, аз се облякох. Дани преглътна и продължи.
– Без да разчитам на нищо, аз попитах – мога ли да се науча, в смисъл, може ли някой да ме научи на това? Може ли той сам да ме научи или да ми каже да ме научи? За да му направя добро впечатление, аз казах, че ми се струва, че аз съм човек вече в значителна степен освободен от негативни емоции и под ръководството на опитен майстор, може би ще успея бързо да постигна успех.
Лобсанг се замисли и около минута втренчено гледаше някъде през мен: “Ела утре на същото място, в пет сутринта. Всичко ще ти стане много по-ясно”.
Сервитьорът донесе соковете, задушените плодове и така желаното пиле! През следващите петнадесет минути не ни беше до разкази и до еротика. Ние мляскахме, като гризехме пилето като вълци, открадвайки един от друг най-апетитните парчета, ръмжахме и се смеехме. Постепенно пилето зае предназначеното му място в нашите стомаси, темпът на изяждане се забавяше, забавяше… и спря. Като си допих сока, аз се облегнах в креслото.
– И какво стана после?
Като хвърляше погледи към моите голи колене, Дани продължи.
– В пет сутринта едвам-едвам почваше да се разсъмва зад високите планини, беше доста хладно, абсолютно тихо и невероятно красиво. Аз отидох на мястото, никой не ме посрещна, но вратите не бяха затворени. Качих се на втория етаж и се озовах в коридора, който водеше съм стаята на Лобсанг. Мислех си дали няма да го събудя, нали беше още тъмно. Направих още няколко стъпки по коридора и изведнъж, още с първата стъпка разбрах, че нещо се е както трябва. По инерция направих още няколко стъпки и се спрях – “нещото, което не беше както трябва” се усилваше. Никога през живота си не бях изпитвал нещо подобно. Чувството беше, като че някой от тъмнината на ъглите ме опипва с поглед, при това с недобър поглед, с тежък и опасен. Да, лъхна на опасност. Аз стоях и осмислях усещанията си. Те определено се усилваха и на мен определено ми стана зле. Помня, че се изумих – още вчера тук всичко беше пронизано от слънчева топлина, от някаква екстатична безметежност, какво се беше променило и защо?
Направих още две крачки и неочаквано слаба, но остра болка ме прониза като игла. За малко да извикам. Вече нямах съмнения. Абсолютно определено усещах, че някой ме ненавижда. Някой злобен и мрачен седи и ме ненавижда, ненавижда всички и тази ненавист ми се струваше, че идва от всички страни. Истински се изплаших, аз се обърнах и направих няколко крачки назад към изхода. Пред стълбата се спрях, отдъхнах си и отбелязах, че ненавистта е изчезнала, останало е само чувството за напрегната недоброжелателност.
Стоях и не знаех какво да правя по-нататък. Нима толкова съм грешал за този човек? Ето какво ми се въртеше в главата непрестанно. Как можах да видя в Лобсанг просветлено същество, след като около него витае такава атмосфера на ненавист?
В главата ми стремително се разгръщаха картини на всякакви ужаси. Ти, сигурно, знаеш, че в Индия чуждестранните туристи изчезват отвреме навреме?
– Да, на няколко пъти видях обяви за изчезнали туристи.
– Това се случва тук не чак толкова рядко. Индия се смята за що годе безопасна страна и много хора пътешестват тук сами, даже момичета, но всъщност тази безопасност съществува в определени граници. На Мейн Базар или Тамел всичко е ОК, но само да направиш крачка настрани и попадаш в абсолютно фантастични катакомби, където вече никой не може да ти гарантира безопасността. Още повече ако употребяваш наркотици… Чувал съм, че понякога крадат бели хора за жертвоприношения. В главата ми се завъртяха всякакви мисли за това, че Лобсанг изповядва някакъв култ, та нали в древната тибетска традиция “бон” също е имало ритуали, свързани с човешко жертвоприношение… или това вече аз съм си го доизмислил от страх? Образът на Лобсанг започна да се измества от нещо зловещо, възникна определено желание по-скоро да се махна от тук, даже се опитвах да си спомня как изглеждат портите на манастира, за да разбера ще мога ли да се прекатеря през тях, ако се затворени и да избягам?
След още минута аз все пак преборих страха, отново си спомних вчерашните преживявания и опитах да се приближа до вратата на Лобсанг. И всичко се повтори отново. Но този път в мен се събуди ответна неприязън, аз преодолях страха си и реших да се срещна лице в лице с Лобсанг, какъвто и да се окаже той – злобен сектант или мъдър учител. Като направих още няколко крачки по коридора, аз отново бях принуден да спра. Главата ми буквално се пръскаше от диви пристъпи на болка – толкова силна беше ненавистта, която сега усещах с всяка клетка на тялото си. Даже се наклоних напред, все едно се борех с ураган, който иска да ме събори и направих още две крачки. Сега вратата на Лобсанг беше вече на няколко крачки от мен, но това разстояние се превърна в безкрайност. Аз не можех на направя нито крачка, в главата ми беше мъгла, пред очите – червени петна, чувствах, че още малко и или ще умра, или ще загубя съзнание. Болката и страхът ме парализираха и аз вече не можех да се върна – даже не можех да мръдна, струваше ми се, че ще умра от нещо ужасно, ако дори на дюйм се преместя напред или назад. Силите ме напускаха, аз усещах, че умирам, струваше ми се, че от ненавистта, насочена към мен ще ми кипне кръвта.
Разказът на Дани ме увлече, даже усетих неговия страх, почувствах се неуютно в тъмнината, която ни обкръжаваше, светлината на лампата започна да ми се струва тревожна.
– Внезапно всичко свърши. Все едно, че извадиха всичко от мен – и страхът, и ненавистта, и болката – всичко. Нежна прохлада се вливаше в мен, изпълваше ме със свежест, с преживяване за красота. Аз отново познавах нюансите на онези чувства, които изпитах вчера при общуването си с Лобсанг. Вратата на стаята му се отвори и аз паднах през прага, като едвам не се сгромолясах в ръцете му.
– Е, как така? Как може това да се съвмести с другото – такава ужасяваща ненавист и твърдения за освобождаване от негативните емоции?
– Именно за това го попитах и аз когато дойдох на себе си и изпих чаша чай с ужасен вкус, с който той веднага ме почерпи. Неговият отговор ме шокира. Той каза, че целият ужас, който съм изпитал са били моите собствени негативни емоции! Всичко, което той бил направил, това било “само” това, че напълнил пространството на коридора с безлика сила, която усилва всичко, което попадне в това поле. Той каза, че въпреки представи за себе си като за сравнително не злобно същество, аз непрекъснато култивирам, поддържам в себе си огромен спектър от най-разнообразни негативни емоции и даже тогава, когато както на мен ми се струва, че аз съм се освободил напълно от тях, то и тогава аз непрекъснато преживявам фонови, дънни негативни емоции – различни видове безпокойства, загрижености и т.н. Аз, разбира се, не се съгласих с него и казах, че не го лъжа и говоря съвършено откровено и той като мъдър човек трябва да вижда това, че аз съм честен пред него, не украсявам нищо, не се опитвам да се представя в най-добрата си светлина, но абсолютно искрено казвам, че когато вървях към него, то бях настроен много позитивно, изпитвах вдъхновение, дълбока симпатия и любопитство и аз нямах никакви такива дънни негативни фонови емоции, така че ако тази ужасяваща ненавист се е появила, то тя не се е появила от мен, тя е нещо странично и аз го усещах като странично.
– Изглежда някак си подозрително, та ти нищо не знаеш за това как и какво той там е “напълнил”… Какво ти отговори той?
– Той каза, че ми вярва, че аз действително мисля така, както казвам, но въпреки това, аз макар и искрено се заблуждавам и този пример може да ми послужи като урок за това колко дълбоко е заседнал в човек вируса с название “негативни емоции”, толкова дълбоко, че дори не ги забелязваме. В онзи момент аз се съгласих, че негативните емоции действително са вирус, но после аз постепенно загубих тази яснота, която изглежда толкова проста и толкова достъпна винаги, когато я има.
– По повод на вируса съм съгласна, но само хич не ми е ясно как да се боря с него, щам като често дори не може да бъде забелязан.
– Лобсанг каза, че работата по прекратяването на негативните емоции започва от тези, които лежат на повърхността и се проявяват очевидно и ако тази работа се върши успешно, то постепенно можеш да се научиш да забелязваш и тънките слоеве на негативните емоции и да ги отстраняваш. Той още веднъж повтори, че ако в мен наистина нямаше негативни емоции, то нямаше да има какво да се усили и тогава вместо ненавист аз щях да изпитам също толкова интензивно блаженство.
– Да… Може би, всъщност този Лобсанг наистина да е необикновен човек… Та ти така и не ми отговори – къде е той сега или поне къде е по принцип? Искам да го намеря!
И аз самата не забелязах, че докато Дани ми разказваше своята история, интересът ми към Лобсанг беше станал определен, опасенията ми почти бяха изчезнали.
– Дани, искам да го намеря!
Колкото повече повтарях това, толкова по-настойчиво ставаше моето желание.
– Аз абсолютно определено искам да го намеря, ти ме познаваш вече донякъде – ако съм решила нещо, то няма да отстъпя докато не направя всичко по силите си. Знаеш ли къде мога да го намеря?
– И да, и не.
– Не. Хайде да оставиш своето дълбокомислие за други ситуации, давай по-конкретно и по-ясно, моля те. Аз съм като пиявица – щом съм се впила, няма да те пусна :) – преместих поглед по-надолу, Дани въздъхна и се разсмя.
– Ти не разбираш, чакай да се доизкажа. Когато се разделяхме Лобсанг каза, че ако поискам, че успея да го намеря, че той ми ОБЕЩАВА това, но че той няма желание да си има работа с празни фантазьори и затова аз ще трябва да премина нещо като изпит, преди да мога да го срещна и преди да можем да се върнем с него към обсъждането на въпроса за моето ученичество. Този изпит е на два етапа, първият се състои именно в това – да го намеря. Лобсанг каза, че ще мога да го намеря като се ръководя от желанието си да се срещна с него и от онези знаци, които ще видя в жизнения си път. Той отказа да ми каже нещо по-конкретно за тези знаци, каза само това, че знаците се проявяват за всеки човек, който тръгва да търси истината и при това започва искрена и безжалостна практика по отстраняване на всички негативни емоции и когато тези знаци се проявят, то даже и да възникнат съмнения по отношение на тях, то те ще бъдат повърхностни и няма да могат да засенчат желанията, които ще поведат търсещия по-нататък. Знаците ще започнат да се проявяват и да ми показват пътя само ако целият ми живот, всичките ми сили и цялата ми устременост бъдат насочени към безжалостно, безкомпромисно отстраняване на всички видове негативни емоции, които успея да открия в себе си.
– А вторият изпит?
– Вторият изпит ще бъде същия като това, което изпитах в коридора. Ако го намеря и успея да “мина по коридора”, то това ще означава, че постижението ми е достойно за неговото внимание и тогава той и другите негови приятели ще отделят на моето по-нататъшно обучение толкова време и внимание, колкото ще бъде необходимо.
– И това е всичко? Всичко, с което си си тръгнал?
– Не съвсем. Поговорихме малко за тибетския будизъм, беше ми интересно от първа ръка да получа информация без изкривявания. Например, мен ме заинтересува дали е истина, че някои тибетски учители се превъплъщават от един живот в друг. Как става разпознаването на това, че това дете, не е просто дете, а някакъв бивш Лама. Лобсанг отговаряше не много подробно на въпросите ми и почти всичко, което ми разказа аз го знаех от прочетените книги, но сега това стана по-реално, по-ясно усещащо се. Прииска ми се да поживея сред тибетците няколко месеца и да понауча тибетския език, за да съм по-близо до носителите на тази практика, която представяше Лобсанг, но той каза, че в този момент няма смисъл и въпреки това ме посъветва да поживея в Дарамсала – това е малко градче в Индия, където сега се намира резиденцията на Далай Лама и няколко тибетски манастира. Впрочем, аз сигурно ще замина натам през тази година. Ще се запиша на курсове по тибетски или даже ще взема някого от монасите като частен преподавател. Не съм го направил досега само поради това, че по думите на Лобсанг, от това няма никаква необходимост, защото за да отстраниш негативните емоции не е нужно да знаеш тибетски. Той отказа да говори подробно за основателя на тази практика и каза само, че в отличие от другите тибетски школи, чиито основатели се въплъщават почти винаги в границите на Тибет: Далай Лама, Кармапа, Траши Лама, Панчен Лача и други, той пътешества в своите въплъщения из различните култури и тази практика се нарича “практика на прекия път”, защото не се опира на никаква религиозност, на никакви доктрини, а само на собствения си опит и фактически всеки човек може да прибегне към нея, ако му стигне упорството и в случай на успех в продължение на един живот той ще може да реализира немислими за обикновения човек способности, в това число и способността за съзнателно превъплъщение или пряка трансформация, като по този начин получава непрекъснатост на своя опит. Животът на такива хора става толкова необикновен и толкова наситен с удивителни преживявания и приключения на духа, че да говориш за това с мен сега е безсмислено. Същността на тази практика се състои в това, че ти можеш да се научиш да заменяш едни възприятия с други по свое желание и за затвърждаваш тези промени и ако в живота на обикновения човек смяната на възприятията става автоматично, без неговото съзнателно участие, то човек, занимаващ се с тази практика може напълно да контролира този процес. Когато мисля за това ми спира дъхът – какъв може да стане животът ми, ако аз ще мога да чувствам това, което ми харесва, да мисля само за това, за което искам да мисля и даже да искам само това, което действително искам! Пък и идеята за такова пътешествие на съзнанието сама по себе си е завладяваща.
– А как се нарича основателят на тази практика или както го наричат – патриарха, главният Лама? Къде е той сега? Как мога да намеря други монаси от тази школа? Как да направя така, че да престана да изпитвам негативни емоции, та нали щом това е “школа”, то вероятно има някакви отработени методики? А какво ще стане, ако аз спра да ги изпитвам – няма ли да се превърна в безчувствен пън или някакви нови възприятия ще заменят старите? Сами ли ще дойдат или също трябва да се прилага някаква практика… – нещо знаеш ли за това?
Въпросите така се сипеха от мен, че аз дори не забелязах веднага усмивката на Дани.
– Мая, разбира се, аз също се опитах да залея Лобсанг с въпроси, но в отличие от безкрайната нощ, която имаме ние с теб, времето на моята среща с него свършваше, тъй като в шест часа започваше религиозната церемония, на която Лобсанг трябваше да присъства. Той ми предложи да се съсредоточа върху един-два въпроса, като ми предостави правото на избор, след което трябваше да се разделим. Всеки път като си спомням този момент, аз изпитвам страх, тъй като любопитството можеше да се окаже по-силно и да попитам за някаква глупост и така и да не получа възможност да науча най-същественото.
– А може това също да е бил своего рода изпит? Та нали ако след всичко, което си чул ти би попитал “А могат ли монасите да летят?”, това би означавало, че ти си най-обикновен глупак.
– Твърде е вероятно. Аз зададох два въпроса. Първият – как се нарича основателят на тази школа и въплътен ли е той сега, мога ли да го намеря. Лобсанг ми каза нищо не значещо име и каза, че той сега е въплътен, т.е. точно сега живее някъде, че е безсмислено да го търся, но че мога да се обърна към него.
– Какво значи “нищо не значещо име”?
– Той каза, че този човек се казва Бодхи, но “бодхи” на тибетстки означава нещо като “просветлено съзнание”, така че излиза, че това не е никакво име и аз не мога да си представя как по това име може да се намери човек – да питам: ”Знаете ли някъде тук да има просветлено съзнание?” :)
– А какво значи, че към него “може да се обръщаш”?
– Нямам представа, някак не обърнах внимание на тази фраза.
– И какво стана по-нататък?
– Помолих го да ми разкаже какво именно трябва да правя, за да спра напълно да изпитвам негативни емоции. Очаквах всички – че сега ще ми покаже някаква йогийска поза, или че ще ми разкаже как да трябва да се диша, или че ще ми прошепне на ухото някаква мантра, или че изобщо ще сътвори някакво чудо – но той и тук ме учуди като каза следното (надявам се, че нищо не бъркам): има три причини, поради които хората изпитват негативни емоции. Първата – те искат да ги изпитват. Втората – лъжливо умозаключение. Третата е навикът. (Будизъм смесен наполовина с някаква домашна психоанализа?) Затова, за да спреш да ги изпитваш, трябва, първо, твърдо да решиш, че ти не искаш да изпитваш една или друга негативна емоция. Достатъчно е да се започне с една, по отношение на която има съвършено определено желание при никакви обстоятелства повече никога да не я изпитваш. Второ, трябва да се разгледат всички тези лъжливи умозаключения, от които следва, че тази негативна емоция “трябва” и е “уместно” да де изпитва. Например, ти можеш да считаш, че съседът ти е длъжен да те поздравява и ако той не се поздрави ти ще изпиташ недоволство и ще си мислиш, че то е “справедливо”, а всъщност това е твой произволен избор – какво да изпитваш и какво да е изпитваш? И най-важното, третото – необходимо е просто да се пречупи съществуващият навик да се изпитва тази емоция, която ти повече не искаш да изпитваш и да си създадеш нов навик – навик да не я изпитваш. Той каза, че това няма да стане от първия път, няма да стане и от стотния път, а след двеста опита ще забележиш, че нещо се е променило в това, как протича твоята емоция, тъй като ти вече ще си създал нов навик – навик да се “опитваш да отстраниш нежеланата емоция” и този навик вече сам по себе си ще влияе на твоя живот, тя самата ще стане източник на влияние, но за разлика от другите навици, този е избран от теб самия, затова той има особена сила, особено “качество” и като се затвърждава, в края на краищата ще те доведе до резултат и колкото повече нежелателни емоции отстраниш от своя живот, толкова по-скоро ще чуеш особения зов отвътре, изпълнен с блаженство, който те влече към непознати преживявания.
– Да… ти на мен ето това ми кажи – нали още Фройд е писал, че потиснатите негативни емоции ти излизат през носа! Във вид на стрес, неврози… аз и по себе си отлично знам какво е това да потискаш емоциите си, по добре да ги излееш и поне така да се освободиш от тях. Макар че, не по-добре е… една простотийка. Японците в своите фирми слагат макети на началниците си, за да могат подчинените им да ги бият, да ги ритат, да ги удрят с тигани като по този начин да изпускат парата. А японците не са глупаци и ако те са измислили това, значи подробно са изследвали този въпрос.
– Да, съгласен съм и когато чух това от Лобсанг, на мен отново ми се стори, че напразно си губя времето. Спомних си един познат от университета, който след като разбра, че се интересувам от тибетски будизъм, презрително ме попита: “И на какво, интересно, можеш да се научиш от неумитите скотовъдци? Те все още си горят в огъня кравешки лайна и в същите лайна живеят. Ти съвсем си се побъркал, Дани, как можеш да сравняваш тези шамански глупости и КУЛТУРАТА! Гьоте, Шопенхауер, Кант, Русо… – излиза, че всичко това е нищо, ще взема да отида да си похортувам с вонящите скотовъдци… само се измий добре като се върнеш, че ще си изцапаш мебелите вкъщи!”
Лобсанг веднага схвана моя въпрос и отговори, че потискането и отстраняването са два съвършено различни процеса. При потискане на емоцията ти продължаваш да я изпитваш или започваш да чувстваш някаква друга негативна емоция, а при отстраняване, ти именно преставаш да я изпитваш – нея просто я няма, няма какво да скриваш, ти все едно “се гмуркаш” в състоянието на освободеност, в което няма негативни емоции, спомняш си себе си, изпитващ радост или нежност в този момент вече няма какво да потискаш и ако си направил всичко правилно, то веднага след отстраняването изпитваш особена тиха радост. Той каза, че най-сложно е да се преодолее многогодишния навик да се изпитват негативни емоции, това е трудно и даже може да изглежда нереално, но все пак е възможно и след това пред теб се открива Пътят… А сега кажи, какво мислиш по повод на тази история?
– Звучи красиво… а какво е на практика? Опитвал ли си да го направиш?
– Опитвал съм разбира се… много пъти съм опитвал, но засега така и не ми се удаде да преживея това, което Лобсанг нарече “тиха радост”. Той каза, че когато това преживяване възникне, аз с нищо няма да го сбъркам и че тихата радост – това не е поетично красив израз, а точно описание на възприятията. При мен в най-добрия случай се получаваше да достигна състояние, в което нищо не се случва – няма нищо негативно и нищо позитивно, но и това ми харесва, все пак това е по-добре, отколкото да бъда агресивен или разочарован.
– Ами защо тогава си толкова уверен, че това въобще е възможно? Изминала е цяла година откакто си разбрал за практиката и в твоя живот все още нищо не се е променило…
– Това не е така. Нали ти казах, че някои неща се промениха. Започнах да се чувствам по-свободен, много по-рядко започнах да изпадам в състояние на безнадеждност и апатия. Започнах много по-често да забелязвам своите негативни емоции в такива ситуации, в каквито преди те се появяваха като нещо подразбиращо се от самосебе си – сега аз все едно, че се препъвам в тях.
– Ами… откровено да ти кажа, това са някакви общи фрази, с които хората толкова обичат да се самозалъгват… Аз и самата мога да се убедя в каквото и да е, а после рано или късно ще сляза на земята, защото да си нафантазираш своето просветление е възможно само до известна степен, а истината все едно ще излезе. Това ми се е случвало не веднъж – започваш да четеш някаква книжка по йога… ти самият много добре разбираш как става.
– Приземяване? Какво имаш предвид?
– Ами, четеш, мечтаеш, мислиш си, че си простветлена, радостна, могъща, ходиш опиянена ден или два, а после върху теб се стоварва реалността и то отново се понасяш като луда…
– Реалността се стоварва… но всъщност нищо не се стоварва, това е само начин да се изразиш, просто се случва нещо, с което ти не можеш да се справиш, а доколкото разбирам, става въпрос именно за това да се пречупи навикът, който ти наричаш “реалност”, та нали реално са само обстоятелствата, а не необходимостта да изпитваш негативни емоции. Тъкмо тук е зрънцето, за което да се хванеш, ти виждаш ли го? – Дани направи пауза, наля си сок – Да ти налея ли и на теб?
– Не, не искам… да видя какво?
– Гледай, да допуснем, че ти си счупила чашата си. В един случай ти можеш да се разсърдиш или да се огорчиш, а в друг – да се разсмееш.
– Ами естествено, това зависи…
– За това говоря! Това зависи! От това, от онова, от другото… т.е. няма такава твърда закономерност, че ако се случи нещо, то това непременно да предизвиква огорчение. Твоята реакция зависи от много фактори, но това и означава, че има принципиална възможност за избор.
– И какво?
– Ами това, че когато върху теб се “стовари реалността”, то това също е съвкупност от някакви събития и ти можещ да избираш какво да изпитваш.
– …
– Разбираш ли?
– Добре… и как завърши тази история?
– Лобсанг стана и аз разбрах, че беседата ни е свършила. Погледът му беше станал строг и малко вглъбен. Той вече се канеше да се сбогува, но ме задържа на изхода. Все молив и тефтер, нарисува един знак и каза, че този знак е символ на практиката на прекия път. След това той леко се поклони, взе ръката ми с двете си ръце, стисна я и се сбогува. Лицето му придоби израз на сурова, деятелна красота, чужда на всякакви сантименталности.
В същия ден аз напуснах манастира и се върнах в Муктинатх, където се канех да поработя малко над това, което чух от Лобнасг, а после, ако имам въпроси, да опитам отново да посетя манастира, като едновременно исках и да понауча малко тибетски, но Муктинатх срещнах едно много симпатично момиче от Ирландия (ами ето, с тънка игличка ме убоде ревността, би било добре да я отстраня, но как?), така че единствените думи на тибетски, които заедно с нея научихме бяха “галя” – “чурчур-дже”, “целувам” – “о-дже” и “прегръщам” – “там”…
– “Там”? :) Смешно е. На руски “там” значи “there”.
Приближи се сервитьорът, донесе сметката и разчисти масата. Дани извади пари… въпросително ме погледна.
– Нещо не е наред ли?
– Нима ти не се каниш да си платиш? – неговият въпрос ме завари неподготвена.
– Ммм… не, защо, разбира се, че ще си платя… колко дължа?
Дани се усмихна.
– Не, ти не ме разбра правилно. Ти си мислеше, че аз ще платя и за двама ни, нали?
– Ми, да, така е – аз криво му се усмихнах в отговор, като се опитвах да скрия, че на мен ми е неприятна тази дребнавост от негова страна. А може би парите му са малко?…
– Разбира се, че ще платя, това не е проблем, мен това ме учуди, защото европейските момичета винаги плащат своята част от сметката, даже ако сме изпили само по чаша сода и ако аз се опитам да платя за някого, то това ще бъде оценено почти като оскърбление, като дискриминация, като намек за несъстоятелност, второсортност.
– Каква глупост! – на мен пак ми стана леко и приятно с него – аз разбирам когато става дума за големи разходи, но тук… ето така да седиш и сериозно да делиш два долара със своя приятел?
– Съгласен съм с това, но… както казваше и Лобсанг – привичното погрешно умозаключение предизвиква у момичетата привични негативни емоции :).
Незабелязано умората се натрупа – то ли от дългия разговор, който изискваше толкова много внимание, то ли като цяло денят се оказа пренаситен с впечатления. Малко ми се приспа… или още малко да поседя с Дани?
– Ще дойдеш ли с мен?- той зададе този въпрос толкова непринудено, че ми се прииска звънко и по детски да се разсмея.
– Ще дойда, ако обещаеш, че ще ми дадеш поне мъничко да поспя. :)
– Щом е само мъничко – може :), – той силно ме притисна към себе си и веднага ми мина съня.