С всеки изминал ден мислите ми все по-настойчиво се връщаха към хартийката с адреса, получена от Тайга. Наистина, там пише, че ме очакват на този адрес чак през есента на следващата година, но как може да се чака цяла година? Откъде да знам какво може да се случи през тази година? Та аз мога изобщо да не дойда тук, мога да се разболея, да умра… А може това да е изпитание? Може Тайга по този начин да е искала да провери дали в мен има истинска страст към освобождаването? Та нали ако я има, то как може да се отложи дори и за седмица това, което има най-пряко отношение към тази страст?
Но пък може поне да се поразходя до там, да видя какво има… Отивам.
Да, това може да се нарече адрес само условно – повече прилича на описание на маршрут, подобен на тези, които дават по време на състезания по спортно ориентиране. Да вървя нагоре по еди кой си път, да завия на еди кой си завой, после още веднъж да завия, още по нагоре покрай каменното лице, покрай падналата скала… в края на краищата пътечката ме доведе до подножието на хълм, гордо извисяващ се над Дарамсала и плътно обрасъл с кичести ели. По-нататък трябва да се катеря рязко нагоре около десет мента или да вървя двадесет метра по тесничката пътечка, проправена сред камъните – това е истинско малко възхождение. :)
Ама че са се барикадирали… като се изкачих на върха, аз се натъкнах на портичка, на която с едри букви пишеше, че това е частна територия и категорично е забранено влизането. Надписите на хинди и тибетски, както изглежда, дублират този текст. В потвърждение на сериозността на написаното, от двете страни на портичката и достатъчно нависоко на няколко реда е прекарана бодлива тел. Защо така бие сърцето ми? Вълнението и физическото натоварване, всичко се смеси… Какво да правя по-нататък? Да се върна? Как да си тръгна? …Струва ми се, че вече няма да мога да си тръгна, любопитството ми направо хвърчи пред мен самата, аз дори започнах да танцувам на място. И какво значение всъщност има за тях: (сърцето ми заблъска още по-силни, та аз нищо не знам за това, кой е там, ами ако… или?…) сега или след година! …Ами ако ме изгонят? Ами значи ще има поне някаква определеност… Ами ако не ме пуснат повече? Да, точно така, ами ако въобще не ме пуснат повече поради това, че не съм изпълнила условията на срещата? …А интересни ли са ми такива хора, които няма да искат да общуват с мен само защото не искам да чакам още цяла година това, което може да промени живота ми? Изглежда мнението ми за тях не е особено ласкаво, щом предполагам, че заради тази моя постъпка, те могат да ми забранят да общувам с тях. А може би аз не знам нещо, не разбирам, и ето ще направя сега някаква глупост, непоправима грешка. Какво да правя? От какво да се ръководя?
От това място пред портата не е възможно да се види каквото и да било. Да вървя покрай оградата също не е възможно заради бодливата тел, силния наклон на склона и изобилието от силно бодливи храсти (дали са ги посадили специално?). Пристъпвайки от крак на крак в нерешителност, аз изведнъж окото ми мерна черна точка над портата. Ама че работа? Та това е камера! А ето още една? Значи, те вече ме виждат! Вълнението ми се усили. Това е просто някакво отбранително укрепление! …Тревожността леко ме докосна и увисна някъде наблизо в храстите. Между другото, звънец няма. Как тогава се влиза вътре? Камъни ли да хвърлям? Да викам? Или тук някъде направо в скалата е скрито поредното чудо на техниката? Нещо като плъзгащ се компютърен панел… Докато въображението ми рисуваше картини, достойни за космически войни, ключалката на портата неочаквано изщрака и тя се отвори.
Не мога да кажа, че това силно ме зарадва. Тревожността скачаше с големи подскоци по клоните на елите, обикаляше наоколо, опитвайки се да се нахвърли и да увисне на врата ми. Някак твърде е военизирано – камери за следене, бодлива тел… та не само вътре е трудно да се проникне, съдейки по всичко, но и да се излезе обратно!
Съвсем забравих, че Тайга ми даде този адрес! Какво още разсъждавам? Решително влизам вътре, секунда се чудя дали да затворя портата след себе си или да я оставя? И изведнъж ме налетяха мисли: ами ако това е някаква банда търговци на хора? Всяка година от Русия и страните от ОНД се експортират до тридесет хиляди жени. Подлъгват ги с обещания за работа зад граница или просто ги крадат, превръщат ги в безсловесни животни, отработващи своя къшей хляб като проститутки в различни бардаци по света. Ами ако практиката на прекия път е само “ноу-хау”, удачен начин на примамване в своите мрежи на разни глупачки, които кълват на сладки думи? Ей, така да те залъжат, да те подмамят, после да те зарежат, за да ти се иска по-силно и да ти дадат адрес… идваш тук и хоп! – капанът щраква… Отново изплува образът на лудата Тайга, целуваща ме със засмукване насред улицата… Струва ли си да рискувам? …Та Тайга не е нито Сарт, нито Кам… Какво знам за нея? Какво като е била с тях, та аз не знам как те се отнасят към нея и каква е нейната роля сред тях, може и те да я познават само от два дена, а тя да се е възползвала от моето доверие към тях, за да ме подмами в капана… Тук на сцената отново излезе любопитството и умоляващо заразмахва опашка – нека поне с крайчеца на окото, нека да влезнем за няколко минути… Не, не, аз нищо не знам за Тайга и за това къде съм дошла, ако стане нещо, никой никога няма да ме открие тук. Ще напиша бележка, ще им определя среща в местното кафене…
Щрак! По дяволите! Докато се мотаех се оказа, че портата има способността не само автоматично да се отваря, но и автоматично да се затваря. Сигурно някой е гледал камерата и когато е видял, че съм пуснала портата е улучил момента и я е затворил. Неприятна тръпка мина по гърба ми. Хванах се… хванах се… ненормалната Тайга… бодлива тел… Един дявол знае какво става в главата ми: ту ми се иска да се хвърля върху бодливата тел и да се опитам все пак да избягам, ту неочаквано ме обхваща спокойствие, особено когато си спомням очите на Тайга, ръцете й… устните й… Ами, да става каквото ще става! Не ми харесват тези панически нотки – в тях има нещо от онази истерия, която беше обхванала родителите ми когато заминавах за Индия. Някой идва отгоре! Бързо шумолене на стъпки зад скалата, аз се стегнах, напрегнах се… идват… сега! Зад камъка изскача момиченце – такова мъничко с ласкави очи. Всичките ми страхове моментално се изпариха. Нервно се разсмях и видимо учудих момиченцето. Дали е японка? Или корейка?
– Каору – протегна ми лапа. Японка. :)
– Охайо годзаймас. (яп. “добро утро”) Аз съм Мая. – Стискам лапичката й, топла и приятна длан… Какво е това?! На ръката й има цели три часовника! В туристическите агенции понякога има часовници, които показват времето в различни точки на земята, а нея за какво й е това? Взе от ръцете ми бележката на Тайга, внимателно разгледа почерка.
– Икимасьо. (яп. “да вървим”) – моментално минава на японски, обръща се и с леки стъпки се понася нагоре, а аз – след нея.
Още няколко метра нагоре и се пред очите ни се открива гледка: къщи, обградени от залени от слънце полянки. Редове от гъсти високи храсти и цветя отделят полянките една от друга, делят ги на части, така че във всяка се създава много уютна атмосфера. Има много закътани местенца, където може да се почете на спокойствие, да се полежи на плътния тревен килим… басейн с малка кула… тенис корт… чудесно е тук! Пътечките от плоски камъни се извиват като змии, по тях стремително пробягват гущерчета или пък се греят под яркото слънце. Каору ме води по-нататък. Очите ми шарят, опитвам се да видя всичко, което ми позволяват пролуките между храстите. На една от полянките има открит душ и там се плацика голо момиче… чудесно! :) В следващата ниша, под сянката на надвисналите дървета, направо на гъстата трева седи момче и нещо пише на лаптопа си – кабелът от лаптопа отива към едно стълбче, стърчащо от земята. Ето значи за какво са били тези стълбчета, стърчащи тук-там! Леле, цялата територия ли е оборудвана така? Гениално!
О, божичко! – неволно ми се изплъзва възглас, когато зад поредния завой на пътеката ние направо се натъкваме на двойка, която се чука. Момичето лежи насред пътечката с разтворени крака и ми се струва, че ей сега ще свърши… вероятно, тук той я хвана… или тя него :)… дращи му гърба, извива се, стене, страстно целува устните му… прилича на италианка, висока, пухкава, с едри гърди, босите й крака се движат по тревата. Страстно се приповдига, извивайки гръб, като че се опитва да отхвърли от себе си ездача. Гледката на леко пълничките й бедра, безсрамно разкрачени настрани, стройното тяло на момчето, сладострастно и плавно движещо се с цялото си тяло, изцапаните с пръст петички на момичето – всичко това неочаквано се взривява във вид на възбуда в долната част на корема ми… големи лапички… до мен достига гласът й: “Мото! Мото!” Странно… никак не прилича на японка… а, ето каква била работата – момчето е японец.
На Каору й се налага да ги прекрачи, неочаквано тя се навежда и доста силничко и звънко шляпва момчето с длан по голото му дупе, като че подканя конче да върви по-бързо. Той ускорява движенията си, със сила се движи напред-назад, наляво-надясно, целуват се, гледат се в очите. Каору спира за няколко секунди, любувайки се на ставащото и след това с кимане на глава ме вика и тръгва по-нататък. Аз с известна доза опасение прекрачвам двойката, която почти достига оргазъм и продължавам по-нататък.
С опасение… опасение за какво??? Странно… Улавям се, че, оказва се, съм изпитвала напрегнато очакване – дали няма да ме хванат когато ще ги прескачам. А от какво всъщност е напрежението? Видът на двамата, чукащи се с упоение направо насред пътя много ме възбужда… може би аз просто не знам как да се държа, ако и мен ме привлекат в своята игра. Неловко ли ми е? Отчасти да… но не в това е причината. Ама че работа, никога не съм смятала, че мога така да откликна именно на вида на изцапаните с пръст момичешки крака. Искам… Сега не искам чисти, искам именно изцапани с пръст, ухаещи на трева… колко е хубаво, когато сексуалността се пробужда, живее своя живот, когато възникват спонтанни желания – обикновени и необикновени…
Зад дърветата се показа още една група къщи, изглеждащи много привлекателно: тип бунгало, от червени тухли, също така обкръжени с гъсти редове храсти и пухкави тревни килими. Когато вече се приближихме до къщата, към която ме водеше Каору, аз разбрах причината за това напрежение – изпитвах негативно отношение към чукащата се двойка! В мен се събуди отзвук от ненавистта, която изпитват обикновените хора към открития секс. Ако си представим, че някъде в Москва, в някой парк, направо насред пътя някой започне да прави секс… да си представим реакцията на минувачите… Да… На нас са ни втълпили едно нещо и това е идеята за “интимността” на секса и не стига това, ами още и навик да изпитваме ненавист към този, който не скрива своя “интимен” живот. Ама че работа… след всичките ми сексуални приключения, след като определено почувствах привлекателността на реализацията на “най-развратните”, най-разнообразните сексуални фантазии, да открия в себе си ненавиждаща секса старица? Как така??? Да… Трябва да изтръгна от себе си тази гадост, да я изтръгвам стрък след стрък, тя расте на всеки ъгъл, където още не съм погледнала…
Къщата се оказа уютна. Ние с Каору се отпуснахме на меките матраци една срещу друга, през отворените прозорци проникваше слънце, чуваше се песента на птиците и шумоленето на листата, носеха и нечии радостни писъци – изглежда, че някой скачаше в басейна.
– Вече имаш ли определен план?
– План? Не… – учудих се на този въпрос, но се постарах да не го показвам.
– Странно… а защо си дошла тогава… – Каору прехапа език и замълча. – Нали Тайга те е изпратила тук?
– Да, Тайга. А когато ми отвори вратата как разбра, че не съм просто някоя любопитстваща?
– Просто любопитстващите изглеждат по друг начин, Мая. И за тяхното подплашване си имаме достатъчно адекватни средства, освен това видях в ръцете ти бележката със схемата как да стигнеш дотук. – Тя се усмихна, протегна телцето си и ме погледна въпросително. – И така, какво ще правим?
Съвсем не знам какво да й отговоря… ами ще кажа истината, какво толкова…
– Чуй ме, Каору, нямам понятие какво ще правим тук. :) Нямам никаква представа защо Тайга ме праща тук. Досещам се, че тук живеят хора, които се занимават с практиката на прекия път и на мен би ми било интересно да общувам с тях?
– Да общуваш? …Ама тя какво – абсолютно нищо ли не ти е разказала за това, което става тук?
– Не… – тревожността се събуди отново.
– Ясно. Добре. Щом те е изпратила тук независимо от това, че нищо не знаеш за това място, значи е видяла в това някакъв смисъл… – Каору сгъна крака и седна като малка Буда.
– Тук е селцето “ултра”.
– Какво?
– “Ултра”. Така наричат себе си онези, които в своята практика избират да прибягват към извънредни мерки за въздействие върху самите себе си.
– Например?
– Всичко ще ти разкажа, не бързай. Погледни как живеят хората – те се занимават с какво ли не, ходят на кино, на работа, купуват си различни вещи, подреждат къщите си, бавно бродят по улиците – като цяло, всеки се старае да получи удоволствие от живота както може. А сега си представи, че е избухнала война. Или има наводнение или чумна епидемия, с една дума – някакво бедствие. Погледни как се променя животът на хората. Всичко се променя! Те се обличат с еднакви дрехи – военна униформа, доброволно подчиняват живота си на военната или трудовата дисциплина, групират се в нови социални структури – армия или опълчение, или доброволни пожарни команди и т.н. Те просто променят начина си на живот: вече няма точно определено време за работа и за почивка – всичко е поставено на карта, всичките сили, цялото време се отдава на борбата за общото дело, защото цената на тази борба е животът. Те започват да живеят по законите на военното време. И не може да се каже, че това предизвиква само страдания. Разбира се, хората търпят неудобства, нямат възможност да получават едни или други удоволствия, но въпреки това, те често изпитват радост, пълни са с ентусиазъм, защото разбират, че сега всичко се прави заради бъдещето, заради спасението на семействата им, на тях самите и за това те са готови на всичко. И още един важен момент: врагът е известен и смисълът на живота е пределно ясен. Та ето ние…
Вратата се отвори и влезе същата онази италианка! Дрехите й не са оправени, те по-скоро подчертават красотата на полуголото й тяло, отколкото да го прикриват, личи си, че току що се е разделила с момчето си. Пльосна се на колене и смешно, като кученце, допълзя до мен, изкатери се на гърба ми, силно ме притисна към себе си, облягайки се на възглавниците и страстно ми прошепна на ушенце: “Харесваш ми.” Ама че кучка? :) И кога е успяла да ме огледа… Приятно ми е, че тя ме притиска така силно. Нищо не прави – просто ме е притиснала, седи и ми диша във врата.
– … та и ние живеем по законите на военното време, но тези закони всеки ги избира сам за себе си.
– А каква е тази война? С кого?
Каору от удивление даже плясна с ръце и се разсмя.
– Как така “с кого”? С негативните емоции, разбира се! От ежедневна гледна точка, негативните емоции са нещо като невинен малък грях: ами, ядосах се – извини ме, не бях прав… Вероятно, по същия начин някога са се отнасяли към сифилиса. Но това е доста по-страшно от сифилиса и е напълно възможно след около петстотин години, хората, които изпитват ревност или злоба да бъдат възприемани от околните по същия начин, по който сега възприемаме човек болен от сифилис, който не иска да се лекува и се старае да зарази и други. Негативните емоции са страшна болест, ужасна просто! Тя изяжда човека отвътре, изяжда самата ти душа и те превръща в ходещ труп, напълно те лишава от достъп до преживяванията.
Говорейки за “страшната болест” Каору не промени нито ласкавата си интонация, нито израза на лицето си. От страни човек би си помислил, че обсъждаме времето.
– Аз отнасям себе си към умерените “ултра”, но сред нас има хора, които принадлежат към крайно лявото крило и тяхната гледна точка за негативните емоции в определена степен се различава от моята… впрочем, те сами ще ти разкажат за себе си и своята практика.
В моето въображение възникна представа за “крайно левите ултра” – видях ги като хора с автомати, после тази предава се смени с образът на изтощени аскети, които горят с поялници негативните си емоции, изобщо всякакви глупости ми завъртяха из главата и ми се наложи с усилие да отхварля нападащите ме щуротии.
– А къде бих могла да видя левите ултра, Каору? Те контактни ли са изобщо, може ли да се говори с тях или те…
– В настоящия момент, Мая, една съвсем истинска лява ултра се промъква със своята лапа към твоята катеричка! – Каору се засмя и след секунда съобразих, че тя има предвид италианката, чиято ръка малко по малко се плъзгаше съм коремчето ми, по-надолу и още по-надолу… и сега вече пипаше косъмчетата на моя пубис.
– Ти си лява ултра? – обърнах се към нея и тя веднага докосна носа ми с устни.
– Да, да, после, после що поговорим, сега слушай Каору… – горещ шепот, докосване с устни до ухото ми… сладка вълна премина през цялото ми тяло отгоре до долу, задържа се някъде долу, повибрира със сладък водовъртеж и изчезна като остави след себе си странни “електрически” усещания на езика, устните, зърната и в петите ми.
– Те наричат себе си на шега още и “командоси”.
– Все пак, накратко, в какво се състои разликата във вашите позиции?
Каору се замисли.
– Да ти го обяснявам – само напразно ще си загубя времето, по-добре да ти покажа, тогава по-лесно ще разбереш… но аз не мога да го направя… освен ако… Кам? – Каору въпросително погледна Мишел.
Тя й кимна в отговор.
– Кам? Къде е Кам? Тук ли е? – аз почти подскочих от радост.
– Тук е, тук е.
В този момент Мишел протегна ръка към Каору и с неочаквано твърд глас високо произнесе – “негативна емоция”! Каору леко потрепери, заби очи някъде в краката си, юмруците й се свиха и в същия миг Мишел отново повтори същата фраза като я съпроводи със същия енергичен жест. Този път само очите на Каору се отвориха малко по-широко, няколко секунди тя седеше мълчаливо, без да мърда, след което написа нещо в тефтера си.
– Изпита ли негативна емоция?
– Да. Отначало изпитах негативно отношение пет към твоя импулсивен вопъл и ако ти беше по-внимателна към търсенето и отстраняването на негативните емоции, щеше да забележиш това по моята интонация и по мимиката ми. Когато Мишел ми посочи това, аз изпитах огорчение три поради това, че изпитах негативно отношение, огорчение две поради това, че аз сама го пропуснах и не го отстраних безупречно, а освен това възникна недоволство три към Мишел… Щом само пропуснеш едно помрачение, то завзема плацдарма и веднага се изсипват и останалите.
– Почакай, почакай… какво недоволство пет… пет какво?
Каору смени позата и отново отбеляза нещо в тефтера си.
– Какво – отново негативна емоция? :)
– Да.
– Аха… а аз само се опитах да се пошегувам по този начин…
– Шегата си е шега, но това не променя факта, че отново се промъкна недоволство три на твоя въпрос. Ако си пропуснала и не си отстранила безупречно цяла серия помрачения, то в най-скоро време след това те ще се опитват да се промъкнат с още по-голяма сила и ето тя отново се промъкна. Наистина, този път аз макар и не безупречно, но все пак доста бързо я отстраних – за по-малко от секунда.
– Имаш предвид интензивността, така ли?
– Да, интензивността по скала от едно до десет. Има огромна разлика в това как именно фиксираш своите НЕ. Ако използваш лирични описания от типа на “стана ми гадно, но после ми стана по-добре” или “отначало имаше силно недоволство, а после то стана по-слабо”, то така никога няма да мръднеш от мъртвата точка, а ако кажеш “отначало имаше недоволство 5, след три секунди ми се удаде да го снижа до три, а след още три секунди да го отстраня, след което ми се удаде да породя възприятие на блаженство от еди какво си качество” – това вече е съвсем друга работа, тогава процесът на контрол и отстраняване на НЕ върви доста по-бързо.
– С какво е свързано това?
– Не знам… ами виж, един пример: да допуснем, че пред теб е стои задачата да повишиш температурата на пръста си. Ако просто си седиш и се стараеш твоя пръст да стане по-топъл от това нищо няма да излезе и страничният наблюдател, който следи температурата на пръста ти няма да види никакви промени. Но е съвсем друго, ако ти сама виждаш показанията на датчика за температура. Ти виждаш, че в някакъв момент температурата скача нагоре – съвсем мъничко, с една стотна от градуса. Това е някакъв спонтанен скок, съвсем незначителен. Но въпреки това, когато ти ставаш очевидец на няколко десетки такива спонтанни покачвания, по някакъв начин започваш постепенно да улавяш връзката между своето състояние в дадения миг и повишената температура и в резултат започваш малко по малко да управляваш температурата на пръста си. Това е много известен ефект, широко използван в автотренинга. Но в нашия случай няма такъв прибор, който да определи интензивността на твоите НЕ, пък и, общо взето, няма такава необходимост – ти и сама можеш доста точно да даваш оценка и по този начин се научаваш да чувстваш какво именно усилие води до слабо понижаване на интензивността на НЕ и какво – до силно и т.н.
– Да, това ми е ясно… а между другото, защо у теб е възникнало недоволство от това, че аз реагирах бурно? Да не би да ревнуваш? :)
– Първо, просто имам стар навик да реагирам така на всякакви бурни емоции. И второ, Кам се ръководи от своите желания, а не от моите :), та тук се прояви разочарование от това, че аз бих искала да пообщувам с него по-близко, но в дадения момент това е невъзможно, тъй като той не иска това.
– Защо?
– В какъв смисъл “защо”?
– Защо не иска?
– А трябва ли да има “защо”? Цялата работа е, че у него не е възникнало желание за това. И ако аз се оказвам в сиво състояние, ако провалям работата си по емоционалната полировка, то само по себе си, започват да възникват негативни емоции в тази връзка, всякакви мисли от типа “аз съм безнадеждна”, “аз съм пълна глупачка, щом той не иска да общува с мен” и така нататък. А когато аз преодолявам всичко това, тогава при всяка мисъл за Кам аз чувствам радост, нежност към него, започвам да разбирам, че сега и аз няма за какво да си говоря с него – сега пред мен има абсолютно ясен и голям фронт на работа и аз сама не искам да се разсейвам с нищо, а с всички сили да ударя и да пречупя навика да изпитвам помрачения.
– Излиза, че… – тук аз чух стъпки зад прозореца, Каору се напрегна, стъпките приближиха, вратата се отвори и… влезе Кам!
Какво да правя??? Панически мисли се заблъскаха в главата ми. Прииска ми се да кажа “Здрасти”, но това е глупаво, а защо да е глупаво, щом аз се радвам да го видя, ами ако се радвам, защото просто сама не мога да видя своя фронт на работа и ще изглеждам глупаво, макар че как е свързан моя фронт на работа с радостта …, ами ако тук е прието да се общува по някакъв друг начин…, а какво значи “прието”… Кам стоеше до входа и ме гледаше, а аз даже не можех да мръдна, скована в нерешителност. Когато той се приближи право към мен, аз автоматично станах и изведнъж той силно ме прегърна и с широка усмивка разбърка косата ми.
– Радвам се да те видя, момиче!
Най-малко очаквах такава непосредствена реакция… – аз го прегърнах, зацвилих от удоволствие, започнах да го стискам. Към мен се присъединиха и другите две пройдохи и ние трите прекатурихме плячката си на матрака. Аз отново можех да гледам в бездънните очи на Кам… и отново усетих изблик на нещо толкова изтънчено, за което засега не мога да намеря подходящи думи.
– Кам, покажи й – какво представляват негативните емоции. Ще й покажеш ли? Виждам, че ще й покажеш. :) – Каору бързо, делово ни настани по определен начин. Мен ме облегна с гръб на гърба на Мишел, която доволно изпъхтя и ме обхвана с лапичките си през корема… е, или малко по нагоре… :) Кам седна точно срещу мен и пое управлението на играта, Каору седна до него.
– Отначало мъничко ще променим твоето възприятие по най-елементарен начин – с помощта на кислородно отравяне, а след това ще ти помогна да заемеш онази позиция, от която ще видиш.
– Какво ще видя?
– Няма значение, хайде – направи двадесет дълбоки вдишвания-издишвания, след това вдишай дълбоко и задръж дъха си, а Мишел ще притисне твоя гръден кош. Всички сме си играли така като деца, не се страхувай. Когато почувстваш, че започваш да губиш съзнание, ме погледни право в очите, разбра ли? Право в очите, ясно ли е?!
– Добре, започвам.
Двадесет вдишвания-издишвания с пълни гърди – това не е лесна работа, помислих си, че няма да издържа. При последното вдишване здраво задържах въздуха в дробовете си, Мишел плавно увеличаваше натиска и аз започнах да се унасям, с последни сили задържах вниманието си върху очите на Кам. В един момент вече почти загубих съзнание – ушите ми бучаха, в гърдите си усещах студ, постепенно ми причерняваше и изведнъж като че нещо ме подхвана за… не знам как да изразя това. Сред разпадащата се картина на света, насред разпадналата се самата аз, се образува островче – отначало аз просто се хващах за това усещане, без да си давам отчет за това какво става, но от това островче започнаха да се разливат вълни яснота, зрението и слухът ми започнаха да се възвръщат, Мишел постепенно отслаби натиска и най-накрая напълно отпусна ръцете си.
– Не спирай да ме гледаш право в очите, чу ли? – гласът на Кам е малко приглушен, като че са ми заглъхнали ушите.
В този момент аз разбрах, че именно неговите очи бяха това островче, което не ми даде да изпадна в безсъзнателно състояние. Съсредоточаването върху неговия поглед по удивителен начин поддържаше състоянието на най-свежа яснота, ясно виждане на това, което ме заобикаля, но от друга страна не разбирах от какво възниква такова усещане за кристална рязкост, защото виждах всички предмети наоколо с периферното си зрение както обикновено и даже по-размазано.
– Не откъсвай поглед от моите очи и гледай с периферното си зрение тялото ми. Виждаш ли нещо необичайно?
Необичайно? Не, нищо необичайно не виждах…
– Гледай краищата на картинката, границите!
– Краищата?
– Съсредоточи се с периферното си зрение на видимите граници на моето тяло!
– Виждам! – без да искам от мен се изтръгна вопъл.
– Описвай това, което виждаш.
– Направо по целия контур на тялото ти минава ярка бяла светеща ивица, като че ли цялото ти тяло излъчва нещо.
– Гледай тази ивица с периферното си зрение, съсредоточи се, трябва да постигнеш абсолютно отчетлива картина.
Още минута са колебах за това странно възприятие, но бързо схванах от какво то става по-мътно, а от какво – по-ярко.
– Сега премести погледа си от очите ми към тази светлина, но без да бързаш, бавно, обходи с поглед цялото ми тяло.
– Да, да… получава се… става, виждам.
Обхождах с поглед тялото му по контура му и навсякъде виждаш тази ярка светлина, широка около петнадесет сантиметра. Границата на светлината напълно съответстваше на всички извивки на тялото.
– Сега се намираш в състояние на необикновена за теб реалност, виждаш това, което обикновено не виждаш с очите си. Не прави резки движения, не се поддавай на лъжливата увереност, внимателно следи настройката на своето състояние, за да не го изпуснеш и да не го изгубиш, разбра ли ме?
– Да. Какво да правя по-нататък?
– Сега отново върни погледа си към очите ми, бавно, без да губиш при това настройките за бялата светлина. Бавно, Мая, бавно…
Чувствах се като неопитен плувец под вода – всичките движения са забавени, светът изглежда малко по-различен. Най-простото движение изисква определени усилия, в дадения случай усилията бяха нужни, за да не загубя състоянието, в което аз можех отчетливо да виждам бялата светилна. Аз премести поглед към очите на Кам.
– Гледай без да се откъсваш.
Аз вече и не бих не могла да се откъсна… страшно много ми напомня за онова, което тогава ставаше с “неговите” очи по време на съня ми… КАК Е ВЪЗМОЖНО ТОВА!!!??? Сигурно съм зяпнала от учудване или съм направила нещо в този дух, защото Кам с твърд глас бавно продължаваше да повтаря: “Не се разсейвай, просто гледай”. А имаше с какво да се разсейвам… неговите очи се ПРИБЛИЖИХА към мен толкова близко, като че ги гледах в непосредствена близост, при това през лупа. Тези картинка като че покриваше другото виждане на света – обикновеното, където Кам седеше на метър от мен.
– Не се раздвоявай, не се занимавай с глупости, съсредоточи се върху близкия план! – чух приглушения му глас, който като че достигаше до мен като през памук.
Добре, съсредоточавам се върху очите му, какви огромни… езера… дълбоки езера с невероятно пронизителен светлосин цвят…
– Сега да погледнем с централното зрение моето тяло. Какво виждаш?
Отново насочвам вниманието си към “общия план” – леле, ама че работа!
– Какво виждаш, Мая? Говори!
– Виждам… виждам… не знам какво виждам, Кам :) Нещо удивително…
– По-малко епитети, момичето ми, говори по същество – горещ шепот в ухото ми и приятен взрив в лявото ми зърно, разтичащ се из гърдите ми – това е Мишел, тя рязко го стисна с пръсти… да, тонизира, отрезвява. :)
– Виждам… цветове, много цветове, те са такива… които не мога да определя, не знам как да ги нарека, никога не съм виждала такива, оранжево… но това не е оранжево… виолетово… но как може ТОВА да се нарече “виолетово”… нямам думи просто…
– Добре, всичко е правилно. А сега премести поглед към Каору и гледай много внимателно.
Гласът придоби камбанен оттенък и аз внезапно видях как една черна сянка се мярна и се заби в тялото на Каору! Това беше толкова неочаквано, че аз потръпнах.
– Виждаш ли, момиче? – отново Мишел ми шепне на ухото. – Гледай по-нататък.
Отново се мярна сянка, като че се отрази от множество стени, с невероятна скорост премина и изчезна (и как въобще мога да видя нещо, което лети с ТАКАВА скорост!)
– Какво вижда тя? – Каору явно не пита мен.
– Засега само сенки.
(Тя пък откъде знае!?)
– Мая, стегни се, не се разтичай. Това не са сенки, гледай по-внимателно!
Вторачих се, стиснах устни, гледам… Още една сянка, още…
– Само сенки, Кам, нищо друго не виждам.
– Гледай по-внимателно, придърпай картината по-близо.
– Как???
– Не питай, а прави! “Как” нека не те вълнува, направи го, аз ти помагам!
Придърпах го… сенките се уголемиха, станаха по-… осезаеми, що ли?
– Те имат цвят, Мая, гледай какъв цвят са.
Нямат никакъв цвят, просто сенки… Изведнъж една от сенките престана да обикаля около Каору, като че се обърна като изтребител и рязко се насочи към мен, стана огромна, гарвановочерна. Удар! Тя ме удари! Още един удар! Толкова боли! Като че се опънали бодлива тел из червата и гърдите ми.
– Удари и ти в отговор, недей да спиш!
Удрям – не знам как, но удрям, и още, и още, тя не отстъпва, изпитвам хем опияняваща ярост от борбата, хем див страх. И двете едновременно.
– Усилвай яростта си, изпълвай усилието си!
Усилвам, изпълвам – не знам “как”, но правя всичко това! Сянката се обръща за поредното си бойно нападение, сега ще ме фрасне, така ще ме фрасне… събирам силите си, почти вия от напрежение… Удар! Аз отново не успях да я спра и отново болката се разлива по тялото ми. Какво ще стане по-нататък? Нова подготовка за удар на тъмната гадина, обхвана ме страх, размерите на чудовището станаха невероятно огромни, струваше ми се, че тя не просто скрива целия свят от мен, тя като че обвива, задушава, удря и души и в този миг аз се разкрещях с цяло гърло: “Кам! Кам!”. “Втората” картина веднага се проясни, аз отново започнах да виждам Кам направо през облачната чернота са надвисналата сянка и веднага почувствах как нещо ме изпълва, в мен или от мен се лееше някакъв силен поток – трудно е да се опише на какво приличаше това – всичко клокочеше, но не бурно, а много тихо, състоянието ми беше на границата на смеха и плача и ми стана толкова радостно, че аз се страхувах да подплаша това усещане, появи се безбрежна симпатия неясно към кого и плътната атакуваща сянка изведнъж се пръсна на милиони парченца, отразяващи безчислено количество яркочервени отблясъци. Цветът е много наситен, но някак тежък, странно е да казвам това за цветовете, но в тях се появи съвършено ново качество, което се опитвам да описвам с думите “тежко” или “сияещо” както беше с онези цветове, които видях в очите на Кам. Наситени, тежки оттенъци на червеното: преливат се, текат един в друг, блестят и изведнъж… това е безумие, не, това е безумие!
– Вижда ли?
– Според мен, вижда, вижда… – Каору и Мишел тихо си говорят нещо.
– Това не може да бъде! – това вече е моят глас.
– Със сигурност вижда – кристален смях, толкова приятен, той ме отнася настрани, всичко се размазва…
Съвзех се в ръцете на Мишел. Кам без да губи нито секунда, продължаваше да ме управлява.
– Не губи време, още сега опиши това, което видя в най-последния момент иначе ще забравиш, ще се накараш да повярваш, че нищо подобно не е случвало никога. Научи се веднага да описваш своите необикновени възприятия, особено преживяванията. Това помага да преодолеете автоматизма на вградения скептик.
Какво помнех… Това, което помнех просто не можеше да е истина.
– Ще говориш ли или вече си започнала да се самоубеждаваш, че това не е случило?
– Струва ми се, че вече съм почнала…
– Казвай всичко наред, без да подбираш думите, нека да звучи глупаво. После ще подбираш думите – просто изговори всичко, което ти дойде на езика, даже ако ти се струва пълна глупост.
– Ами добре… Видях едно същество – диво, неприличащо на нас, то беше живо и имаше съзнание, то разбираше, че аз го виждам и това го вбеси, но това не бяха човешки чувства, това беше нещо друго, това не са точните думи… Ние двамата – аз и то – разбирахме, че разбираме, че …ох… обърках се. Какво беше това?
– Негативна емоция, разбира се. :) По-точно – отначало ти видя негативната емоция, а после ти видя ОНОВА, което стои зад нея.
– Ъ???
– А ти какво мислиш, че е “негативната емоция?
– Ами… не знам, Кам… онова, което изпитвам.
– Разбира се, че е това, което изпитваш. Разбира се, че е така, но аз не говоря за това… Да предположим, че си си затворила очите и до теб се е приближило куче – то се търка в теб, ближе те, гризва те както Мишел сега… :) и ти чувстваш всичко това и ако те попитат: “Какво е това “куче”?” то ти ще отговориш, че това е това, което чувстваш, но онова, което стои зад това, което чувстваш? Та “кучето” не е просто ред усещания, които възникват когато то те докосва, то е нещо повече и ако сега ти отвориш очи, то ще възникнат нови възприятия за “кучето” – ти ще можеш да го видиш, да видиш очите му, емоциите му, радостта му и т.н. и тогава на въпроса: “Какво е това “куче”?” вече ще отговориш, че това е ред различни усещания: за козина и лапи – вече ще го опишеш като личност, защото вече го възприемаш по друг начин, вече го виждаш като личност. Да отидем по-нататък – а какво стои “зад” това, което ти възприемаш като личност? Разбираш ли въпроса ми?
– Въпроса го разбирам, да, абсолютно ясно разбирам, но никога не съм мислила за това…
– Разбира се, за теб света – това свят на “обекти”, където в качеството си на обекти са представени и съвкупностите от усещанията, и емоциите, и мислите. На какво стои “зад” това?
– Откъде да знам?
– Именно – няма откъде да знаеш и докато можеш само с разсъдъка си да си поставиш такъв въпрос, но ще можеш да го поставиш само ако успееш да изпиташ яснота, иначе никакъв въпрос няма да си поставиш, но това е друга тема… Та така, докато не си поставиш този въпрос, няма как в теб да възникне желанието да го разрешиш, да намериш отговора.
– И що за отговор ще бъде това?
– Очакваш някакви думи, що ли?
Не мога да разбера… погледът му е ласкав и строг едновременно, при това сега изобщо няма мимика, като че ли ласката и строгостта се излъчват от лицето му.
– Защо?
– Отговорът няма да е с думи. Представи си, че ти си сляпа и на теб ти разказват за кучето, което сега за теб е само съвкупност от усещания…
– Ами, да. Разбрах го ясно – отговор могат да бъдат само нови възприятия.
– Точно така. Нови възприятия. Ако си поставиш въпрос, породен от преживяването на яснота, ако изпиташ желание да получиш отговор, то отговорът ще възникне именно във вид на нови възприятия. Това могат да бъдат вече известни ти типове възприятия, но могат да ти се открият и съвършено нови. Сега нямаш възможност да направиш това самостоятелно и аз ти помогнах да получиш “отговор” на въпроса “Какво е негативната емоция” – предадох ти временно способността да имаш нови възприятия и сега ти разбираш, че “негативната емоция” не е само “това, което ти наричаш възприятие на негативната емоция”, а тя е още и нещо такова, взаимодействието с което ти възприемаш като “негативна емоция”. Разбираш ли разликата?
– Разбира се!
– Сега вече знаеш, че негативната емоция е нещо, което се поражда в момента на твоето взаимодействие с това “същество” и отговорът на въпроса “какво е това същество” също така изисква възникването на нови възприятия, които ще бъдат отговора.
– И какво е това същество?
– А какви възприятия имаш, за да получиш отговора? Ти отново искаш просто голи думи? Искаш да създадеш нова религия в замяна на старата? Ние тук не размножаваме религии, тук се освобождаваме от тях.
Мишел ме пусна, седна отстрани, награби ме и плътоядно започна да ме оглежда от всички страни.
– Левите “ултра” интерпретират своите възприятия, свързани с онова съзнание, които ти възприе като това, че онова са някакви същества, които се хранят с нас, а онова, което ние наричаме “негативни емоции” е просто начин за получаване на това подхранване – толкова разнообразно, колкото разнообразни са самите негативни емоции.
– Та значи, ние ги храним със своите емоции?
– Не, повтарям още един път – негативните емоции са такива специфични възприятия, които се пораждат в момента на нашето взаимодействие с тези същества и съпътстват процеса на “изяждането” на самите нас. По същия начин, както храната има хранителност и вкус. Вкусът – това са негативните емоции, а хранителността е нещо друго, за което засега не мога да ти разкажа – тук са нужни не думи, а опит какъвто ти засега нямаш. И ако човек обявява война на негативните емоции, то по този начин той прекъсва подхранващата струя на тези същества, и те, в отличие от много други, проявяват ответна реакция, която левите ултра са склонни да интерпретират като “война”. Според тяхната гледна точка, тези същества обявяват война на всеки, който се опитва да отстрани негативните емоции, именно затова е толкова лесно да се научиш да караш сърф, да решаваш най-сложни уравнения и е толкова трудна да отстраниш най-простичката негативна емоция.
– Ти през цялото време казваш “склонни да интерпретират”, а какво става в действителност? – разговорът ме погълна до такава степен, че загубих всяка представа за време.
– А какво означава “в действителност”? Има съвкупност от възприятия, има непротиворечиви към дадения момент техни интерпретации, има още едно такова явление като резонанс на интерпретациите с преживяването на яснота, има още много работи, за които ти засега нямаш ни най-малка представа. Левите ултра виждат в своята борба с негативните емоции реална война с потисници, заробващи същества, вампири, впили се в нас и се отнасят към това пределно сериозно – като към съвсем истинска война. Ти ще можеш да видиш как и за какво живеят те, ще можеш, ако поискаш да почувстваш атмосферата на техните търсения, на тяхната борба.
– А на теб тази атмосфера не ти ли харесва? Ти защо не си “ляв ултра”?
– Аз съм склонен да интерпретирам своите възприятия малко по иначе, казано с други думи – формиращата се у мен розонансна интерпретация изглежда малко по-различно.
– А как…
– Никак! – и тримата се разсмяха едновременно – Никак! Няма абсолютна искана, Мая, няма “партийна линия”, няма “в действителност”. Светът е такъв, какъвто ти го възприемаш и ако сме тръгнали в една и съща посока, то вървим натам, а ако не – то не вървим. Ние сме пътешественици в океана на съзнанието и нашият кораб е искреността, нашите платна е стремежът ни, а матросите – това са нашите желания.
Неизвестно защо, очите ми се напълниха със сълзи при тези думи.
– Кам, ти каза “за разлика от много други”. И други същества ли има?
– А какво – нима някъде другаде няма други същества? – това е шепотът на Мишел в ухото ми. – Това е твоята религия – да виждаш около себе си само “мъртвата природа”, а реалността е друга, съвсем друга…
– Да, това е моята религия… и на мен тя ми харесва.
Кам се облегна на възглавниците и продължаваше да говори, а аз го гледах ту в очите, ту започвах безсрамно да разглеждам неговото хубаво телце, толкова повече въодушевявайки не от видяното, колкото по сръчни ставаха пръстите на Мишел…
– Ако лапнеш парченце мухоморка и го сдъвчеш, то ще почувстваш горчилка и ще го изплюеш – вкусът му няма да ти хареса. Когато изпитвам негативна емоция, аз правя същото – изплювам я. На мен не ми харесва това възприятие и възниква желание да го прекратя. Изплювайки мухоморката, ти отказваш да влизаш в контакт с това същество, което възприемаш като “вида на мухоморката и вкуса на мухоморката”, но все пак на теб няма да ти се удаде напълно избегнеш последствията от вашия контакт – още няколко часа ще те боли коремът. А друг човек можа да постъпи по друг начин. Той ще забележи, че ако изяде мухоморката не сурова, а сварена, то болката в корема вече няма да е толкова силна, а състоянията на променено съзнание, в което ще се окаже човекът ще му се сторят интересни. Същото е като примера с кучето: ако се приближиш към него и започнеш да го дърпаш за опашката, когато то е гладно и гризе кокал, то може да получиш неприятни усещания, а ако първо го нахраниш, после го погалиш и т.н. – тогава може да получиш приятни усещания.
– Трябва да “смеля” всичко това… че иначе мога да те ухапя! :)
– Ще го смелиш :)… Масово хората постъпват именно така с негативните си емоции, както онзи човек с мухоморката – те се опитват да им придадат такава форма, в която те не биха били смъртоносни, а само мъничко отровно и това чувство на отравяне – т.е. по съответния начин променено съзнание – да им харесва, както на наркоманите им харесва да пушат и да се боцкат.
– Излиза, че наркотиците са също такива вещества, което се явяват проявления на някакви същества, на някакво съзнание?
– Естествено! И те са не по-малко агресивни, отколкото онова съзнание, което стои зад негативните емоции – т.е. някои интерпретират действието му като агресия. Затова може да получиш зависимост от хероина буквално от първия прием и вече никога да не се измъкнеш от неговите лапи и от марихуаната хората стават зависими и като правило не могат да се отърват от нея. И негативните емоции…
– Доколкото знам, марихуаната не предизвиква зависимост, защо казваш, че от нея няма отърване?
– Знам какво говоря, Мая… към марихуаната рядко възниква физиологична зависимост и имат предвид точно това, когато ти казват, че марихуаната не предизвиква привикване – няма абстиненция, няма нищо такова, което възниква като следствие на приемането на хероин. Но нещата имат и друга страна – психическо привикване. Без марихуана светът става такъв сив… и колкото по-нататък, толкова по-сив става и толкова повече ти се иска отново да се потопиш в марихуановия дим, толкова по-малко стават шансовете ти със свои сили да започнеш да вървиш именно натам, накъдето искаш ти, а не натам, накъдето те води наркотикът. Марихуаната е затвор, ужасен затвор. Стените му са гумени, но под гумата има стомана.
– Ти каза “където те води наркотикът”, какво имаш предвид?
– Друг път ще ти разкажа за това.
Каору погледна часовника си, натисна няколко бутончета, извади от джоба на панталона си тефтер и химикал и започна на пише някакви знаци и цифри.
– Ако сега имате работа, мога да пообиколя, а после отново да дойда тук.
– Да пообиколиш? – Каору вдигна очи и ме погледна. Мая, ти си в стана “ултра” нямаш време да “обикаляш”, тук никой не “обикаля”, ще “обикаляш” по улиците на Дарамсала. – Каору ритмично изговаряше фразите, като всеки път акцентираше на думата “обикалям”.
– Защо имаш толкова часовници?
Мълчание.
– Каква е възрастта ти? – докато Каору продължаваше да прави бележки, Мишел се намеси в разговора. Дълбоки, нисък глас, харесва ми… и ръцете й ми харесват…
– На 26 съм, защо?
– А аз съм на 6649.
– Не разбрах…
– Знаеш ли защо си на 26!
– Ами…
– Защото спиш, а не живееш.
– Не разбирам какво имаш предвид.
– Представи си, че си спринтьор и бягат на сто метра. В тази дистанция от сто метра ти преживяваш цял откъс живот. Внимаваш във всеки един момент как се чувства една или друга група мускули, как е минал стартът, как се увеличава ускорението, стадионът със зрителите остава на втори план, ти не чуваш нито аплодисментите, нито виковете – всичко е съсредоточено в тази секунда, именно в тази, всяка една от десет секунди – това е цяла повест, ти можеш подробно, на две страници в текст да опишеш всяка една от тях… и сега вземи един човек, който бяга маратон. Попитай го спомня ли си точно моментите между осемдесетия и сто и осемдесетия метър. Той ще се облещи и ще се разсмее. Та така, ние сме спринтьори, ние нямаме време за маратонско бягане, имаме в запас само 50-60 години и това е в най-добрия случай. Работата не е само в това – просто ние сме спринтьори по характер, по темперамент. Не искам да чакам просветление, което да ме настигне след 100 или 500 години – искам да живея още сега, още сега искам да се давя в пълнотата на живота, разбираш ли? Затова не меря възрастта си с години, това е абсурд, пък и това е невъзможно, защото сега за един ден преживявам повече, отколкото преди съм преживявала за месец – това лесно може да се види и по дневниците, пък човек и сам прекресно го чувства. Аз меря живота си с дни? Моят ден е раздробен на условни “месеци”, тъй като в денонощието има 24 часа. Първите два часа са януари, вторите – февруари и така нататък. И всеки “месец” аз си давам писмен отчет за това какво се е случило през това време. Какво съм направила в практиката си, какво се е получило, какво не се е получило, какви нови мисли са се появили, нови идеи, нови оттенъци и възприятия и т.н. Каору сега прави същото – тя пише за онези важни неща, които са й са случили за изминалите два часа, какво й се е удало да направи в практиката си. Как ти се струва този подход към живота?
– Страхотно! И какво – наистина ли ВСЕКИ два часа в твоя живот става нещо важно.
– Да. Обикновено моят отчет да преживяния “месец” заема една страница текст, а понякога и две и пет, понякога няколко реда, но да няма абсолютно нищо – това се случва крайно рядко и това свидетелства не за това, че нещо в мен се е изчерпало, а само за това, че този “месец” съм го “проспала”.
– И какво ще напише Каору за това, което се случи последните “две седмици” от нейния “месец”, след като тя само говори с мен и нищо друго не е правила! Може би само една-две негативни емоции…
– О… уверявам те – много неща ще напише в дневника си, много неща, Мая! :) – те се разсмяха, Мишел още по-плътно като мече ме обхвана отстрани и с ръце, и с крака. – Ти бъркаш като мислиш, че тя нищо повече не е правила, а само е разговаряла с теб. Първо, самият разговор представлява сам по себе си определена практика, защото всеки разговор е смес от идващи желания, емоции, мисли, грижи, стереотипи и други състояния. Само обикновените хора говорят и просто се поддават на потока от думи, който е приет в дадената ситуация. Ние внимателно следим всяка казана дума, като всеки пък изпитваме сами себе си – искам ли да кажа и да направя това? А това? Или това е просто въвличане в получаване на впечатления? Или аз говоря само защото ми е неудобно да мълча? И, разбира се, ние пределно внимателно следим да не възникнат негативни емоции по време на общуването, правим емоционално полиране. Не си мисли, че пред теб стоят просветлени същества. :) И аз, и Каору, и другите хора, които ще срещнеш тук са едни твърде помрачени същества и всичко, което ни отличава към дадения момент от обикновения човек е нашият непоколебим стремеж да се измъкнем от тресавището.
– А, не. Доколкото виждам, вие не сте чак толкова “обикновени” помрачени хора… и още – не знам какво е това “емоционална полировка”?
– Ами, разбира се, няма как да ни наречеш съвсем обикновени, но ултрите не обичат да обичат да се окачват на почетната дъска. На нас ни харесва да мислим не така: “Ето, аз преживявам това и това и пропастта между мен и обикновения помрачен човек е огромна”, а така: “Да, някои неща са направени и въпреки това, пред мен има огромен фронт на работа, пред мен има огромни пространства на състояния, които са ми недостъпни поради моята помраченост и пропастта, която ме отделя от по-просветлените същества е огромна, но преодолима”.
– А това не води ли до разочарование, до…
– Тази позиция води до различни ефекти: до разочарование и загриженост в това число, но още и до предусещане, до нарастване на устремеността, до усилване на симпатията към просветлените същества, до усилване на желанието да се измъкнеш от блатото и така нататък.
– Ясно. Съответно, вие отстранявате разочарованието и всякакви други глупости, а това, което ви харесва го култивирате и поддържате.
– Абсолютно точно.
– Искам да попитам за емоционалната полировка.
– Това е много просто. Ако точно сега ти не изпитваш негативни емоции, по-точно – ако си мислиш, че не изпитваш такива, не ги забелязваш и в същото време не изпитваш и никакво преживяване, никакво просветлено състояние, ако не чувстваш невидимо сияния, като че изходящо от твоята емоционална чистота, ако не чувстваш преживяването на особена мека екзалтация, то именно това и означава, че точно в този момент, когато не чувстваш всички това, в теб присъства слаб негативен фон. И независимо от това, че той е относително слаб, въпреки това, той е силна отрова, тъй като препятства проявяването на преживяванията. Активното търсене позволява да се открият онези негативни емоции, които ние не сме забелязвали по-рано, но ако и то не донесе никакви нови открития, а непрекъснато проявяващи се преживявания няма, то значи тъкмо това е моментът да се пристъпи към емоционалната полировка, така че не мисля, че тази задача ще стои на дневен ред при теб в близко бъдеще, Май, макар че… не знам, това е въпрос на желание от твоя страна – с какво ще започнеш. Практиката се състои в това, че започвам да полагам усилия за отстраняването на негативните състояния тогава, когато изглежда, че тези негативни състояния като че ги няма! Тоест, на мен ми се струва, че ги няма, тъй като когато няма преживявания, то значи има негативни състояния. И тези усилия аз ги прилягам независимо от всичко – в светло състояние ли съм в дадения момент или в сиво, мътно или още някакво друго, независимо от това дали забелязвам у себе си негативно енергетично състояние или нищо не забелязвам – все едно аз полагам такова усилия както ако именно в този момент съм забелязала у себе си някаква негативна емоция и я отстранявам. Усилието е същото.
– Това, което ми разказа е много важно, Мишел, защото това е този камък, в който постоянно се спъвам… Ако няма негативни емоции, то като че няма как да се заловиш с практиката за тяхното отстраняване и се чудиш какво да правиш. И някак не ми идваше наум мисълта, че всъщност, дори и да не изпитвам сега негативни емоции, то защо въпреки това животът ми остава сив? И съвсем пък не ми идваше наум мисълта, че негативните емоции могат да бъдат отстранявани даже тогава, когато те липсват…
– Не “когато липсват”, а когато не ги забелязваш!
– Да де, това имах предвид…
Мишел и Каору си размениха мълниеносни погледи, после Мишел покри устата ми с ръка и не я махна през цялото време докато Каору говореше, като ту галеше с пръсти устните ми, ту ги докосваше с цяла лапичка.
– Мая, всеки път, когато казваш не това, което си искала да кажеш, всеки път за това си има причина. Голяма грешка е да се мисли, че това е просто техническа грешка. Ето сега ти искаше да кажеш: “когато не ги забелязвам”, а каза: “когато липсват”. Казвайки “когато липсват” ти, колкото и да е странно това, продължаваш да убеждаваш себе си в това, че всъщност негативни емоции няма, а това е несъвместимо с практиката. Хайде! – Каору се надигна. – Отивай и си се разхождай в Дарамсала, ела тук в шест, сега нямам желание да се занимавам с теб.
Погледнах към Кам – той вече доста дълго не взимаше участие в разговора и сега също по никакъв начин не реагира на думите на Каору. И кое е интересното – знам, че най-вероятно ще възникне лека обида на тази невежливост, че ме “гонят”, че ще възникне недоволство от това, че се е появила обида и съвсем не считам тази невежливост за обидна, а точно обратното – харесва ми когато хората просто си казват един на друг какво мислят, без тези помощни средства: патерици и възглавници, призвани да смекчат думите – и ВЪПРЕКИ ВСИЧКО възниква обида. :) Поразително упорство. Да… за да й се въздейства на тази гадост не е достатъчно само “всичко да разбираш”, нужно е нещо повече… струва ми се, вече разбирам какво искам – искам преди всичко да се запозная с работата на “командосите”.