Bulgarian change

Error

×

Глава 41

Main page / Мая-1: Форс-минор / Глава 41

Contents

    Ранно утро в Дарамсала. Далечни тибетски хорнове, пронизително студено слънце, глухи барабанни удари, пулсираща страст – събудиха ме мисли за Тай. Това не са мисли, това е нещо съвсем друго… Отново ми се присъни, че той беше до мен, че ме докосна едва-едва и цялото ми тяло избухна в огън. Аз отново живея, днес започна нова вечност, днес вече светът е друг, вчера беше толкова отдавна. Вчера. Този ден ще гори в паметта ми – вчера аз отстраних негативните емоции. Не знам как го направих. Цялата се превърнах в желание, в страст, в яростно намерение да живея. Яростта ме запали отвътре и всичко изгоря и стана тихо, толкова тихо както никога досега. Да, Дани, мое нежно същество… колко си ми близък сега… да, аз сега също знам, какво е това тиха радост. Това са именно точните думи, сега и аз знам, че е невъзможно да се сбърка, че това беше именно то. Аз и сега усещам неговите отгласи, цялото ми същество се стреми към тях, открива им се. Дани, мило момче… :)

     

    Само след двадесет минути ходене по планинския път от централния площад на Дарамсала (Маклеод твърде-твърде условно може да бъде наречен площад) и ние с Леси сме в Багсу. Тук всичко е съвсем различно от Маклеод Гандж. Дори не знам как да опиша какво е по-различното, но го усещам много ясно. Ааа… почти няма тибетци. Храмът Хануман, наглите черни муцуни канещи клиенти в магазинчетата… Ясно, тук живеят индуси. Вчера, докато се разхождах и си търсех момчета (търсенето ми така и до нищо не доведе – наоколо са само уроди и дрогирани уроди), аз вече успях да разбера, да науча и да почувствам, че между тибетците и индусите макар и да няма такава вражда както между Палестина и Израел, но все пак далеч не всичко е така мирно, както биха искали да го видят туристите. Тибетците държат всички най-скъпи магазини: сребро, сувенири, дрехи, музика. Индусите търгуват със зеленчуци и са в бизнеса с такситата и рикшите. Тибетските момчета се разхождат прегърнати с европейски момичета, индусите се пулят на това с презрение и похот. Тибетците изглеждат напълно доволни от живота си, а у индусите като че ли нещо назрява: смътно недоволство, тиха ненавист (също много удачен термин).

    Изобщо… да стигаме по скоро водопада! През пъстрата арка на портата на храма, покрай безликия Хануман (така и не можах да разбера индуизма), заобикаляйки каменния басейн, пълен с къпещи се индуси, през въртящия се железен турникет (за какъв ли дявол са го монтирали тук?), с увиснало на него сополиво момченце – към планината!

    Широката пътека води нагоре, в далечината се виждат тъмночервени точки – монасите също отиват в планината. Ние започваме да вървим по-бързо, за да можем да изпреварим тълпата изпотени индуси, които с охкане и непрекъснато бъбрейки се влачат нагоре с целите си семейства, а техните семейства са големи.

    Колко е хубаво, че с Леси може просто да се мълчи. Тя понякога ме моли да спра, навива си тънки цигари от тютюн и ги пуши без да гълта дима навътре, като смешно изпуска дима със сериозен израз на лицето. На мен ми харесва просто да бъда с нея. Ако не я гледам, а просто се прислушам към усещанията си, то на това място, където седи Леси се открива ранна пролет – началото на април, влажен и свеж въздух, тъмен асфалт, по който текат ручеи, черни, влажни дървета, тънка слънчева светлина през мъглявината на пролетна мъгла, предусещане за мощ, която набира обороти.

    Горещо е. На нас ни харесва да вървим бързо, макар и да сме подгизнали от пот. Някой ни вика, но ние не се обръщаме – защо, ако знаем какво искаме?

    Кафенето на Шива. Марихуанови дървета, растения с човешки лица, малък басейн със светлосиня вода, пъстри картинки, нарисувани на камъни, някой играе шах (поглеждам с крайчеца на окото си, не мога да мина покрай дъската за шах – до каква степен трябва да се е напушил с трева, че да сложи по средата на играта царя на това място!), някои се търкалят на слънцето, а други – под дърветата… Надявам се, ние ще продължим нататък? Видимо Леси забеляза моето недоумение и ме подбутна по-нататък по пътечката. Ние се спуснахме от пътеката надолу направо към водопада и скоро, подскачайки по огромните камъни, умивани от планинския ручей, се изкачихме до голяма каменна площадка до малко езерце сред камъните, чиято дълбочина едва ли ми стигаше до кръста.

    Аз с облекчение свалих пропитата от пот тениска и почувствах по разгорещеното от изкачването си тяло полъха на лекия, но чувствително прохладен вятър. Леси също за един миг се съблече и сега аз мога да зяпам нейното слабовато смугло телце с дълги стройни крачета, малки гърди с големи розови зърна… Ловко прескачайки острите камъни, тя влезе във водата, потръпна от студ, а после с лек вик бързо се потопи. Въодушевена, аз се хвърлих след нея.

    Каква ледена вода!!! Спираща дъха! Това беше толкова неочаквано, че аз силно се развиках, а Леси се разсмя.

    – Какво, не очакваше ли?

    Мълниеносно изскочих обратно, свих се тресяща се топка, треперейки намерих голямата кърпа, на която се канех да се печа.

    – Ама че работа – не мога да дойда на себе си.

    Леси отново се разсмя.

    – Ако можеш да си видиш физиономията сега! – тя ме гледаше още няколко секунди, но бързо загуби интерес и се пльосна на един голям плосък камък, нагрят от пладнешкото слънце.

    Аз най-накрая се стохлих, стана ми почти (колко е приятно това “почти”) горещо. Тефтерът, плейерът, горещият камък, шумът на водопада, планината, слънцето – мога да бъда тук безкрайно дълго.

    Шумът на водопада ме кара да изпадам в сладката забрава на бързо сменящи се образи, примесени със слънчева топлина, музиката се смесва със звънък смях и откъслечни фрази от съня. …Ей сега, сега, това е! …Шумът на водопада, музиката… Сега! …Това е само сън… колко е хубаво… един ден слънцете ще ме вземе завинаги.

    Не забелях как са минали няколко часа. Така и не написах нищо. Предвечерната прохлада плахо напомни за това, че вече вероятно е време да си тръгваме и въобще не би било лошо да хапна нещо и може би днес ще си намеря някое момче. Колко е хубаво да можеш да правиш всичко, което ти се иска!

    Протегнах се, разперих ръце настрани – колко е хубаво! …Всичко отново се промени: гърмящият водопад, отразявайки се с безчислени отблясъци като единен поток от мокри камъни, вода, планини, обрасли с храсти, се стреми надолу към далечната долина. Слънчевата топлина, подхваната от диханието на недивидими оттук ледници се върти наоколо и приканва към игра… Животът въобще е друг когато няма негативни емоции! Нима бих могла да си представя това, което изпитвам сега? Дори не зная как да опиша това, то до такава степен превъзхожда моите очаквания и представи за това какво мога да преживявам. Но как да остна в него? Няма никакъв друг път – само отстраняване на НЕ, само това. На каква ярост само има сега в мен, сега, когато знам за КАКВО искам да се боря- Сега отново че помисля, че винаги ще бъде така, че нищо вече не мога да се промени, но това вече се е случвало, много пъти се е случвало и отново възникваха НЕ, отново нямаше дори и най-малки проблясъци на Това. А това може да продължи неизвестно колко дълго! Аз през цялото време чакам, че може някак по друг начин, че още мъничко и всичко това ще се случи само по себе си, без борба. Такова очакване е като смърт… Не, то Е смърт. Когато започвам да се боря, тогава в същия този момент вече го има Това! Вече има нещо от друг свят, от съвсем друг живот. Да! Това е поразително откритие, може би дори най-важното, което съм направила в последно време.

    – Сега си толкова красива, Мая. :)

    – Така ли? А как виждаш тази красота?

    – Ами, не знам… Вчера вечерта, например, ти стана толкова досадна. (Брей, забелязала е! …срам ме е) А сега си съвсем друга. Ти толкова силно се променяш – сега Леси прилича на малко дете, което гледа като омагьосано някакво чудо. Тя също се е променила.

    Аз се приближих съвсем близо до нея и започнах да се вглеждам право в очите й. Вълна пролетна свежест обгръщаше всичките й движения, неочаквано Леси ме хвана за раменете и със сила ме сложи да легна по гръб. Всичко в главата ми запулсира от резкия скок на възбудата, дишането ми стана неравномерно. Леси… От ъгловата тийнейджънка тя се превърна в малка вещица с властни и нежни очи, галещи тялото ми с бавни погледи… Невинни и дълбоки целувки по бузите… иска ми се да стена. Тънките пръсти едва докосват ключиците ми и се спускат към гърдите… Извивам се от пронизителната и непоносима наслада… усещам вулкана на приближаващия оргазъм… Стой! …Стой, Лисиче, че иначе ще свърша скоро… А така… Още! Топлата и длан притиска челото ми, а другата – гръдния ми кош, гледа ме в очите… Пролет, края на април… Влажни дървета, рохкава земя, нежно копринено сиво небе, потоци на дълбок океан, смесващи се в едва усещащи се огромни спирали. …Пределна граница на неразцъфтяването, върховият момент на пролетта, който още сега ще стане беззвучно и безгрижно начало на разцъфтяването. …Колко дълго може да продължи това “още сега”? … Нима ???!!!

     

    Ние се връщахме обратно по потъмнелия път, понякога потрепвайки от оглушаващия звук на моторикшите, които преминаваха покрай нас. Днешното утро беше толкова отдавна, опитвам се да си спомня, да съотнеса това с обикновеното възприятие за време, но нищо не се получава – нещо ме избутва като тапа на полутъмния път, който води към светлините и отразява високото вечерно небе. Мислите ми като че замръзват и нямам никакви сили да ги съживя. Меко и гъделичкащо с блаженството си въртене в празното ми леко тяло… За няколко мига тялото изчезва – миниатюрно сребристи искризи в прозрачно гъсто пространство и всяка излъчва наслава. …Как ли може да се опише това? И всички, всички зрителни възприятия също стават такиви искрици – леки, блестящи, прохладни… Свобода! Искам да бъда свободсна! Чуваш ли ме??? Чуваш ли??? …Високо небе, горящ взор, яростен призив. Чуваш ли???

     

    – Леси, исками се сега да поседя в някой манастир, имаш ли представа дали това е възможно?

    – Да, ще ти покажа пътя. Това е точно до резиденцията на Далай-Лама. Тем вечер е чудесно – няма никого… Обаче не пеят. Пеят през деня. Всеки ден четрима монаси. А по време на пуджи и на всякакви празници, всички монаси се събират. И може направо с тях да седиш.

    – Наистина ли???

    – Какво те учудва толкова?

    – Не че ме учудва… Въпреки, че да – така е. Нима просто така може да се общува с монасите?

    – Ами, да… Само че те не говорят английски. С редки изключения.

    – Аз търся един човек, който говори английски.

    – А, ясно… Добре, ще те изпратя.

    – Не се ли разстройваш, че отивам без теб?

    – Мъничко. :) Но аз не искам ти да оставаш поради това, че аз се разстройвам. Не ми харесва, че вече малко се привързах към теб, така че и на мен самата ми се иска сега да остана сама. Ето виж, върви направо по този път и ще стигнеш право до манастира.

    – Не тъгувай, миличка. :)

     

    Стълби, стълби, завои, струва ми се, че тук мога да се изгубя… А, ето! Из големия двор, застлан с каменни плочи, без да бързат се разхождат монасите, прехвърляйки броеници. Под фенерите също седят монаси и леко поклащайки се насам-натам напевно четат тибетски книги. Всеки е съсредоточен върху своята практика. Няма никакво бъбрене, дружественост, задоволство и в същото време това не е потискащата спарена атмосфера на православните църкви – няма нищо общо с тях. Това по-скоро прилича на научен институт, където всички са заети със своите изследвания и сериозността на работата не прави хората мрачни и отчуждени. Когато ме видя един стар монах широко се усмихна, намигна ми и си продължи по пътя тихо напявайки “Ом Мани Падме Хум”. Тук се чувствам като у дома си! И в същото време със сигурност знам, че аз съм за пръв път в тибетски манастир. Ярки образи, толкова приличащи на спомени, се завъртяха в пъстър вихър… Седнах на една метална пейка, от която можех да виждам долината долу, потъваща в изчезващия в наближаващата нощ, хоризонт.

    Килия. Малък прозорец, през който свети слънцето, светли стени и няколко прости предмета: плетена сламена постелка, тънко одеало, дървена купа, дълга тъмночервена броеница… Голяма зала, златен Буда, монотонно и омагьосващо поклащане на тялото, силни удари на чинии, които с ехо се разтварят в празното като камбана тяло… Жълт трон, бродиран със златни конци… Благоговение… Радост, изпълваща и прелидаща. Далай Лама! Лицето му, какво е лицето му? Не мога да си спомня.

    Скочих от пейката с твърдото намерение още сега да си изясня всичко. Приближавам се до първия попаднал ми монах и му казвам, че искам да се срещна с Далай Лама. Той се разтопи в усмивка, повика другите монаси и най-накрая сред тях се намери един, едва-едва говорещ английски.

    – Негово Светейшество сега не е в Дарамсала. Но може би другата седмица ще се върне и ще има публична аудиенция.

    – А вие познавате ли Лобсанг? Има ли сред високопоставените Лами Лобсанг?

    Те се спогледаха и повдигнаха рамене.

    – Трябва ми някой приближен до Далай Лама.

    – Може би, Негово Светейшество Кармапа?

    – А как да го намеря? Може ли да се срещна с него?

    – Да, разбира се. Много е просто да го откриеш – трябва да отидеш в долна Дарамсала.

    – И какво? Може просто така да се срещна с него?

    – Ами, да… Три пъти в седмицата той също дава публични аудиенции и е съвсем лесно да попаднеш на тях. Можеш да разбереш в офиса всичко, той се намира близо до хотел “Тибет”, в Маклеод. Но днес е събота, така че ще ти се наложи да почакаш около пет дена.

    – Пет дена? Ами, добре, благодаря… А къде живее Негово Светейшество Далай Лама?

    – Ето там – монасите посочиха една врата наблизо.

    Разговорът вървеше много бавно заради техния английски, стана ясно, че освен тази делова информация, няма да разбера нищо друго от тях и леко разочарована от това, а също и от факта, че Далай Лама не е в Дарамсала, тръгнах към вратата.

    Охраната от високи индуси с безразлични лица и пушки от времето на първата световна война погледна към мен. Попитах ги дали мога да вляза вътре… Ама разбира се, че не може. Бре, дори се извиняват… Ами, какво пък, значи – момчета, храна, (по-дяволите, оказва се, че съм гладна като звяр!), интернет. …А може да отида веднага да намеря Леси?