Кабинката на лифта звънко се удари и като се полюшна два пъти се отвори – мъглата беше непроходима, в радиус от двадесет метра нищо не се виждаше, освен камениста почва с мокра трева тук-там, наскоро беше валяло. Всички объркано се оглеждат без да знаят какво да правят в този непрогледен облак, който не всичкото отгоре заплашва с нов дъжд. За какво ни трябваше да се мъкнем тук в такова време!
– Да поседим малко в кафенето, може мъглата да се разсее? – На мен не ми се иска да влизам в тази мокра каша.
– Ще пиеш ли билков чай?
– Ще пия :).
– Какво те развесели толкова?
– Спомних си как Шафи с много сериозен вид ми разказа за едно достоинство на този местен чай – берат го девственици.
– Наистина ли?… Как хората все пак обичат да полудяват! Девствеността предизвиква особени форми на лудост… Хич не мога да осъзная, че живея в истинска лудница. Та нали този, за когото девствеността има ТАКОВА значение, не може да бъде страстен, чувствен… Аз съм убеден, че зад такова отношение стои не нещо други, а пълна фригидност.
Иска ми се да се смея, не се сдържам, защото виждам, че моето леко настроение не се съчетава особено със сериозността, с която Дани отговаря на въпросите ми.
– Но това не винаги е наш собствен избор – да бъдем такива стеснителни, сковани, та нали на нас ни налагат определени представи и не е толкова лесно да се отървеш от тях, затова не мисля, че такива умозаключения “какви са всички девственици” са обосновани. Ние всички сме различни, всеки човек в крайна сметка…
– … е особена вселена? :)
– Ми, нещо такова, не знам как да го формулирам…
– Мисля, че ти просто си изплагиатствала тази фраза отнякъде и затова не знаеш как да формулираш, не ми се вярва, ти наистина да мислиш така… Знаеш ли, обикновено в мен не предизвикват симпатия и интерес тези, които във всеки човек се напъват да видят вселената; според мен това показва не широта на душата, а сладникав страх да имаш свое мнение, за тотална импотенция, за неспособност да заявиш своите вкусове и да проявиш своите желания. А какво може да се очаква от човек, който се бои свободно да появява своите желания, който даже не се стреми към това – искрено да си изясни какви са те – неговите предпочитания? И този страх е разбираем, та нали ако разбереш какво искаш, то после какво ще правиш с желанието да го получиш? И “хубаво” ако това желание съответства на тези стереотипи, които живеят в теб, а ако не е така? Ще ти се наложи или да живееш в постоянно отравящо те разногласие, или да започнеш да правиш някакви стъпки, които могат да се окажат необратими, а кой е готов за необратима промяна в живота си, при това с непредсказуеми последствия? Много по-лесно е да завреш искреността си някъде, а на повърхността да държиш показно миролюбие и безпринципна широта на възгледите, представяна като образец на здравия екуменизъм. Когато се осмелих накрая да призная малка част от истината за себе си, аз станах още по-нещастен, отколкото беше преди това, но аз вече не съжалявам за това, че загубих и комфорта, и задоволството, и успокоеността. По-добре да пукна, отколкото мирно да си изживея живота така.
Не очаквах, че ето така, в кафенето, в Шри Нагар може да се срещне такъв събеседник. Веднага ми се прииска да сложа хищни лапи на това момче и да си го присвоя! Но веднага ми се догади – не искам да опаковам своя интерес в кутия от ежедневен бит. Аз вече имам алергия към всякакъв вид семейственост – когато чувам фрази от рода на “Те са заедно вече десет години”, веднага в мен се надига отвращение – няма съмнение в това, че каквито и да са тези хора, техният съвместен живот е тържество на скуката, безразличието, сивотата… Да и за две години всичко, което някога е било живо, вдъхновяващи, радостно умира. И пак това е, защото не стигат решимостта и искреността, за да се признае това и да се прекъснат отношенията… Повръща ми се само от словосъчетанието “нашите отношения”.
От пристигналата отново кабинка на лифта се изсипват на тревата куп шумни индуси. Страшно сумтят, суетят се, пеят, бутат се – това би изглеждало естествено, ако те бяха на по десет години, но да бъдат такива на двадесет и на тридесет… Безизразни лица, опулени очи. Хубаво, че поне не са агресивни… Напъхват се в кафенето и разбира се, не могат да минат просто покрай нас с Дани. Моментално се примъкват двама индийци със своя дружелюбно-нагъл маниер ни молят да се снимаме с тях. Отказвам колкото мога по-вежливо, но те само се преструват, че ни оставят – отдалечават се на няколко крачки и се опитват да ме снимат така, че да не забележа. Налага ми се да заема такава поза, че да могат да ми снимат само гърба. След известно време без да могат нищо да уловят, те се вливат обратно в своя рой.
Независимо от това, че аз уж нищо не направих против волята си, все пак имах усещането за известна отровеност, което неизбежно възниква ако правиш нещо, което не искаш.
– Ама как ме дразни само натрапчивото внимание. Ако беше момиче, щеше да разбереш… Те непрекъснато искат да се снимат с мен. Какво ще правят после с тези снимки? Ще ги показват на роднините си, видите ли, какъв съм отворен, снимал съм се с чужденка? Вече решиш, че ще отказвам категорично, макар и преди това да ми се струваше неудобно.
– Решила си категорично да отказваш?
– Да, а защо те учудва това? Ти смяташ, че това…
– Мен ме учудва това, че ти им отказа съвсем не решително! По скоро обратното – виновно.
– Да, точно така… но навярно това не е толкова важно, това са подробности, главното е, че отказвам.
– Т.е. ти си мислиш, че това е дреболия и нищо няма да ти стане? И аз преди мислех така, а после изведнъж разбрах, че много даже ще ми стане и че ако аз нищо не променя в позицията си, то така и целият ми живот ще отиде… Ама че работа, ситуацията се повторя едно към едно.
– Коя?
– Един човек… не е важно кой е той, един много интересен човек също обърна внимание на това, че аз лъжа себе си в дреболиите и ми каза, че няма нищо по-важно от дребните неща – големите глупости се задържат от ситото на анализа, изкривяват сее, потушават се, а дребните се промъкват директно и силно те жилят. По негово мнение именно внимателността към дреболиите отличава истинския търсач на истина от фантазьора.
Определено Дани е настроен в някаква степен сурово, но това не ме отблъсква, в това не се чувства нито високомерие, нито агресия. Какво има в това? Такова близко и като че ли отдавна забравено… Той казва това, което на мен наистина ми е интересно! Хич не мога да призная това окончателно – отначало поглъщам неговите фрази, без да се замислям, защото предварително зная, че с хората е скучно, че в най-добрия случай ще чуя взети от някъде философски или езотерични фрази, зад които няма нищо – нито размисли, нито работа, нито търсения, нито реален опит. А това момче изглежда, че мисли самостоятелно – това възможно ли е изобщо? :) … Макар понякога да ми се струва, че като се опитва да се откъсне от стереотипите, той понякога преиначава нещата и отива някъде на противоположния край на тоталното отрицание.
Оказа се, че Дани донякъде е запознат с тази местност и тъй като времето можеше да се промени във всеки момент, както често става в планината, то като си допиваме чая, решаваме де не отлагаме разходката с коне. Никой повече не пожела да последва нашия пример и скоро ние останахме сами един с друг и с мъглата.
Аз имам съвсем малък опит в язденето на коне, но Дани ме увери, че няма да има проблеми – конете тук са добре дресирани и чувстват и най-малкото движение на краката на ездача. Така и се оказа. Докосваш с левия крак левия хълбок и конят завива наляво, с десния – надясно, с двата крака едновременно –пуска се леко напред, леко опъване на юздата – забавя ход. Преди на мен ми се струваше, че конят е нещо като кола, ако не си внимателен някъде ще се блъснеш, на страховете ми се оказаха абсолютно безпочвени – ако конят не чувства твърдо управление, ако ти му дадеш да разбере, че просто си се отдал на мислите си, то той сам следва пътя и избира оптимална траектория. Като се наиграх до насита с “управляването” аз дори мъничко се пробвах да поскачам тръс, на на няколко пъти чувствително се шляпнах в задницата на коня, след което се върнах на пътечката и ние с Дани продължихме напред един до друг.
Съвсем скоро мъглата изчезна, небето неочаквано стана слънчево и ясно, далеч долу между кълбетата мъгла като морска раковина са откри зелена долина. Имаме много време, планината наоколо се къпе в лека димка, леката растителност не препречва изгледа към планината. Ние мълчим, от време на време се поглеждаме, всеки се е замислил за нещо.
Изведнъж Дани заговори. Заговори така, сякаш продължаваше прекъснат за миг разговор, неочаквано страстно, все едно проби нещо наболяло:
– Не съм за пръв път в Индия, на много места съм бил тук, често съм погледал в очите на хората, исках да намеря отговорите на измъчващите ме въпроси, но всичко това, което чувах не ми даваше нито радост, нито надежда, в това нямаше никакъв живот, нищо истинско. – Той замълча за няколко секунди, като че претегляше дали да продължи или да се спре. – Не мога да изживея живота си просто така, не мога и не искам! Не знам как живеят всички тези хора, които прекарват в грижи или развлечения ден след ден и не се измъчват с търсенето на главния смисъл на живота си, на главното съдържание, на това, което би го изпълнило изцяло. Видях тук немалко хора, които наричат себе си Учители, но в техните очи нямаше нито искра на търсене на истината, нямаше отчаян стремеж да живеят, който исках да намеря. Ако говорим като цяло, то общата черта на всички тези учители е задоволството, ситото задоволство. А често това е просто бизнес или хоби. Аз не можах да се примиря с това, че и тук, в Индия, аз така и не намерих тези същества, които биха били живи носители на някакво особено Знание – водещо, откриващо, раждащо отново и аз не исках да се примиря, реших, че ще търся до последно, та аз нямам какво да губя, аз не съм искал нищо друго. Знаеш ли, аз зарязах работата си. За какво ми е работа? Парите уж ми стигат. Зарязах всичко това, с което живеят моите приятели във Франция, всъщност зарязах даже тези приятели, защото го няма между тях главното… През последните две години аз си ходя вкъщи веднъж на половин година, тегля пари и отново идвам тук – тук тези пари ми стигат и ми остават, но не ми липсва най-главното – тази истина, за която съм дошъл. Просто не знаех какво ще правя, ако така и не я намеря…
Ако зад най-близкия завой та пътеката изведнъж се откриеше синьо море, дори тогава нямаше да съм толкова изненадана, колкото от този страстен монолог. Дани, изглежда, вече съжали за казаното, на него явно му е неловко и аз като в отговор също почувствах неловкост и известно време ние мълчим, но това вече не е безметежно мълчание, то е готово да те ужили. Накрая се решавам да прекъсна тишината и също да кажа нещо в отговор.
Хората предполагат, че водят разговор. Всъщност разговорът ги води, а те са като кончета, управлявани с юзди и го следват. Ето и аз започнах да говоря съвсем не това, което ми се искаше да кажа. Казвам, че виждам, че му е неловко, че няма повод да се смущава, че на мен ми е напълно понятен неговия стремеж, че аз и сама търся истината и само за това съм дошла тук и че думите му са ми много симпатични и той самият – също… Не, край, време е да млъкна – стига толкова, все казвам не това, което трябва, в това няма никакво съзвучие с онази симпатия, която ме заля през глава и всяка дума ме отвежда от това чувство все по-далеч.
– Не това казвам, Дани, това е добре звучаща помия, а живи думи, не знам защо заговорих за това. Искам да кажа съвсем друго, но не знам как.
– Мая, понякога ясно чувствам, че за мен това е въпрос на живот и смърт, а понякога ми се струва, че може да стане така, че аз като че ще заспя, ще се върна във Франция и ще стана еснаф или ще стана обикновен пътешественик… – в неговия глас вече няма отчаяние, по-скоро тревожност, нещо като благоговение пред тези пътища, които лежат някъде пред нас и никой не знае – какви са те именно за него.
– Ти казваш “не знаех”, “мислех”, “ не можех да се примиря с това, че не намерих нищо” – всичко в минало време, а… сега нещо променило ли се е?
– Мая, – той се спря, взе моята юзда, придърпа моя кон към своя, погали го по муцуната и ме погледна в очите. – Всъщност аз наистина намерих нещо в своите пътешествия, нещо, но аз чувствам, че в това има някакъв особен аромат, ароматът на нещо истинско, това ми вдъхва надежда, това ме трогва много дълбоко и аз… аз съм страхливец, Мая, аз се страхувам да проверя този шанс, защото се боя да го загубя, страхувам се, че или няма да успея, или ако успея, ще открия там поредната задънена улица. Искам да ти разкажа тази история, вече цяла година не знам какво да правя с това, аз даже понякога се страхувам да мисля за нея, просто се грея на… като на огън… в нея го има ароматът на надеждата и аз се страхувам от нея както хората се страхуват да загубят последната си надежда. Ти много ми харесваш, чувствам в теб страст към живота и хладен разум… и още нещо и… у мен за пръв път възникна желание да разкажа за тази среща… На теб. Интересно ли ти е?
Мълчаливо кимам с глава, макар всъщност да ми се иска да му се хвърля, да го гледам в очите, да му кажа, че това е потресаващо, че това не може да бъде – някаква случайна среща в кафенето и такова близко същество!
– Това се случи точно преди година. Върнах се във Франция, взех пари и отначало си мислих да сменя обстановката и да отида в Латинска Америка или Австралия. Никак не можех да реша – къде да замина. Неизвестно защо този въпрос ми се струваше много важен – сигурно защото в пътешествието из Индия аз винаги съм виждал най-напред търсене на истината, а да замина за още някъде за мен беше равносилно на това да се откажа от това търсене в полза на баналното получаване на впечатления.
В края на краищата ми се присъни сън: много старо, захвърлено здание, не руина, напълно здраво, но от всичките му пори все едно се процеждаше древност. То беше близо до река – на около тридесет метра. Широко мраморни стъпала вървяха от самата вода до входа. Контурите на зданието бяха размити и все пак най-много то приличаше на древен шиваистки храм – такива има много по бреговете на Ганг или Индийския океан.
В този сън аз чух много странен звук – нисък, гъст, протяжен и мощен, той идваше отначало от зданието, а после като че от ме самия и нещо се съпротивляваше в мен, въпреки моето желание, но аз преодолях тази съпротива и му се отдадох и тогава звукът ме изпълни – целия, напълно, без остатък. Знаеш ли, нещо подобно може да се усети, ако застанеш близо да гигантска камбана когато тя звучи… Този звук ме викаше, канеше, дърпаше, струеше отгоре надолу, превръщайки цялото ми тяло в напрегнат поток радост… Когато се събудих, плаках от този блажен стремеж, който изпитах, когато се отдадох на този звук.
По удивителен начин след този сън се появи абсолютна яснота – на мен съвършено определено ми се прииска да отида именно в Хималаите и никъде другаде, при това незабавно. В същия ден, аз отлетях за Непал.
Никакви определени планове и срокове нямах, затова, когато долетях в Катманду, за мен бяха открити всички маршрути. Да, Мая, в Непал са ИСТИНСКИТЕ Хималаи, обезателно отиди там, обезателно! Това не може да се предаде с нито с думи, нито на снимки, нито на кинолента, това е нещо невероятно. На следващата сутрин аз отлетях за Джомсом – малко селце между два осемхилядника – Анапура и Дхаулагири. Там е потресаващо красиво и може свободно да се разхождаш по широките пътеки. На мен ми се искаше пълна самота и в четири сутринта аз излязох от гостоприемницата на пътя към Горния Мустанг. Мислех, че просто ще се поразходя, защото този район е затворен за тълпите туристи и пропускът струва 700 долара на човек, но на пропускателния пункт нямаше никого и аз реших да не спирам.
Няколко дена аз безпрепятствено блуждаех насам-натам и в крайна сметка се спрях на едно малко селце до Ло Мнтанга. Без раницата се почувствах доста по-свободно и можех да ходя далеч в планината, където нямаше жива душа и веднъж зад един хълм аз неочаквано видях красив тибетски манастир. Стори ми се, че той виси над замята! Аз веднага разбрах, че искам да отида до него и отначало ми се стори, че това ще отнеме само половин час, но в крайна сметка изкачването отне около три часа. Посрещнаха ме приветливо, със спокойни усмивки. Никога не бях виждал тибетците, особено пък монасите да демонстрират любопитство, затова аз така и не разбрах – на тях наистина ли не им е интересно да зяпат чужденците или те просто не искат да смущават със своето внимание.
Със знаци обясних, че искам да ми разрешат да остана. Те с неочаквана радост се съгласиха, дадоха ми стая и храна. Аз още никога не бях виждал такова красиво място, което да ми хареса ТОЛКОВА силно. Даже ми мина мисълта, че мога да остана тук задълго, за няколко години, а може и за цял живот… Беше още тъмно, когато ме събуди силен шум – цвилене на коне, резки звуци на тибетските гигантски хорнове, приглушени гласове. Отначало помислих, че това е сън, толкова нереални бяха тези звуци, те като че се идваха от далечното минало или въобще от друго измерение… Когато разбрах, че не спя, веднага скочих и тръгнах натам, откъдето идваше шумът. Целият двор на манастира беше изпълнен с тибетски монаси, сред които се открояваше един човек, не знам защо, но веднага си помислих, че това е някой върховен Лама. Той беше висок и изглеждаше як, но главното – той имаше много пронизителен, много твърд и дълбок поглед… Знаеш ли, Мая, твоят поглед прилича на погледа на онзи Лама – аз веднага забелязах това.
Изведнъж аз много ясно разбрах, че ако сега не се приближа до него, то, може би, ще пропусна единствения си шанс да намеря най-важното. Много се безпокоих, защото не знаех възможно ли е просто така да се приближа до този човек, няма ли да ме изгонят за това… Но мен ме влечеше към него като към магнит и аз отидох… Монасите вежливо ми правиха път и аз неочаквано се оказах точно пред него – право под неговия поглед, от който възникваше такова усещане, все едно стоя на висока планина и целия ме пронизва топъл вятър. Усещането беше от една страна неуютно, а от друга страна много пронизително, изпълнено. Аз се смутих, тъй като не знаех как да се държа, какво да му кажа и в същото време исках да прочувствам този момент – беше станало нещо много важно, но аз още не бях успял да разбера какво. Помислих, че може така да ми е повлияло необикновеното съчетание на всичко това, което ме обкръжаваше – меко самовглъбените лица на тибетските монаси, резките цветова на дрехите им, приглушени от утринната тъмнина, звуците – все същите като тези, които са звучали преди хиляди години. Ламата едва се усмихна, видя, че аз замрях и неочаквано на сносен английски език ме покани да отида при него същия ден по пладне.
…Когато остана един час до пладне, аз вече търчах из манастира, предизвиквайки завистливия смях на момчетата-монаси, опитвайки се да изкопча от тях с помощта на знаци – къде е този важен Лама, който ме покани на гости.
Ламата ме при в малка стаичка на втория етаж. Монахът, който ме доведе се поклони и излезе, ние останахме насаме. Ламата се казваше Лобсанг, в отговор на моите въпроси, той каза само, че е майстор по тантрична медитация, че сега се намира на дълго пътешествие, че понякога дълго време остава в манастирите в Дарамсала, Дарджилинг, Варанаси и в Шри Ланка, където се среща с други монаси, провежда занятия, изпитва. Оттук и неговото нелошо владеене на английски език, тъй като всички тези места са пълни с чужди туристи и освен това той познава няколко монаси, които са дошли в Индия от Франция и Англия, приели са монашеството и вече няколко години живеят тук, напълно асимилирани. През последните години тибетските монаси, особено в манастирите, разположени в местата за масов туризъм, активно изучават английски език и в един клас често могат да се видят и стар монах и малък ученик, прилежно опитващи се да се справят с чуждия език.
Опитвах се да разкажа на Лобсанг какво ме е довело в Индия, но все всички думи ми се струваха празни, пък и как да изразя този скрит стремеж, който никога не излиза ясно и определено на повърхността на съзнанието, а само тече като жив и чист извор някъде дълбоко в теб? Лобсанг просто и открито ме гледаше в очите, докато говорех и ми се струваше, че този поглед прониква в мен и усещах думите си все по-неуместни, а тишината в паузите между тях придоби такова съкровено звучене, че в края на краищата аз спрях по средата на думата и замълчах.
Лобсанг известно време стоя без да помръдне, като че се вслушваше, прочувстваше своите мисли, а после каза, че тишината може да разкаже много повече от думите за този, който умее да я слуша. Той добави, че тишината ни отвежда там, където думите са безсилни да ни отведат, но въпреки това думите също са нужни, тъй като не притежава ясен разсъдък, човек просто може да се изгуби в края на безмълвието. Неговата кратка реч ми направи необикновено впечатление. Мен ме порази не смисълът на казаното от тях, а това КАК казваше той това. Ако аз кажех същото, това просто щеше да прозвучи високопарно, дълбокомислено, претенциозно и даже глупаво, а той говореше за това така просто и спокойно! Като слушах Лобсанг, аз неочаквано разбрах абсолютно ясно, че високопарно звучи само речта на фантазьорите и мечтателите, а когато ти говориш само за това, което се явява за теб реалност, то няма изкуственост и речта придобива неочаквана мощ и способност да разсейва неразбирането.
– Да, точно така! – Аз прекъснах Дани и се разсмях. – Някога на мен ми се струваше, че журналистиката е нещо много интересно и когато говорех за нея речта ми се лееше величаво :). Когато започнах да уча в журналистическия факултет и още повече когато започнах да работя като журналист, аз се сблъсках с прозата на живота лице в лице и открих, че сега повече не съм способна да говоря за това с предишния маниер и на хората им стана неинтересно да ме слушат.
– Да, и аз тук в Индия много съм слушал как различни хора говорят за своята практика – това се поклонници, дошли да изучават йога и самите преподаватели по йога – и винаги в тяхната реч я има тази изкуственост, натруфеност, загриженост, все едно те завличат и се страхуват да се изскочи рибката от въдицата. Лобсанг беше първият човек, който говореше ТАКА, че беше съвършено ясно – той разбира за какво говори и не някак отвлечено разбира, а СЪВЪРШЕНО точно разбира, защото говори за своя реален опит. И още, аз бях поразен до дъното на душата си от неговия смях – сигурно даже повече, отколкото от думите му. Никога не бях чувал подобно нещо. Така, навярно, се смеят децата в рая, съвсем малките деца, които още не са изпитали нито една грижа в своя кратък живот, които още нито веднъж не са се намръщили. Силно, открито, непосредствено, заразително. Никакви думи не могат да го открият повече от този смях. В този миг аз почувствах към него такава пронизителна близост, която никога към никого не бях изпитвал нито преди, нито след това. И сега, ако аз искам да се настроя да преживея невинност и откритост, аз си спомням неговия смях и… колко жалко, Мая, ме не мога да ти предам спомените си… а съм уверен, че на теб би ти харесал този Лама.
За няколко минути ние замълчахме. Дани навярно потъна в спомени, а аз се замислих за това, че споделям неговите опасения – тези, за които говореше той когато разказваше за страха си да загуби единственото парченце надежда. Неговият разказ беше толкова хубав в началото, че аз започнах да се опасявам от някакъв банален край. Даже ми мина мисълта да го отвлека с някакъв разговор – не ми се искаше да си развалям впечатлението. Аз толкова лесно мога да си представя, че всичко ще свърши някак пошло – например, Ламата ще му каже, че трябва сто хиляди пъти да произнесе “Ом мани падме хум” и тогава щастието ще дойде… Колко пъти съм се разочаровала в завършеците, когато съм била увлечена от предисловието! Колко пъти накая имаше само разноцветен сапунен мехур… Колко обещания и всеки път – разочарование. Помня с какъв възторг и предусещане четох “Игра на мъниста” – цялата книга ме водеше към нещо, обещаваше в края да разкрие същността на играта и какво имаше в резултат? Нищо… ама изобщо нищо. Същото беше и с Кафка… все едно, че ти показват красива книга с печати, подписи, панделки, увод, предговор и послеслов, в които важни хора пишат за това колко е важно това, което е вътре, колко е мъдро то, а като отвориш книгата виждаш там богата хартия с монограми, но без текст. Само колко книги за йога съм прочела, за медитацията, по психология… някой те съветва да седиш в различни пози, някой как да дишаш, някой разсъждава за боговете, подсъзнанията и надсъзнанията, монадите и дхармата, а в сухия остатък – няма нищо. Просто ментална мастурбация в най-добрия случай, а в най-лошия – откровена търговия.
– Дани, само не ми казвай, че трябва сто пъти да произнеса “Ом мани падме хум”, става ли?
Той ме зяпна неразбиращо, замря в изумление, а после силно се разсмя, така че неговият кон потръпна, изцвили и отскочи настрани.
– Сега ти ме разбираш, Мая!
Пътят ни доведе до малък, подскачащ по камъните ручей, който идваше някъде отгоре, от големите скали.
– Да отидем нагоре, там е красиво,- Дани ми помогна да сляза от коня, ние завързахме конете и тръгнахме нагоре по ручея.
Аз умирам да се катеря, това за мен е голямо удоволствие – леко да подскачам по камъните, като че да летя над техния хаос, като се отблъсквам и приземявам, намирайки опорна точка в последната секунда, така че аз доста бързо взех преднина и скоро открих много удобно местенце, където две пухкави буци трева растяха на голям камък една срещу друга. Аз седнах на едната от тях.
Ручеят с лек ромон се скрива под камъка и редки пръски едва долитат до мен. След две минути се появи Дани и се настани на съседната буца. Стана горещо и аз си навих нагоре потника и си оголих затъжилото се за слънцето коремче. Като си махнах маратонките, аз се протегнах и се сложих лапичките на колената на Дани. Той много нежно обхвана моите стъпала с длани, като едва ги галеше и това беше толкова чувствено, все едно се опитваше да се промъкне през тънката тъкан на чорапките. Аз винаги усещам – достъпна ли е на човека тънката еротична наслада, когато телата се откриват едно друго ласкаво, все едно се прикриват с воал. Невъзможно е да изпиташ такава наслада с човек, към когото не изпитваш нежност, ласкава симпатия, възторг от опознаването на близко същество. Тя израства именно от тази симпатия, като се явява нейно продължение. Със сексуалните усещания всичко е различно, тъй като те вървят в противоположна посока – отначало докосване, после сексуална възбуда и чак после това може да предизвика изблик на нежност и симпатия, а може и да не предизвика и ако ги няма, то сексът остава просто повече или по-малко интензивно удоволствие, стремящи се да излее в оргазъм и оставящо след себе си мътно задоволство, граничещо с разочарование. Когато аз току-що започвах да реализирам своите сексуални желания, хич не ми беше до еротика, искаше ми се по-скоро да получа това, от което толкова дълго бях лишена – да си взема по-скоро и повече, за да компенсирам недополученото. Ако нас не ни учеха […забранено от цензурата …], то впоследствие нямаше да бъдем толкова изпълнени с жажда за секс или с ненавист към секса и щяхме да градим своите отношения повече върху симпатията и нежността, а не върху красивите форми и готовността или неготовността да се отдадеш. Когато бях дете толкова ми се искаше да получа нежност, а получавах само удари – словесни и с ръце.
Аз се препичах на слънцето и размишлявах за това-онова, а в това време Дани нежно опипваше пръстчетата на моите лапички, галеше ми петичките, като лекичко ги стискаше и ето вече се надига приятно чувство – от петите се вдига нагоре като сякаш леко докосва нещо в дълбоко в корема ми, след това се слива с искрящата нежност в гърдите ми и прониква още по-нагоре, превръща се във фин гъделичкащ възторг в гърлото, изпарява се във вид на слънчева мъгла и отива някъде над мен… и това е по-хубаво от всякакъв секс, ей богу…
– Какво каза Лобсанг, Дани? Имам предвид – какво каза по същество? Искам да знам същината, давай я насам незабавно. Каквато и да е тя – тя във всеки случай по никакъв начин няма да промени онези чувства, които се раждат от твоите ръце, така че – по-смело!
Дани леко се смути, което ме учуди – той ми изглеждаше доста опитен и разкрепостен – нима си го бях доизмислила като опитен любовник? (Може той въобще да е девственик??? :)
– Не е толкова просто… Аз така и до сега не разбирам: това, което той ми каза – това по същество ли е или не е по същество? От една страна, уж той се изрази напълно конкретно, а от друго… някак си не ми го побира умът – как това може да стане реалност.
– Дани! Не ме мъчи, иначе ще ти отнема крачетата си.
Заплахата подейства и Дани продължи своя разказ.
– Аз стоях пред него и разбирах, че няма какво да го попитам, та задаването на въпрос не е толкова просто. Представи си, че пред теб е човек, притежаващ цялата пълнота на знанията и ти имаш възможност да зададеш въпрос – един въпрос, в който да вложиш цялото твое търсене, цялото си отчаяние, цялата си надежда. В главата ми нахлуха всякакви тъпи въпроси от типа “А как да се окажа в нирвана?” или “В какво се състои същността на учението на будизма? “, но аз разбирах, че това не е главното, че през този човек нищо подобно не е възможно, всички “умни” думи просто ми се изпариха, аз усещах, че не мога да ги произнеса искрено – това би било лъжа и оставаше само да кажа нещо просто, толкова просто, че и да го произнеса на глас се оказа ненужно. Бях отчаян – моят живот е толкова празен, че даже няма какво да попитам, а как ще намеря отговора, ако не мога да задам въпрос?
Лобсанг вдигна ръка с длан направи успокояващ жест. След това той затвори очи и поседя една-две минути мълчаливо и неподвижно. Аз го гледах в лицето и не можех да се откъсна поглед. Като че недивидима светлина го озаряваше отвътре. Той не може да се нарече красив в обикновеното разбиране на тази дума – в него няма нито класическа красота, нито пропорционалност на формите, чертите на лицето му са даже леко грубовати, сурови, то това не може да се види на лицата на обикновените хора. На неговото лице няма нито един отпечатък на агресия, претенции или самодоволство, а само особена суровост, сериозност, като че той се вглежда от борда на своя кораб в неспокойното море, готов ако стане нужда без колебание да изпълни своята трудна работа и да поведе кораба през бурята. Удивително, но тази сериозност не беше мрачна и още повече пък загрижена – тя беше искристо радостна, макар и до сега да не разбирам как едното може да се съчетава с другото и ако аз самият не бях видял лицето на Лобсанг, а бях чул собственото си описание, то сигурно така и нямаше да мога да си го представя и щях да рисувам във въображението си нещо обикновено напрегнато или обикновено отпуснато.
Когато Лобсанг отвори очи, той ми каза странни неща. Той каза, че истината се открива на всеки, който искрено я търси и хората не я намират не защото тя е затворена зад седем порти, а защото те само се преструват, че я търсят, а всъщност търсят нещо друго, но не искат да си признаят. Той каза, че даже сред тибетските монаси има много такива, които не търсят истината, които даже по време на медитацията мислят за това – скоро ли ще постигнат просветление и за това кога още няма да е късно да си отидат от манастира, да се оженят и да си направят свое стопанство, ако практиката им не върви успешно.
Той каза, че събитията, които се случват на обикновените хора не водят до никъде, защото обикновения човек не го интересува истината, него го интересува имуществото, вниманието на другите хора, получаването на впечатления, споровете за това и онова и в резултат животът се превръща в помийна яма и събитията, които се случват човек са просто част от тази яма.
Той каза, че има лесен начин да намериш собствения си път във всички смисли на тази дума – и в най-простия, и в дълбокия. За това трябва да “чуеш” особен зов отвътре и когато го “чуеш”, никога няма да го объркаш с нещо друго, никога няма да предпочетеш нещо друго пред този зов, той ще се докосва до най-съкровеното, най-сладкото, най-високото в твоя живот и именно затова този зов ще ти показва пътя и самият той ще ти стане път, защото на теб ще ти се наложи да промениш живота си, за да не те напусне той, за да го “чуваш” по-често и по-дълбоко, за да станеш това, което той открива в теб.
Той подчерта, че употребява думата “чувам” в преносен смисъл, че когато възникне този зов, то ти самият ставаш него и няма никой, който да може да го чуе – ти самият ставаш зов.
Като каза всичко това, той замълча и въпросително ме погледна все едно се опитваше да почувства как се отнасям към казаното. Този път нямах проблем с въпроса и аз веднага го зададох: “Лобсанг, КАК да направя така, че да чуя този зов? КАКВО да правя, Лобсанг – какво конкретно да правя?”
Той кимна и каза, че за да чуя зова трябва да стана тих, много тих отвътре, защото когато нашият помрачен живот шуми, когато мислите, желанията и негативните емоции непрекъснато се сменят една друга, то в този шум не можеш да чуеш тихия зов. Когато зовът се ражда, той звучи много тихо и само след дълга практика започва да звучи все по-силно и по-силно, докато не постигне пълното си звучене, което те обхваща изцяло, всяка клетчица на душата и тялото, изпълвайки те с могъща блажена вибрация. Аз виждам, – каза той,- че на теб ти е познато това, за което говоря.
Аз се учудих на думите му и даже се готвех да кажа, че той греши, че никога не съм усещал нещо такова и макар и да разбирам за какво говори, но само интелектуално, аз разбирам само описанието, а не самото преживяване. Но Лобсанг така ме гледаше, че аз млъкнах, едва започнал и тук ме осени – ама разбира се, това е именно ОНЗИ “звук” от съня! Лобсанг точно беше изразил това, което не ми се удаваше да изразя сам – това, че този звук съвсем не е бил звук, просто думата “звук” беше най-подходяща и той беше наситен с тази удивителна пълнота, в която има всичко. Това беше именно зов, който никъде не зове, който и е самият път. Мъгливите спомени отново блеснаха много ярко и аз отново преживях всичко това много ясно и Лобсанг, усмихвайки се, кимна – “ето, виждаш ли…”
– Попита ли го как да станеш такъв тих, как да направиш това? – аз бях малко разочарована от чутото, очаквах, че сега ще последва нещо от рода на “успокой ума си” или “разбери, че всичко на този свят е илюзия” или “престави си, че всички живи същества в миналия си живот са били твои майки и ги заобичай”, след което ще може да станем и да си ходим, още повече, че вече е време за вечеря.
Аз прибрах краката си и започнах да се обличам.
– Да, разбира се, че попитах. Той каза, че преди всичко трябва да спра да изпитвам негативни емоции.
– Аха, ясно…
Стегнах връзките си и станах, краката бяха леко изтръпнали.
– Да вървим, Дани, време е, огладнях и се поуморих, а имаме още половин час да яздим до лифта.
По обратния път мълчахме, понякога преминавахме в лек тръс, аз наистина се уморих, не ми се говореше за нищо. Като че усещайки настроението ми, отново падна мъгла, увисвайки на парцали по ниските дървета и поръсвайки ги с влага.
– Сбогом, муцуно! – Аз потупах своя кон, подавайки юздите на коняра. – Повече няма да се видим, нашето съвместно пътешествие свърши.
Като гледах в големите му очи, аз внезапно толкова остро усетих болката от раздялата, че ми се прииска да се разплача. Аз никога, никога повече няма да я видя, никога… вечността ни разделя и някога тя ще разпилее и мен самата… колко е глупаво това – изведнъж да изпитам болка от раздялата с някакъв кон… не, не е глупаво, просто нещо отвътре си проби път и повече не иска да зарасне.
До колата вървяхме също в пълно мълчание. Шафи се развесели като ме видя (затъжил се е видимо :), галантно ми отвори вратата.
– Мем.
– Благодаря, Шафи. До скоро, Дани, идвай ми на гости, ако имаш желание. Може още тази вечер, само по-късничко, иска ми се да се навечерям и да си полежа в леглото, може даже мъничко да си подремна, а към девет часа ела в моя “хотел”, ще поседим, ще побъбрим още. Шафи, ако той вземе шикара, лодкарят ще може ли само по названието да намери твоя дом?
– Да, мем, разбира се, тук е същото като в града.