Безрадостно пробуждане. Да не би вече да е сутрин? Сутрин… Отново нещо се надигна, притисна ме, смачка ме. И как да се боря с това? …Сега задавам този въпрос не като въпрос, а като утвърждаване на пълната безнадеждност. Даже не мога да си представя, че има начин да се противостои на безграничната лепкава маса на тъпотията, на дълбокото раздразнение. А трябва… Вчера, като дотичахме на поляната, аз открих, че от “нашите” няма никого. Цял час обикалях напред-назад, но така и никой не се появи. И защо Тайга не идва? Отидох в хотела й – на рецепцията ми казаха, че тя преди малко е напуснала хотела и е взела такси. “Вие ли сте Мая? Тя остави за вас съобщение.” А така. На ти сега брътвежи за разни преживявания… Зарязаха ме… какво значи “зарязаха”, нима няма с какво да се заема? …Ей така, без да ми кажат и дума… а какви думи са ти нужни? …Мислите ми се блъскаха, ту ме връхлитаха, ту ме пускаха, редуваха се една с друга, ту ме запращаха в отчаяние, ту го прогонваха надалеч. В бележката нямаше почти нищо, само адрес в Дармасала с допълнение, че на този адрес мога да се появя чак есента на следващата година.
Вчера цялата втора половина на деня прекарах като на сън, влях се в потока на безсмислените туристи, за да мога поне нещо определено да правя с ръцете, краката, и очите си и плувайки по течението ту трескаво съставях план за месец напред, ту пусках мислите си на свобода и зяпах света на изложбения будизъм. Вечерта беше гадна… Катеричката ми се подмокри сама по себе си, вълните на сексуална възбуда ту ме връхлитаха така, че ми прималяваше и ръцете ми сами се пъхаха в шортите, ту точно обратното – настъпваше пълно безразличие и апатия… ходих да вечерям два пъти… защо? …Около три часа седях в интернет, четох новини… дори не си отворих пощата, какви ли не мисли ми се въртяха из главата… Ех, сега да можеше да се появи Альоша с приятеля си – щях да го замъкна на някоя тъмна улица и… и… но по-нататък не можех да измисля, някак много измъчено ставаше и всичко изглеждаше така, сякаш зее дупка и аз се опитвам да запуша тази дупка с каквото ми попадне. И какво като днешният ден ще изчезне в нея? И какво странно има в това? Аз просто се върнах при себе си, там, откъдето дойдох в Бодхгая, та аз сега отново ставам онази, която бях преди… ето така съм живаля и преди, аз винаги, винаги, винаги съм усещала тази дупка, този вакуум, постоянно се опитвам да го запълня с каквото и да е: с впечатления, новини, писма, секс, а в последно време се появи нова тапа – практиката на прекия път, а какво се е променило… ами нищо не се е променило, това като да събираш етикетчета от кибрит, а после да се увлечеш по тениса – уж всичко се променя, но при това всичко си остава както преди. Нищо не се е променило, нищо… нищо не се е променило в мен… Наслушах се на истории, насънувах се на сънища, направих свинка на момчето в кафенето, наговорих се, мислих си за различни неща, срещнах удивителни хора, много неща разбрах, наистина разбрах и нищо не се е променило… А аз какво очаквах – да попадна в пълнителя за патрони, ще ме вкарат в цевта, ще ме изстрелят, аз ще се взривя и ще литна към просветлението? А аз, значи, само да внимавам да се изпадна от пълнителя… както в университета… Няма тук никакъв пълнител, няма никой, който да те приеме или да те изгони, няма кой да държи изпити и никой няма да ти дава домашни… еби си майката… какви уроди са ни отгледали, в каква помия живеем… до сега така и не съм загряла, че аз САМА трябва да си поставям задачи и да държа изпити пред себе си, и да се трудя, и да търся смисъл, и да изработвам критерии и да се съдя с цялата строгост на закона, който отново трябва да напиша сама за себе си… Повали ме гигантска вълна, аз се задавих от онази отговорност за себе си, която трябваше неизбежно за поема… ние живеем като сукалчета, седим в клетки и на нас ни поднасят различни цицки – бозай от тук, сега от тук, браво, не трябва да мислиш, трябва да действаш, да правиш, има система от оценки, получаваш отличен – браво! Кой е измислил тези оценки, защо те са именно такива, защо именно така, защо трябва да се стремиш към това, а не към онова? А защо трябва да се мисли за това? А КОГА да се мисли за това? Ти си като кренвирш, не бива да се съмняваш, трябва да съответстваш на стандартите, защото само тогава ще получиш най-добрата опаковка и най-добрата консервна кутийка, а защо именно тази опаковка и тази кутийка да са най-добрите? А за какво ми е всичко това? Вкъщи в Москва в гардероба си имам дрехи за няколко хиляди долара: якенца, блузки, обувчици, маратонки, рокличики, всякакви потничета и бодита, а тук вече втори месец ходя с две средно оръфани тениски, с шорти и панталони и няколко чифта гащички… катеричката ми леко потръпна от изплувалия спомен за аромата на гащичките на Тайга… когато бях тийнейджърка мечтаех да замина някъде, да стана известна актриса, да се върна вкъщи с джип и кожено палто – ето идвам с разкошния си джип към блока, излизам от него с прекрасното си палт и тъкмо всички са се събрали и ме гледат и ми завиждат и ми се възхищават… повдига ми се… и най-гнусното е, че сега това се връща – на мен това не ми трябва, а то не ме пита, просто се връща и ето аз вече чета новините, вече съм отишла на екскурзия, вече съм насред блатото с дупка в душата и тази дупка трябва да бъде запушена, не е възможно да се живее с нея, тя зее и плюе на всички страни отровна слюнка, как съм живяла преди… ама наистина – как съм живяла преди? Какво съм правила преди ден след ден? Та нали винаги имах нещо за вършене, имах някъде да ходя, беше ми ясно за какво, винаги имах куп резервни варианти, даже не ми стигаше времето! Как съм могла да правя нещо без да знам защо? А аз знаех защо? Затова и го правех! За какво са ми пари? За да си купя кожух. За какво ми е кожух? За да изляза да се разхождам с него. Защо да се разхождам с него? За да ме гледат? Защо да ме гледат? За да им харесва, за да ми се възхищават, за да мислят за мен – колко съм красива, умна и как съм изкарала пари. А за какво ми е да мислят за мен? Ами, за да… за да… за да… еби си майката… ЗАЩО ми е да мислят за мен? А кои са те? Кой конкретно? Кой??? Съседката ми, що ли? А мен какво ме засяга какво мисли тя за мен? Моят приятел? Какво ме интересува дали ще ме види с кожуха или не, ако му става независимо от всичко, а друго от него не ми и трябва… а ако от някого наистина ми трябва, ако някой наистина ми е не просто нужен, а и важен, нужен като приятел, като същество, като близко същество… и какво – какво ще го интересува това близко същество моят кожух?! Какво е тогава това “същество” – тогава това ще е празно място, а не същество… та заради какво, заради кого??? Но затова не мислиш, такива мисли биват отрязвани като с нож, ето къде се крие заразата… ходиш, работиш, харчиш, купуваш, търсиш, намираш, радваш се, огорчаваш се и винаги уж всичко е ясно – за какво ти е всичко това, ще се запиташ – а ето го отговора – всичко е ясно, а ако задълбаеш малко – и тук всичко е ясно, а още по-надълбоко ако бръкнеш… бах! Не е ясно! А защо толкова дълбоко, не бива така, трябва като всички, а при другите всичко е просто, трябва просто да се поставиш бариера в главата и никога да не поглеждаш зад нея. Така живеем. Така живея АЗ. А как сега да поставя тази бариера, ако вече са ме хванали за муцуната, повдигнали са я, изкарали са ме навън, подбутнали са ме, за да ми се отворят по-широко очите… къде да се дяна сега, аз сега съм като жилавото агнешко на вилицата – ни насам, ни натам и да се върна обратно не мога и напред да вървя не мога и да остана на място не мога и какво да правя? Точно сега какво да правя? Да сваля краката си от леглото? А защо… Ми защо? Преди не би ми дошло наум да се питам такива неща, винаги имах цел, винаги имах сто малки цели и десет големи и те бяха толкова много и всички така привлекателно оцветени и нагиздени, подредени в определен ред, съгласувани, синхронизирани, опаковани… нима аз някога сериозно съм мислила за това – ЗАЩО ми е нужно всичко това, което правя? Нали за да мисля така, трябва за всичко сама да отговарям, а кога съм отговаряла сама за всичко? Аз отговарях само за методите, за средствата за постигане на целите, а кога съм отговаряла за самите цели? За самата същност кога съм отговаряла? Когато седнах помислих и си казах, че засега ще живея така, ще се стремя към еди какво си, а после ще видим”? А кога аз изобщо съм сядала и поне съм се опитвала да помисля за това? Ами, никога? Да, никога. Никога дори не съм се опитвала да определя за себе си не някакви междинни, нямащи особено значение цели, а главната, стратегическата цел… та нали е прието да се смята, че въпроса за смисъла на живота няма смисъл, разбира се, че така е удобно – няма смисъл да се мисли за това, дребосъче, по-добре иди измий чиниите, а уроците научили си?… и какво да мисля за това, скоро ще вечеряме, а аз все още не съм направила нещо си… чудовищно нещо… цял живот да се суетиш и да не смогваш, да преритваш и да се опитваш да постигнеш нещо в най-добрия му вид, а ЗА КАКВО Е ВСИЧКО ТОВА? Ето този най-важен въпрос никога не се поставя, той дори не се намира в списъка с въпроси! Но стига толкова приказки! Да… всичко е толкова ужасно, всички живеят така, така съм живяла и аз и сега силата на навика се опитва да ме върне в предишното русло, а мен предишната вече ме няма, а новата аз не мога по никакъв начин да влезна там, значи трябва да започна живота си отново, при това не просто отново, а съвсем по друг начин. Аз НАЙ-НАПРЕД трябва да определя защо ми е всичко това, къде искам да отида, какво искам, а чак след това да търся и междинни цели като безжалостно отсичам всичко излишно, цялата тези безкрайни лъжи ще трябва да бъдат изхвърлени от главата ми… изхвърлени заедно с кожата… а може и с заедно с част от плътта… а имам ли избор? Ето сега седя на леглото и дори не мога да пусна единия си крак на пода, защото не знам защо. Та имам ли избор? Нямам избор, на ме ще ми се НАЛОЖИ да си задам въпроса за смисъла на всичко, нямам избор, освен да затъпея и да се върна назад. Да затъпея… интересно… много интересно… да затъпея значи… А какво “да затъпееш”? Интересно, а това “да затъпея и да се върна” както се оказва е било моята застраховка, моята резервна писта за излитане. Ако евентуално нещо стане – ми по дяволите всичко, отново ще затъпея и ще се отдам на обикновените тъпи радости на живота… а откъде въобще се взе това “да затъпея”? Откъде ми е известно, че може да се “затъпява”? Какво значи това? Какво е това “да затъпея”, какво е това “да деградирам”? Едно от нещата, които ме движеше беше страхът да не “деградирам”, а какво е това? Все едно да бягам от “боговете”. Никога не съм виждала някой да деградира, аз самата нямам такъв опит, който да нарека “деградация”… това е когато си умен, а после ставаш по-глупав… не познавам такъв, не съм виждала… виждала съм различни идиоти, за тях казват, че е “о, деградирал”, но откъде е известно, че той именно е деградирал? Кой го е изучавал преди това, сравнявал с това, което е сега и главното – с каква линийка мерят, а? Кои са съдиите? С какво мерят? Ето алкохоликът – пропил си е мозъкът, преди е можел да решава уравнения, сега можа само да събира бутилки, преди е можел да пробяга десет километра, сега сто метра едвам се влачи. Деградация. А какво значение има умението да се решават уравнения и да се бягат десет километра? Някакъв си тибетски монах-старец не може и сто метра да мине и не познава нито една цифра и какво от това? Това не е важно, главното е, че очите му са живи, приятно е да гледаш лицето му и не изпитваш към него дори и сянка на гнусливост, каквато възниква към нашите старци. А на този алкохолик какво – да не би отначало очите му да са били живи, а после да се станали мъртви? Съмнявам се… откъде въобще могат да се вземат живи очи у този, който не е живял, който никога не се е замислял за това защо живее, който е тръгнал по този коловоз, завършил е университет, работи, носи лъскави обувки, дипломатическо куфарче… а после жена му ще му изневери, той ще се пропие, повече няма да има обувки, вместо дипломатическо куфарче – мрежа, а същността не се е променила – както си е бил от тъп по тъп така си е и останал и изобщо не е деградирал… А на мен сега въобще ми е безразлично с какво има окачено по един човек – информация, дрехи, обувки… важно ми е друго – дали очите му са живи или не, блъска ли там океан или е застинала метална кутийка от бира. И ако някой вместо очи има метал, то накъде повече да деградира – няма накъде повече, той вече е труп, или още е труп, а на когото очите са живи като на “онзи”, та той какво – може да деградира и да стане метална кутия?? Ами не знам… във всеки случай, аз нищо не знам за това, затова своите импотентсти резервни писти за излитане “ще затъпея и ще се върна” може да изхвърля на боклука. А какво ще стане? Какво ще стане ако аз така и продължа да лежа в леглото, ще лежа, лежа, лежа… да не мисля за нищо, нищо да не правя, защото от всяка мисъл, от всяко желание веднага тръгват кръгове болка, въпросът “а за какво” пари и не ми дава да правя нищо и какво ще стане? А откъде да знам?! Ще лежа и ще се мъча тук докато не разбера по такъв начин какво ще стане. Тъкмо ще видим какво ще стане!
От тази мисъл неочаквано ми стана по-леко, болката от безсмислеността ме отпусна, колко е часът, интересно… за какво ми е да го знам?… Какво ще промени това? … Дали е осем, или десет или обяд – и какво… нищо, поредният автоматизъм… мен ме няма, има един голям механизъм, който живее вместо мен, а къде съм аз… трябва да намеря себе си, да намеря себе си… мислите ми отново започнаха да се объркват, да обикалят в кръг и скоро аз отново заспах.
…Метрото, плътна тълпа хора… Гледам лицата им и виждам, че те изглеждат като удавници – подути, сини, истински трупове и при това мърдат. Стана ми много неприятно да се намирам сред тях, в тялото ми се появи силно желание, но какво да правя – не знам. Паренето се усилва, започва да ми се повръща от трупната миризма, просто вътрешностите ми ще излязат и аз ги гледам в очите… а какви очи са това… вмирисани медузи, а не очи и стои тази тълпа удавници, поклаща се, изсипва се върху мен… и тук аз си спомних и започнах да викам Сарт и с всеки вопъл ми ставаше по-леко, малко по-просторно и тук аз разбрах, че не е достатъчно просто да крещя, на него му е трудно да ме намери тук, сред тези вонящи трупове, трябва по някакъв начин да се откроя сред тях, да стана забележима за Сарт, но как? И тук ме осени мисъл – трябва да изпитам тиха радост? Тогава той със сигурност ще ме намери, няма да сбърка. Аз продължавах да викам и в момента на вика се съсредоточавах върху желанието си да изпитам тиха радост. Скоро почувствах, че тялото ми се изпълва с приятна нега и лекота, труповете изведнъж изчезнаха, но след няколко секунди аз отново се оказах сред тях и отново виках Сарт. Но този път някак окончателно минаха неприятните усещания и в този миг аз разбрах, че спя! Това беше много странно, много неустойчиво, яснотата като че беше готова за се захлопне всеки момент и трябваше нещо да предприема, за да не се случи това. Но какво? За всеки случай тихо си повтарях: “Сарт, помогни ми да запазя осъзнаването, Сарт, помагай ми…”. Абсолютно необикновена степен на яснота! Оказва се осъзнаването на себе си в съня може да бъде различно, много различно! Това е като в обикновения живот – та нали и пропилият се алкохолик може да каже, че той също живее, мисли и ходи – външно почти както мен самата, той “бодърствува”, но каква огромна разлика има между различните бодърствания! Оказва се и с осъзнаването на себе в съня е същото. Кристална яснота струеше през мен във вид на прохладен поток, аз спя… това е все още сън… колко е хубаво, че не ме завърта водовъртежът на механичната дейност, че може просто да поседя и да се прочувствам това състояние… да поседя? А къде съм аз? Не съм забелязала, че наоколо отдавна вече няма метро и трупни хора, но тогава какво има наоколо? Трябва да направя някакво усилие, за да видя, уж имам зрение, но как да гледам с него – не ми е ясно… а какво ако… това е? Искам да повикам “онзи човек”…а… ама че работа, как да го повикам, след като той няма име?! “Искам да те повикам, не знам името ти, не знам как да те повикам, но искам именно ТИ да дойдеш при мен!” Вложих своя зов в думата “ти” поради липса на по-добър вариант, като си спомнях очите му, маниерите му, речта му. Струящите се структури започнаха да придобиват черти и изведнъж аз се оказах в стоящо се здание, там имаше бетонен под и стени, беше тихо, нямаше хора. Аз лежа на пода и при това отново ясно разбирам, че това става насън. Започнах да се вдигам от пода, което беше доста трудно, някак неудобно. Видях своята сянка на стената и възникна мисъл – интересно каква ми е сянката в съня, възникна желание да поекспериментирам, да изучавам този свят. Сянката беше точно както и в живота, аз бях гола и видях сянката на своята фигура. Пред мен имаше стена, аз реших да я опитам на допир, исках да видя дали ръката ми ще мине през нея, но стената се оказа същата както и в обикновения живот – твърда и студена. Щом само направих няколко крачки, зафиксирах прилив на чувства на противната сивота и щом само поисках да разбера каква е тази сивота веднага възникна яснота, че това не е нещо друго, а загриженост за мнението на хората. Дали да я отстраня? И веднага се появи друга мисъл – “не ми се иска”… Възникна желание поне с нещо да се заема, нали това е сън! Тук мога да правя всичко и аз реших да правя секс с някого, при това прекрасно разбирах, че искам по този начин с помощта на сексуалните впечатления да избягам от сивотата и в това желание нямаше радост. Въодушевих се от мисълта за това, че тук аз мога сама да създам такова момче, каквото поискам. Поради някаква причина ми беше трудно да вървя и аз си помислих, че моята представа за възможностите на тялото може само да попречи и трябва да я отхвърля. Веднага след тази мисъл се появи лекота, аз побягнах радостно по дългата зала и видях момчето до прозореца. Той не беше много симпатичен, но въпреки това възникна желание до пофлиртувам и аз продължих нататък като очаквах, че той ще тръгне след мен и веднага чух стъпките му след себе си. Това желание за флирт в сиво състояние е много противно, обикновено то води до това, че аз правя това, което иска момчето, а не това, което искам аз и възниква силно отравяне. Даже от това, че аз съм минала в очакване, че той ще ме догони, възниква някаква гнилост и на това място аз спрях като закована – ясно видях, че коридорът тръгва рязко надолу и с всяка стъпка въздухът става все по-гъст и застоял, ставаше тъмно, сънят ставаше все по-размазан и тъп. С усилие на волята аз прогоних прииждащата тъпота и отново започнах да викам, призовавайки “онзи човек” и ми се струваше, че вече всичко е загубено, че със своята импотентска позиция на неотстраняване на сивотата и на бягство във вял флирт вече съм развалила всичко, но аз не се предавах, събрах цялото си отчаяние и реших, че ще го викам докрай, докато не дойде, или докато съзнанието не ме напусне окончателно… Странен град… лято е, много е горещо, тясна улица, тълпи хора от азиатски тип с избледнели дрехи в ярки цветове, доста бедни. Горещият въздух поради липсата на вятър разтопява реалността на съня. Нито веднъж не съм попадала в такава жега даже тук, в Индия, само съм чувала за нея и сега разбрах, че в този град жегата е именно такава. Възприятията ми се промениха – възниква поразително освобождаване от загриженостите. Аз съм пътешественик, който се е оказал на непознато място и отворен за всичко, което може да му се случи. Във всеки миг се усеща пълнотата на живота, независимо от това, че нищо не се случва. Все нови и нови нюанси. И в същото време те са толкова познати! Нима може да се живее в такова състояние винаги? Да, да, да! Някога се намирах непрекъснато в него. И не само в детството си, както е обикновено, аз като че съм била възрастна и съм живяла в него. То беше спомен за друг живот. Винаги го е имало, винаги, как съм могла да забравя за него? Как към могла да живея онзи живот, който живеех, когато съвсем близо е било ТОВА?
Приближих се до една сергия, на която продаваха нещо и попитах продавача: “Той къде е?” Хората наоколо ме забелязаха, заклатиха глави, в очите им се появи уважение и аз разбрах, че те ме уважават за това, че аз мога да викам именно “НЕГО”, а те, например, не могат да го повикат… аз ясно чувствах неговото присъствие… не мога да разбера как, но абсолютно точно знаех, че той беше тук! “Той къде е?” – отново попитах аз и продавачите ми казаха, че той е бил тук преди два дена, сега го няма, но те не са уверени в това, че той непременно ще се срещне с мен, непременно ще стане, това е сигурно… техните кимащи образи постепенно отплуваха, топяха се, всичко се смеси, топъл вихър ме повдигна нагоре, около мен небето беше пронизително синьо, пронизано от златисти нишки, вятърът ме носеше напред, стана ме необикновено смешно и радостно и аз се смеех и не можех да се спра и ми се струваше, че с този смях в мен прониква нещо искрено, светещо, то ме изпълва и изгонва от мен всичко мътно… аз така се и събудих – с усмивка на лицето и ето сега отново ще настъпи тъпото ежедневие и аз трябва да встъпя в борба с него, за да успея окончателно да се върна към самата себе си – искряща, слънчева и прозрачна.
Повторното пробуждане ме завари в неочаквано енергично състояние. Аз разбирах, че сега в моите планове няма никаква яснота, но това не ме правеше инертна, аз спокойно се обличах и разбирах, че сега ще отида да закуся в кафенето, след това най-накрая ще си отворя пощата и ще отговоря на писмата и тези дребни планове не изместваха главния проблем настрани, не го изтикваха както преди в задните дворове на съзнанието. Защо ми беше така кофти първия път когато се събудих и защо сега състоянието ми е такова бодро и конструктивно? Но аз знам как да получа отговор на този въпрос! В Ришикеш се научих на някои неща…
В кафенето, след като си поръчах сладък ласи и омлет със зеленчуци, се отпуснах на стола и се съсредоточих. И така – първото събуждане. Аз разбирах, че не разбирам какво да правя. Второто пробуждане – същата работа. Отново първото – не знаех защо да се обличам, защо да закусвам, за какво ми е всичко това. Второто – същата работа. Къде е разликата? Защо състоянията са толкова различни? “Искам да разбера, искам да разбера” – твърдях аз наум. Скоро забелязах, че постоянното повтаряне на въпроса във вид на висока мисъл (удачен термин! Висока в смисъл на силна) по-скоро пречи да се съсредоточа върху желанието да разбера, тъй като започваш да мислиш, че само по себе си изговарянето на въпроса представлява желанието да разбереш, възниква заместване на по-сложното с по-просто, а всъщност това съвсем не е едно и също. Аз престанах да си повтарям наум въпроса, постарах се да напипам именно самото състояние на въпроса, да изпитам именно желанието да разбера, а не просто да превъртам мисълта за желанието. Желанието, а не мисълта. Своеобразна психическа еквилибристика… Учат ни да караме колело, да решаваме уравнения, но не ни учат на елементарно овладяване на своите възприятия, а това е толкова просто – не да мислиш за някое желанието, а да изпитваш това желание! Много е просто, ако имаш навик, а сеща аз се чувствах като дете, което тепърва се учи да ходи.
Разсъжденията за липсата на навик да се съсредоточавам върху желанието ме отклониха настрани. Отново се връщам към темата – превъртам първото пробуждане, превъртам второто – в какво се състои разликата? Искам да разбера… минаха двадесет секунди… кой би могъл да каже, че това е толкова сложно – да се задържиш на едно и също нещо само за двадесет-тридесет секунди… Още веднъж. Мислите и спомените – те са кукичката, превъртането и припомнянето на миналата ситуация е хвърлянето на въдицата, желанието да разбереш е стръвта. Чакам рибата – чакам разбирането. Още веднъж – първото, второто…, защо? Първото… не бързай… първото… сега второто… Готово!
Подскочих на стола като ужилена, ударих си коленете в масата и за малко не й обърнах, от нея нещо падна на земята, слънцезащитният чадър се разклати, нищо ли не се счупи? Не, всичко е наред. Съвсем като риболов. Назад, назад! Трескаво стиснах края на масата, притиснах се към стола, стиснах зъби. Няма да позволя на мислите и загриженостите ми да ме отклонят в друга посока. Точно сега аз абсолютно ясно знам – в какво се състои тази разлика, независимо от това, че няма нито една висока мисъл, изразяваща това знание. Нито мисъл, нито образ. Ако сега поискам да разкажа на някого за своето разбиране, няма да мога. Даже се появи леко опасение – ами ако то така и си остане неизразено и ми се изплъзне? Направих леко усилие, като че бутнах камъче от планината и мислите веднага възникнаха, като изразиха това разбиране. Значи не мислите водят до разбиране, а обратното – отначало се ражда разбирането, което автоматично се облича в мисли и това става така бързо, че ти се струва, че става точно обратното. Ето на тази грешка се базира глупавия и безпомощен навик да се “мисли” като се превъртат мислите! Чрез превъртане на мисли може да се разсъждава, да се правят изводи, предположения, но не може да си мисли! Невъзможно е да родиш ново разбиране чрез превъртане на мисли. Разбирането е съвършено особено възприятие, което се отличава от разсъждението като… не знам като какво, това не е важно. Важното е, че са направени две открития. Разбирането се ражда вследствие на желанието да разбереш, при това желанието трябва да бъде силно, ярко и концентрирано, а за да бъде то такова, това действително трябва да е нещо важно за мен, истински важно, изстрадано. Затова и е невъзможно да накараш някого да разбере нещо насила – така можеш само да накараш някого да приеме готов извод. Ето защо системата за принудително възпитание на децата не прави от тях умни хора, а прави само механизми, научени да правят записки, да компилират и това е безкрайно далеч от истинското творчество, каквото се явява истинското мислене!
Сега искам да се върна към първото, за го фиксирам и да го запиша. “Да видим какво ще стане” – ето я ключовата фраза, която аз изговорих преди да заспя отново. Ключът към отговора е именно в това, което изпитах като изговарях тази фраза. Едно да се мъчиш, да страдаш, да не знаеш какво да правиш и т.н. И съвсем друго е да ИЗУЧАВАШ същите тези свои мъчения, страдания, съмнения и незнания. В първия случай аз съм просто страдащо същество и няма никакъв изход – може само да се измъчиш, да се настрадаш, да паднеш и да изпаднеш в несвяст, да се свършиш и да се надяваш, че ще сработи някакъв предохранителен клапан и отново ще си върнеш приемливото състояние. Във втория случай се появява някой, който изначално стои от другата страна на страданията, появява се изследователя страдащото същество и тази позиция на изучаващ незабавно води до неочакван резултат – веднага започват промени, започват наблюдения, открития, аз мога да ги анализирам, да ги съпоставям, да ги вземам предвид, изчезва тоталната безнадеждност, зациклеността върху себе си, животът започва да се отваря направо в мен, аз ставам способна да си поставям въпроси, а оттук следва, че мога да изпитвам желание да разбера и това желание улавя вниманието, а разбирането води до промени… всичко е съвсем различно, ако жертвата се превърне в ловец, който следи самия себе си.