Каменният бряг на езерото, зад което започва пътят, изглежда мрачничко. На всеки десет метра стоят хора с автомати, по неравния път шумно се друсат разнебитени стари коли, олющени моторикши и оранжеви товарни коли, изрисувани с картини от индийския епос. Малки, на места недостроени и само тук-там боядисани къщички са залепнали един за друг като разварени пелмени… изглежда, че са започнали да ги строят много отдавна, толкова отдавна, че вече са успели да остареят и видът им е такъв като че стените им всеки момент ще паднат. От вратата на една от къщите с възторг и любопитство ме гледат цяла детска градина поразително мръсни деца… Може пък те изобщо никога да не се мият? Рошави, боси, със скъсани дрехи и чудовищно сополиви носове, но въпреки това чертите на лицата им са красиви и съвсем не изглеждат по детски. …Усещам странно прималяване в корема, напрежение, все едно, че нещо се е протегнало от мен към него и се е сляло, с цялото си тяло усещам и нежно притегляне и сурово отхвърляне едновременно. Не знам защо, но определено ми се иска по-скоро да се отдалеча от това място.
Пак индийската “Волга” с неудобните изпъкнали седалки, пак нищетата, тоталната разруха и мръсотията и когато жилищните райони най-накрая свършиха, аз с учудване облекчено въздъхнах.
Точно над пътя надвиснаха скалисти невисоки отвесни хълмове, а от ляво са долината, планината, безкрайните тераси на оризовите полета. По фарватера на долината сред сивите камъни се вие малка рекичка, опровергавайки моите представи за това, че всички планински реки са грандиозни, стремителни и бурни.
– По време на мусоните тази река се разлива и става десет пъти по-широка – чувам гласа на Шафи като зад кадър.
Облачно е и макар слънцето постоянно да пробива облаците, далечните планини са скрити в мъгла и се създава впечатление, че долината свършва в нищото, изчезва в пустотата. Вглеждам се натам, където изчезва долината и си представям, там изобщо няма нищо, че на това място свършва известния ми свят, а аз се намирам на малък остров, около който от всички страни е бездънна неизвестност. И точно така както може да се приближиш до самия край на пропаст във висока планина и да гледаш надолу в пропастта или напред към хоризонта, може като затаиш дъх да се добереш до края на този остро и да погледнеш в неизвестността, към тази безкрайна пустота, която може да ти се стори безлика, но само на пръв поглед.
Тук-там в полето работят селяни, при това най-мръсната работа я вършат жените и тийнейджърите, а мъжете само ръководят работата. Интересно с какво се занимават останалите мъже?
– Шафи, защо в полето работят само жени?
– Защото това е женска работа.
– В какъв смисъл?
– Жените винаги са работили на полето. А мъжете продават това, което са произвели жените.
– Но работата на полето е много тежка и мъжете биха могли да помагат на жените. Та нали жените освен тази работа вършат и домакинската, и с децата се занимават. Защо да не им се облекчи поне част от работата?
На лицето му се изписа недоволство и негативно отношение към мен. Ето каква била неговата натура! Докато не излизам от тесните рамки, които ми предлагат, аз получавам раболепна физиономия с пресилена усмивка. Но щом само направя малка стъпчица встрани, като подложа на съмнение това, в което човекът свято вярва, то веднага виждам какво всъщност представлява той. Искрената постъпка сваля маските и разобличава фалша и аз най-накрая се сблъсквам с реалността. Колко е живителен този сблъсък! От тази пукнатина в обикновения ритъм на живота израстват кълновете на истинските размисли, които се основават на реален опит, а не фантоми, в резултат на което възниква истински интерес към живота, жива страст, завладяваща радост от изследването. Кое за мен е по-интересно – да живея в ясен, разбираем, познат, комфортен и лицемерен свят или да предизвикам стихията, която така добросъвестно са ме учили да не забелязвам? Изглежда, че светът е еднозначен, но каква огромна сила е това – всекидневието. Като сладкогласа сирена те примамва, прелъстява и те приспива с мъртвешки сън и не ти остават даже смътни спомени за това накъде всъщност си отивал.
– Мем, тук всичко е така, както трябва да бъде. Това устройва всички и никой не се кани да променя нищо. Това ще бъде против волята на Аллах.
Да, с този аргументи трудно се спори – когато на сцената излязат Аллах или Христос на мен ми остава само да се оттегля, защото освен ненавист, отстояваща заветите на своите богове, няма да получа нищо – нито интересна дискусия, нито описание на опит, нито смислени аргументи.
Жената в Индия не стои по-високо от домашно животно. И това не е преувеличение, за никакво равноправие не може и дума да става! Обичаите, утвърждавани от хилядолетните помрачения на предците, тук и до ден днешен се опазват така ревностно, че някой с други възгледи в Индия рискува живота си в буквалния смисъл. Но аз дори не знаех това. Не знаех и това, че мъжете и жените не бива даже да се държат за ръце на улицата, защото всеки един полицай може да се приближи и да те удари с палка по ръцете. И това става на улиците на Делхи! А какво да говорим за безчислените затънтени места, там изобщо са още в каменния век, от който ми се иска да избягам без да се обръщам, като забравя по-скоро това, което съм видяла.
За момичето, което се омъжва, роднините са длъжни да платят на младоженеца и неговото семейство, та нали сега те ще трябва да хранят това животно. А ако нямат пари, семейството на момичето хитрува – омъжват я, а после не дават парите. Не можете да си представите какво правят до ден днешен (!) някои семейства на излъгани младоженци. Те изгарят момичето… Тази история ми я разказа богата индийка, която цял живот се бори за правата на жените в Индия.
Или ето още една история от поредицата на ужасите – тя е обиколила всички информационни емисии по света. В Индия все още процъфтяват кастите и все още е практически невъзможно да свържеш живота си с човек от по-низша каста. Та един юноша се влюбил в момиче от низша каста и независимо от всичките старания на роднините си, не искал да се откаже от своята любима. Наказали ги за пример – линчували ги на общо събрание на жителите на селото, разбира се в пълно съгласие с волята на боговете и родителите. Направо си представям тези добри лица на старейшините, които произнасят присъдата: “да се обесят и двамата”. И това става в наши дни. А аз си мислех, че живея в свят на прогрес и разум…
Сравнението на жената с домашно животно даже не е съвсем правомерно, защото за убийство на крава индиецът може да бъде осъден на смърт, а за убийство на жена, в най-добрия случай ще го затворят за няколко години. Но аз не мисля, че жените са нещо като жертви на индийската култура, които са безпощадно експлоатирани от злобни индийски мъже. Всеки си скапва живота по свой начин. Руснакът вдишва отрова и се залива с алкохол, европеецът си седи в тъпо задоволство, а индийската жена сама избира да бъде безсловесно добиче и сама ревностно опазва всички местни обичаи и възпитава децата си в пълно съответствие с обичаите на предците. Жестокостта често се съчетава в човека с достигаща до фанатизъм сантименталност, силното самосъжаление изведнъж се превръща в такава ненавист, а унизителното положение на жените в Индия се съпровожда с фанатично поколение деца преди майката. Някой ще сметне това за хармонична система на уравновесяване, но според мен това са просто двете страни на медала – все от един дол дренки.
…Жените с ярки сари носят на главите си огромни връзки треви, почти снопове. Тънки фигурки с идеална осанка, увити в ярки зелени, розови, червени, и светлосини тъкани, плавно, без да бързат се движат по тъмножълтото поле със сочни островчета от зелени кълнове ориз.
– Хелоу! – не сдържам и махам с ръка на вървящите покрай пътя жени и момичета. Глупаво е, разбира се… но какво ми оставя друго да направя като ми се иска да им изразя симпатията си, а не знам как по друг начин да го направя!
Очичките им заблестяха, муцунките им се разтегнаха в усмивки – ама че непосредственост, приятно ми е… Интересно – как ще се отнесат ако ги снимам? Не очаквам агресия, разбира се, (все пък не съм в Западна Украйна), но поне неудоволствие… Но не, строиха се в редичка, оправиха си саритата – все с тази смешна, но приятна сериозност, без да бързат… ето от кого биха могли да се поучат тези ходещи пауни с богати дрехи! Тържествено замряха. Чакат!
– Мем, това е щастие за тях. Никой никога още не ги е снимал. Те знаят какво е това фотоапарат само на думи – вметна Шафи.
– Надявам се, че не се страхуват?
– Не, мем, какво говорите, как е възможно да се страхуват от ВАС! – ама че лъжец, построява и произнася всичките си фрази така, че да подсили чувството ми за собствената ми значимост и това започна да му се удава. Аз вече свикнах с това, че съм “мем”, че мога да бъда пренебрежителна и даже властна, но нима могат толкова лесно да ме уловят с такива евтини фразички и мазна интонация? Очевидно е, че всичко това е лицемерие и все пак започвам да забелязвам, че понякога играя същата игра вече честно.
– Шафи, попитай, ако нещо… мога да им платя…
– Мем, Вие вече им направихте такъв подарък, който те ще запомнят за цял живот.
Да, тези жени правят много по-добро впечатление от богатите индийки. Даже жените на възраст имат много приятен вид – стройни, стегнати тела, сериозни лица, но почти без печат от грижи, спокойни, но не вяли, ноти печал, нито доволство и те съвсем не изглеждат тъпи. В целия им облик има особена красота. Спомних си за нашите селянки – вечно правят скандали, вечно недоволни сеутливи здрави женища с лица, върху които са наложили неизмиващ се отпечатък непрекъснатите грижи и раздразнението. Мислите за нашите жени предизвикаха смътно безпокойство, да вървят по дяволите…
Повиквам ги, нагласям фотоапарата в режим “Play”, показвам им на екранчето направените снимки. Те миришат на огън, дим и стари дрехи. Боже мой, колко възторг, белозъби ярки усмивки и смях! На шега се побутват, тълпят се, смеят се с цяло гърло, прикриват лицата си – срамуват се. Не очаквах такава енергия, мислех, че са уморени… умората тясно ми се асоциира с озлобление и мрачност, но не и при тях…
Още час приятни, но монотонни пейзажи и по пътя започват непрекъснати завои. Боровите гори се изкачват нагоре по яркозеления кадифен тревен килим. Колко обичам боровете! Аромата на смола, вкусът на игличките, пухкавите лапи… понякога почти виждам как те излъчват златисто сияние, смесва се с гъстия аромат и отвежда усещанията някъде много надалеч – в отдавна забравените детски спомени, в потайните кътчета на паметта или там където все още ми предстои да отида.
Най-накрая стигаме до малка площадка, от която се виждат полета за голф и хълмове, които приличат на гигантски зелени вълни, преминаващи във невисока скалиста планина. Това е последната спирка на колите и тук, колкото и да е странно, те хич не са малко, независимо от това, че не се виждат никакви туристи. Няма слънце и е прохладно, отивам да пия чай в едни от откритите кафенета, пред които има дълга вървена маса и най-различни на вид столове… Нима е чужденец? По всички признаци прилича. Докато вървях, успях да си доизмисля образа на привлекателен мъж. От ранното си детство непрекъснато ми се иска да се влюбвам и аз отчаяно се влюбвах във всички наред. Понякога си падах по такива изроди, че ме е срам да си спомням :).
Приближавам се съвсем близко и той като че ли ме усети и се обърна. Механична усмивка, банален поздрав, празни очи, добродушно-безразличен израз на лицето – най-обикновен чужденец, с когото може да се обсъдят само маршрутите и цените. Но аз все пак го поздравявам и сядам до него… Защо ли???
– Откъде си? – автоматът с мъжки глас изплю първата по ред фраза.
Защо именно “откъде си”, “закъде пътуваш”, “от колко време вече си в Индия”… те какво да не са всички от пластилин? Защо не ме попита “Какво търсиш в своите пътешествия?”, или “Как мислиш, защо тази планина ми навява такова настроение, както когато се събуждаш посред нощ и не разбираш – дали да станеш да се разходиш или да се опиташ да заспиш отново” или… Всичко можеш да кажеш и да попиташ, стига душата ти да не е от картон, ако поне някакъв животец има в нея, ама явно че те са точно от картонените…
– От Русия, – отговарям вяло, но все пак си лепвам усмивка.
(Сега ще каже: “О, Русия!”)
– О! Русия! Никога не съм бил в Русия. Аз си мислех, че всички руски момичета са високи и яки, а те повече приличаш на французойка. А аз съм от Англия. Била ли си някога в Англия?
– Не, някак си не ме привлича Европа. Особено сега… – дали ще разбере? Не, не разбра. А сега ще каже – “да, тук всичко е по-различно”, все едно не разбира, че само дебилният не вижда, че тук всичко е по-различно…
– О, да! Тук всичко е по-различно.
Изобщо това е такъв стил на общуване на картонени хора – те си разменят изказвания, на които е сложен печат “общопризнато” и “годно за подържане на разговор с лелки и чичковци от старата добро Европа”. При това по-добре да не се гледат в очите – те в този момент нищо не изразяват, ама изобщо нищо и усещането от общуването с тях не е от приятните, меко казано. Ако искаш да усетиш в европееца, пътешестващ из Индия някаква живост – покажи му вкусна наденичка или някаква дребна фигурка и тогава очичките му ще светнат и ще можеш да си доизмислиш, че в тях има интерес към живота.
– Тук хората идват, за да търсят нещо, а в Европа хората работят, – засмя се неизвестно на какво.
– Аз вече не работя.
– Като каква?
Много смислен разговор… мълчаливо го гледам в очите, но там нищо не се е променило – просто иглата на патефона е прескочила на следващата писта, щом тази не е проработила. Кой въпрос е наред?
– Харесва ли ти Джаму и Кашмир?
– Не, атмосферата тук е твърде напрегната – сигурно всички се страхуват, че във всеки един момент може да започне война.
(Само не искам да ми разказваш как е било тук преди десет години…)
– Да, преви десет години тук всичко беше по различно. На Дал Лейк не можеше да се намери свободно място – толкова много туристи имаше. И всички идваха тук не за по три дена както сега, а за по няколко месеца. Ние не искахме да се връщаме вкъщи, тук беше нашият дом, нашият рай на земята, рай за тези, които не искат да седят в офиса, да правят кариера и да носят костюм. Това беше най-романтичното място на света, където можеше да бъдеш такъв, какъвто си. Правихме си на острова луди забави, тук бяха най-добрите диджеи от целия свят… – говори така сякаш всичко хубаво е останало в миналото и сега са останали само спомените и само когато си спомня той живее истински. Отново ми замириса на гроб. Край, не мога повече, как по-скоро да се сбогувам с този човек без настояще? …Нещо ме докосна по гърба и тялото ми отговори със слабо ехо на това усещане. Обръщам се и виждам, че към нас се приближава момче и ме гледа… не ми харесва, когато гледат така… все едно не се съмнява, че ще може да ме увлече… но не защото е самоуверен.
– О, ето го и Дани! Дани, това е Мая, тя е рускиня, представяш ли си?
– Привет, Мая – Дани седна срещу мен и аз можах да го разгледам.
Сигурно е на около тридесет. Приятно лице – съвсем не такова, което се смята за красиво, но в него има нещо много привлекателно за мен. Малко по-широки от обикновеното скули, нос с неправилна форма, (най-вероятно следствие от счупване), спокойни, но не безразлични очи, в които така ми се иска да уловя проблясъци на интелект и сериозност, устни, които, струва ми се, би ми било приятно да целуна… И особено ми харесва, че не държи непрекъснато тази изкуствена сладка усмивка на лицето си, както правят повечето чужденци когато общуват и даже когато просто мълчаливо си вървят по улицата. Прието е да се смята, че тази усмивка свидетелства за това, че всичко е наред, че те са доволни от живота и на да си лепнем по една такава усмивка и да изживеем един такъв живот. Боже упаси! Ни виждам в тази застинала гримаса нищо приятно – най-обикновен глупав навик, който започнах да забелязвам и у себе си след не много продължително общуване с чужденци. Състоянието в тези моменти е мъртво и сиво, а усещането за лицето – напрегнато и изкуствено, затова реших много да внимавам и когато общувам да се усмихвам само тогава, когато, когато действително ми се иска (а не ми се иска толкова често), а през останалото време лицето ми да бъде спокойно и не напрегнато.
– Отдавна ли си в Индия? – гласът му също ми харесва.
– Пети ден.
– Пети ден? Мога да си представя как се чувстваш – като в ада, нали?
– Не, вече не. Тук е горе-долу спокойно, особено в сравнение с Делхи, макар и да не ме напуска усещането, че ме лъжат на всяка крачка.
– Най-вероятно това е точно така… Колко плащаш за стаята си? Живееш в плаваща къща на Дал Лейк, нали?
– Да. Двадесет долара на ден със закуска.
И двамата се разсмяха.
– Стая за двама тук струва три-четири долара на ден, а храна за цял ден пет, най-много шест на човек.
Дали Шафи не чува този разговор?… Той стои не чак толкова далеч, поглежда, лицето му е напрегнато, даже недоволно. Сигурно се опасява, че нашият разговор може да засегне цените, какво друго би могло да го разтревожи?
– Какво говорите? Сериозно? – удивлението ми премина в разочарование. По дяволите! – Аз още в Делхи платих стаята за три дни.
– Това е разпространен трик – ти попадаш в туристическата агенция и те ти набутват това, което най-малко върви… Сигурно си им казала, че си за пръв път в Индия.
– Аха.
– С тази четност можеш да си подпишеш смъртната присъда :). В никакъв случай не бива да казваш това – в най-добрия случай ще загубиш само пари, както това се е случило с теб.
– Плашиха ме с всякакви ужасии, казаха ми, че преди няколко дена две рускини са били нарязани на парчета в хотела…
– Да, естествено… и затова ти предложиха СВОЯ хотел, нали?
– Ами, да.
– Те са майстори на подобни уловки…
– А между впрочем, колко струва разходка с шикара за половин ден по езерото?
– Максимум двеста рупии. Четири долара.
– !… Ясно…
– Имаш ли справочника “Lonely Planet”?
– Не, а какво е това?
Дани извади от раницата си дебела книга с ярки корици и ми я протегна. (С крайчеца на окото си виждам как посивява лицето на Шафи)
– Пътеводител. Незаменимо вещ. Тук има цялата информация за Индия – цени, хотели, екскурзии. Всичко е много подробно, с карти, разписания, препоръки, с това нещо е невъзможно да се изгубиш.
– Тук мога ли да го купя?
– Във всяка книжарница. Книжарниците тук ще те зарадват… ако, разбира се, се интересуваш от езотерични книги.
Ама че работа! Разбира се, че се интересувам от езотерична литература! В последно време само това чета, макар че понякога с удоволствие разлиствам Гесе или Кафка… Обаче ми се струва, че Дани и англичанинът са заедно съвсем случайно и всъщност нямат нищо общо. Раздвижиха се еротични фантазии, преплитат се, играят като делфини – ту скачат заедно по повърхността, ту се гмуркат към дълбините. (Ти всъщност мислиш за същото? Вече не веднъж си си помислил каква ли ми е кожата на допир, красиви ли са гърдите ми, стегнато ли ми е дупето…) Леко ми се вие свят и на мен ми харесва това състояние, то е абсолютно самодостатъчно – даже ако няма никакво продължение, това няма да предизвика разочарование, аз нищо не очаквам, аз се наслаждавам направо сега.
– Тук в планината може да се вземе кон – Дани се обръща само към мен!
Веднага възниква неловкост пред англичанина даже независимо от това, че не ми е симпатичен и ми е безразличен – за това, че ние (ето вече и “ние” се появи :) се каним да го “зарежем”. То ли той разбра, то ли е искал нещо съвсем друго (съвсем не ми се иска да се ровя, а само по скоро да се отърва от него), но така или иначе със сентенцията “О! Това не е за мен!” англичанинът завинаги изчезна от моето полезрение. Атмосферата се сгъсти, небето стана по-меко и златисто, ние с Дани мълчаливо се разглеждаме еди друг, а Кашмир стана просто декор за едва уловимия танц на погледите.
– Дани… – задавих се, закашлях се, оказва се, че даже гърлото ми е пресъхнало…, . Дани, ще ни трябва ли гид? – ясно е, че изобщо не ми се иска с нас да идва Шафи, но ако се изгубим…
– Не, няма да ни трябва. По туристическите места на Индия изобщо рядко е необходим гид, ако, разбира се, не се каниш да се качиш в планината за няколко дена, но даже и тогава – по-голямата част от планинските маршрути е добре утъпкана, така че едва ли можеш да се заблудиш. Индийците, разбира се, сгъстяват боите, казват че гид ти е необходим даже, за да отидеш до тоалетната. А по пътя обезателно ще те замъкнат уж случайно в магазина или ресторанта на своя чичо или брат. Не се доверявай сляпо на индийците – тонякога те са много хитри, макар че най-често не са опасни.
– Отлично :). Да вървим, аз ще кажа са своя гид да ме чака тук.
Шафи изкуствено се усмихва, но на лицето му се виждат и недоволство, и тревожност. Разбрал е значи, че е загубен, че вече му нямам никакво доверие и най-ужасното – че вече не ми е нужен. С напрегнат глас отговаря, че ще ме чака тук не повече от три часа.
– Ти защо й диктуваш своите условия? – Дани говори строго, но без злоба и това веднага предизвиква у мен изблик на симпатия. – Нима тя не ти е заплатила за целия ден?
– Да, но…
– Тук няма място за никакво “но”. Мая, колко си му платила?
Аз се чудя какво да правя – само и само да избегна конфликта… Да кажа ли на Дани, че Шафи не е просто случаен и съвсем не ми се иска да гледам недоволното му лице още два дена? Но няма време, за да взема решение и да обмисля всичко… Да става каквото ще става!
– Петдесет долара.
– Петдесет долара? Колата с шофьора струва за цял ден петнадесет долара и ти считаш, че твоята работа струва тридесет и пет? И за тридесет и пет долара ти не си съгласен просто да поседиш тук и да пиеш чай толкова, колкото е необходимо?
Мълчи и гледа в земята, а аз изпитвам неловкост, симпатия и някаква нова за мен радост едновременно. Гледам Дани – той е спокоен и уверен в себе си. Изключително рядко в живота ми е имало ситуации, когато със своите постъпки съм поставяла хората в неудобно положение и не защото винаги съм изпитвала симпатия, а защото съм се страхувала да изляза извън общоприетите рамки, макар че, разбира се, съм се оправдавала пред себе си така или иначе. И ето сега аз си помислих, че ми харесва тази ситуация, в нея се усеща кипенето на живота и че моята напрегната неловкост е люспа, която ми се иска да отхвърля като нещо съвършено чуждо.
Така и не дочакахме отговора на Шафи и Дани каза, че ще се върнем след пет-шест часа.
Неширок асфалтиран път води към планината, той още е мокър от скорошния дъжд. Небето се крие зад гъста мъгла, но вече се усеща приближаването на слънцето, което всеки момент ще разкъса пелената. На огромните полета за голф тук-там стърчат фигури със стикове за голф. Боровата гора се изкачва по стръмните каменисти склонове. В такава гора не можеш да се разхождаш, можеш само да я съзерцаваш… Даже тук, далеч от мръсния град и хората с автомати, на всяко клонче виси напрежение… 220 :) – имам чувството, че ако ги докосна и ще ме удари ток.
– Дани, харесва ли ти тук?
– Усещането е двояко. Ако се срути всичко това, което са построили хората, сигурно ще бъде красиво. Но сега… не, тук е някак си тревожно.
– Аз също го усещам, но все не мога да разбера причината. Уж тук в планината не би трябвало да е така както в града… Или просто аз не мога да се отпусна, да отхвърля тежестта на впечатленията?
– Ти да не мислиш, че настроенията на хората не влияят на духа на цялото място?
– Не знам… а как може да се разбере? Как може да се измери?
– Само със своите усещания, разбира се, няма с какво друго.
– Разбира се… Ами да, разбира се :). Нима изобщо може да се разбере какво е светът без твоите усещания? Каквото и да разбера, то това все ще бъдат МОИТЕ усещания, МОИТЕ възприятия. Често мисля за това. Но аз виждам още ето какво – моите възприятия не са нещо нерушимо. Днес това може да бъде едно, утре – друго, а ситуацията може да бъде все една и съща. Например, тези места. Аз не съм уверена в това, че утре ще ги виждам такива като днес, а това значи, че няма никакви основания да се смята, че тук всичко е пропито от някаква тежест, та това може да са само особености на моето моментно светоусещане. Макар че… ето и ти казваш, че усещаш същото, пък и тези разсъждения се плъзгат по повърхността, без да засягат същината, а могат ли въобще разсъжденията да се докоснат до същината? И какво е това “същина”? Уж разбирам, а не мога да се изразя… или не разбирам… изобщо пълна каша :).
– И все пак, днес ти възприемаш това място именно така. Твоето състояние, лицата на хората, планината, въздухът, интонациите на минувачите, погледите им – във всичко това ти чувстваш напрежение, нали е така?
– Да, така е. Но от това не следва, че това напрежение съществува независимо от мен.
Замисли се… лицето му не изразява никакво недоволство или разочарование и това ми е приятно, наистина ми е приятно. Повечето хора, с които ми се е налагало да говоря по най-различни теми, проявяват чудовищна нетърпимост, когато тяхната представа за света или тяхната гледна точка са заплашени от макар и едва забележима опасност, а ако не могат нещо да обяснят, то изпадат в безпокойство и раздразнителност. Когато в нещо няма яснота, то обикновена се прибягва до най-удобното и комфортно обяснение. Хората не искат да се разделят с нито едно от своите убеждения, даже ако става дума за такава глупост като предимствата на ръчното пране в сравнение с пералната машина. Помня, че веднъж се успях да поспоря на тази тема три часа, отстоявайки пералнята като средство за икономия на време и спасяващо гърба, а моите опоненти, младо семейство, отстояваха ръчното пране като единствено възможен начин за постигане на истинска чистота и белота. След три часа ние окончателно се намразихме, като така и не намерихме нито една точка, по която да се съгласим един с друг, след което повече не се сме се виждали нито един път. Какво да говорим за такива убеждения, върху които се крепи цялата сложна конструкция на жизнените устои – за семейството, отношенията между мъж и жена, възпитанието на децата и т.н. Моите събеседници винаги намираха възможност да изпитат една или друга форма на неприемане, ако аз аргументирано отстоявах мнение, противоречащо на тяхното собствено. Даже повече от това – именно в случаите, когато възражението беше аргументирано, възникваше най-ярката форма на неприемане, затова аз разбрах,че практически всяко общуване между хората – това е просто пикиране със схеми, това дори не е общуване. Хората са като успоредни прави – никога не се пресичат в това общуване, макар да им се струва, че осъществяват контакт.
– Това е известна гледна точка, – светът не съществува извън нас, но на мен засега това не ми е ясно, – каза Дани след като помълча няколко минути. – Абсолютно ясно е, че поради това, че няма да ме има светът няма да спре да съществува. Например, утре аз мога да умра и аз със сигурност знам, че светът ще остане, та нали всеки ден някой умира, а светът остава. Хората идват и си отиват, но светът не изчезва. Ще изчезне само моят свят… макар това да е още по-голяма загадка – как може да става така? Сигурно това е най-сложното, което можеш да си представиш – че АЗ мога да изчезна, да свърша… това е неразбираемо за мен, просто не искам да мисля за това, на знам как да мисля за това.
– С теб е приятно да се говори, Дани. Даже ако не стигнем до никъде, пак ми е приятно… все пак ми е приятно. Аз даже не знам какво точно така ми харесва – може би твоята искреност?
– Интересно…
– Какво именно?
– Това, че говориш за искреността като за най-важното… сега ще ти кажа защо, но отначало искам да ти кажа, че…
Дани млъкна и спря. Аз – също. Известно време стоим и се гледаме. Мълчанието между нас за тези няколко секунди съвсем не е тежко, в него няма напрежение, както става винаги.
– А искреност има не само в думите ти, Дани, но даже и в мълчанието ти. Разбираш ли какво имам предвид?
– Не, не разбирам.
Лек изблик на разочарование.
– Не… но усещам! Прекрасно усещам! :)
Ние се разсмяхме и малките планински врани подхванаха нашия смях, като го отнесоха към върховете и поляните.
– Ти си играеш с мен :) – не шега го бутам с рамо.
– Разбира се. И на теб това ти харесва. Знаех това от първия момент, когато видях очите ти.
– Аз също…
– А какво беше там съществуването на света около нас?до къде стигнахме?
– До това, че ти ми обеща отначало да ми кажеш нещо за искреността, забрави ли?
– Да… аз се опитвах да определя – кое за мен самия е най-важното, най- най-, което за нищо на света не бива да бъде загубено или забравено. Умът е глупост, съгласен съм да живея без да съм твърде умен. Красотата? Не… Искреността. Искреността – това е нещото, на което аз неизбежно спирам своя избор. Бе нея аз съм труп. Даже ми се струва, че съвсем няма никаква глупост сама по себе си, няма грозота, няма безчувственост – всичко това е само следствие от загубата на най-важното – искреността със самия себе си.
Придърпах го за ръката.
– Дани, сигурно и страстта зависи от искреността?
– Играеш ли си с мен? :)
– И на теб това ти харесва? :) … Да вървим. Та аз не казвам, че светът съществува извън нас, аз само казвам, че не знам съществува ли нещо извън моето възприятие или извън мен и че няма начин да го разбера. Ако има възприятие за тази планина – значи ли това, че има някакво “аз” и има “те” “извън мен” и има някакъв процес “възприемане” между “мен” и “тях”? Какво е това “извън” и какво е това “мен”? Всичко, което мога да кажа е, че има такова нещо, което аз наричам “възприятие на планината”, затова даже самата постановка на въпроса за съществуването на нещо “извън мен” е неправомерна, лъжлива, тъй като изхожда от предварителното приемане като факт на това, че има “аз”, има “извън” и отделно от всичко това има възприятие, а ние тъкмо за това нищо не знаем… Не разбирам как практически да внеса това в живота си, та аз не мога сега да започна да мисля, че има именно “възприятие на планината”, а не “аз”,”възприемаща” “планината”. Или това именно е неискреността? Заради удобството в изразите да прибягна към предварително ясна лъжа? И все пак… не съм голяма специалистка по психология, но като човек, който се стреми към искреност, мога да кажа само едно: има възприятие и това е всичко, което знам, а има ли още нещо освен това – просто не знам.
Дани бързо подхвана мисълта ми.
– Добре, значи аз мога да говоря само за това, че на това място има такова възприятие, което се нарича “чувствам топлината на слънцето” или “виждам небето”, или “чувам глас”, но аз не знам какво е това слънце, небе, глас сами по себе си. Уж е така, но честно казано, това са само отвлечени разсъждения, които аз не разбирам наистина.
– Аз също :). И какво излиза… но ако се обърнеш, планината ще си остане и ти ще можеш да провериш това като се обърнеш отново. А това значи, че тя съществува и когато ти не я възприемаш.
И двамата се разсмяхме, чувствайки, че неудържимо потъваме в хлъзгава неяснота.
– Не, това значи, че в този момент, когато аз се обръщам, аз нямам възприятието, което наричам “виждам планината”, а когато отново се обръщам – то отново възниква.
– Но ти помниш, че нея я има зад теб, просто не я виждаш.
– Аз мога да помисля, че ако се обърна, то ще има възприятие на планината, а сега има само възприятие на мисълта за планината или мислен образ на планината. Някога прочетох в една книга фраза, която запомних за дълго, – Дани леко се оживи и закрачи по-бързо. – тази фраза звучеше така: “Никога не знам, какво има зад мен, аз през цялото време гледам напред. И кой знае, може би всичко това, което аз току що съм видял престава да съществува, когато аз се обръщам.”
– Ти нищо не можеш за това, можеш само да говориш за това, което възприемаш… Мда… какво да правим с всичко това, Дани?
– Засега нищо, – той стана сериозен, – но за мен това не са просто отвлечени разсъждения, аз се опитвам да уловя в това оттенък на яснота и понякога това ми се удава, но по-често – не.
Да, изглежда, че това е задънена улица. Интересно – човек може ли сам себе си да просвети, самостоятелно да се добере до истината или непременно трябва да има някой, който да му обясни и покаже? Първата мисъл ми харесва повече, но не мога да я потвърдя със собствен опит.
– На мен наистина ми е интересно да разговарям с теб. Не преставам да се удивлявам на това :). Ти сигурно много си чела, много си мислила?
– Да, чела съм много… после мислих за това, което съм прочела, после още мислих, а после спрях да чета, защото това нищо не променяше в живота ми. Художествената литература не ми даваше нищо, освен емоции, рядко ми попадаше нещо наистина значимо… аз мога да ти назова няколко имена, но те едва ли ще ти говорят нещо, това са руски писатели: Бунин, Набоков, Газданов…
– Бунин и Набоков ги знам!
– ? Обикновено знаят само за Достоевски, не знам какво толкова привлича хората в него, нищо хубаво… И така, тогава започнах да чета книги по психология, религия, по различни практики, но и тук не намерих нито една книга, след която да не възникне мътно усещане за това, че съм излъгана – пълна неяснота във всичко – и в термините, и в начините на достигане на така наречените просветлени състояния… Между впрочем, съм чела Кастанеда около пет пъти, всичките единадесет тома и сигурно пак ще го препрочитам, но това е като да плуваш в топли вълни – издига те и те пуска, тъй като там също няма отговор на въпроса “какво конкретно да се прави”. А пък философията… всички тези Хегели, Кантове – това въобще е пълен идиотизъм, даже думи нямам. Боклук. Чел ли си ги?
– Разбира се :). Чел съм Шопенхауер, Ницше, Кант, Сартр… Известно време философията ми беше страст… художественото литература също ме вдъхновяваше – в последно време – Кортасар, Льоса…
– Това промени ли живота ти?
– Да.
– ?? Да?
– Да? И как?
– Престанах да вярвам , че философията знае нещо, а психологията умее нещо – това ме отрезви.
– А, ясно… И аз за това говоря :). Три години ровичках в това блато, докато окончателно не разбрах, че всичко това е само жонглиране с фантоми, абстракции, които не е ясно по какъв начин да проектираш върху живота си. И така, и иначе се опитвах – ти знаеш сигурно как става :), – нищо не излизаше… И сега вече нищо не чета, няма какво. Може би някога сама ще напиша нещо, ако, разбира се, намеря това, за което ще ми се прииска да напиша :).
– Интересна идея :). Само че ми се иска да направя нещо истинско, да няма нито сянка от тази многообещаваща многозначителност, от която е създадена цялата литература. През цялото време чакаш, че ето сега, ей сега ще има някакъв пробив и ново разбиране, ново откритие, но в края на краищата така и НИЩО определено не се открива… Художествената форма се използва от писателите не като рамка, а като параван, зад който те скриват пълното неразбиране на смисъла на своя живот и което е най-ужасното – всички тези сложни сюжетни плетеници се създават в това число и за това – да скрият самия факт на това неразбиране. Просто вопиюща лъжа. Когато за пръв път набрах смелост да кажа сам на себе си, че считам за лъжци този “венец” на човешката култура… в един момент въобще ми се стори, че човек – това е задънена улица на еволюцията на природата.
– Така ще стигнеш бързо и до мизантропията.
– Така ще стигна до истината. Впрочем, наред с пълното разочарование в хората и в тяхната култура, в мен остана много силно желание да намеря такива хора и такова изкуство, към което да мога да изпитвам истинска симпатия, затова не станах мизантроп.
– Знаеш ли, аз даже се срещах със съвременни философи и “мъдреци”. Беше ми интересно да видя как живеят тези хора, сигурно някакъв особен живот на мислители… не, всичко е същото – картофите в кухнята, жената с ролки, малоценността, тъгата, честолюбието, агресията, завистта…
– Ужасно е жена ги да е с ролки :).
Смехът му предизвика в тялото ми сладостна вълна, който премина от долу нагоре, тук и пътят тръгна нагоре и скоро стигнахме да лифта.
Отдавна не съм била на планина! Елбрус… След онова изкачване си мислех, че никога повече няма да се доближа дори до малко хълмче, няма да отида на такова място дори на пешеходна разходка. Безжалостната стихия помете покоя от сънищата ми за няколко месеца…
– С кон или с лифта?
Интересно защо има каси за билети? Не мога да повярвам на очите си – едната каса е за жени, другата – за мъже! Нима все още е възможно такова нещо!?
– Типично явление за Индия, – разсмя се Дани, – особено за мюсюлмански щат. И в местните автобуси е същото: от едната страна са седалките да жените, от другата – за мъжете.
Железни парапети разделят двете каси. Ама че общество – на мъжете и жените им е забранено даже да стоят на една опашка! Това повече ми прилича на параноя, отколкото на религиозност. Стига вече, играйте тези игрички без мен! Ще отида на касата заедно с моето момче, арестувайте ме, ако искате!
– Какво може да ми направят за това? :) – все пак усещам лека тревожност.
– Нищо, та ти си чужденка!
Оглеждам се за всеки случай на всички страни. Няколко туристи-индийци запят повече нас, отколкото планината или нещо друго, но никой не прави опити да се прибилижи към нас.
В кабинката влизат още няколко човека и се правят, че не ни гледат, бъбрят си на своя език, който прилича на звуци, издавани от някакви странни животни, напрегнато хихикат. Сто процента съм сигурна, че одумват именно нас. Те, разбира се, са абсолютно беззлобни, но все пак усещането е доста неприятно. Да вървят по дяволите, нека зяпат, не разбирам аз тази безчувственост… когато за пръв път се качих в планина, не можеш можех да откъсна поглед от върха, който ни очакваше.