Щом се приближих до портата – тя веднага се отвори. Нима някой седи и непрекъснато гледа камерата? Каору беше сама в своята къща.
– Каору, ти да не би през цялото денонощие да следиш през шпионката? :)
– Не бъди глупава, Мая, ти живееш в двадесет и първи век. Покрай пътеката са сложени инфрачервени датчици, освен това камерите реагират на движението на едри обекти. Компютърът сравнява образите и ако образът съвпада с това, което има в базата данни, вратата автоматично се отваря. Ако не – подава сигнал към пулта и се предприемат адекватни мерки в зависимост от по-нататъшното развитие на събитията. Всичко е много просто, няма никакви чудеса.
– А ако някой си направи маска с моята снимка?
– Бе тук не е база на ВВС на САЩ! За всички жители на Дарамсала, тук е просто частна школа по йога, каквито тук има няколко десетки. На кого би му дошло наум да се занимава с тези глупости с маските само, за да види поредните курсове по йога или масаж??? Освен това, не трябва да се подценяват възможностите на компютрите. Сравняват се не само лицата, сравняват се маниерите – как върви човек, какви са параметрите му, така че няма никакъв проблем. Дори ако предположим, че някой проникне тук – какво ще види? Как хората седят и пишат нещо в своите тефтери? Може да умре от скука… Да вървим, ще те заведа при Мишел.
Къщата на Мишел беше боядисана в защитни цветове и изобщо изглеждаше много войствено.
– Тук ли живеят “командосите”?
– Да. – Каору ме погледна и неочаквано прихна да се смее – това боядисване е шега, такава шега както и думата “командос”. Но това, с което те се занимават, съвсем не е шега.
Отвори вратата, бутна ме вътре и изчезна.
Аз очаквах да видя какво ли не, но се оказах абсолютно неготова към това, което видях всъщност. Толкова беше неочаквано, че аз даже седнах направо там, където стоях.
Десет години по-късно
– Василий, донеси ми халата!
– Сега, сега, Мая… не виждаш ли, че съм зает? Защо всеки пък когато сядам с вестник, все нещо ти трябва… вече станах… добре де, идвам, идвам… казах, идвам!
– Къде се е запилял Гришка? Пак ли е отишъл на реката след училище с онези своите… не ми харесва тази компания… чуваш ли изобщо какво ти говоря, Василий? На теб говоря!
– Днес в седем “Спартак” ще играе! За малко да забравя, по дяволите… – шумоленето на вестника достигна апогея си. – С четвърти номер ще бъде…
– Какво??? А, не! Стига вече с тоя “Спартак”! – Мая излезе от ваната с омотана с кърпа глава – аз ще гледам шоуто с Познер, така че ти както искаш… отивай у Иван, там си гледай футбола…
Като остави вестника, Василий плесна с ръце и с ненавист се загледа в жена си.
– Знаеш, че неговата Зойка не може да ме понася, как да отида?
– Не знам, Василий, както искаш… – като правеше немислими гримаси пред огледалото, Мая разглеждаше пъпчицата, излязла й още миналата седмица. – И да не забравиш, че утре сме канени у Бирюкови, все пак им се роди внучка… И кажи на Гришка да си дойде навреме… трябва да купим подарък… може би онази кристална вазичка, помниш ли, дето я видяхме с теб… Защо винаги аз трябва за всичко да мисля, а? Аз какво – да не би да си нямам друга работа? Никога няма сам да се погрижиш…
– Айдеееее, почна се…
Ужасна фантазия… а какво още може да ти дойде наум при вида на ТОВА? Картината, която се откри пред очите ми беше толкова потискаща, че друга дума просто не мога да подбера и изплувалата неизвестно откъде идиотска фантазия за това как бъдещата Мая с ролки на главата се дъвчи с мъжа си, всъщност, си беше много даже на място.
Мишел седи на възглавниците, мирно гризе ябълка и зяпа телевизора с доста идиотски вид. По-близо към мен седи онзи японец, с когото тя се търкаляше на пътечката, дъвчи чипс и също изцяло е погълнат от телевизора. Крикет! Те гледат крикет! Да не повярва човек… В Индия гледат не футбол или хокей, там на никого не са интересни тенисът, плуването или леката атлетика – в Индия гледат крикет… цяло денонощие по няколко канала предават репортажи за това как се развиват събитията в една от най-тъпите игри, които някога е изобретило човечеството. Един мъж се затичва, хвърля топката, втория я удря с бухалката, топката отхвръква, после я улавят и всички са щастливи. И ТОВА Е ВСИЧКО! Това е целият този спорт. Накрая се смятат точките, разбира се, някой печели… звезди, интервюта, но как може да се гледа това? Хиляди пъти повтарят тези две движения… хвърля – удря, хвърля – удря, хвърля – удря… час след час, ден след ден… милиони индуси гледат екрана… хвърля – удря… зомбита… скоро мозъкът им ще протече от ушите. И сега аз виждам как непримиримите “ултра” седят и гледат това!
Без да откъсва поглед от телевизора, Мишел пошляпва възглавницата до себе си, подканяйки ме да седна.
– Искаш ли чай, скъпа?
“Чай”? “Скъпа”??? А гласът й какъв е само… такъв един отвратителен, съвсем като от моята фантастична антиутопия. Промъквайки се към Мишел, аз лекичко закачих японеца.
– Не можеш ли малко по-внимателно?
– КАКВО???
– Какво какво? Казах не можеш ли малко по-внимателно?
Видът му е нагъл… що за претенции са това? Какво да отговоря? Да върви по дяволите! …Мишел!
– Не се спичай! Сядай! – отново пошляпна с ръка възглавницата. – При нас тук е весело.
– Виждам… Мишел… какво става всъщност?
– Не се сащисвай, котенце, сега ще ти обясня. Представям се какво е сега в главата ти. :)
– Пълен кошмар!
– Гледай! Виждаш ли? – Мишел отнякъде извади тефтер, повъртя го пред лицето ми. Обърна ли внимание, че той винаги е с мен?
– Не.
– Седейки тук, пред телевизора, дъвчейки ябълка с дебилен вид, аз постоянно осъществявам практиката на емоционалната полировка, разбираш ли? Непрекъснато! Защото ако дори за миг се отпусна, то негативната емоция ще възникне непременно. В тази къща сме създали специални условия и всички те са предназначени само за едно – да провокират човек към негативни емоции чрез пораждане в него на битово задоволство или обратното – на битово недоволство. Тук са подбрани най-тъпите парчета попмузика каквато само можеш да си представиш – Мишел махна към касетефона. – А тук са подбрани най-тъпите книги, най-тъпите филми, тук се събират хора, пият чай, говорят си за времето, за политиката, карат се помежду си, крещят си, изразяват претенции и всичко това изглежда толкова истинско, че един външен човек няма да може да нарече това преструвки, а някой не съвсем правдоподобно се прави на глупак, то това означава, че в него има някакво помрачение и той започва да го търси.
– Какво помрачение има в това да не можеш правдоподобно да се правиш на идиот???
– Може да бъде какво ли не – например, най-простото – загриженост за мнението на околните. Ти се страхуваш, че хората ще си помислят, че ти наистина си дебил, затова започваш да играеш не съвсем правдоподобно, като че им даваш да разберат, че всъщност ти си друг. Тук, сред своите, това е само първият етап, истинската тренировка започва когато излизаш в обществото и се държиш като дебил сред обикновените хора – така, че те да повярват в това. Това е много сложно – да отстраняваш загрижеността за мнението на хората в условията на реалния живот, но усилията, прилагани в такива условия са много по-ефективни от “диванната практика”. Ние наричаме тази част от работата “социални експерименти”. И с помощта на социалните експерименти отработваме много от усилията по отстраняване на помраченията. Аз постигам безупречно отстраняване на негативните емоция, това е моята най-близка цел, за която ще дам всичко.
– Харесва ми твоята отчаяна решимост.
– Аз имам какво да сравнявам. Колкото по-близо си до отстраняването на негативните емоции, толкова по-често и по-ярко се проявяват преживяванията и знаеш ли, когато възникват изблици на преживявания… няма връщане обратно към обикновеното състояние – това е като малка смърт и аз се боря със смъртта. Хората мислят, че ще умрат когато сърцето им спре да бие, но това е ужасна грешка – те умират всеки ден по малко, когато изпитват негативни емоции.
Аз отново си спомних как седяхме на полянката в Бодхгая, Сарт разказваше нещо и всички хора го слушаха като че го чуват за пръв път. Сега ми се удаде ясно да разбера защо го слушаха така – те са искали да разберат не само с разсъдъка си, но и с цялото си същество. Мишел сега не ми каза нищо принципно ново и въпреки това аз съвършено отчетливо чувствам как разбирането се влива в мен – разбирането за това, че всяка негативна емоция е малка смърт, постепенно превръщаша се в болест, старост и окончателна смърт.
– Но всеки умира, Мишел…
– Здрасти, бабо!!! – Мишел извиси гаден глас и се разхили като парен локомотив. Обърнах внимание, че японецът дори не промени израза на лицето си – седеше си с едно и също недоволно изражение. Много истинско, трябва да отбележа… нима това е само игра?!
– Защо “бабо”?
– Сигурно си чувала тази фраза хиляди пъти от бабички, дядовци и други живи трупове. Какво знаеш ти за смъртта? За теб “смъртта” е празна дума. Ти виждаш как умират хора, но какво знаеш за това – какво те изпитват при това? Какво знаеш за това – какво е смъртта за всеки един от тях? Нищо не знаеш, защото няма какво да кажеш за смъртта. А аз мога да кажа, че смъртта е толкова различна, колкото и животът. Може да вземеш мен и един обикновен дарамсалски турист, изпушил мозъка си и да кажеш, че ние и двамата живеем. Да, ние и двамата живеем. Но живеем различно, неговият живот и моят живот са две съвършено различни форми на съществуване и в този факт нищо не се променя от това, че се използва една и съща дума “живот”. Същото е и със смъртта – всяка смърт е различна. Смъртта е край на всичко само за онези, за които животът е бил същият такъв край на всичко – просто фосфоресциране на механичните възприятия.
Чак дъхът ми секна… думата “смърт” се стовари и след нея се разлетя на парчета цялата гнила скала от глупости, свързани с този фантом. Ще трябва да поседя после и внимателно да си изясня всички свои представи, свързани със смъртта… направо като че погледнах в бездната… да… това е същото усещане както когато погледнах в очите на Кам – стремително падане в бездната. Моментален възторг, нещо се разтваря, в гърдите си усещам спазъм… не, това не е спазъм – като че се е образувала фуния и мен ме засмуква навътре…
– Физическо ли е преживяването?
– Какво?
– Казвам: изпитваш ли нещо необикновено в тялото си? – Мишел посочи точно мястото където беше избликът на “фунията”.
– Да, точно такова е.
Искаше ми се да поседя без да говоря, без думи, без мисли, просто да поседя и да позволя някак да се настани на това разбиране, което се роди след думите на Мишел за смъртта. Сега аз почти ФИЗИЧЕСКИ усещах това разбиране – потресаващо усещане… но не, разбира се, това не е усещане, просто разсъдъкът ми по навик нарича това с дума, с която е свикнал, аз чувствам това не с тялото си, но това не е и емоция, не е и мисъл… какво е това?!
Уплахата ме нападна и моментално изтри дори следите на онова, което ставаше в мен. Кофти работа!!! Защо изпитах тази уплаха! Това беше толкова важно, толкова… толкова важно беше това, което ставаше… Мишел внимателно следеше какво става с мен, не като гледаше някъде конкретно, а като че гледайки ме периферното си зрение. Аз започнах да разказвам какво стана с мен, но тя ме прекъсна по средата на разказа ми.
– Точно сега, Мая, когато разказваш, ти изпитваш самосъжаление, съжаление за загубата, яд към възникналата уплаха и така нататък и по този начин ти окончателно за затриеш опита си.
– Какво да правя?
– Какво да правиш ли? Ами все същото – да отстраняваш негативните емоции винаги когато възникват. Едновременно с това, именно “едновременно”, а не “вместо”, по-добре даже след акта на отстраняване, да търсиш концепциите, свързани с тях. Сега преживя опит – това беше опит с ново възприятие! Именно ново, невъзможно е да го отнесеш към нещо, което някога си изпитвала. Такъв е ефектът от практиката на прекия път. С отстраняването на помраченията и със стремежът към състояния, които ти харесват, в теб започват да се проявяват съвършено нови възприятия, нови оттенъци и нюанси и ти отново ще получиш възможност да се стремиш към тях и да откриваш все нови и нови пространства и състояния. Ти преживя опит и най-лошото, което можеш да предприемеш сега е да започнеш да изпитваш съжаление поради това, че мигът е бил твърде кратък, яд към страха, който прекрати достъпът ти до преживяването и така нататък. Ти вече преживя този опит! Разбери това и си окачи вкъщи голям плакат на стерата: “АЗ ПРЕЖИВЯХ ТОЗИ ОПИТ!” и това вече никой никога няма да ти го отнеме. И практиката се състои в това да се стремиш отново и отново да попадаш в състояние, което ти харесва, за трупаш момент след момент, та нали опитът от преживяванията на тези моменти се натрупва както става при възрастта. Теб нали не те учудва, че когато ставаш на дванадесет тялото ти рязко се променя, започват менструациите, гърдите порастват? С преживяванията е същото. Когато се натрупа определена “възраст” на техни проявявания, те се променят, те променят качеството си, стават ярки, обземат цялото ти същество и го трансформират, предоставят нови възможности. Трупай секунда след секунда своите мигове, бори се за всеки миг, та нали точно сега ти би могла да не изпитваш негативни емоции, а да ги отстраниш и да преживееш още миг от тези преживявания и още, и още! А след това миговете ще започнат да се сливат в групи мигове и преживяването ще продължи вече няколко секунди, след това няколко минути! Това се преживява като повторно раждане, то Е повторно раждане, но това не може да се опише – това трябва да се преживее!
Десетина минути седяхме мълчешком, аз осмислях чутото и прочувстваното, Мишел с японеца си продължиха тяхната работа като от време на време вадеха тефтерите си и отбелязваха нещо в тях.
– Тоест, всичко, което виждам тук е само игра…
– Да, това е игра. Искаш ли да поиграеш? :)
– Не, засега не…
– Щом като докараш дебилно изражение на лицето си, в същия този миг ще започнеш да се превръщаш в него, щом като започнеш да се държиш като глупачка: да произнасяш тъпотии, да бъдеш престорено вежлива и така нататък, веднага ще започнеш да се превръщаш в глупачка, в главата ще започнат да идват тъпи мисли, ще възникнат множество негативни емоции. Ето така се получава тренировка. Мога да се закълна в топките на този красавец – Мишел махна с ръка към японеца – че ти вече изпита двадесет ярки негативни емоции, докато мина от вратата до мен.
– Да, изпитах. Значи… той просто ме е проверявал когато говореше раздразнено с мен?
– Да те проверява? Защо? :) Мая, малка моя кучко, забрави училищните си навици. Тук на никого не му е до това да те проверява… проверява само този, който сам няма какво да прави, а тук няма такива, тук ако и за един миг се отпуснеш – и готово, ще се промъкне някоя гадост. На челото ти не пише, че ти си малко неумеещо момиче, щом си тук – значи се въвличаш във водовъртежа на нашата практика, искаш ли го или не, но се въвличаш, затова твоето идване беше използвано за тренировка, а как ти ще използваш тази ситуация зависи само от теб. Ти избираш. Ти избра да изпиташ огорчение и негативно отношение.
– Аз не избрах, аз…
– Какво???
– Аха… ами да, разбира се…
Ама че работа – все още сработва автоматизмът: “не съм избрала да изпитвам яд, той сам…” Уж всичко разбирам, но до момента нямам истинско разбиране, такова разбиране, което да подхранва всичките ми действия и думи, всяко вдишване.
– Какви още начини да се провокирате използвате?
– Най-различни… на кой каквото му подскаже фантазията, много зависи от индивидуалните особености –един повече е свикнал да се дразни, друг – да изпитва задоволство…
– И задоволството ли отстранявате?
– Разбира се! Задоволството за нас е като лайното за причинителя на дизентерията. Нима не си забелязвала, че колкото повече изпитваш задоволство, толкова по-тъпа ставаш и толкова повече започват да възникват негативни емоции и толкова по-малко изпитваш интерес към живота и устременост? Затова онзи, който е склонен към задоволство – а като цяло, това се отнася за всички, разбира се човекът в ролята на тренажор създава подобие на домашен уют и комфорт, който предизвиква задоволство и приспива бдителността. Меки възглавници, вкусна храна, интересни филми, секс…
– Секс?
– Разбира се. За всички хора, които не се занимават с практиката, сексът е преди всичко начин да получат впечатления, да изпитат задоволство, да свършат и да забравят.
– Излиза, че задоволството е нещо лошо?
– “Лошо”???
– По дяволите, тоест, аз имах предвид… аха. Това вече съм го казвала. “Имах предвид”. Значи…
– Да, това значи, че ти само формално се съгласяваш с това, че няма нищо добро и лошо, а всъщност ти продължаваш да поддържаш в себе си тези концепции. Не е толкова просто да се освободиш от навика да следваш концепциите, тук не е достатъчно просто да “разбереш” – трябва още и да прокараш това разбиране в живота си, да изпълниш с него всяко свое действие и за това също е много удобна практиката на провокиране, но това е вече за друг разговор, не сега… Има много начини да убиеш в себе си семената на глупостта, например, практиката на механичната замяна… добре, по-късно ще говорим за това. – Мишел замълча за малко. – Връщам се към задоволството. Получавам удоволствие от много неща, от много възприятия и даже повече от това – именно получаването на удоволствие се явява една от нашите движещи сили, та ти нали искаш да получаваш удоволствие от живота? Аз искам и на мен катастрофално ми пречат за това негативните емоции и всички подобни глупости и, колкото и да е странно – задоволството! Да, не бъркай задоволството и удоволствието. Това са коренно различни неща. Удоволствието те прави по-енергична, устремеността ти става по-яростна… но щом само възникне задоволство – всичко се преобръща на сто и осемдесет градуса. Изследвай този процес сама – това е лесно. Една от най-големите глупости, които изповядва обществото е лъжливата концепция за това, че задоволството води човека към щастие, към изпълване на живота. Докато всъщност е точно обратното, така че докато не се отровиш със задоволство е сложно да усетиш това.
– Защо тогава хората не се тровят със задоволство и не стигат до това толкова просто разбиране?
– А как?
– Какво?
– Как да се отровят със задоволство? За да се отровят трябва да го изпитат, а как да го изпитат като хората почти никога не следват желанията си? Започваш да изпитваш задоволство когато имаш това, което искаш, а ако не правиш това, което искаш, а цял живот само изпълняваш програми-концепции, заложени от ранно детство, то задоволството става една такава призрачна лъжлива цел.
– Да… интересно… това е трудно…
– Трудно? – Мишел въпросително наклони глава – А да живееш в това пълно оглупяване, както ти живееш – това не е ли трудно? Ти избираш, Мая, само ти.