Bulgarian change

Error

×

Глава 40

Main page / Мая-1: Форс-минор / Глава 40

Contents

    Червенолилавата вода на гъсти бавни струи се сплита с високите и стръмни брегове и с цветния килим, които се сливат с близкото небе, което се увива в причудливи спирали на блаженството. Тай ме доведе тук, аз чувствам, че той е съвсем близо… И Сарт, и Кам, и Киара – те като винаги са някъде наблизо. Може би, ей там, зад поредния завой на реката? … Защо тези сънища са толкова скоротечни? Те ме изпълват с предусещане – ако не мога да ги открия по време на бодърстването си, то ще мога да ги намеря на сън. Тази странна ирационална увереност не ме напуска вече няколко дена. Никак не мога да си спомня какво се случи, за да се появи тя. Сега, ето сега, ще се обърна и ще ги видя…

    Дарамсала. Дори не забелязах как изминаха петнадесет часа в автобуса. Слънчево утро в Маклеод Хандж, тесните улички звездовидно тръгват от мен на всички страни, лек мирис на дим от огън, планинската прохлада предизвиква тръпки в тялото ми. Накъде по-нататък? Гмуркам се в първата попаднала ми посока и чувствам, че точно натам трябва да вървя. Дори почти побягвам подскачайки – раницата ме спря.

    Какви лица! Жени, деца, монаси, старци – това е съвсем друг свят, как се усеща разликата след пъстрата и шумна Индия. Малкият Тибет, мечтаещ за свобода. Иска ми се да се усмихвам на всички минувачи, да ги гледам в кривогледите лъчисти очи, да бъда сред тях, да стана колкото се може по близка с тази слънчева самодостатъчност, обърнала поглед навътре към себе си.

    Ето, струва ми се, че намерих мястото, където искам да отседна – червена къща недалеч от пътя с бели решетести прозорци, разтворени към ясните утринни планини. “Шоколадово леговище” – така се нарича това местенце, с уютно малко кафене, каменни стълби, спускащи се между планинските дървета към зелена полянка, на която примижавайки, на слънцето се грееше малко мургаво момиче.

    Собственичката на хотела ме удиви много: и с безупречния си английски, и с италианската си външност, и с експресията в доста свободното си изразяване, каквото никога преди не бях виждала при индийките. Тя така ловко ме отведе на последния етаж, че аз не успях да се опомня когато вече седях в разкошен, според индийските стандарти апартамент и бях щастлива, че там има всичко необходимо, даже хладилник и газова готварска печка.

    Малкото дяволче в мен отново неудържимо иска да излезе на улицата, както в детството ми, когато във всеки един момент бях готова да тръгна на увлекателно пътешествие, даже ако това пътешествие е до ъгъла на блока. Желязната спираловидна стълба издава силен звук, който се чува из целия малък двор, когато тичам надолу и тържествено замлъква, когато се отблъсквам от последните стъпала и скачам на тревата.

    Полянката с нейната руса гостенка с любопитство ме зяпа, шумолейки със сенките и играейки си със слънчевите лъчи.

    – Къде тичаш? – сините очи ме изучават с такъв ясен взор като днешното утринно небе.

    – Да посрещна живота. Коя си ти?

    – Аз съм Леси.

    – Лесси. :) Какво нежно име! Тук ли си отседнала?

    – Да.

    – Ела днес при мен.

    – Ще дойда. :)

    – Нека бъде довечера, ОК? Някъде към пет часа добре ли е?

    – Да.

    – Отивам! Ела обезателно, ОК?

    – Непременно ще дойда.

    Леси… За малко да я хвана и още сега да я взема със себе си, исках да я помоля да ми покаже всичко тук, но бързо разбрах, че това съвсем няма да е правилно, че ако го направя сега, то още в същия момент всичко ще завърши със сиво ежедневие, скука и сивота. Как така? Защо когато мисля за това, че тя ще дойде при мен довечера, че ще се случи нещо звънтящо и лъчисто, а ако бях останала с нея още сега или я бях взела със себе си, то аз съм уверена в това, че нищо такова нямаше да има?

    През цялото време живея така, като че преминавам от точка А в точка Б, това движение е по права линия. Мен като че са ме вградили в тази права и какво значение има кога на тази права ще се появи точката “Леси”? Дали един час по-рано, или с един час по късно… Има толкова мъртвешко във всичко това! Като че от всички страни съм притисната от бетонни плочи и мога само да пълзя.

    Живите желания – те са, които отхвърлят тази плочи и разтварят света-пътешествие! Не знам какво ме очаква при следващата ми крачка и всяка движение е избор на една или друга реалност, в която ще се окажа в следващия миг, това е установяването на новото, в което е важен всеки завой. Само малко да се разсея и да изпадна от вълната на живото желание и почти веднага се връщам в света на ежедневието. Да, това биха били два съвършено различни живота: с Леси сега и Леси, която ще дойде днес вечерта. Защо е така? И аз не знам, нямам никакво обяснение, но има яснота, която като златиста нишка води към нови и нови открития.

    От вратата, украсена с яростните муцуни на будистки божества, изтичаха две съвсем млади, с обръснати глави, монахини. Стискайки тъмночервените си рокли и звънко смеейки се, те се устремиха надолу по разбития път, още мокър от нощната роса. Те бързо чуруликат нещо на своя чаровен, преливаш се език и колко ми се иска само да равзбера за какво си говорят, за какво мислят, с какво живеят… Вятърът подухва разноцветните флагчета с тибетска символика, слънцето се отразява в светложълтото здание на манастира, кацнал на върха на малък хълм и обграден от планински борове и кичести бели ели.

    Високо в небето прелита ято врани, известяващи на света някаква важна новина. Иска ми се да вървя бавно, да се вслушвам във всяка стъпка: цветна пъпка, разтваряща се в мен, стихия, взривяваща се дълбоко.

    Шумна компания от непохватни малки кученца като пухкаво кълбо се изсипва от вратата, вместо която в момента има плътна бродирана завеса. Известно време обикалят около мен с изправени нагоре опашцици и се хапят лекичко едно друго. Но щом на прага се появява черна кучка с лукави очи и два реда провиснали тъмнокафяви зърна, те забравят за всичко и се нахвърлят върху нея, искайки внимание и храна. Нежността избухна точно в центъра на гърдите и на тънки струйки обгърна цялата тази животинска компания, чувствително откликвайки на всяко тяхно движение.

    Тук даже кравите са други! Или на мен просто така ми харесва тук? …Интересно, а как ще успея да намеря Лобсанг? И ще мога ли изобщо? Дани пише, че трябва спешно да се връща във Франция, аз така и не зная какво е станало. Та аз дори не знам как изглежда Лобсанг… Нима направо зад стените тези манастири се твори чудото? Нима направо тук се води непрекъсната радостна работа над себе си, която стъпка по стъпка отвежда към други светове? При тази мисъл гореща вълна се надигна от краката ми и уми цялото ми тяло отвътре с червеникав огън.

    Някаква странна умора от такава наситеност на възприятията. Никога не съм мислила, че може да се уморя да бъда щастлива, а сега ми се иска да се отпусна, да влезна в някой магазин, да си мисля за глупости. Иска ми се да сама да се накарам да тъпея! Да се хапна нещо вкусно, да си купя ново потниче, да послушам музика в ей онова павильонче, което се открива на улицата с вглъбеното пеене на тибетските монаси. Наоколо има момчета… Какво става с мен? Даже не знам за какво да се хвана, а може по-добре да се кача в някой манастир и да поседя там в самота? Интересно, възможно ли е това? Трябва да потърся подходящо място… Момчета. Момичета. Леси. Днес тя ще дойде.

    И все пак вкусната храна, музиката, момчетата. Гмуркам се.

    – А какво е това “момо”?

    – Момо? – тибетското момче-сервитьор ме погледна с любопитство – Не знаеш ли? Ами… Момо – това е момо :). Ако искаш мога да ти покажа.

    – Давай.

    След две минути ми донесе чиния пелмени.

    – Ааа! Ясно. :) Взимам ги. С ябълки и мед… А какво представлява тибетския хляб?

    – Това е такава голяма палачинка, вътре е празна… Много е всусна, на всички им харесва.

    – ОК, ще взема, с кашкавал. И ето онази шоколадова торта. И горещ шоколад.

    – Толкова ли обичаш сладко? – гледа с детско възхищение.

    – Аха. :)

    Кафенето е малко с масивни дървени маси. Разсечено е от слънчеви лъчи. Има отделен с преградка компютърен кът. Почти празно е. На стената има голям плакат, на който с червени букви е написано: “Ние не продаваме китайски стоки”. То само това оставаше!

    Китайците са окупирали Тибет като резистентен към антибиотиците вирус и както изглежда няма да отслабят натиска, докато на мястото на Тибет не остане зееща плешивина, на която да могат да издигнат своите адски монументи на комунистически лидери и затвори за всякакъв вид различно мислене. За времето на своето нахлуване в Тибет, китайците са разрушили шест хиляди манастира, убили са милион и двеста хиляди тибетски монаси! Милион!!! А тибетците са всичко на всичко 6 милиона. Тотално потискане на всякакъв национален характер, крайна степен на дискриминация във всичките им социални прояви, многогодишно лежане в затвор, мъчения, масови екзекуции, повсеместна стерилизация на мъже и жени – ей това представлява животът на тибетците, не успели навреме да измъкнат от Тибет. Впрочем, Тибет вече го няма, сега има тибетска китайска провинция.

    Светът е сляп и безразличен и само на една жалка шепа безумци незнайно защо не им е все едно какво става в Тибет. Но това нищо не променя. Кой ще тръгне срещу този световен икономически гигант – Китай? Пък и заради какво? Заради някакви си там тибетци… не, доларите са по-важни. На Далай-Лама не му дадоха виза да Русия – така е по-спокойно, защо да нервираме нашите китайски другари? Ами че договорът с доставката на изтребители е почти готов, пък и газът, елетричеството… по дяволите Далай-Лама, в края на краищата Русия е православна страна, не ни трябват всички тия… Насилие ли? Расова дискриминация? Мъчения и терор? Това не е хубаво, разбира се… но въпреки това няма да дадем виза на Далай-Лама. Какво? Съгласяваме се като чакали с насилието и расовата дискриминация? Не, какво говорите – това е просто стратегическо мислене за благото на нашия многострадален народ.

     

    Леси, Леси, Лисиче, момиче… Сега ще легна да спя, а щом се събудя, веднага ще дойдеш ти. Нали ще дойдеш? :) …Оказва се, че аз все пак съм се уморила от нощта, прекарана в автобуса – щом легнах на кревата веднага като че ли нещо ме притисна към него, върху очите ми се спусна тежка и сладка мъгла… Приятно е да заспиваш и да мислиш за русото дяволче от сутрешната полянка, даже то така и да си остане звънък спомен… Нищо няма да се промени ако не дойдеш, нищо няма да се промени, дребосъче… Колко е дълбока тишината на океана на съня, а аз като че ли те притискам към себе си, предчувствам аромата на твоето тяло – това е ароматът на нежността.

     

    Почукването по вратата ми се стори странно. Уж най-обикновено почукване по вратата, а аз със сигурност знам, че това не е Леси, това е по-скоро някой неприятен… Ами да – индиец с лъжливи очи, който прислужва на собственичката на хотела. С противна усмивка като в същото време ме пробива като със свредели с малките си студени очички, иска да му дам паспорта си. Като го огледах подозрително, му казах, че ще отнеса паспорта си сама. Този тип, според мен, е в състояние да направи много неща, макар и да трепери от безпокойство, стигащо до страх. Не веднъж под маските на жалки и нерешителни хора съм виждала такива злобни чудовища и динозаври, че вече не вярвам на никаква външна беззащитност и наплашеност. Може това да е просто хитър трик на злобата, която е принудена да прикрива, за да продължава да съществува безпрепятствено?

    Ето я и Леси!

    – Да отидем на покрива, ще ти хареса, аз всяка вечер ходя там. Сега тъкмо слънцето залязва – гласът й е като ромон на поточе, осветено от ранно утринно слънце. – Само вземи със себе си топла дреха.

    От кръглия плосък покрив се открива гледка към планината, към замислената долина долу, манастира, вече почти обгърнат в мрак, докато в същото време планината отсреща гори в червеното злато на залязващото слънце. Съвсем близките корони на притихналите есенни манго и планински тополи крият в себе си предвечерните игри на птиците. Дарамсала запалва светлините си и сега под нас има тъмнозелена искряща от светлинки пропаст, гмуркаща се в далечното море на светулките в долината.

    На нас изобщо не ни се иска да говорим… Отначало тихо, някак дори плахо, манастирът ни докосва с женско хорово пеене, но след няколко минути в него се вливат още гласове, и още, и още! Колко лесно ми е да си представя тези безгрижни момичета – монахините, които сега са станали съсредоточени и сериозни – именно така възприемам тибетското пеене. В себе си чувствам същата стихия – огледално гладка вода, гърмяща буря, пенести слънчеви вълни, сребриста нежна едва надиплена водна повърхност.

    …Как да намеря Лобсанг?

    – Още ли не си замръзнало, Лисиче? – притиснах Леси към себе си и тя като котенце се намести по-удобно.

    – Да, малко ми е хладно… Обичам да е топло, но не обичам когато е горещо. Иска ми се винаги да е пролет. :)

    – Така ли? А на мен пък – да е есен! Именно такава като тази сега. Там, където живея аз, есента е такава само няколко дена в година.

    – Скоро край океана ще стане чудесно. Била ли си в Гоа?

    – Не, засега не съм.

    – Там сега е още горещо, а през декември ще стане леко и вечерите ще станат прохладни.

    – Леко? Какво имаш предвид?

    – Ами… Когато съвсем не забелязваш времето, когато не ти е нито студено, нито топло…

    А, разбрах, разбрах, на мен също ми харесва, когато е така леко, та това не е просто усещане, в това има още нещо, някаква кристалност, що ли…

    – Колко хубаво го каза – кристалност! …Да, това прилича на кристалност – тя още по-плътно се притисна към мен.

    – Нима ти пътешестваш сама?

    – Сега – да.

    – На колко си години?

    – На шестнадесет.

    – На шестнадесет???

    – Аха. :) Дойдох тук с родителите си, те са се запознали тук, в Гоа и аз постоянно идвах с тях тук от самото си раждане… С мен беше още и една моя приятелка.

    – Приятелка? Имаш предвид приятелка или това е било твоето момиче?

    – Моето момиче – аз съм лесби.

    – Ама че работа! За пръв път срещам момиче, което така открито говори за това, че е лесби. И какво, родителите ти знаят ли за това?

    – Да, на тях им харесва, че си имам момиче. Баща ми каза, че когато е бил на шестнадесет той също е имал момче и той смята, че това е най-доброто: отначало да получиш хомосексуален опит, а после вече да започнеш да се чукаш с момичета (колко е неочаквано да чувам от нея думата “fuck”)… И обратното :)

    – Така ли? Брей, не спираш да ме учудваш! И какво е станало с твоето момиче?

    – Скарахме се. Отначало ние искахме отношенията ни да са открити, да можем и аз, и тя да се чукаме и други момчета, и с други момичета. Но когато аз си намерих момче… даже не момче, а просто така, само за една нощ… тя изпадна в такава ревност, че така и не може да ми прости това. А аз разбрах, че не мога да живея така, защото на мен ми харесва да се чукам и аз не искам да бъда само с нея… И никога повече не искам да виждам нейната ревност. Това беше ужасно, тя ридаеше, крещеше, дори ме удари няколко пъти. Тогава й казах да си отива, защото след всичко това между нас не вече не може да има нищо. Разбираш ме, нали?

    – Разбира се, че те разбирам. Ревността е смърт за всичко живо, тя отрова по-лоша и от цианкалия. :)

    – Именно, именно! – тя се разсмя с неочаквано грубоват смях.

    – И какво? Родителите ти просто така ли са те оставили тук сама?

    – Ами да, те казаха, че искат да остана тук още половин година, за да походя на всякакви пати, да се чукам на воля с момчета, с момичета.

    – Леси! Сънувам ли? Разкажи ми за родителите си.

    – Те някога са били хипита…

    – А, ясно. :)

    – … живели са няколко години в Гоа, просто в палатка и даже не в палатка, а в мрежа против комари. Тогава в Гоа е било съвсем различно, не е имало туристи и хотели. Спомням си някои неща, но слабо. …Когато бях на 13 родителите ми дадоха да опитам марихуана.

    – А те самите пушат ли я?

    – През целия си живот. Това при тях е цяла философия. Но аз съм различна. На мен не ми харесват наркотиците, пати и болшинството момчета също не ми харесват. Искам секс само тогава, когато има правилно чувство.

    – Правилно чувство?

    – Ами, да. :) Това е когато гледаш човека без всякакво съмнение и знаеш, че го искаш и като че ли всичко в теч започва да се стреми към него.

    – Ами, разбира се, че знам! Чудесно успя да изразиш това – правилно чувство. А как е с момичетата?

    – Момичетата ми харесват по-често и аз даже мисля, че може би въобще няма да се чукам с момчета, нещо в тях не е както трябва…

    – Не, не, Леси, просто е трудно да намериш нежни момчета. Но аз съм срещала. :) …Айде да отидем у нас да пием чай, че вече стана доста студено.

    – Аха, затова пък виж само какви звезди!

    Но на мен не ми беше до звездите – то ли съмнение, то ли недоволство от себе си, то ли сивота, то ли всичко това накуп, но нещо смътно напипваше път някъде дълбоко в корема ми, протягайки своите пипала към гърдите и гърлото ми. Струва ми се, даже и разочарование е примесено към всичко това – очаквах да видя Леси като нежно и фино момиче, а тя все по-ярко се представя като ъгловато момиче с рязък смях, макар и понякога да става истинско котенце. Очаквания, очаквания – ето какво носи разочарование, ако какво ме затваря за света. Това е все едно да отидеш в цъфтяща градина с накрайник на носа, който да е чувствителен само към един аромат и да ходиш с недоволен вид и да мрънкаш, че всичко е толкова сиво и безвкусно и не ухае…

    И какво сега? Сега аз самата не разбирам какво искам – да остана с Леси или да се разбера с нея да се срещнем утре, за да мога през това време да разбера желанията си. Да, вероятно така ще направя. Чаят! Та аз сама я поканих. Хубаво де, още петнадесет минути нищо няма да променят… Чувствам в това нещо макар и не ярко, но мъчително, спомних си за срещите с приятелките си в Москва – уж сама ги каних, но когато те идваха изведнъж ми ставаше и скучно, и сиво и ми се искаше просто да си седя и да мълча или дори да ги изгоня, но страхът от скуката на самотата и вежливостта никога не ми позволяваха да разбера какво всъщност искам.

    – Леле, колко е хубаво при теб! За пръв път виждам такова нещо в Индия. Дори телевизор има! А сладкишите най-добре ги купувай тук, от Шерил, тук са най-хубавите.

    – Какви са интересите ти? – чувствам все по-голяма и по-голяма дистанция между нас, въпросите й ми се струват празни… Сега съм то ли по-голямата и сестра, то ли майка и, задаваща правилните въпроси с правилна интонация.

    – Ами, да…

    – И какви са те? – защо ли я питам…

    – Чета… понякога – на нея явно й е скучно да отговаря, тя стана друга, като че усеща, че и аз съм се променила.

    Едно лято от своя живот работих като аниматор в Турция, от сутрин до късна нощ прекарвах с хора – разговарях, водех занятия по аеробика, правех конкурси, дискотеки, шоу. И забелязах следната закономерност: винаги, когато бях в бодро и радостно състояние, не ми беше проблем да увлека и всички около себе си, да ги въвлека във всякакви авантюри, да ги разсмея, да ги очаровам. В тези моменти се чувствах вълна, улавяща капката вода и увличаща ги във водовъртежа на ярка игра. Но когато бях сива и ми беше скучно, каквото и да правех, както и да изобразявах радост и бодрост нищо не излизаше – капките продължаваха да съхнат на горещото турско слънце и лениво да зяпат настрани… Ето и Леси сега със сигурност чувства, че нещо не е както трябва… Но какво мога да направя аз? Мога ли да променя това? Как винаги ми се е искало да намеря ключ към това състояние – винаги да бъда на гребена на тази вълна! И винаги съм си мислила, че това е невъзможно, че това, което ми остава е да чакам следващия прилив… Но сега, сега аз имам… не, не ключ, това все още не е ключ – имам посоката, в която мога да търся. Но как? Възприятията могат да бъдат променяни, може още сега да изпитам това, което искам да изпитам. Мога да протегна ръка и взема това, което искам да взема. Това е същото… Така, Леси, гледа телевизия, мога да не й обръщам внимание, детето най-накрая намери себе си. :) Когато бях малко бебе, аз също не умеех да използвам ръката си и ми не наложи няколко месеца да се трудя всеки ден, за да се науча на това. Та защо очаквам, че ще се получи още сега? Защо си позволявам да се разочаровам и изпадам в съмнение след някакъв си един час борба! … Час??? Ама каква лъжа е това! Нима аз някога съм се борила час! Иска ми се да го вярвам, иска ми се да си повтарям това, но това е чувовищна лъжа. А нали именно с нейна помощ аз се успокоявам и продължавам да живея по старому… Не, никога не съм се борила един час. Не знам колко съм се борила истински, яростно, с пълно отдаване… Двадесет минути? Десет? Пет? Нима само пет минути? Няколко години щеше да ми отнеме да се науча да се храня с лъжица, ако отделях на това също толкова време в детството си, колкото сега на отстраняването на НЕ.

    Леси лениво превключва каналите и омита сладкишите – изглежда, че аз никак не я интересувам, а аз вече няколко пъти се улавям, че имам желание да й кажа да не яде сладкишите без чай. …Може би трябва да взема да родя и да се успокоя най-накрая? Вместо да се целуваме и да мачкам гърдите на малката лесбийка, аз се държа с нея като квачка… това не бива, Леси, онова не трябва, Леси, недей да гледаш този глупав сериал, хайде по-добре да поговорим за смисъла на живота… Чувствам се като дебела лелка, не дори не като лелка, а като дебелата бабка върху самовара – седя като надута жаба със скръстени ръце и отвисоко наблюдавам глупавите игри на нехайно дете.

    Най-накрая приключваме с чая, аз казвам на Леси, че умирам за сън (колко лъжлива мога да бъда само) и че можем да се срещнем утре.

    – А ти била ли си на водопада?

    – Не още.

    – Ще мина да те взема сутринта. Там е чудесно. Там можем да се печем голи… Наистина, оттам понякога минават .монаси. :)

    – Хубаво, мини, Лисиче. – може до сутринта да дойда на себе си от своята лъжовност?

    Легнах да спя и сякаш пропаднах в сива яма. Как съм успяла толкова бързо да умра – сутринта имах такава страст за живот, такъв възторг, а щом поговорих с Леси само някакви си двадесет минути и някак незабележимо за мен самата, се превърнах в празно място: в пълно отсъствие на желания, в сивота, във фригидност, в разочарование и недоволство? Нима това може да се отстрани? Колко би било просто – поискал си и започнал да изпитваш нещо друго. Аз сега не мога дори бегло да си спомня това, което изпитвах сутринта. Помня само, че беше нещо ярко и всяка стъпка се отразяваше от целия свят като радост и предусещане… Ами ако това никога повече не се повтори??? Чак подскочих в леглото, запалих лампата. А откъде съм толкова уверена, че тази страст към живота не е изчезнала завинаги? Не, само не и това. Та това именно е смъртта. Сега аз съм мъртва, колко ясно го виждам! Как мога да спя в такова състояние?!?!

    Вихрите на бетонната сивота се завъртяха из стаята като че стените започнаха да се разтопяват и да ме заливат потоци ужас и безизходност. Подхлъзвам се в бездната от сив мрак, летя надолу с огромна скорост и няма за какво да се хвана. Къде са всичките ми опори? Къде е дори и най-малкият ми шанс да попадна в познато и уравновесено състояние? Защо съм пробила този под, ако под него се е оказало, че има такава мрачна бездна? Трябваше да спя, трябваше да се накарам да заспя… Здравите стени на успокоеността и обикновения човешки живот в този момент ми се струваха жалки картонени къщички, които отнесе от вятърът на стихията, щом едва ги докоснах. Но къде е тихият пристан? Нима това няма да има край? Всичко ми се струваше мъчително: електрическата светлина, тишината, нощта зад прозореца, самотата, тежкото, студено одеало на пода… Дишам тежко, като че ли не ми стига въздухът. В корема си усещам спазми, имам пристъпи на странно гадене, цялото ми тяло ще се обърне наопаки от тази отровеност. Какво всъщност е това, нищо не разбирам, никога досега не ми е било така лошо от негативните емоции. Какво съм направила, с какво съм се провинила така? …В мен вече започва нещо истерично, струва ми се, че сега ще се разридая неясно от какво – то ли от самосъжаление, то ли от налегналия ме страх и никакви проблясъци поне на някаква устойчивост. Още малко и аз ще потъна в бетона, той ще се затвори над мен и край… край… край… Не!!! Притиснах възглавницата към лицето си и се развиках с всичка сила, хвърлих я в стената и като че през пукнатина в напукалото се пространство проблесна огънят на яростта. Не!! Аз!!! Няма да се предам.

    Тишина. Каква странна тишина… Не, това съвсем не е тишина… Спокойствие? Умиротворение? …Тиха радост? Тиха радост??? Тиха радост!!! Тиха радост.

    Сега, току-що, аз отстраних негативните емоции.