Събудих се от яркото слънца. Две от стените на къщата фактически представляваха два големи прозореца, затова слънцето печеше вътре почти през целия ден. Още е само девет, а вече доста напича… и това през ноември! Дали да пусна щорите и да подремна още малко… Обръщайки се на другата страна, видях нещо, което напълно прогони съня – до противоположната стена седеше Кам и гледаше през прозореца.
– Кам!
– Днес заминавам и искам преди да замина да поговоря с теб.
– Къде заминаваш? Може би мога да дойда с теб?
– За Шри-Ланка, но не можеш да дойдеш с мен.
– Защо?
– Нямам такова желание.
– Мога ли да направя нещо, за да се появи такова желание?
– Мисля, че да.
– Да отстранявам негативните емоции? :) – аз се отвих и се протегнах. Харесваше ми да се къпя гола в погледа на Кам.
– Разбира се, какво още. Ти си дошла в Индия, срещна се с практикуващи, получи малко информация за това какво представлява практиката на прекия път и сега всичко, което ти остава е или да пристъпиш към нея, или да се откажеш и да се върнеш към обикновения живот на домакиня, журналистка или пътешественика – това няма значение.
– Аз…
– Към дадения момент си нищо. – Кам каза това с такава ласка, че аз нито за миг не почувствах обида и даже… даже нещо гъделичкащо се събуди в сърцето ми, сладко заподскача и отиде в лявата ми ръка където се разтвори. – Към дадения момент ти си просто празен звук, гробищна апология. Духна вятър, листото се откъсна от клона и падна на коляното ми. Изтупах го – и него вече го няма. Хората се раждат, живеят и умират и всичко това е само шумолене на сухи листа, нищо повече.
– Ще се занимавам с практиката, уверена съм.
– А аз – не.
– Защо? Струва ми се, че съм безнадежден случай, че при мен нищо няма да стане?
– Не, просто аз изобщо не мисля в условно наклонение, не разсъждавам за бъдещето, тъй като няма никакво бъдеще, има го само текущия момент, има само сега и сега или изпитваш просветлени състояния, или помрачения и никакви думи няма да променят това, което е сега. Точно сега ти не се занимаваш с практиката, значи нямам никакви основания да предполагам, че някога ще се занимаваш с нея.
– Ще се заема, разбирам, че думите ми нищо не значат, но ще се заема.
– Не съм казал, че тези твои думи нищо не значат, Мая. Онези думи, които каза първия път не значеха нищо. Сега ти каза същите думи, но при това изпитваше нещо друго – ти не просто каза това, в което сама ти едва вярваш, ти изпитваш повече решимост, отчаяност. А това вече нещичко “значи”. И ако се научиш и да полагаш усилия, да ги фиксираш, да се бориш за ето тази минута, за тази, то с всяко действие твоят живот ще значи все повече и повече – не само за мен, но най-вече за теб самата.
– Разбирам. Ще се боря за това разбиране.
– Отново бъдеще време? То не съществува, Мая. Започвай още сега – не утре, не следобед, а още сега и така и се изразявай: “Сега аз се боря” или “Сега аз не се боря”, всичко останало е самозалъгване. Ако сега не се бориш, то не казвай: “ще” – това са само сладки речи, с които лъжеш сама себе си, защото най-важното не са твоите планове, а това, което става сега.
– Сега с нищо не се занимавам. Не правя списък на своите негативни емоции, не фиксирам каква интензивност и каква продължителност са имали, не правя истински значими усилия за тяхното отстраняване, да не говорим за свръхусилия, не се опитвам да заменя негативните емоции с възприятия, които ми харесват.
– Да, това е друга работа. – Кам доволно се усмихна. – Нали усещаш разликата?
– Разликата?
– Да, отначало ти каза “ще…” , а после – “нищо не правя”. Един страничен набюдател, който няма нищо общо с практиката би предположил, че първата фраза е по-оптимистична, а втората е упадъчничество. А ти чувстваш ли разликата в това как ти самата се усещаш?
– Да… да, чувствам. В първия случай имаме неопределеност, неяснота… не мога да кажа нищо неопределено. Във втория – повече готовност, повече желание, да, точно така – повече желание и… радост, що ли?
– Предусещане?
– Да, и предусещане… ето какво, Кам… вероятно, няма смисъл да оставам тук. Нито в селцето, нито в Дарамсала, нито в Индия въобще и със сигурност няма смисъл да ходя в Шри Ланка. В селцето няма какво да правя сега – аз съм още пиленце, а в Индия… тук не намерих нищо интересно, това е просто друга страна, други хора, нито повече, нито по-малко живи, отколкото където и да било другаде. И ето какво ще направя… мисля, че ще си отида вкъщи. Там ще имам огромно количество ситуации, в които ще мога да се занимавам с практиката. Само като си представя, че отново ще се потопя в това блато, че ще видя родителите си, своите познати, ще тръгна на работа… веднага изплуват толкова негативни емоции!!! Не можеш да си представиш! :)
– Представям си. :) – Кам високо се разсмя, кимна с глава – Много добре даже си представям, да не съм вчерашен, също съм минал своя път от напълно потопен в помрачения до този момент. Да, харесва ми това твое решение.
– Мислиш ли, че е правилно?
– Забрави думите “правилно”, “има смисъл” и подобните им. Повтарям – на мен ми харесва. Харесва ми да си представям, че ти ще се върнеш вкъщи, ще скочиш в своето блато и ще се потопиш цялата в него, именно в своето блато, Мая, защото онези негативни емоции, които възникват у теб са именно твоите емоции, така че не казвай “това блато”, казвай “моето блато!”. Харесва ми да се представям, че ти започваш като тигрица да се сражаваш с помраченията, да ги побеждаваш, да умираш от тях, да се отчайваш, да сияеш от радост. В някой момент ще вземеш решение да плюеш на всичко: на практиката, на практикуващите, на Сарт, на мен и на всички останали…
– Кам,…
– Знам какво говоря. Ти ще ВЗЕМЕШ такова решение и може би дори не веднъж. Ту ще потъваш, ту ще изплуваш и на мен това ми харесва, защото това е борба, в която ти можеш да победиш. Липсата на такава борба е предварителна обреченост на пълно поражение.
– Не мога да си представя, че бих могла да взема решение да пратя практиката по дяволите… или пък теб… добре де, но ти нали каза, че има значение само това, което е сега, защо тогава ми казваш, че ти харесва да си представяш нещо, което може и да не се случи?
– Ти си придирчиво момиче. – Кам се усмихна. – Това качество ще ти бъде много полезно ако успееш да го насочиш срещу своите помрачения и по този начин да го привлечеш на своя страна. Аз не казвам какво ще стане, казвам, че на мен сега ми харесва да си представям това и тези възприятия съществуват именно сега: и моето желание да си те представям като яростна тигрица, нахвърляща се върху своите негативни емоции, и моето удоволствие от тази представа. Но оттук не получават началото си никакви заблуди – не възниква страх от това, че всичко може да бъде и по друг начин, не възниква загриженост, нито недоволство от това, че задача, която стои пред теб е сложна и така нататък. Озареното възприятие поражда само озарени възприятия. Желанието да си те представя като яростна тигрица се прояви заедно с изблика на симпатия към теб, а откъде дойде този изблик? Кой го знае… не знам. Възможно е, в онзи момент когато започна за изброяваш какво НЕ правиш, в същия този момент ти направи усилие, отказа се от приспиващата успокоеност, прояви акт на искреност, изпита устременост – а това също са озарени възприятия и една искра породи друга, а тя на свой ред – следващата, та нали преживяванията не принадлежат на някого лично – те са нещо, което е извън пределите на “аз” и “ти”, затова твоята искреност породи моята радостна фантазия, съпроводена от прилив на блаженство, а тя на свой ред, непременно ще откликне в теб някога или в някой друг и когато ти бъдеш в много тежко състояние, почти победена от помраченията, тя изведнъж ще пламне в теб за миг, ще ти даде още един шанс да събереш сили и да победиш. Или обратното – когато радостно се озърташ на бойното поле, очистено дори от труповете не помраченията, тя ще засвети в теб със сиянието на безпределността, на непоколебимата твърдост, или на поглъщащото блаженство – на каквото си искаш, кой знае, така че нито един акт на искреност, нито един акт на твоите усилия няма да бъде напразен, затова се бори за всеки свой миг, тъй като този миг може да бъде преживян или в озарени преживявания, или в помрачени възприятия, или в борба с помраченията – няма друг вариант.
– Тайга ме покани тук следващата година. Тя ще бъде ли тук?
– Тя иска да бъде тук, а какво ще стане и дали ще дойде – това, както разбираш, е неизвестно. На мен също ми се иска тя да дойде и това, което ще стане между всички нас и във всеки от нас напълно зависи само от това как всеки ще преживее тази година.
Общо взето всичко е ясно, няма какво повече да се добави… само че възниква въпрос и веднага като че някакво острие го срязва – а какво съм направила аз, за да отговоря на този въпрос? Засега нищо, така че какво да питам? Какво мога аз сега да разбера в своето тъпо състояние? Искам да се очистя от глупостите, искам да унищожа негативните емоции. Толкова ми харесва да си представям, че следващата година ще дойда тук съвършено друга, съвършено ДРУГА – не защото настроението ми ще бъде такова, а защото мен предишната просто няма да ме има, аз ще стана именно друг човек… и когато мисля, че тогава и Кам, и Сарт, и даже “онзи човек” ще могат да ме научат на много неща… възниква такова… такова чувство… пред мен е целият ми живот, пред мен е истинският живот! Аз изобщо не съм живяла, но ще се боря да започна да живея, за да използвам своя шанс.
– Искам да се поразходя с теб, Кам. Искаш ли? Имам още един въпрос и ми се иска да го разясня.
– Какъв въпрос?
– За негативните емоции и за “онова”, което стои зад тях – искам да постигна яснота, доколкото това е възможно сега.
– Добре, ще се срещнем до портата след двадесет минути, ще отидем нагоре в планината и ще поговорим.
Спуснахме се към МакЛеод Хандж и стигнахме до водопада. Пред “Green Hotel” за малко да ме наниже на рогата си една блудна крава и какво ли можеше да значи това, още не знам :). Доста особено е чувството когато ти мушкат под реброто твърдото рогче… проклетница… какво ме е нарочила? Слънчето облизваше раменете ни, без да се смущава от погледите на околните.
– Значи, какво ми направи впечатление от предния ни разговор… Че човек има способността да учи, да създава доста сложни навици, той е способен на чудеса ако поиска, но с негативните емоции нещата стоят по друг начин: първо, никой и не иска да се освобождава от тях и даже не възникват такива мисли, че това изобщо е възможно да се направи. Второ, даже и да поиска, то без свръхусилия нищо няма да стане, нужно е буквално да изкараш вътрешностите си на показ, за да отстрани и най простото раздразнение, това го знам много добре… И когато онези, които могат да виждат, видят процеса на изпитване от човек на негативна емоция, то те виждат как някакви същества изяждат човека, нали така?
– Те виждат нещо, което интерпретират като изяждане.
– Но нали ако това е изяждане, то значи нещо у човека става по-малко, а у съществата – повече?
– Разбира се, това е така, но въпреки това “изяждането” – това е именно интерпретация, защото ако в банята ти ставаш по-чистна и от теб се маха мръсотията, то това може да се интерпретира и като “водата те изяжда”, нали върху теб остава по-малко мръсотия, а във водата тя става повече.
– Доколкото разбирам, все пак в случая с негативните емоции нещата стоят по друг начин макар и за това, че след като се изкъпя се чувствам по-добре, а след негативна емоция – ужасно.
– Да и въпреки това аз предпочитам да не забравям за това, че “изяждането” е само интерпретация и няма никаква гаранция, че с времето няма да се отворят нови аспекти на твоите възприятия, които ще бъде по-удобно да бъдат описвани чрез някаква друга интерпретация, започвайки от “те ни спасяват от още по-голяма беда” и свършвайки с “те ни направиха свои пожизнени роби”.
– И какво да правя като всичко е полкова принципиално неопределено? Та придобиването на опит продължава и ние никога няма да имаме окончателен набор възприятия, винаги нещо ново ще се открива пред нас, което може да измени и подходящата интерпретация… какво да правя, Кам? Как въобще нещо може да се направи като няма увереност, че вярно оценяваш ставащото?
Кам ме прегърна през раменете, ние бавно бродихме по пътя, водещ към Багсу.
– Мая, още веднъж повтарям, че няма никаква последна правилна интерпретация и не може да има. Съществува само онази, която на теб самата ти се струва уместна при дадените обстоятелства, при наличието на онези възприятия, които имаш. Например, ти виждаш, че някой замахва към теб с нож. Мислиш ли, че ще разсъждаваш дали той иска да те убие или само да те уплаши, или въобще те е помислил за друга и сега като види, че ти не си тази, за която те мисли, а си друга, в последния момент ще отпусне ръката си? Всъщност винаги всичко може да бъде какво ли не, но това не ти пречи да правиш решителни действия – да избиеш ножа, да се отклониш от удара, а чак след това да си изясняваш нещата. Така че на въпроса “Как да направя нещо, ако няма абсолютно истинна интерпретация” има много прост отговор – прави това, което искаш. Това, което ще ти се прииска да направиш в условията на интерпретацията, която правиш.
– А ако после се окаже, че твоята интерпретация е била грешна?
Кам ме погледна насмешливо.
– Мая, напомняш ми на майка трепереща над своите дечица и опитваща се да ги предпази от всичко… ако се окаже, че в резултат на твоите действия си открила нови аспекти, то ти ще промениш интерпретацията си или пък желанията ти ще се променят. По този начин ти ще се учиш, а как иначе? Иначе не може.
– Не, Кам, всъщност, на мен ни харесва този подход, но аз искам нарочно да застана на мястото на такава майка, за да мога всичко да си изясня. Няма ли да се получи така, че да си навредя по някакъв начин в резултат на тези изследвания?
– Да, може и така да стане. Ако се опитваш да научиш да караш ролкови кънки, то сигурно ще падаш и ще се удряш, но това ще те огорчи ли? Ако да, тогава ти ще престанеш да се учиш да се пързаляш и ще си намериш друго занимание и видът на пързалящите се хора вече няма да предизвиква у теб пристъпи на тъга, видите ли, те го умеят, а аз – не, защото вече ще знаеш, на теб ти се искаше, ти опита и се отказа – не те привлича това. Не бива да се отнасяш към своя интерес, към своите желания като към нещо сляпо. Желанията, интересът, предусещането – това са все живи възприятия. У обикновения човек всичко това е атрофирало, тъй като той още от детството си е свикнал с това, което трябва да прави, че трябва да прави не това, което му се иска, а което трябва, което е прието, което е разрешено и когато той започне да се измъква от този затвор, то открива, че неговите желания са несъвършени, противоречиви, рядко се съпровождат от очакване и често от негативни емоции. Но да се отгледа едно дете може само по един начин – като му се позволи да расте. Позволи на желанията си да се проявяват, освобождавай ги от помрачените възприятия, пораждай озарени възприятия и те бързо ще започнат да укрепват и по абсолютно непостижим за разсъдъка начин ще те поведат към нови открития.
– Да, знам! Толкова пъти съм откривала това! Ти описа всичко много точно, Кам! :) Значи, независимо от това, че аз разбирам, че интерпретацията на негативни емоции като възприятия, съпътстващи изяждането ни от други същества, може да ми стори в последствие половинчата или даже неадекватна, въпреки това негативните емоции са състояние, което аз не искам да изпитвам, а искам да престана да ги изпитвам и използвам тази интерпретация затова, защото сега тя е стъпила на някакви основания и защото тя ми позволява да мобилизирам усилията си.
– Да, сега ти разбра съвсем точно.
– Чудесно… харесва ми да си говоря с теб, получава се нещо като настройка на пиано по камертон. :) Издавам звук (тоест ражда се мисъл), този звук се отразява в теб, сравнява се с еталона (ясното разбиране), връща се към мен обратно с бележки по него – тук е фалшиво, тук – също, а тук е чисто. И кое е странното… всеки път се учудвам – защо веднага не съм се досетила сама за това? Защо сама не съм могла да открия този фалш и да го поправя? Та аз не просто сляпо приемам твоите обяснения, аз именно разбирам!
Провирайки се през тясната метална пропускателна въртележка, излязохме на покрит с плоски камъни път, водещ към водопада и изпреварвайки група тибетски монаси, тръгнахме нагоре.
– Добре, Кам. Би ли могъл да ми разкажеш още нещо за тази интерпретация на негативните емоции? На какво бих могла да обърна внимание, за да направя по-ясно своето разбиране за това, че тази интерпретация е напълно възможна? Та аз нямам тези особени възприятия, затова на мен ми остава само… а какво ми остава като ги нямам тези възприятия? Не искам да създавам нова концепция и нова вяра, та какво да правя?
– Ти можеш честно да разгледаш фактите, които имаш. Всъщност никой не прави това?
– А какво правят тогава всички?
– Те филтрират информацията, подлагат мислите си на цензура. Ако честно съпоставяш всички данни, които имаш, то ще стигнеш до интересни изводи. Добре, аз ще го направя вместо теб. Виж какво се получава при нас.
Към съблече тениската си и аз с удоволствие прокарах ръка по корема и по гърба му пред очите на изумените туристи-индуси, слизащи срещу нас. За тях това е просто разврат.
– Първо, ние виждаме, че много хора се научават на много сложни неща: да решават диференциални уравнения, да карат колело само с едно колело и така нататък. Но да се научат да отстраняват даже най-елементарната негативна емоция… ще казвам просто “НЕ” – така е по-кратко, та отстраняването на НЕ се оказва много сложно, почти невъзможна работа. И то при това, че всъщност всеки човек има опит, че в подобни една на друга ситуации, НЕ могат да възникнат, а могат и да не възникнат. Всеки има опит с озарените възприятия – нежност, влюбеност, симпатия, радост, така че има от какво да избира. Оттук и възниква предположението, че има външни сили, които не позволяват на човек да прави тези усилия, при това тези сили действат в различни посоки.
Второ, обърни внимание на този странен момент. Веднага след като е възникнало христианството, са възникнали и ересите. Щом като възникне някоя теория, веднага се намират хора, които започват да подкопават тази теория, да я изследват, да се опитват да я опровергаят. На Земята няма единна религия – съществува десятък “основни” и хиляди техни разновидности. Хората не ходят под строй, на тях им харесва да ходят там, където си искат. Ако правителството приеме програма за развитие на страната, веднага се намират правозащитници, адвокати и политици, които заради свои си цели започват да противодействат на тази програма, да я променят. Ако е общоприето, че Америка я няма, веднага ще се намерят хора готови да плуват и да я търсят. Ако се смята, че публичният секс е нещо лошо, то веднага стотици хора демонстративно се събличат на улицата. Ти самата можеш да приведеш много подобни примери, а сега погледни НЕ. По странен начин човечеството ПОГОЛОВНО вярва, че не може да се живее без тях, че е невъзможно да бъдат отстранени и идеите от този род ще бъдат възприети в най-добрия случай с недоверие, а в най-лошия – с агресия. И в Австралия, и в Япония и навсякъде другаде. Това като някаква повсеместно разпространена религия, срещу която никой не се опълчва и в чиято справедливост никой не се съмнява! Няма нито един човек, който би заявил, че поставя пред себе си за цел пълното освобождаване от НЕ! Тотално обществено съгласие! Това е много, много странно. Сега си представи, че си пастир и пасеш крави. Най-добрият начин да опазиш и съхраниш стадото си е да направиш така, че кравите ти дори да не си помислят, че съществува някакъв друг живот извън обора, тогава те не само няма да щурмуват оградата, те дори няма да я търсят, даже няма да мислят за нея, просто ще си ударят в нея главата и ще се обърнат на другата страна. А ако някоя крава “от глупост” си постави такава задача, моментално ще бъде атакувана от цяла армия вградени институти, започвайки от морала и завършвайки с откровено насилие.
Да отидем още по-нататък. Трето, погледни как хората реагират на епидемиите и войните. Да допуснем, че целият град се е разболял от грип – на всички им е много лошо, хората непрекъснато страдат, губят здравия си смисъл от болка, здравето им се влошава, развиват се и други болести… Какво предприема населението? То акумулира всичките си сили, провежда принудителна ваксинация, изолират болните от здравите и въобще се вдига ужасен шум. А сега виж – НЕ са поразили целия свят, при това хората ги изпитват непрекъснато, степента на поражение от тази болест е просто ужасяваща. Не е нужно на никого да се обяснява, че НЕ са страдане, това и така е ясно на всички. “Ти ме нарани” – това е типична реакция в отговор на действие, при което човек е изпитал обида, ревност, злоба или коя да е НЕ. Хората разбират, че НЕ са страдание, но те НЕ ПРАВЯТ НИЩО, за да се опитат поне да помислят как да решат този проблем, как да престанат да страдат, как да отстранят източника на страданията. Нима това не е странно? Нима не е странно това, че хората, които така се стремят към задоволство, комфорт и здраве нищо на правят срещу едно от основните си страдания? И отново си представи, че си пастир. Ако процесът на доене е мъчителен за кравите, то ти ще се постараеш да направиш така, че те да започнат да се отнасят към това мъчение като към нещо, което се подразбира от самосебе си, за да не възникне в техните глави дори мисъл, че срещу това може да се предприеме нещо.
По-нататък. Четвърто, погледни нашата култура, нашите книги, нашите филми. Няма нито една книга, където да не се култивира една или друга форма на НЕ, да не се поднасят като нещо, което прави живота по-дълбок. За хубави се смятат онази книга или филм, на които им се удава да предизвикат много и различни емоции, а погледни какви са тези емоции? В най-добрия случай пет процента радост и нежност, а останалите са НЕ. Ако ти беше пастир, разбира се, ти би се погрижила кравите ти да имат култура, забраняваща им да гледат отвъд оградата, караща ги да изпитват привързаност към родния обор, да страдат само при мисълта, че биха могли да напуснат този обор.
Пето. Да вземем такава наука като психологията. Изглежда, че кой друг, ако не психолозите трябва да изследват и да търсят пътища към щастието и свободата? Те и търсят, само че как? Погледни как го правят и къде търсят? Умният пастир непременно ще създаде “психология”, която ще търси освобождаване от обора… в самия обор, разбира се. Ето ти само един пример: във Великобритания под егидата на кой да е, а на кралското научно дружество се провежда семинар на учените-психолози по проблемите на човешкото щастие и в частност се обсъжда “епохалното” откритие на някой си Мартин Селигман (американски психолог от университета в щата Пенсилвания) – теорията на “позитивната психология”. Той е създал тази теория, след като е работил 30 години над изучаването на депресивните състояния и в процеса на работа разбрал, че трябва да изхождаме не от лошото настроение, а от хубавото. Според него, като се изучи какво чувства щастливия човек, може да се разберат критериите на щастието. Тези критерии, по негово мнение, впоследствие може да се проектират върху нещастните хора и те да бъдат обучени да бъдат щастливи. След публикуването на теорията си Селигман получил за нуждите на изследванията си 30 милиона долара и сега съвместно с учени от Кембриджския университет се кани да лансира своята теория в Европа. На пръв поглед тук няма нищо особено. На теб, Мая, нещо струва ли ти се подозрително в неговата теория?
– Ами, не… май, не – търси човекът рецептата на щастието. :)
– Ето, виждаш ли и на теб нищо не ти се струва подозрително. А същността е в това, че обикновеният човек след като прочете всичко това ще си помисли: “Аха, слава богу, най-накрая скоро ще бъде открита рецептата на щастието и ще ме ощастливят, ще проектират върху мен нужното състояние. И в резултат той седи и чака от умрял писмо – кога ще изобретят таблетки за щастие. И, разбира се, изобщо не му идва наум да търси нещо сам. Как така! Щом великите учени от най-големите университети не все не могат да измислят как да станат щастливи, как пък аз ще мога… Всички чакат таблетките за щастие и никой дори не мисли за това, че всичко е само в неговите ръце. По този начин подобна “наука” просто пресича от корен всякаква активност в посока търсене.
– Не, това… чакай, ти какво – искаш да кажеш, че тази същества се правят на хора и лансират задънени посоки…
– Не, разбира се. :) Впрочем, не е удивително, че даже сега на теб ти идва наум най-безсмисленият вариант, за който предварително е ясно, че е фантастичен. Защо е нужно това? Тези същества имат съвсем пряко влияние върху кой да е човек, та нали те управляват емоциите му! А ти си мислиш, че те не управляват мислите, привързвайки ги към емоциите и ограничавайки свободата на мислите в строги рамки на установени неясно от кого концепции? Представи си, че ти имаш такава възможност – да станеш цар на света! На един човек ти ще внушиш ненавист към нежеланите хора и теории, на друг ще внушиш друго и така нататък. Така че, седят си тези учени и си слушат докладчика и те не просто го слушат, те изпитват емоции, Мая. Техните мисли са ограничени от концепции. Вземи в ръце контрола над техните емоции и мисли и ще получиш всичко останало.
– За емоциите съм съгласно, но що се отнася до концепциите… учените тъкмо това и…
– Учените са обикновено помрачени хора. Те могат да решават уравнения или да изследват същите тези емоции, но попитай кого да е от тях – защо трябва да се уважават по-възрастните хора и той с опулени очи ще ти каже, че “това е очевидно”, “ти да не си малка, та не разбираш?”, “това са устоите на обществото” и така нататък. А ако го попиташ защо живее с жена си, какви именно нейни възприятия му харесват? Тук той каквото и да е светило в своята област ще ти отговори с агресия и безсмислени фрази. Имаш много илюзии по отношение на учените. Пообщувай с тях. Всеки има определен набор концепции, зад чиито предели той не само, че не може да се измъкне, но дори и не смее да помисли за това. И тъй като при различните хора наборът от тези твърди схеми е различен, то те никога не могат да се разберат един друг. Истинско вавилонско стълпотворение. Ако аз бях богът, учуден от разрушаването на кулата, то никога нямаше да се занимавам с такива глупости като да дам на различните хора различни езици – какъв е смисълът? Те веднага биха създали речници или биха научили някой от езиците като основен. Аз ще им дам различни концепции, ще ти оградя с охрана от НЕ и тогава резултатът ще бъде достигнат, защото вместо дискусии и разсъждения, хората просто започват да се плюят взаимно със своите концепции, без да имат каквото и да било желание да помислят защо смятат своите концепции за безусловно верни.
– Колкото повече говориш, толкова по-кофти ми става…
– Отиваме по-нататък. Ако започнеш да се занимаваш с практиката на прекия път, ще откриеш, че НЕ стават ПОВЕЧЕ, че те започват да се проявяват по-активно, по-ярки и даже понякога нещата започват да изглеждат така: “Що за практика е това, в резултат на която НЕ емоции стават все повече и повече!?” Ако започнеш да се занимаваш с практиката за спиране на границата на оргазма – ефектът е същият! На първо време, ти просто започваш да се разкъсваш от НЕ и от желание да свършиш! Именно това е процесът на издигане на по-висока ограда пред нашата буйна крава…
– Кам, …аз разбирам, че ти сега нищо не си измисляш, ти наистина само ми показваш това, което и без това всеки знае, но… мен наистина ме хваща страх.
– Какво друго би правила ти с тази крава, ако тя независимо от всичко продължава да се блъска в оградата и току виж вземе, че пробие дупка и не стига това, че самата тя ще избяга, ами и другите след нея?
– Ами, не знам… що се отнася до мен, то вероятно бих я пуснала. :) Защо да си създавам главоболия… или щях да я убия… ох…
– Именно.
– Кам, мислиш ли, че има реална заплаха за живота на онзи, който се опитва да отстрани НЕ???
– Не, не мисля така. Нямам основания да мисля така, защото всички онези, които се занимават с практиката, не само не умират, а точно обратното – имат прекрасно здраве. Това, между другото, е причината, поради която аз не поддържам изцяло интерпретацията за тези същества като враждебна сила. Ами, вървяла си си по пътя, видяла си кравичка, млекцето й вкусно… ами ще й вържа с въженце, ще я отведа със себе си, още повече, че тя няма нищо против… ах, има?… ще я придърпам по-силно… има много против?… ами, хубаво, върви си по пътя тогава. Аз се придържам именно към такава интерпретация. Когато въженцето се опъва прекалено силно, нас ни пускат.
– Но нали е по-лесно да ни убият, защо не ни убиват? Тъкмо и за другите да бъде урок? Ето ние с теб сега се катерим по чукарите, само малко да ме бутнеш и край – няма да го има практикуващия. :)
– Странно разсъждаваш, Мая… та и ти самата не следваш този подход – “да убиеш е по-лесно” – когато се сблъскваш с това, че някой пречи на плановете ти?
– Не, самата аз – не.
– И те не го правят. Освен това не забравяй, че те не могат да те бутнат, те могат само да предизвикат ненавист у някого и тогава вече той ще може да те бутне. И аз не изключвам, че от време на време те биха могли да прибягват към такива мерки… те също могат да бъдат различни, както и ние, хората. И това е една от причините, поради които аз предпочитам да бъда социално адаптиран. Ако сега ме поставят в един ред с други хора, подбрани случайно и ни спретнат един конкурс по “нормалност”, аз ще спечеля този конкурс, ще ти демонстрирам един солиден и уважаван господин, защото аз много добре владея механизмите, които управляват помрачените хора.
– Мен ме учудва това, че от една страна ти си нещо съвършено тайнствено, съприкосновенията с теб пораждат в мен толкова… необикновени неща… и в същото време ти абсолютно адекватно можеш да говориш за науката, а докато ние с теб вървяхме из Дарамсала, аз въобще не можех да те позная, ти наистина си станал съвсем друг – обикновен турист-чужденец и само в очите ти можеш да разпозная в теб онзи, с когото се запознах в Бодхгая, ти-стихията.
– Това е изкуство. Изкуството да оцеляваш. Теб не те учудва, че когато човек се кани да ходи в планината, той се учи да се катери по скалите, да си служи с въже и клинове. Ето и аз когато отивам сред обществото си взимам снаряжението и изкуството да оцелявам в тази среда.
Ние се изкачихме до камъните, на които седяхме с Леси преди няколко дена. Чувствах, че е дошъл моментът когато ми предстои да остана сама, че са останали само няколко мига и ще завърши още един етап от моя живот. Какво ме чака по-нататък? …Водопадът пада към долината, и се изгубва в нея извивайки се на сребрист зигзаг… Кам седи със затворени очи, лицето му предизвиква възторг и странно, непознато напрежение в цялото ми тяло. То преминава в едва уловимо бучене, което е като ехо на гърмящата стихия на водата и камъните. Пялото ми започва плавно да се поклаща настрани без каквото и да било мое участие. Картината подскача като насън… Рязък пристъп на сънливост, насилвам се да отворя очи… Кам! …Това не може да бъде! Кам!!! Не може да съм заспала за толкова дълго, че той да успее да си тръгне, та аз въобще не съм спала! Кам! От очите ми потекоха сълзи – не исках така да се разделяме, не исках просто да заспя… Но той сам е поискал да си отиде именно така, именно така. Кам, защо? Отново седнах на камъка и се разридах, без сама да знам защо. Беше ми безкрайно жал за самата мен, не ми се искаше да оставам сама и вече не ми се искаше да се връщам вкъщи… Стоп! Удар, още един, внезапно рязко усилие, удържам се, отрязвам, още един удар, отново се удържам, малко почивка… Малко островче свобода.
Тибетският манастир! Скочих и побягнах надолу по камъните… Небето, облаците, долината, боровете, птиците – всичко ми се завъртя в някакъв вихър, подхвана ме в порива ми към освобождаването. Звънящ възторг, смях, който се чува по целия свят, колко обичам живота! Влезнах тичешком в манастира като малък тигър, готов да увлече в своята игра всички, които му се изпречат на пътя… Монотонно пеене, умиротворение, златен Буда, съсредоточаване.
Седнах в ъгъла, облегнах се на стената… Негативните емоции. Аз току-що отново отстраних негативните емоции. Това е реалност. И зад тази реалност се отварят светове, даже слабата сянка на които ми се струва грандиозна. Колко е тънка тази стена! Трябва само да се отстранят негативните емоции! …Но колко страст, отчаяние, решимост и смелост трябва да се отдадат на това “само”!
Някога имах морско свинче, което всеки ден гризеше желязната клетка. Това предизвикваше смътни чувства, които винаги ми се искаше да прогонвам. То обикаляше из клетката, скачаше във въртящото колело, като го въртеше ту в едната, ту в другата посока, а после отново започваше да гризе железните пръчки. Аз със сигурност знаех, че то никога, НИКОГА няма да се измъкне на свобода… Ами ако и аз съм такова морско свинче? Ами ако съм???!!! Това нищо не променя. Аз ще гриза своята клетка, никога няма да се примиря с колелото.
Отпуснах глава, стиснах юмруци и прогоних тази мисъл, този вечен скептик, който винаги се пъха с гадния си глас във всяко начинание, във всичко, в което има искра отчаяна смелост. Яростни опити, страст към живота. Ще наложа в тази страна други закони. Няма да позволя на хаоса да разкъсва вниманието ми. Ще налагам СВОИТЕ ЗАКОНИ на това място ежесекундно. Законът на Тихата радост. Законът на Безметежността. Законът на Стихията.
– Таши делек!
– Таши делек!
С учудване разглеждам малкия симпатичен монах… Необикновени зрителни възприятия… електрическа топлина по цялото ми тяло, бучене, лека вибрация…
– Ела с мен. :)
– Къде? …Разбира се, идвам!
Ставам учудващо трудно, с което предизвиквам приятелска насмешка у момчето с толкова палав поглед, че чак ми става чудно как може с такъв поглед да бъде монах… Странни физически преживявания… Цялото ми тяло е като изтръпнало, чувствам се като космонавт с тежки обувки и огромен скафандър, които още не съм се научила да управлявам. Не мога да кажа, че това се приятни усещания. Но никога преди не съм усещала подобно нещо! Този мисъл беше приета с въодушевление и аз побягнах напред. По абсолютно необясним начин нещо ме пренесе като балон в двора на манастира, в който аз седях на пейката преди няколко дена.
…Лек есенен вятър кара листата да танцуват в пустинния малък двор… Дърветата проблясват и леко се поклащат… Ако гледаш право в тях, то те стават обикновени, а ако ги гледаш с периферното си зрение – те отново започват да блестят. Омагьосана, аз ги гледам и така, и иначе и абсолютно забравям за това, че съм тръгнала нанякъде. Нямам никакви мисли.
– Ей, да вървим, очакват ни!
– Кой? – чак сега си спомних, че вървях след малкия монах.
– Сега ще видиш, да вървим.
Няма порти! Ама че работа… Но това не може да е сън.
– Слушай, това да не е сън?
– Сън ли? Какво имаш предвид?
– Не знам какво е това. – по лицето му видях, че той действително не разбира за какво говоря.
– Ти какво, да не би никога да не спиш?
Момчето изпадна в такова объркване, че изглежда забрави, че отиваме някъде. Гледа ме с неразбиращи очи.
– Наистина не те разбирам.
– Значи със сигурност е сън. :)
– Ти си удивително същество! – разсмя се и побягна натам, където би трябвало да е портата. Но сега там има само кичести пожълтяващи дървета.
Погледнах към манастира и чак след няколко секунди зрителната картинка се проясни. Наоколо няма жива душа, а когато вървях насам имаше толкова много хора! И все пак, това не е сън, това е нещо друго. Какво? По дяволите, аз пак отново почти забравих момчето. Като пияна съм. Даже не мога да завъртя главата си обратно. Не, само не това, само не това… Но как да я завъртя?
– Помогни ми! – извиках с всички сили и веднага почувствах как някой ме хвана за ръката и ме повлече след себе си като беззащитно котенце.
Това много точно приличаше на онова състояние, когато аз няколко пъти се напивах до загуба на съзнанието и на приятелите ми им се налагаше да ме влачат вкъщи и яснотата се връщаше само на редки проблясъци… Аз съм дяволски уморена, искам да спя.
И отново проблясък! Ние сме в една просторна стая, оглеждам се настрани… Кои са тези хора? Всички ме гледат… Монаси… Златисто умиротворение, слънчева безметежност, тиха радост, нерушимо доверие – нима това съществува?
– Едвам я доведох тук! – звънкият глас на момчето се разпиля на искри по гърба ми.
– Е,е, момче, недей да си вириш носа! Това момиче може на много неща да те научи, ако не бъдеш такъв глупак.
Сигурно, това е Лама, от него се излъчва такава мощ и в същото време всичките му движения са бавни, меки и спокойни.
– Това сън ли е? – колко ми се иска да разбера само какво става!
– Зависи какво наричаш сън. – каза високият Лама с едри и красиви черти на лицето… Колко прилича на Лобсанг! Именно така си го представях!
– Ти ли си Лобсанг?
Той леко се усмихна.
– Да, и на мен ми се прииска да се срещна с теб. Знаех, че ме търсиш.
– Кой ти е казал това?
– Ти го познаваш като Тай.
– Тай??? Той тук ли е?
– Не, сега него го няма…
– Сега? Лобсанг, какво значи “сега”? Така искам да го видя! Как да бих могла да го видя?
– Ти знаеш това и без мен. Отстранявай негативните емоции, постигни непрекъснато осъзнаване на себе си в съня си и ще го намериш… Какво предизвиква у теб тъга? Мислиш, че тази задача е непосилна за теб? Колкото повече мислиш така, толкова по-далеч ще си от нейното решаване. Няма друг път, само полагането на усилия. Непрекъснати, ежесекундни усилия. Но нима ти искаш някакъв друг живот?
– Не!
– Тогава спри да мрънкаш и се захващай за работа. Какво ти пречи още сега да спреш да изпитваш негативни емоции?
Свити юмруци, яростно ръмжене, още, още, още! Да! Отстраних ги.
– Виж, дребосъче, внимателно гледай как го прави тя. Ето по този начин може да замениш всичките си възприятия, всички без изключение.
– След две-три години упорита работа ти ще бъдеш напълно освободена от негативни емоции, тогава отново ще се срещнем и аз ще ти помогна да си спомниш това, което ще ти помогне в твоето по-нататъшно придвижване към кръстовището на преживяванията.
– Към какво?
– Към кръстовището на преживяванията – така наричаме същество, освободило се от негативните емоции, хаотичните мисли, механичните желания, сляпа различаващото съзнание и привичното възприятие на тялото.
– Нима не го наричате Буда?
– Да, може и така да се нарече.
Всяка негова дума се влива в мен във вид на златист нектар. Дума? …Не, това става и сега, когато той мълчи. Разбирането се ражда както се отваря цвете, всичко си идва на мястото, в гърдите ми се вълнува океанът на радостта. Аз разбирам как може да не си безразличен, но и да не изпитваш и сянка страдания. Аз разбирам… защо са нужни думи, те само бавят, а аз се отдавам на очите на Лобсанг, омагьосано го гледам в лицето и разбирането се лее като широка бавна река… Какъв път е изминал той, към какво ОЩЕ се стреми? А Тай? …Кам, Сарт? …Лицата на стихията, на чийто зов е невъзможно да се противостои.