…Снегът беше сух и твърд, жестоките ветрове го бяха направили толкова плътен, че се налагаше с усилие да слагаш крака си, за да се фиксират добре зъбците на котките. Човката на ледокопа със скърцане се забиваше в него и много лесно се изплъзваше. Западния връх Елбрус приличаше на дружелюбен ослепително бял хълм на фона на яркосиньото небе. За него се беше закачило облаче и тази идилична картинка означаваше, че там буйства ураган. Изглеждаше, че върхът не е толкова далеч – към онзи момент нас ни отделяше от него километър и половина непрекъснато преодоляване на себе си, главоболие, промъкваща се из цялото тяло умора, безсъние, горчив въздух и великолепието на безжалостната планина.
Наоколо се стелеше ослепителна влажна мъгла. Валеше сняг, но както и преди – не беше студено. Беше ден, но вече не беше възможно да се върви напред и нямаше какво да правим – след като направихме изкачване за аклиматизация нагоре с раниците, ние се спуснахме 200 метра надолу и опънахме палатката. (С такъв труд се катерихме нагоре, а сега се спускаме!!! Това е просто варварство!). Впрочем, ние оставихме за през нощта опънати въжета на най-трудните места, така че утрешното изкачване да отнеме не 3-4 часа, половин час-час. Лежахме в спалните чували и всеки си мислеше нещо свое. На Олег вече му изби херпес – предния ден той недостатъчно внимателно си беше намазал устните със слънцепредпазен крем, а днешният студ довърши започнатото от слънцето, устните му се подуха, напукаха и изглеждаше, че това е доста болезнено. Сънливостта ту ме налягаше, ту ме отпускаше, изглеждаше, че във въздуха виси тотална апатия. В палатката доста бързо стана горещо и аз даже не можех определено да разбера как се чувствам и това беше още по-уморително, отколкото ако се чувствах определено зле. Щом само затворех очи и веднага изникваха образите от предишните дни… стъпка по стъпка нагоре по безкрайните снежни полета на Елбрус – ние вървим заедно, аз съм по средата… десет стъпки, почивка, още десет стъпки,почивка… животът е раздробен на парчета по десет стъпки… на краката си имам страшно тежки гири – изкуствените обувки “Асоло”, сто стъпки – дълга почивка, аз просто се пльосвам в снега върху раницата си и лежа върху нея с широко отворена уста и дишам като риба на сухо въздуха, лишен от кислород, сърцето ми бие, аз затварям очи, отпускам цялото си тяло и се наслаждавам на всеки миг отдих… ама че работа – не мога дори да си почина, да подремя, само да затворя очи и отново всичко ме връхлита, отново вървя нагоре и което е най-лошото – тази натрапчива представа ме уморява не по-малко от реалността! Сепвам се, опитвам се да прогоня умората и да помисля за нещо приятно… очите ми се затварят… аз отново вървя към върха… момчетата нещо обсъждат, разглеждат планината през монокъла… ужасната зона на цепнатините, която едва не ме погълна в своята паст – под крака ми изведнъж се оказа пусто, снегът пропадна, аз загубих равновесие и паднах надясно, но не паднах в цепнатината, а увиснах на въжето и заседнах в снега с главата надолу, ръцете ми неизвестно как се оказаха зад гърба, притиснати от снега, невъзможно ми е да хвърля раницата, вися и смея високо – разбирам, че момчетата сега ще ме измъкнат, съвсем не ме беше страх, а сега ме е страх… небето е синьо-черно… всичко ми се върти пред очите, отново искам да се отърва от тези образи и не мога и това ме уморява още повече, тази проклета планинска болест… някакви откъслечни фрази упорито ми се въртят в главата и нямам покой…
– Трябва да се заемеш с нещо, – нечий глас настойчиво ме измъква от бълнуването ми – а… Андрей ме разтърсва. – Най-добрият начин бързо да се аклиматизираш е да си намериш занятие. Например, може да се построи ветрозащитна стена около палатката (Какво???!!! А, не…) или да зашиеш нещо, или да поговориш, а ако се търкаляш така, ще се уморяваш още повече – странно, но факт.
Всяко движение предизвиква гадна пулсираща болка в главата, разтърсих глава, опитвайки се да я прогоня и почти извиках от резкия пристъп.
– Ето, изпий ги. – Андрей ми протяга две таблетки.
– Какво е това?
– Пий ти казвам, не се страхувай, това е цианкалий, сега ще ти олекна…
Не ми е смешно… обезболяващо? Изпивам ги, правя трудов подвиг, повдигам се на лакти в спалния чувал и сядам.
– Какво си търсил в Мексико? – питам Олег, за да го попитам поне нещо.
Внимателно ме гледа, като че ме изучава и изведнъж през външната непристъпност и подутите от херпеса устно се появява усмивка, той като че ли почувства, че ме движи не просто любопитство.
– Знание, което би могло да ме изведе извън пределите на този свят.
– Защо именно там?
– Ти сигурно си чела Кастанеда? – след като кимнах утвърдително, той продължи – аз исках да намеря маговете. Мислех си, че ако отида по онези места и ми се удаде да създам намерение, то ще мога да осъществя контакт с тях. (М-да… а дали той е с всичкия си? Помъкнах се в планината… сега като почне да търси света на маговете…) Но или намерението ми беше кофти или маговете се бяха свършили – нищо не ставаше. Седмица след седмица, аз сменях едно място с друго из тази дива и не много дружелюбна страна, но така и не срещнах нито един човек, който поне непряко да е свързан с магията. Попадаха ми само най-обикновено хора, до гуша затънали в ежедневния си бит. Да живея в градовете беше невъзможно поради шума и мръсотията, в туристическите центрове беше безсмислено и скъпо, и извън градовете и далеч от туристите – небезопасно. Аз бих могъл много да разказвам за тези пътешествия, но всичко това няма никакво значение, та мен не ме интересуваха пътешествията в буквалния смисъл на думат Аз съм бил почти на всички места, които са описани от Кастанеда, с изключение, разбира се, на тези, чиито названия той не е споменал. Можеш да си предствавиш моето разочарование, когато намерих най-обикновени места, най-обикновен живот и тълпи опиянени туристи. Мислех, че съм готов за това, но се оказа, че се съм.
Той замълча за известно време като сведе поглед, като че му беше трудно да продължи и у мен възникнаха симпатия и доверие – той е търсил, нека тези търсения да приличат на лудост, но все пак това предизвиква по-голям отклик, отколкото премерения, умиротворен живот, в който живурка човечеството като хаби силите и времето си за безкрайно подобряване на условията и за опити да изпита задоволство от полученото. Изплува ми образът на една моя предишна приятелка, която отначало се мъкнеше с мен, търчеше из двора и ми се струваше, че е такава като мен, а после тя набързо се омъжи и неочаквано намери смисъла на живота си отначало в това да си обзаведе хола, коридора, банята… а после в това да се отърве от втръсналия й мъж, но при това да не загуби нито една полица, абажурче и перденце…
– Почти две години неуспешни търсения ме доведоха до едно с нищо незабележително място. Там нямаше никакви по-особени здания, нито особено красива природа, но имаше нещо, което ме привличаше като магнит. Малко градче в северно Мексико, просто минавах от там и даже не запомних името му, а после когато поисках да го разбера, това се оказа невъзможно. Аз дойдох в този град късно сутринта и скоро трябваше да стане много горещо. Обядвах в някаква ужасна кръчма и отидох да се мотая из града. (Все пак в него има твърде много недоволство, разочарование, няма радост от търсенето, по-скоро болезнен напън). Аз мислех за това, че е време да се прибирам вкъщи, независимо от това, че бях твърдо решил да не се връщам докато не открия това, което търсех. Но тези две години така ме измориха, в тях имаше толкова лъжа и болка от разрушаването на призрачните надежди, че все по-често започна да възниква желание да захвърля всичко и са стана обикновен човек. От тези мисли ми ставаше само по-зле, но аз не можех повече да продължавам своите търсения, но и да ги захвърля не можех, това се оказа равносилно на самоубийство.
– Защо си мислел, че само там можеш да намериш това, което търсиш?
– Защото мен ме влечеше именно натам, защото Кастанеда е учил там.
– Но когато си видял реалността, на теб пак ти се е струвало, че именно там можеш да намериш нещо?
– Не знам, какво беше, когато я видях. Не помня. Или не искам да си спомня. Сигурно всичко се е преплело – и надеждата, и стремежът, и пустославието, и страхът да загубя последната си опора, та аз бях уверен, че ще намеря.
– И какво стана в онзи град?
Олег гледаше стената на палатката, видимо, претегляйки дали да ми разкаже или не. Лицето му беше много сериозно и аз замрях, за да не склоня без да искам кантара на неговите размисли на страната на мълчанието. Тази тема изобщо не интересуваше Андрей, затова ако на първо време той даваше вид, че слуша, то сега вече не можеше да противостои на сънливостта и така и заспа полуседнал, със смешно отворена уста. Но Олег като че ли не забеляза това.
– Аз намерих това, което търсех.
– ???
– Да, намерих го, в това забравено от бога място аз намерих това, което напразно търсех две години сред древни развалини и тайнствени планини.
– И какво си намерил?
– Ще ме помислиш за луд… :). Впрочем ми е все тая… Сега вече всичко е загубено, сега в нищо няма никакъв смисъл и от това, че ти ще си помислиш, че съм се побъркал, нищо няма да се промери… Аз бавно вървях по улицата и мислих къде да се скрия от горещината, не се виждаше нито един парк, нито едно място, където бих могъл да поседна на сянка. Последните няколко дни спах лошо, сънувах кошмари и често седях на балкона и пуших една след друга… Бях попаднал в затънтено място, главата ми беше тежка и някакъв момент изведнъж ми се стори, че губя съзнание, сигурно това е бил топлинен удар. Аз се спрях и се облегнах на една грапава каменна стена. Като че из под земята пред мен изникна малко, босо, мръсно момиче с раздрани колена. То загрижено ме погледна със своите красиви очи и направи жест с ръка подканващ ме да вървя след нея. Без нищо да мога да осмисля поради шума в главата си, аз тръгнах, като с усилие фокусирах погледа си върху нейната мръсна жълта рокля. Вървяхме съвсем малко. Тя бутна със смуглата си ръка ръждива врата и аз се оказах в малка градина с високи овощни дървета. Веднага ми се прииска да падна в сянката, защото краката едвам ме държаха, но момичето ме дърпаше за ръкава и настояваше да влезна в къщата. Не помня що за къща беше това, но помня, че вътре беше тъмно и прохладно. Щом се оказах в коридора, слабостта окончателно ме обзе и за няколко мига даже си загубих зрението – възможно още и поради това, че влезнах от ярко осветената от слънцето улица. Момичета нещо извика и звънкият й глас се разнесе във вид на ехо из къщата. Веднага се чуха стъпки и почти веднага усетих, че ме подхващат силни и приятни ръце. Отведоха ме в стаята, сложиха ме да седна в едно кресло, стана ми малко по-добре и аз вече можех да разгледам обстановката и този, който ме доведе.
Това беше жена – здрава индийка или такава със смесена кръв ниска на ръст. Лицето й беше строго, но дружелюбно, независимо от липсата на дори лека усмивка. Тя ме сложи да седна на сламен дюшек и на развален испански каза, че сега ще ми донесе вода. Аз останах сам в полутъмната стая и тук възникна страх – къде, собствено, се намирам? Отидох до прозореца, отместих дървените жалузи, но видях само овощните дървета и високата стена на градината недалеч. Жената се върна съвсем скоро, протегна ми купичка студена вода и попита какво правя в този град. Аз казах, че само минавам. Не исках да я плаша с разкази за това, че търся магове и шамани, защото вече имах горчив опит – местите жители просто ми се смееха, когато ги питах нещо от рода на “знаете ли как да стигна да шамана?”. Но тя знаеше, че съм дошъл именно за това. Аз пиех сладко-киселата вода и тялото ми натежаваше все повече. Приспа ми се и тя ме сложи да легна на дюшека, който ми се стори много удобен, независимо от това, че ми беше доста твърдо да лежа. Още известно време аз чувах гласа й, който то ли напяваше, то ли бавно говореше на неясен за мен език, вплиташе се в мен, пораждайки чувство на пълна защитеност. И изведнъж аз се оказах в някаква пустинна местност, но това не беше сън! В това е трудно да се повярва, но това не беше сън.
Андрей изхърка, като се обращаше другата страна, Олег си загуби мисълта, замълча за няколко секунди, но като ме погледна почти срамежливо, продължи.
– Няколко пъти съм имал осъзнати сънища, затова аз знам какво е това, но ТОВА беше съвсем друго, това беше реалност. Аз бях в тази пустиня така, както съм сега тук с теб. Аз напълно владеех тялото си, можех да разглеждам всичко, което исках, опипвах каменистата суха земя, щипех се, какво ли не правих само, за да се убедя в това, че всичко, което се случва е бодърстване. Нямах никакви съмнения, че това не беше сън – с плам произнесе той – макар, че по-добре да беше сън, тогава нямаше да има такива страдания, когато аз просто върнах вкъщи и опитах да стана обикновен човек… Аз тръгнах по пустинята, в далечината се виждаше планина и аз знаех, че сега обезателно ще се случи нещо, но мен не ме беше страх, та аз чаках това толкова дълго! Много скоро аз видях човек, който вървеше към мен. Когато не разделяха само няколко метра, аз най-накрая можах да отчетливо да го разгледам. Това беше индиец с работни дрехи, той като че се беше за кратко откъснал от работата си в полето, за да поговори с мен за минутка и после отново да се върне към работата си. Той се приближи почти плътно към мен и дявол го взел – той изглеждаше именно така, както си представях маговете от книгите на Кастанеда! Никога няма да забравя очите му, това бяха очи на бог! (Все пак, момче, ти явно не си с всичкия си…). Той ми каза само няколко фрази: “Ти можеш да дойдеш с мен и тогава ти никога няма да се върнеш обратно, но точно сега твоят баща умира от рак и до него няма никого, който би могъл да облекчи страданията му”. В този момент ме обхвана такова страдание, такава невероятна жалост към баща ми, че аз едва не се разплаках. Това беше истински удар – как можех да вървя напред като знаех, че баща ми който ми е дал ЖИВОТ точно сега умира в страдания? И как можеш да се откажа от единствения шанс да се освободя от тъпия, сив живот и да отида в безкрайността? Не можах да направя избора си и си изпуснах шанса…
Олег замълча и стана съвсем мрачен, все едно, че отново преживя своята трагедия. И изведнъж аз разбрах, че той още на никого не е разказвал тази история, че аз бях първата, която е узнала за този измислен или неизмислен случай, но това което със сигурност не беше измислено – това беше страданието, което му пречеше да говори.
– Когато се опомних от тази чудовищно раздвоеност, то видях, че седя на тротоара пред грапавата стена, а наоколо се бяха стълпили местните деца. Те сигурно си мислеха, че съм се напил и се смееха на моята тромавост. В ушите ми звънеше, цялото тяло ме болеше все едно, че ме бяха били, краката ми се подкосяваха… С голям труд аз се добрах до хотела без да срещна по пътя нито един човек, към когото да се обърна за помощ. В хотела паднах на кревата и заспах мъртвешки сън. Не знам колко съм спал, но се събудих вече в друг град, в друг хотел, на друго легло. Не можех да си спомня как съм се озовал там. Струва ми се, аз в невменяемо състояние се качих на някакъв автобус, после май пих бира… много бира… разговарях с някого… и някой ме докара до тук. Даже без да се среша, аз грабнах раницата си и припнах към портиера, за да разбера кога съм дошъл. Портиерът ми даде книгата си и в същото време, гадината, направи знак на момчето-прислужник да извика полицията. В книгата видях своя подпис срещу дата, която нищо не проясняваше – не можех да си спомня нищо. Това ме накара да изпадна в ярост и аз започнах да искам от портиера нещо без сам да знам какво и може би дори щях да го набия, ако не се страхувах от полицията, която всеки момент щеше да пристигне. Като изскочих от хотела, аз хванах първото попаднало ми такси, отидох на гарата и чак тогава помислих – а защо пък реших, че портиерът е извикал полицията? Някакъв безкраен низ от фантасмагории и безсмислени постъпки… дивотия, почти лудост… в тази страна вече нищо не ме интересуваше и скоро си хванах самолета за вкъщи.
– А баща ти? Истина ли беше, че е смъртно болен?
– Това беше истина, но аз закъснях и тук – успях да се върна едва за помена.
След тази история, аз започнах да възприемам Олег още по-мрачно, отколкото преди да я науча. Бях уверена в това, че всичко, което ми разказа е най-обикновена халюцинация – сигурно е ял нещо в Мексико, там има много различни отрови. Като имах сериозни опасения за психическото му здраве, аз реших да поговоря за това с Андрей, та нали изкачването не е разходка в парка, където във всеки един момент можеш да се прибереш вкъщи.