…Това се случи преди две години. Моят тогавашен любовник беше професионален алпинист… може би затова и се влюбих в него. Мен още от ранно детство ме очароваше всичко, което имаше отношение към скалите и заснежените върхове. Макар едва ли само поради това – освен няколкото знаменити със своята сложност върхове, в неговия арсенал имаше и прекрасен сексуален усет… Аз дълго му се молих да ме вземе на някое изкачване, но поради своето телосложение не ставах за втори човек, тъй като не бих могла да го подсигуря в сложни ситуации. И ето накрая се появи един негов стар приятел. Той беше прекарал три години в Мексико в търсене на шамари и нагвали, но май като че ли нищо не беше намерил и се беше върнал в Москва. Беше началото на април, имах достатъчно време, за да се подготвя за изкачването, планирано за майските празници и скоро си имах ледосекач, котки, голяма раница, пухено яке и цял куп оборудване, което трябваше да ме спаси от нощния студ, безжалостния вятър и снежната виелица. С всичко това на себе си, аз напомнях на смес от космонавт и извънземно и когато в Москва започна истинската пролет, ние тръгнахме към зимата, при това съвсем не такава, с каквато бях свикнала.
Олег веднага привлече вниманието ми със своята неагресивна необщителност и малко странния си външен вид. Аз не можех да разбера в какво се състоеше тази странност, но той беше от тия, за които казват, че живеят в облаците, при това понякога тези хора се оказват истински луди, а понякога даже са си много адекватни и трезвомислещи. Нямах още определено мнение за Олег, но да съм насаме близо до него ми беше леко тревожно. Не можех да намеря някакви видими причини за тази тревожност и все чаках момента, за да си изясня що за човек е той, но той изглежда не изгаряше от желание да общува с мен. Съдейки по разказите на Андрей, преди Олег е бил много общителен и открит човек, “душата на компанията” и такова несъответствие между миналото и настоящето будеше моето любопитство – дали пътешествието в Мексико така кардинално го е променило, така, че аз чаках всеки подходящ случай, за да го попитам за това какво е станало с него за последните две години.
Събитията се развиваха стремително. Събудих се рано сутринта в дома на Андрей в Зеленоград, вече на обяд бяхме в Минводи, взехме кола и като напълнихме по пътя едно шише от “Кола” с бензин за примусите, към четири след обяд бяхме в Хурзук – последното село по пътя към Елбрус от неговата северна страна. Тази скорост на смяна на обстановката ме впечатляваше! В Хурзук ние изсипахме от таксито всички свои вещи, домъкнахме ги накуп до пътечката, водеща нагоре покрай реката и започнахме да прехвърляме раниците от другата страна. Процедурата се оказа смешна – ние изсипахме всички вещи на една голяма купчина, натъпкахме ги в найлонови торби, претеглихме всяка торба с ръчен кантар и ги разпределихме по раниците. Колко работи имаше само! Както свраките ги привличат всякакви лъскави нещица, така и моят поглед постоянно лепнеше по всяко ново желязце и аз настойчиво изяснявах названието и предназначението на всяко: самохват, карабинер, осмица, пикел, ледосекач, клема, чукче за лед, резервна помпа за примуса, резервни уплътнители за същия примус… той какво – толкова ли е сложен този примус? В крайна сметка моята раница тежеше около 17 килограма, а на момчетата им се наложи да носят по 27 и останалите няколко часа преди да се стъмни, прекарани в движение нагоре не оставиха съмнение в това, че изкачването ще бъде трудно.
Само след ден ние вече бяхме сред вечните снегове, като си утъпквахме траншея към една гигантска “ютия” – скална издатина. Независимо от трудността и монотонността на тази работа, аз почти постоянно изпитвах пронизителна радост – та нали навсякъде около мен имаше ПЛАНИНИ! Нито с думи, нито със снимки може да се предаде тази всеобхватна широта, този възторг от тясното съприкосновение с грандиозната скала, летящото небе, безжалостния, но мек вятър… Вече започваше да се стъмва, когато ние се разположихме за нощувка. Докато помагах в опъването на палатките, което никак не беше просто поради неочакваните пориви на вятъра, които се сменяха с пълно безветрие, аз открих, че и най-простото действие започва да ме уморява, нарастващата тежест в главата ми ми пречеше да се съсредоточа – започваше хипоксията, планинската болест. Аз избрах хубаво обзорно място на тридесет метра от палатката, за да прекарам малко време сама. Абсолютно безоблачно небе. Тишината беше такава, че се чуваше как някъде безкрайно далеч тече река или това беше илюзия? Толкова е необичайно пределно ясно да чуваш всеки звук, в обикновения живот поглъщан от обкръжаващия ни шумов фон – своето дихание (колко интересно, оказва се, дишам!), всяко движение с ръка, глава, крак, даже чувам как пада снега! Наоколо има само вечно покрити със сняг планини, никъде няма даже най-малко движение – планините са замрели, улавяйки последните слънчеви лъчи… След още един миг планините станаха почти огнени, аз като омагьосана гледах играта на залеза и снега и изведнъж тази картина като че ли ме хвана – огнена прохлада започна да се надига от края на пръстите ми по ръцете, аз престанах да чувствам опора под себе си, в ушите ми започна за звъни, отначало едва доловим, но стремително нарастващ. Аз исках да се обърна и да повикам за помощ, но не можех да откъсна погледа си от планината, а скоро съвсем престанах да чувствам границите на тялото си и вече нямаше кой да се обърне – на това място, което някога бях аз, сега имаше нещо, гърмящо с огнена величествена прохлада и в това “нещо” по някакво чудо се съхраняваше МОЕТО възприятие. Не знам колко продължи това, струва ми се, че само няколко секунди. Всичко свърши просто и бързо – все едно, че някой постепенно включи светлината и аз открих, че дупето ми е леко поизмръзнало и цялото ми тяло се е посхванало от неподвижното седене. Значи това е продължило съвсем не няколко секунди!
За пръв път ми се случваше подобно нещо. Аз станах и почувствах лека слабост, но това беше приятна слабост. Изглежда, приятелите ми нищо не бяха забелязали, те даже не гледаха към мен, бидейки заети с битовите работи, които в едно изкачване са десетки. По непонятна за мен самата причина, аз твърдо реших нищо да не им разказвам.
Щом като се скри слънцето, в същия миг стана просто безумно студено. Никога не бих предположила, че толкова изнурителна горещина може да се смени със смъртен студ! Ние бързо доядохме своята вечеря, вмъкнахме се в палатката и се увихме в пухените спални чували, които вече не ми се струваха излишно дебели. През нощта сънувах някакъв нищо не значещ сън, когато изведнъж нещо пламна, все едно, че някой запали ярка светлина, която ставаше все по-ярка и по-ярка. Тази светлина идваше от всички страни и беше невъзможно да се скриеш от нея. Аз закрещях от страх – стори ми се, че тя сега ще ме унищожи, ще ме разкъса на части и в този момент се събудих, като подскочих на място. Съненият глас на Андрей от тъмното попита какво се е случило. Аз му разказах този странен сън, той измрънка, че това сигурно е планинската болест, притисна ме към себе си и веднага пак заспа.
Сутринта ме събуди Олег, той ми подаде слънцепредпазен крем, шапка с козирка и скиорско слънцезащитни очила.
– Без това никога не излизай от палатката, даже вечер – той разговаряше с мен като с непослушно дете и моята гордост поради тази причина леко се бунтуваше, та аз още не съм успяла да се проявя по никакъв начин, той, както изглежда, вече имаше за мен не особено добро мнение.
Планината действително можеше да те ослепи – и в прекия, и в преносния смисъл. Пламтящото слънце беше право над главите ни, нямаше никакъв вятър и аз започнах да свалям топлите дрехи и в крайна сметка останах по леко яке от промазан плат върху една тениска. Ние бавно тръгнахме нагоре, стиснали в ръце ледосекачите. Нищо не предвещаваше никакви сложности, още повече трагедия…