Ароматът на ранното утро ме изтръгва от хаотичните ми сънища. Веднага става тихо. Как да задържа това тънко равновесие, крехкото мостче между съня и будното състояние, когато още ги няма безпокойствата и грижите, когато още не са успели да те връхлетят мислите за предстоящия ден? Струва ми се, че тези мигове са началото на пътя в съвсем друг свят, но това състояние е толкова неустойчиво… Да заспя ли отново или да се събудя? Устойчивата и привичната ми реалност така силно ме привлича с магнита на впечатленията, че нямам сили да противостоя на тази тяга… и аз самата не забелязвам как се оказвам на дървената площадка, която свързва къщата на хазяите с къщата за гости.
Слънчево е, на небето няма нито едно облаче, но съвсем не е горещо. Златна есен… само че не е толкова кратка както у нас, но все пак даже тук тази прелест се изплъзва – не към зимата, а така, към делничността… Гонитбата за вечно щастие е гонитба за призрак. Кадифено слънце, лека прохлада, удивително звъняща тишина, така съзвучна на това време на годината – аз успявам да уловя нещо най-най- и като че потъвам в дълбочината на тези усещания… поне за малко…
Шафи вече е довтасал. Лека закуска и веднага на покрива, под големите, кичести дървета, на стария шезлонг, който не само ще приеме тялото ми, но и ще смеси в странна плетеница моите мисли и чувства с настроенията на тези, които са мечтали тук преди мен и с цялата безкрайно дълга история на тези места.
“Какво още ми е нужно?” – лаская се от тази мисъл, но после я отхвърлям. Слънчевият покой, прахът на епохите… внезапно нахлу тревожност. От какво? Като че някакъв образ се опитва да си проправи път… или работата е там, че доволството и тревожността са неразделна двойка. През ранното ми детство, в разгара на Нова година или Рождения ми ден, изведнъж ме обхващаше разбиране за това, че след няколко часа всичко ще свърши, лицата на хората ще престанат да бъдат предвзето усмихнати, лампичките ще угаснат и отново ще започне грубото ежедневие. Аз се вглеждах във възрастните и разбирах, че празникът е като радушна маска на техните лица, това е само отвън, не е истинско. Това беше толкова ужасно, че аз незабавно отхвърлях задушаващата тревожност и се понасях с вопли към приятелките си, за да продължим да се веселим. А накъде да се понеса сега? Ето аз пораснах, няма го вече безгрижното самозалъгване. Обикновената радост от златната есен, надутата радост на празника или бездейната умиротвореност – всичко това може да бъде само временен отдих, малка почивка пред нещо неизмеримо по-завладяващо и грандиозно.
– Какви планове имате за днес? – главата на Шафи се пъхна в люка, водещ към покрива.
– А какви са предложенията?
– О, предложенията са много. Трябва само да изберете. (Само!… Ми то в това “само” е “солта” на живота). Мога да Ви закарам в планината, тук на няколко часа път има три забележителни места – Гулмарг, Сонмарг, Пахалгам. Всяко от тях е красиво по своему, затова бих Ви посъветвал да ги посетите всичките, а можете да започнете с всяко едно. Впрочем, за планината трябва да се тръгне рано сутрин, затова днес е по-добре да направите пътешествие с лодка по езерото. Това ще отнеме към шест часа, ще разгледате големия парк с цветя. Това е много занимателна разходка.
– Идеята с лодката ми харесва :)
На Шафи, изглежда, също му харесва, че аз така бързо се съгласявам.
– Значи, веднага след закуска ще Ви чака шикарата (така наричат местните гондоли).
Независимо от пълноценната мимикрия на грижовен хазяин, на него не му се удава да ме излъже със своята външна дружелюбност. И на глупака му е ясно, че най-вече той иска да изкара пари, затова би било доста необмислено просто да приема предложението му без да изясня подробностите.
– Колко ще струва това?
(Аха! Съдейки по това, че въпросът явно го смути, аз съм попаднала в десетката).
– За Вас, кота моя специална гостенка, това ще струва само 30 долара.
Не е евтино! За същата цена мога да си направя екскурзия в Европа, наистина без личен гид и с автобус, но все пак… Дали да му кажа , че смятам тази цена за твърде висока, или да премълча? Какво ли става с него? Като че ли изпитва недоволство, примесено наполовина със смущение… сигурно разбира за какво си мисля. Страховете са си страхове, но ми е жал за парите и трябва да преодолея неловкостта – искам сама да си строя живота, а се да взимам покорно и сляпо това, което се опитват да ми натрапват.
– Това не е евтино. Какво ще кажете за добра отстъпка?
Не мога да си кривя душата – добър актьор е и все пак успява да ме въвлече в своята игра. Лицето му се изкривява в скръбна гримаса, все едно че разговорът започва да му носи страдания и в този момент аз чувствам определен изблик на неловкост и даже чувство за вина за това, че не искам да му платя толкова много. Впоследствие за разбрах, че това е любимият трик на индийците, когато искат да получат от теб три, че дори и десет пъти по-висока от обикновеното цена – в отговор на учудването или недоволството ви от високата цена, те изиграват още по-голямо удивление или недоволство от теб, като ти показват че на теб вероятно цяла нощ са ти се присънвали кошмари, ако си мислиш, че те те лъжат и искат тройна цена, а пък то всъщност те ти правят отстъпка и сега те самите не искат да си имат никаква работа с теб, защото ти си свиня и не си оценил това, че ти правят услуга… Ако си в по-близки отношения с индиеца, отколкото просто минувач с минувач, то той най-вероятно ще изобрази страдание, давайки ти да разбереш, че много иска да ти направи отстъпка, но не може, ама хич не може и ти като не желаеш да изпитваш чувство на вина, най-вероятно ще се съгласиш с неговите условия, като повярваш на своя “приятел”. Те на това и разчитат.
– Мем, това и така е специална цена, повярвайте ми. Вие, разбира се, можете да излезете на улицата там на Вас ще Ви предложат различни екскурзии, може би дори и по-евтини, но къде ще ви откарат не е ясно.
Това е точно така! Веднага си припомних всички ужаси на Делхи, от които вече не се надявах да се измъкна.
– Повярвайте ми, не си мислете, че много ще спечеля от това. Плащам на собственика на шикарата по-голямата част от парите, плащам на лодкаря за неговата работа, плащам и на полицията нещо като данък и накрая ми остава съвсем малко, а сега в семейството работя само аз, Вие знаете, че тук постоянно сме във война. Преди аз и сам бих Ви возил по езерото безплатно като приятел… Толкова ми е неловко, че се налага да ви взимам пари, но нямам друг избор.
Неговата реч, подправена със съответната мимика, ми направи впечатление и аз като че отстрани се чувам, че се съгласявам, казвам, че за мен е радост да помогна на неговото голямо семейство. “В края на краищата това е по-сигурно, даже и да давам отгоре”, – опитвам се да отпъдя по-далеч смътното чувство, че все пак са ме излъгали, при това безсрамно, като са засегнали чувствата ми.
Омлетът съвсем не е такъв, с какъвто аз съм свикнала, като че ли са го правили без мляко, яйцата просто са счупени и разбъркани. И на вид не е вкусен… а на вкус – много даже го бива! Сипвам отгоре му горещ шоколад и бегом към водата, слънцето и уединението. Хвърлям в раницата си тефтера, фотоапарата, томчето на Кришнамутри, бутилка вода и съм готова за пътешествието.
Самата дума “шикара” съответства на общия дух на предстоящото пътешествие, за което ми се налага да плащам доста внушителни според местния стандарт суми. Чувствам се като дъщеря на милионер, около която заради парите й се върти светът. Това не ми доставя особена радост, защото не съм помирисвала никакви милиони, а очакванията на всички индийци са такива, все едно че ги имам.
Този път ми се падна съвсем различен от вчерашния лодкар: на средна възраст, с предизвикателен поглед и презрително изкривена уста. Всячески се опитва да създаде впечатление, че изобщо не му пука за нищетата, в която е принуден да живее и че не изпитва никакъв пиетет по отношение към мен в отличие от всички останали местни жители и че сам си е господар, даже и ако работи за някого. В това предизвикателство има болезненост, изсилване, напрежение, като че следи постоянно за всяко свое движение, за да не разруши този образ, създаден с такъв напън.
Не искам да мисля за този човек. Искам да чета книжка, да мечтая, да се търкалям на възглавниците… Той седи на носа на шикарата, далеч от мен и аз се скривам зад перденцата.
Лодката бавно се плъзга към слънцето и далечните високи планини. Отварям си тефтера… като малка обичах да опитвам книгите “на вкус”, а по-точно “на аромат” – отваряш книгата, вдъхваш аромата й между страниците – някои миришат застояло, скучно, други – жизнерадостно, многообещаващо, ето и сега все едно се върнах в детството си и автоматично помирисах страниците на тефтера. Вече съм забравила какво е това – да пишеш просто за себе си… постоянно отхвърлям натрапчивото желание да придам на написаното някаква форма, да го “пригладя”… та нали пиша това за себе си, само за себе си, това не е статия… ама че ужас… не става… не става да отпусна мислите си просто да текат на хартията без натрапчива цензура… да … журналистиката – това е по-зле от проституцията… трябва да се уча на всичко отново – на радост от простата дума, на независимост от вкусовете и капризите на издателя и потребителя. Аз съм съвършено свободна и изведнъж откривам, че не мога да се възползвам от това. Трябва да направя усилие, да разкъсам официозното вцепеняване, което ми пречи на думите свободно да се изливат, то нали това е толкова просто – да бъдеш искрена със себе си… просто… действително ли е просто? Даже е смешно… ми как така може да бъде…
Всъщност, едно от най- мъчителните състояния е всекидневността (ежедневния бит). В тези моменти (какви моменти, векове!) не ми се иска нищо, освен това да ми се иска поне нещо! Това е мъчителна пустота, от която през цялото време се опитвам да избягам където и да е, да получа каквито и да са впечатления, но тя през цялото време ме настига, често неочаквано и тогава в самия разгар на действието, всичко изведнъж става сиво и неинтересно. И когато разбирам, че никакви хитрости не могат да отстранят тази сивота, състоянието ми става съвсем мрачно – а как да живея по-нататък? Да чакам само да ми мине? Не… виждала съм как става: отначало чакаш няколко часа, после няколко дена, а после изпадаш в депресия, от която има два изхода: или лудница, или работа от сутрин до вечер, т.е. това е същата тази лудница. Трябва да намеря някакъв изход, защото е невъзможно да се живее така. Хората живеят, да, но аз, аз не мога да изгния жива, не искам. Трябва да намеря изход… Не искам да живея така, все едно, че всичко вече е изследвано и известно, все едно, че вече е доказана фаталната неизбежност на ежедневието, та нали ми е абсолютно ясно, че светът в нас така си и остава тайна, но най-ужасното е това, че тази тайна с времето престава да бъде тайнствена, става плоска и сива и с всеки изживян ден аз стъпка по стъпка се превръщам в буца унила сивота. И плътта ми ще бъде сива, и кръвта, и мозъкът, и сърцето… как бих могла да се примиря с това? Колко са били революционерите, които са се опитвали да преобърнат свето около себе си, които не са ги устройвали само разговорите и мечтите за свобода, нужна им е била съвсем истинска свобода, а къде са тези революционери, които не ги устройват разговорите за вътрешната свобода? Нима всичко е толкова безнадеждно? Някога са вярвали, че земята е плоска, че атомът е неделим, че е невъзможно да се лети, че звездите са залепени за небето… но това не пречи да се живее, не пречи да се обича и диша, в края на краищата какво значение има – залепени ли са или са завързани? А непоколебимостта на ужасната неизбежност на тази сивота, на тази пустота, която застига всичко – това е съвсем друго. Вечно, спазматично, безнадеждно бягство от скуката, разочарованията и умората… Нима природата на човека е именно такава? Какво ще се промени от всичките тези мисли?
Пускам ръка във водата – тя е топла, тъмна и чиста. На половин метър под повърхността има гъсти, здрави водорасли, те се издигат от тинестата дълбочина, пухкави и плашещи…
С крайчеца на окото си виждам приближаваща се лодка… ле-ле! Колко цветя има в нея! Малък, почти черен като че мумифициран човек, хваща с ръка нашата лодка и придърпва своята така, че да се изравни с мен лице в лице. Без да каже нещо, ми протяга едновременно няколко букета, като почти не ми оставя никакъв избор – създава се впечатление, че ако не протегна ръце и не ги взема, те ще паднат във водата. В изражението на неговото лице са се смесили решителността да продаде тези цветя каквото и да става и тъга, като че той вече знае, че е загубил сражението.
Ръцете ми автоматично се протягат към цветята, но аз веднага се спирам и поклащам глава.
– Не ми трябват цветя.
– Те са много евтини, мем.
– Не ми трябват, нито евтини, нито скъпи, – тогава аз още не знаех, че в Индия най-добрият начин да се откачиш е просто да си продължиш по пътя без да се оглеждаш и без да реагираш, защото всяка реакция ще бъде интерпретирана като възможност за продължаване на контакта, а значи и възможност да ти пробутат стоката. Аз самата някога действах точно така, когато като тийнейджърка продавах на Арбат военни фуражки и командирски часовници на чужденци, – бях толкова настойчива, че можех да вървя след някой дружелюбен на вид чужденец през целия Арбат, умолявайки го да купи поне нещо. Обикновено това завършваше успешно, така че този трик ми е добре познат, обаче след толкова много години просто съм го забравила.
– Мем, тези цветя са вашето щастие. Днес е голям празник, много голям празник, направете малък бизнес за моето семейство. – той говореше много лош английски, но смисълът на неговите думи ми беше абсолютно ясен.
Аз погледнах към лодкаря с надеждата, че ще ме защити от тази пиявица, но лодкарят като че беше на негова страна, защото гледаше на другата страна и се правеше, че не забелязва нищо. Няма да стане! Ще ти покажа кой кой е! Макар и да ми е неудобно, че вероятно ще предизвикам неприязън към себе си у търговеца на цветя.
– Искам да карате по-нататък!
– Мем, моето семейство ще се моли за вас, мем, погледнете колко са красиви, – търговецът се засуети, но нашата лодка безжалостно се отблъсна и ние заплувахме по-нататък.
Възникващите в такива ситуации емоции приличат на тези, които съпътстват разните истории за бездомни животни – има даже любители, които правят приюти за котки и кучета, те са пропити от жал към нашите по-малки братя и напълно искрено смятат, че кучешкото и котешкото щастие се състои в четири стени, мек диван и топла тоалетна. Даже ми е странно защо те не забелязват колко има наоколо бездомни врани, колко неустроени и просто с тежки съдби врабчета, лисици и таралежи… Няма по-голяма глупост от “очовечването” на животните, като им желаем човешко щастие, което, между другото, още не е направило нито един човек щастлив. И съжалението, възникващо към индийците е от същата категория. Тези хора сами избират начина си на живот и сега вече не мисля, че те са нещастни жертви на ужасни обстоятелства. Дълго време сърцето ми се обливаше в кръв като гледах как малките индийски деца (колко невероятно красиви са децата в Индия!) играят направо в изтичащите потоци помия, в боклука, пълзейки от една огромна купчина лайна към друга, но на лицата им (ама колко са красиви само!) няма това страдание, което аз автоматично си доизмислям. Дори точно обратното – усмихнати, енергични, в тях се усеща страст към нежността. А когато пътувам в автобуса или влака и виждам с широко отворени очи как прилични на външен вид “културни” индийци хвърлят направо под краката си остатъци от храна, опаковки, обелки и всякакви боклуци, така че след пътуването всичко потъва в отпадъци, то тогава започвам малко по малко да разбирам, че това е техен избор, те живеят така, защото така искат.
Лежа си на възглавниците, съзерцавам откриващите се от всички страни простори и чувствам едва ли не физическо удоволствие от това, погледът ми не се натъква на стени и прегради и мога безпрепятствено да гледам в далечината. До брега има стотина метра, успоредно минава път и редките коли по него ми изглеждат като играчки от това разстояние. Още по-нататък се слива с хоризонта дълга невисока планина. Тук-там в подножието на планината има красиви неголеми хотели. Някога те са били пълни с туристи, а сега стърчат като безсмислени паметници на мирното минало. Засега срещнах тук само един турист – японеца, но затова пък вече успях да видя немалко местни жители, безкрайно загрижени за това как да хванат някой турист или как да изкарат от него пари, или поне да поговорят с него и да го пипнат.
Отляво тук-там се срещат на групички къщи на малки островчета, а далеч напред няма нищо, съвсем нищо, освен далечната планина, обгърната от едва забележима мъгла.
(Дали да не отида утре в Сонмарг…) Това е все то – смътното, но настойчиво желание да отида най-накрая на такова място, където истински да ми хареса. Може би там…
Още една лодка изплува, като че из под водата и се насочва към нас. Пак ли ще ме ухажват? Покой ми се приискал, купих тази екскурзия по езерото… Възникналото раздразнение изчезна, когато видях, че в лодката има само две момичета. Съвсем мъничко – към пет годишно вероятно… а по-голямото е на около дванадесет? Ама че очи… та малкото съвсем не изглежда като дете, което се нуждае от опека. По навик отначало изпитвам нещо като умиление при вида на такова крехко създание, но все едно се спънах когато се натъкнах на погледа й – тежък, като на възрастна жена. Да… струва ми се, тук всичко е по-различно и даже децата не приличат на деца. Застинали без движения по лодките си, ние бавно се сближаваме, но щом само бордовете меко се удариха един в друг, по-голямото момиче с внезапно неуловимо движение хвърля на коленете ми голям едър влажен лотос и в този момент още няма и сянка подозрение, че това може да се превърне в неприятност. Усмихвам се широко, като си мисля, че съм се харесала на тези момичета, щом те са решили по този начин да ме приветстват. Момичето като видя моята усмивка, неочаквано хищно се озъби и се хвана за края на нашата лодка като малко животинче, което няма намерение да я пусне за нищо на света.
– Хандрид рупиз, мем! – поиска тя, протягайки толкова настойчиво ръка, че почти ме удари по ръцете.
– Какво? Сто рупии? (аз какво, да не приличам на глупачка?) Я си прибирай цветенцата…
Възмущавайки се, се опитвам да върна цветето обратно, но тя със сила го отблъсква. Ама че маниери!
– Ей, приятелко, не ми трябва цветето ти!
– Но Вие вече го взехте! – момичето се превърна в сова, хванала в ноктите си мишка, погледът и е студен, гласът – изискващ.
– Аз съм го взела??? Ти ми го хвърли, какво, забрави ли?
– Мем, Вие взехте цветето, сега го платете. Това цвете е свещено, Вие сте длъжна да го купите.
– Нищо не съм длъжна! Вземи го веднага обратно, иначе ще го изхвърля, – правя гневен жест, като показвам, че сега ще изхвърля цветето далеч във водата, но се уплаших да го направя – ами ако се счупи? Тя ще започне да иска пари с двойно по-напористо.
Викам на помощ лодкаря, но тази свиня казва с почти презрителен вид, че ако съм взела цветето, то трябва да го платя – такива били местните обичаи. Започвам да обяснявам, че нищо не съм взела и се чувствам пълна глупачка, която се оправдава пред възрастен чичко. А можеше да ги заплаша с полицията, та това си е истински обир, но аз не можах да реагирам… Да вървят по дяволите, ще им платя минимално… един долар ще ти стигне ли? Вземи петдесет рупии и се махай. Все едно излъгаха ме като глупачка… И на всичкото отгоре като шлейф пълзи усещане за неловкост: и пред лодкаря и даже пред момичетата, които ме излъгаха!
Край! Стига толкова! Казвам на лодкаря самостоятелно да се оправя с търговците и да не им позволява даже да се доближават до мен и го заплаших, че ще се оплача на “шефа”, ако още веднъж ми се наложи да се боря за лично си пространство и когато след половивн час наблизо се появиха поредните търговци-ботаници, той отчаяно заразмахва ръце като им викаше нещо и лодката им ни заобиколи.
Шумоленето на веслата, водата, струяща направо в дланите, ръцете, застинали над водата, мислите, изплъзващи се от ръцете… времето потече на тласъци, ту застивайки като прозрачен облак, ту побягвайки като ручей. Та те разговарят… те определено разговарят една с друга! – враните, които прелитат над главата ми. След час или два отдясно се появи голяма градина с широки стъпала, изкачващи се в планината. Трябва да се поразтъпча… слизам от шикарата и цялата крайбрежна суета затихва малко и се обръща към мен. Вървя по пристанището като се свивам от необикновеното и неразбираемо внимание на всички полове и възрасти. Защо главите на жените са скрити под кърпи? Защо когато ме виждат те срамежливо покриват лицата си? Някои дори се обръщат на другата страна смеейки се, то ли от смущение, то ли поради това, че външният ми вид им се вижда нелеп. Кой ги знае… Ама като че ли няма нищо смешно в мен: панталон, риза от лека, но непрозрачна тъкан, всичко е чисто (а може би това е причината? :), всичко съответства на местния морал, поне доколкото ми е известно… Какво се притеснявам пък аз в края на краищата! Какво ме засяга мен защо се смеят тези хора? Упорито се опитвам да убедя сама себе си в това, че всичко това са глупости и вървя по-нататък, стараейки се да не обръщам внимание на притеснението.
Из редовете със сергии важно обикалят индийци от крайно малобройния в тази страна “middle class”. Ама колко нелепо са облечени само! На фона на тълпите дрипльовци, с които е пълна Индия, тези изглеждат важни и демонстрират своето надуто достоинство на всеки ъгъл. Съвсем като деца… разрешили са из да поиграят на възрастни и всичко, което могат е карикатурно да изобразят собствената си вожшност, обаче се вижда, че всичко това е неестествено, нищо не стои зад това. Няма го гланцът на тази социална независимост, която е свойствена на болшинството европейци от средната класа, има само наивно желание да се изфукат. Какви празни лица… какви неприятно очи…
Ама само колко вехтории има тук! Всички лавки са препълнени чак да тавана с пластмасови играчки, ключодържатели, огледала, гердани, шноли, чехли, касети, химикали, брави, изкуствени детски роклички, паунови пера и т.н. и т.н. и всичко това е с най-отвратителното качество, което можете да си представите. Тъпо зяпам едра индийка с яркорозово сари, върху което е облечена износена блуза с турски орнаменти. Тя с упоение рови в тези дреболии и изглежда като важна дама в бижутериен магазин. Черната й коса е зализана с нещо мазно (каква гадост…) и е сплетена на плитка, по ръцете си има десетки тънки гривни, които дрънчат при всяко движение. И какво – цял живот звъни така??? Яркият лак на ноктите се е обелил, дебелите й пръсти са окичени с пръстени от блестящ жълт метал… Какво правя? Мъчително раздвоение: от една страна ми е неприятно да ги гледам, от друга – ми е любопитно. И не че получавам удоволствие от взирането в това, не… смешно е все пак: червеното петно на челото на жената леко се е олющило и изглежда като паднала боя, движи се трудно, въпреки, че е още млада. На нея просто й харесва да се движи така! По дяволите, та тук всички са такива! Походката им… Просто някакви пингвини, а не жени: пръстите им са насочени навън, бавно се поклащат като пристъпят от крак на крак, все едно се опитват да си окачат корема пред себе си между краката. И даже младите обезпечени индийки, които още не са успели да натрупат тлъстини и деца се движат точно по същия начин. Абсолютно ирационално усещане за съприкосновение на неизбежното бъдеще със сегашното – коремът още го няма, но той вече съществува виртуално, в това има някаква обреченост и когато сега говорят за приемствеността между поколенията, за хилядолетната индийска култура, то най-напред пред моя взор изплува не някой йог и не статуята на Шива, а именно този несъществуващ корем. Изобщо не мога да си представя такава жена да тича или да танцува, или въобще да прави нещо непринудено и естествено. Изглежда, че бедните жени така са се сраснали с това единствено място (с кухнята) където могат да се почувстват господарки поне на нещо, че всичко, което им е нужно в този живот е да се научат да се придвижват между печката и масата.
Образът на индийската красавица, облечена с въздушно сари, слязъл от екрана на киното през моето детство, съществува в реалността само на опаковките от сапун.
– Мем…
Какво има пак? Мустакат индиец с овехтяла риза, която някога е била бяла. Гледа угоднически и аз отново не мога да обърна гръб на такъв безобиден и усмихващ се човек.
– Може ли да се снимам с Вас? Семейството ми ще бъде щастливо, ако се съгласите.
Как да постъпя? Не искам да се снимам, но не успявам да измисля причина и махвайки с ръка се съгласявам. Е, сега денят му не е изживян напразно… възбудено ръкомахайки, хваща за рамото някакъв минувач, обяснява му къде и кога трябва да натисне, събира цялото си семейство: жена и две охранени деца (колко са уродливи децата в Индия!), събира ги около мен така, че аз да остана на преден план, вдига високо глава, разтяга уста в усмивка и дава знак – натискай копчето! След щракването ме умолява да постоя още няколко секунди, търчи да превърти лентата и отново застава в поза. И отново тази сюрреалистична картина като видът на неподвижните фигури на сближаващите се лодки – жената и децата през цялото това време стоят неподвижно като картонени принадлежности, все едно, че не им пука за нито за мен, нито за каквото и да било. Може би спят? Този път индиецът превзето протяга лявата си ръка, а дясната слага на кръста и заприличва на някаква войнствена карикатура от шаржовете в старите съветски вестници. Може би той просто иска да разсмее някого, да направи смешна снимка? Не, не… той е сериозен и останалите хора не се усмихват…
Като се подхилвам и злорадо си мисля за това, какви задници са те все пак, се пъхвам в едно кафене в търсене на прохладно ласи – това е нещо като айран.
Не, благодаря, не искам нищо сладко – опитах по пътя от Делхи тези сладкиши… можеш да си счупиш зъбите… И сладолед не искам, надписът “сто процента сигурно” изобщо не ми вдъхва надежда. Всичко, което не преминава през термична обработка може да те прати на болнично легло за месец я с тиф, я с туберкулоза. Пак ме зяпат… двама индийци, явно преценяват дали могат да се запознаят с мен. Чак ми се повръща при мисълта за това, допивам си и си тръгвам.
Не е красива все пак тази градина: от всички страни стърчат еднообразно невзрачни цветя. Грапавият каменен улей, по който се оттича водата се е покрил с хлъзгав противен зелен налеп. Окосени зелени площи, по които се разхождат очовечени пауни и нито един чужденец. Безрадостно е всичко това… не правят впечатление на почиващи хора, тежест витае във въздуха. И не ми харесва това място, уморих се – то ли от това непрекъснато внимание, то ли от това, че в целия Кашмир аз съм единствената туристка. Стига ми толкова – връщам се на лодката.
Отхвърлям с ентусиазъм предложението на лодкаря да ме закара на лотосова плантация. Плантация… и лотоси… – още един сблъсък на моите фантастични представи за Индия с айсберга на всекидневието. Колкото са по-фантастични очакванията, толкова по-прозаична е реалността. Може именно тези очаквания да ни тровят?
Заедно с това се отказвам от конвейера на махатмите, от комбината на кама-сутра и от симпозиума на дервишите, искам просто да обядвам и да се повозя през останалото време там, където има по-малко хора и повече природа.
Преди десетина години, когато тълпи опиянени туристи са бъкали из Кашмир, моят Вергилий видимо е чувал неща и по-така и съдейки по блесналите му очи, усети най-накрая нещо като естествено сродство и ме закара на миниатюрно островче, на което се бяха побрали храм, огромно дърво и малък ресторант във вид на кораб.
Качвам се на покрива (от детството си обожавам покривите!) и сядам в сянката на голямо, разклонено дърво. Най-горещата част на деня е и както обикновено ме наляга апатична вялост, иска ми се да се разпадна в креслото и мозъкът ми да се превърне на каша. Понякога, ако не се поддам и продължа да се държа така, като че преживявам подем на силите си, ми се удава да отхвърля тази леност, но сега нищо не се получава. Нямам сили за нещо, жега…
Отново плуваме нанякъде… а какво – много даже си е живописно местенцето… “улиците” между плаващите къщи са толкова тесни, че короните на дърветата се преплитат, образувайки над главата ми причудливо сплетен зелен тунел, пронизан от слънчева светлина. От гъсто обрасналата вода и едрите, дебели и извити листа поглеждат големи розови лотоси. …Сигурно е към пет? Слънчевият ден се приближава към края си, в шест в Индия вече се стъмва. Във времето преди залеза във въздуха витае особена умиротвореност, така ми се иска да замра и да задържа това състояние, но то се изплъзва – между дърветата, в леките вълнички на водата, във вечната прохлада…
Шафи… ми да, той вече стърчи на кея, лицето му изразява очакване на моите възторжени коментари, но аз днес повече не съм вежливо момиче. Дали да вляза в тон с неговата сладникава физионочия? … не, противно ми е… Не разбирам как живеят така… нерекъснато играят, не се съобразяват със себе си… А може би вече на тях е им е противно? Може да им харесва да водят тези разговори, които напомнят на предъвкването на тоалетна хартия? Нима някога и аз ще стана такава и на мен ще също ще ми бъде все едно с кого и за какво да говоря? Олеле… чак ме втресе при тази мисъл.
– Отлична място за медитация! – гласът на Шафи ме настигна и на покрива.
Интересно, какво ли има предвид под медитация?
– А ти самият медитираш ли?
– Не, мем, аз съм мюсюлманин, но знам, че медитацията е много хубаво занятие.
– Ха, Откъде можеш да знаеш, ако не го правиш?
– Много свети хора правят това в нашата страна, затова знам, че това е ного добре.
– ОК, Шафи, тъкмо се канех да се правя това, така че се погрижи никой да не си пъха носа тук, разбрахме ли се?
Не спирам да се чудя на това колко безкрайно далеч са хората от всякаква яснота и даже от стемежа ъкм нея… Впрочем, какво чудно има в това? Просветлените същества съвсем не ходят на тълпи наоколо, така че на какво се чудя, че засега все още не съм срещнала нито един човек, който би могъл поне в някаква степен смислено да обясни какво има предвид като говори за просветление, нирвана, самадхи и други “отвъдни” неща.
На покрива най-накрая съм в безопасност: тук няма да дойде никой външен. Чак тук си позволявам да се освободя от напрежението, като че ли то ме защитава от нещо!
Монотонното далечно пеене прилича на отчаян тъжен зов… А, нали точно днес беше религиозният празник… но какво значение има това? Защо си спомних за това? … Затварям очи и се опитвам да успокоя мислите си, искам те да изчезнат изцяло за известно време.
Даже незначително време, прекарано в пълна неподвижност може да доведе до доста необикновени усещания – обикновеното усещане за физичестоко тяло може да започне да се разтваря. Сега се усещам като безформена еластична маса, която се набира в движение – нещо някъде се свива, бавно прелива, мести се от една страна на друга, клати се като махало, изтича надолу… Покривът под главата ми се разкривява на различни страни и аз всеки момент ще се плъзна от него… А сега съм под покрива и той ме притиска…
Тези явления са ми привични – това ми се случва от ранното ми детство. Аз съм опитвала да говоря за това с родителите и приятелките си и си изясних, че никой не изпитва нищо подобно. Всичко това не ми харесваше, защото ми пречеше да заспивам и ми изпитвах само дискомфорт и аз даже се ядосвах, че не мога да заспя нормално като всички, а съм принудена да ставам участник на странните игри на природата. После се появи изследователски интерес. …Да отида ли утре в планината?
– Шафи! Искам утре да отида в планината!
– Прекрасно, мем. Ще Ви бъда гид.
Неочакван обрат. Момчето, разбира се, е услужливо, но перспективата да прекерем с него целия ден хич не ме привлича.
– А там ще ми е необходим ли гид? – старая се да задам въпроса си така, че той да не разбере защо го задавам и отново усещам как се надига специфичното гадене при отравяне с неискреност.
Колко е противна тази загриженост за мнението на всеки човек за мен, с който аз волно или неволно се сблъсквам! Ненавиждам тази слабост, това толкова ми пречи да живея… все едно, че бодлив многостен засяда някъде в душата ми и после опитай да го изплюеш, само с кръв излиза… и не стига това, ами поради това аз непрекъснато попадам в ситуации, които не ми харесват!
– Разбира се, това е планина, можете да се загубите.
Думата “планина” ми прави необходимото на Шафи впечатление и ми позволява да оправдая своята слабохарактерност – сега мога да се успокоя с това, че не съм имала избор – все пак това е планина…
– Значи, утре в шест сутринта (шест сутринта??? И тук то ме настигна и ме хвана в своите безжалостни лапи!) Ще имате приготвена закуска. Лека нощ, мем.
Отдалечаващи се стъпки, скърцане на парапет, някой изквака, някъде се засмяха – и тишина… Четири дена в Индия и нищо не се случва! Къде са мъдреците, учителите,местата на силите и тайнствените храмове? Същото всекидневие както винаги, при това и с постоянно напрежение… Планина… В планината всичко ще бъде различно.