Да излезнеш от това място се оказа по-лесно, отколкото да влезнеш. На видно място е сложен добре забележим бутон: натиснах го и вратата се отвори. И как веднага не го забелязах когато се мятках тук в търсене на вход, мислех да се хвърля на бодливата тел… какво прави все пак страхът с човек! Та между другото, страхът също е негативна емоция, не ми харесва това чувство. От друга страна… ето вървя си аз сега по пътечкаат и ако направя и крачка настрани – ще се убия. Значи страхът се явява нещо като охрана, помага ни да оцелеем. Или не? А нима просто аз с главата си не разбирам, че ще се убия? Разбирам, разбира се. Съвсем ясно е, че огромна част от страховете ни въобще са безсмислени и безполезни, това е просто баласт, който влече след себе си всеобщ спазъм, тотално затъване в негативните емоции и най-малкото именно тези очевидно безсмислени страхове със сигурност бих искала да прекратя.
Цяло стадо маймуни неочаквано се изсипаха от гората – десет, двадесет… четиридесет… божке, колко ли са?! Джунглите оживяха, започнаха да се клатят стотици клони, да шумолят храстите, отвсякъде има движение и на пътя се изсипват все нови и нови маймуни, десятък след десятък. Те са с най-различни размери: от мънички до гиганти колкото човек. Нещо подобно съм виждала в анимационното филмче за Маугли – никога не съм предполагала, че филмчето може толкова да прилича на реалността! Просто река – истинска маймунска река! Тече покрай мен и от двете ми страни… и ме е страх, впрочем! Стоя като истукан насред животинския поток – ами ако изведнъж се нахвърлят върху мен?
Около две минути тече живата река от едната страна на пътя към джунглите към другата страна и изчезна също така внезапно както започна. Джунглите още мърдат, дишат като море, но вече постепенно затихвайки. Само една женска маймуна с две маймунчета се забави на края на пътечката, седна и ме загледа – то ли жалостиво, то ли тъжно – седи и ме гледа, смешно се почесва, миниатюрните маймунчета са се вкопчили в козината и висят като… като маймуни, разбира се. :) Може да е гладна… а нямам абсолютно нищо у себе си, което да й дам. Порових из джобовете си – нищо. Жал ми е за нея, приближих се, седнах, гледам я, очите ни се срещнаха, толкова са тъжни… ох… ОХ!!! Ама че работа!!! Тъжната маймунка изведнъж се превърна във фурия! Веднага щом очите ми срещнаха нейните очи, те веднага се наляха с кръв, маймуната настръхна, отвори зъбатата си паст и тръгна към мен! От храста изскочи една голяма маймуна и за един миг се оказа в краката ми. Подпря се на широко разтворените си предни лапи, изправи гръб, ей сега ще скочи! А зъбите му! О!… Дяволски широко отворената му паст е пълна с ТАКИВА зъби – като на истинска акула! Най-накрая съобразих, че трябва да престана да ги гледам в очите – по някаква причина това ги вбесява. Но, струва ми се, вече е късно… От страх аз отначало се парализирах, а после когато разбрах, че нападението е неминуемо, направих това, което сама не очаквах от себе си – рязко се наклоних към маймуняка, почти муцуна в муцуна, отворих широко уста, започнах силно да съскам, заразмахвах ръце, направих злобна гримаса, започнах диво и хищно да тракам със зъби… да ме беше видял някой в този вид! :) Ей сега ще ме убие гадината… леле!…има ефект! Мъжкият поизстина, малко отстъпи, обърна се настрани и започна да се отдалечава… и с това ние мирно си продължихме всеки по пътя. Урок за в бъдеще – да не гледам маймуните в очите. Оказва се, че все пак страхът все пак понякога помага да намерим неочаквано решение – никога не бих се сетила да се зъбя така и да съскам… Да не би да се събудиха някакви древни инстинкти? Та значи, страхът все пак понякога ни позволява да намерим вярното решение? И така – това, което очевидно пречи, ще се опитам да изхвърля, а останалото трябва да бъде анализирано. Не е изключено, че когато очевидният боклук от негативни емоции и напразни страхове изчезне, ще има повече яснота.
Абе, някак странно се получава… Каору каза, че е умерена ултра, а Мишел е командос, но изглеждат тъкмо обратното: Каору е дисциплинирана, активна, твърда, макар, че шляпна момчето по дупето с доста чувство… със сигурност е развратна кучка… А Мишел е гореща, бавна, диша ми в ушите, казва ласкави думи… опипа ми гърдите… изтръпнах от нахлулата като вълна възбуда… а Кам… не, засега не разбирам в какво се състои разликата между тях.
Вече към десетина минути вървя по стъпалата към уж офиса на Негово Светейшество. Всички врати са отворени, но няма жива душа. Самотен стар тибетец безучастно гледа как се придвижвам и върти в дясната си ръка някаква тибетска щуротийка със синджирче накрая, устните му се движат в такт с движенията – по всичко личи, че това е неговата практика. Интересно, нима той се надява да получи просветление чрез въртенето на някакво желязце? …Но аз все пак не знам какво още преви той освен тези нелепи, според мен, движения. Опитах се да го попитам, но той разбира се, изобщо не говореше английски и като ми се усмихна, отново потъна в своето монотонно занятие.
След като се отчаях да изясня каквото и да било, аз седнах на един крив стол, който беше оставен в малкия, залят от слънце двор. Тук животът е съвсем друг, сега вече ми е невъзможно да си представя, че някъде съществуват метрото, забързаността, зимата, работата… Бавният, монотонен, омагьосващ ритъм на тибетския свят органично се вплита в стремителността и ежесекундното нажежаване на живота в селцето – като два потока: горещ и леден са се сплели, но не са се смесили. На мин ми харесва да се мятам насам-натам като на люлка – от безметежност към решимост, от бавност към стремителност, от сериозност към завъртаща главата страст. Люлка, която се люлее над света… Каква съм аз? Никога не съм могла да отговоря на този въпрос.
– Чакаш ли някого? – в отдалечения край на дворчето се появи набит нисък тибетец
– Да, трябва ми някой от офиса.
– Аз работя в офиса.
– Така ли? Чудесно! :) Кажи ми тогава как да си осигуря присъствие на аудиенцията на Кармапа.
– Утре в 11 часа трябва да бъдеш в резиденцията му и да си носиш паспорта.
– А как да стигна до там?
– Можеш да вземеш такси, макар че това, разбира се, е скъпо. Така че, най-лесно е с автобус, само че отначало ще ти се наложи да отидеш до долна Дарамсала, а там да се прехвърлиш на автобуса, който пътува към Норбулинг. Това не е сложно. :) Ако, разбира се, това не ти е първият ден в Индия.
Не ми беше първият ден в Индия, но с явлението с название “local bus” аз, вероятно,
никога няма да мога да свикна, още повече в планината! Съвършено непостижимо е за моя ум, как тази таратайка, този разпадащ се скелет от желязо и пластмаса може да прави такива остри завои на извиващия се като серпантина планински път. Двата индуса, седящи на една седалката до мен (в местните автобуси седалките са тройни, обаче са разчетени за много слаби хора) честичко ме притискаха към прозореца със своята удвоена маса и неохотно се отлепяха от мен след принудителните притискания. Грохотът на желязото, непрекъснато блъскащият ме по мозъка клаксон, стърженето на колелата и на всичкото това се излива умопомрачителна каскада от местна музика, на която припяват половината пътници. Не, не! Това вече долна Даламсала ли е? По-нататък ще продължа с такси колкото и да струва.
След това екзотично спускане ми се гадеше във всеки един смисъл на думата. Автобусът ме изплю на една тясна мръсна улица в най-гъстото място на празничното шествие. По улицата бавно течеше процесия, която оглушаваше с воплите на медни тръби, блестящи на горещото дневно слънце и със звъна на огромни бронзови чинели, по които усърдно удрят без да спазват такта на музика десетки бутафорни богове.
Изплувах на тротоара, на лепкавата струя празнуващи маси потече и тук и в отчаянието си се пъхнах в първия изпречил се пред мен магазин, за да си поема въздух преди направя следващия порив към Кармапа. Магазинът ме посрещна с обикновеното любопитство и силната миризма на местната битова химия… Благодаря! На улицата май е по-добре… само това зловоние ми липсваше.
Използвайки всичките си умения в планинското катерене, изкачване и преодоляване на препятствия, най-накрая успях да се добера до пиацата на такситата и скокнах в първата попаднала ми кола.
Наблъскани на куп в тясната приемна на първия етаж, посетителите чакат обявения час. Да, кармата на Кармапа не е от най-добрите, ако е принуден да вижда на своите аудиенции всички тези хора! Всички се усмихват по еднакъв начин – като че са си купили усмивките в един и същи магазин. Какви ли изпитват сега? Мога да отида при тях и да ги попитам! Приближавам се до една двойка – младо момче разказва нещо на безлика жена на възраст. Поздравявам ги, питам ги какво чувстват преди срещата с Кармапа.
– О! О! Толкова съм развълнувана… Та това е жив бог! Чувствам се като дете пред него, макар че аз съм на 40, а той е на 17! – лицето й при това е празно, скучно, но разтегнато в усмивка.
– Аз също чувствам, че сега ще се случи нещо важно, нещо много важно в моя живот – повтаря момчето след приятелката си.
Вижда се, че на него наистина му е интересно да види “живия бог”, но мога да си представя у него същия интерес и към… Какъв е смисълът да измислям! Той, струва ми се, въобще никога не изпитва интерес, истински, жив, страстен, такъв когато заради този към когото те влече си готов да зарежеш всичко, всичко да му отдадеш… А има ли изобщо такива хора? Да, има. Видях ги в Бодхгай, в селцето… Но всички останали, всички тези хора които вървят наоколо, непрекъснато изразявайки своето напълно фалшиво възхищение – в тях има ли нещо живо?
Но нали и на мен често ми се случва да съм фалшива! Нали са ме научили къде и на какво трябва да се възхищавам и аз понякога се правя, че нещо ми харесва… Как съм живяла допреди да дойда в Индия? Винаги ми се е струвало, че моят живот е много наситен, интензивен, ярък, но сега той прелетя пред мен само за няколко мига… Всичко онова, което бях считала, че е ярко и интензивно сега няма никакво значение. Плашещо и радостно откритие. Но не беше само това. Не само. През целия този фалш като жив нерв минава стремежът, отначало смътно разпознаваем, без да има цел, след това все по-ясно и по-ясно заявяващ за себе си и ето накрая взривяващ се чрез разрив със стария живот и пътуването до тук, отчаян порив към търсене неизвестно на какво.
…И за какво му е нужно всичко това на Кармапа? И тази глупава церемония на връчване на червени конци и тази празна лекция, тези формални фрази, които той произнася вече за не знам кой път със скучна и монотонна интонация? Та той е само на седемнадесет… Тигрови очи, устни… Глухо пулсиращо желание… Лапи, поглед – той ме гледа като момченце! Докато другият монах превежда на английски думите на Кармапа, той ме зяпа то ли като дете, то ли като звяр… Да го хвана, да го увлека след себе си, да се търкаляме във високата трева, да се смеем и да се гледаме в очите. Страстно тибетско момче в монашески одежди… Интересно, дали сънува еротични сънища?
Нищо не разбирам от този будизъм за масите. Какво означава да виждаш майка си във всяко същество? Нима майката не е това същество, което ми е най-близко? Защо? Бих разбрала, като те ме учеха във всяко създание да виждам Далай-Лама или Буда, но майка си??? Това ми идва в повече – да виждам майка си във всяка тревичка… Идеята за състраданието също ми е непонятна. От това как говорят те за това добивам впечатление, че главното не е това, което ти преживяваш, а това, което правиш – помагай, давай и така нататък. Като че ли помощта се състои само в това да дадеш? А ако аз дам, а поради това човекът стане още по-алчен, още повече се укрепи в своите помрачения? Не, не съм съгласна, че това ще изведе човека към нещо по-добро… Към по-добро? А какво е това по-добро? Та нали това, което е по-добро за мен, може би съвсем няма да е добро за някой друг… И от какво да се ръководя тогава? Излиза, че будистите изхождат от това, че тяхното “по-добро” е “истинското”, ако смятат своите действия за помощ за другите.
Живописните пътечки в парка Норбулинг ме отведоха до малък ручей с декоративно мостче. Тук се спрях, за да сложа в ред мислите си. По-добро – по-лошо – какво е въобще това? Ако искам просветление, то за мен ще най-доброто ще бъде това, което ще ме отведе там. Но това абсолютно не е задължително да бъде нещо, което ще ми бъде приятно! Тъкмо обратното – колкото са по-ярки моите страдания, толкова по-непоносим става животът ми и толкова по-яростно се стремя да се освободя от НЕ. Така, излиза, че за моята цел – за освобождаването ми, състрадаващият и желаещият да ми помогне човек трябва да ми създава такива ситуации, при които у мен да възникне страдание, ако в дадения момент аз искам именно това? Но нима някой ме пита какво ми се иска сега? Нима поне един будист говори за това? Не съм чувала нищо подобно. Те всички все за някакви добри дела говорят и, разбира се, всички останали именно така и разбират: дай и последното, изслушай, не изразявай гняв… Непонятно.
Какво е състраданието? То нали не е съвместно? Преди мислех именно така: ако аз видя, че някой страда, значи мога да започна да изпитвам същото и това беше критерий за моята “болна душа”. Какви глупости! Вместо един страдащ вече имаме двама страдащи. Това ли е то просветлението?
Не, няма никаква яснота. Време е да се връщам. Макар че бих могла да поседя в прохладния красива гомп с черен под и безупречна тибетска живопис, но на мен ми се иска нещо друго, не мога сега да седя. Нужно ми е действие.