Още е светло, а аз все още съм тук! С тази мисъл изплувах от тежките води на съня, измъквайки се най-накрая от безпросветната дълбочина и поемайки към слънцето. Ръцете и краката ми се движат, аз отново владея себе си и ситуацията. Утринната светлина направи на пух и прах всичките ми страхове. Как съм могла да се страхувам? Ами ако заради моите страхове това никога повече не се повтори? Трябва обезателно да разкажа всичко на Сарт и Кам, искам да знам какво беше това и има ли някаква стратегия на действията при такъв опит… По дяволите, ама че съм глупачка, почти се молих през нощта всичко да свърши по-бързо. Винаги става така – готова съм да направя всичко, за да стана друго същество, “да отхвърля оковите на всичко човешко”, а щом работата опре до реален опит си плюя на петите. Защо става така?
Какво е това страх? Негативна емоция ли е или не?
Как да преодолея този страх?
Какви експерименти бих могла да направя в онзи опит, който имах през нощта?
Колко много въпроси!
На бърза ръка съставих списък с въпроси, които искам да задам на Сарт, бързо се облякох, пратих по дяволите измиването на лицето и зъбите и изскочих от стаята, като почти отнесох тромавия портиер, който се мотаеше без работа в коридора.
Нещо странно… странно усещане от това как се възприема обстановката около мен… Спрях се и се ослушах – нещо, което лежи съвсем на повърхността… да, разбира се, ето какво е! Никога преди не било така. Преди когато се събуждах и утрото започваше го нямаше това учудване от това, че аз виждам всичко именно така както го виждам… Колко време мина откакто си легнах да спя? Нима само една нощ? Струва ми се, че съм преживяла на съм цяла седмица, нима този нов опит има такъв ефект?
Този пък компанията беше разделена на две групи. В едната видях Кам, а другата беше на около тридесет метра и не ми се удаде ясно да разбера кой е там, само оживено жестикулиращото русо момиче не можех да не го позная. Трябва да я попитам как се казва.
И Сарт също е там!
Нетърпението от предстоящата среща с този човек във виолетово-лилавия кръг достигна своя апогей, даже пот изби по челото ми. Засега не го виждам… Ето го, седи до Кам… Може би това не е той? Самата аз не знам какво искам сега – дали това да е той или да не бъде той… Застинах на място в странно вцепенение. Уж не ме е страх, но не мога да направя нито крачка – направо като в съня ми… Събирайки всичките си сили в един порив, аз разкъсах пелената на прострацията и тръгнах направо към този човек, седнах срещу него и се вкопчих с поглед в лицето му.
Треперенето от нетърпението и вълнението премина в нещо друго – това беше той. Именно това лице видях в кръга, именно тези очи ме уловиха както змия улавя заек.
Сдържайки нервния спазъм от напрежението от това, че се сдържах и с никого не поздравих, аз зададох най-глупавия въпрос, който въобще бих могла да задам на този човек.
– Как се казваш?
Първите няколко секунди нищо не се случи – той продължи да си седи както си седеше – като си гледаше в краката.
– Как се казваш? Аз съм Мая – все пак аз съм безнадежден случай, няма да постигна никаква магия и никакво просветление… И защо никога не мога да се спра навреме? И ме носи и ме носи течението…
Погледът му се вдигна и се опря в мен… По дяволите… имам чувството, че той ме е изтърбушил цялата, претеглил е всичко и го е подредил на рафтове… Такова смесено усещане… Но не, не той ме е изтърбушил, а аз сама се разкрих на неговия поглед, независимо от своите желания, даже не разбрах как стана това. Любопитство, напрегнатост, недоволство, нарастваща екзалтация и не ми е ясно къде свършва едното и къде другото.
– Аз не искам да имам такова бреме като името, затова нямам име.
Пукот на съчки, горящи огъня – какъв глас има… Смътни спомени… В него я няма тази дълбочина на обертоновете, която така ме очарова в гласа на Сарт… Омагьосващите звуци на природата, това не е човешки глас.
– Защо името да е бреме?
– Колко секунди загуби, за да опиташ самостоятелно да отговориш на своя въпрос?
– Аз…
– Какви предположения направи? Какво показа първичния анализ на тези предположения? Не минаха и десет секунди след моя отговор когато ти зададе въпроса си, а това означава само едно – или ти имаш феноменален интелект или си мързелива глупачка. Не ми приличаш на притежател на феноменален интелект, а на мързелива глупачка – даже доста.
– Аз… Аз???
– Мързелива – защото зададе въпрос без да си се потрудила самостоятелно да го обмислиш, значи нямаш навик да мислиш, не обичаш това занимание, мързи те. А глупачка, защото тъй като не обичаш да мислиш, то съответно и не умееш да го правиш. Във всички случаи такава ти не си ми интересна и даже като ти казвам това, че не ми си интересна, аз ти правя огромна услуга.
На мен просто ми увисна челюстта. Аз разчитах на по-конструктивно общуване, а това, така веднага, без да се напъне да опознае човека, само от един поглед да постави диагноза “ленива глупачка”… даже не знам… Какво го обиди толкова? Нима това, че аз не приех на вяра неговото твърдение, че няма време?
– Досега никой не ме е наричал мързелива глупачка… точно обратното – често са ми казвали, че съм прекалено активна и твърде умна…
– Кой?
– Какво кой?
– Кой конкретно те нарича активна и умна? Впрочем, можеш да не ми отговаряш, аз и така ще ти кажа – така те наричат същите дебили като теб.
Дебили като мен??? Ама че разговор се получава… Така скоро ще започнем да си удряме токати…
– Не бих казала, че са дебили…
– Разбира се, защото ти си същата като тях.
Като преглътнах едновременно преглътнах и нарастващата лавина неприятни думи в отговор, постарах се да се овладея и да продължа.
– … не бих казала, че са дебили. Разбирам, че умните и чувствени хора са твърде малко, че има много ограничени хора, но все пак и между тях се срещат…
– Тогава ти какво правиш тук? – той отново ме прекъсна – Отивай си при своите умни приятели.
– Много си категоричен. Харесва ми да общувам с различни хора, да наблюдавам, да изследвам и именно затова съм тук, защото се запознах сред онези хора със Сарт и с Кам и аз общувам с тях и искам да общувам с теб…
Той махна с ръка и ме прекъсна:
– С мен няма да общуваш, защото такава ти не си ми интересна.
– Интересно, как можа да направиш този извод само по един единствен мой въпрос?
Той мълчеше и изглеждаше така, сякаш мен ме няма.
– Добре, съгласна съм с това, че съм допуснала грешка като ти зададох въпрос без да помисля, но защо сега за една единствена грешка ми лепваш етикета “дебил”?
Мълчание. Изглежда, че съм изчезнала от вниманието му завинаги.
– Добре, значи аз нищо не мога вече да променя. Значи аз съм тук, за да общувам с Кам. – Аз се отдръпнах от него и седнах до Кам. В главата ми е хаос, не знам какво да правя по-нататък.
– Ти какво? Общуваш с тази ленива глупачка??? – Той се обърна към Кам с недоумение, изписано на лицето му.
Той иска да настрои и Кам срещу мен!
Кам издаде някакъв звук и отрицателно поклати глава.
– Ето – доволно се озъби този… (как да го наричам, по дяволите… “този”?) – Кам не е идиот.
Погледнах Кам и ми се строи, че той или се срамува, или не може да се реши да се противопостави на натиска на “този”. Аз го погледнах в очите, но погледът на Кам равнодушно минаваше през мен. Това вече хич не го бях очаквала…
– Кам!!! Как можеш??? Та ти сам вчера ми предложи да се срещнем днес сутринта и да продължим нашия разговор за стихиите! А сега се правиш, че нищо не е било, все едно, че аз сама съм дошла и ви преча… защо така, Кам???
Все същите безчувствени лица… е, момчета, това не е за мен, така да се държите… разбирам, че вие сте мъдри, но къде е елементарната човечност, по-дяволите човечността, къде е елементарната честност??? Аз станах.
– Не ви разбирам, нито теб – кимнах на “този” – нито теб, Кам. Не разбирам защо така внезапно се отстрани. Считам, че ти, Кам, си неискрен и нечестен, защото се правиш на ни лук ял, ни лук мирисал, ти просто се отдръпна от мен само защото аз не се харесах на този човек. Ти… ти ме предаде, Кам. Аз очаквах от теб помощ, защото от кой друг още да я чакам? А ти ме предаде! Ти говореше за освобождаване от негативните емоции, а нима сега сам не изпитваш отчуждение към мен? Нима твоят приятел не ми изразява в открит текст своята неприязън, възникнала от нищото? Как така? В какво се състои тогава вашата прословута практика? Много ми харесваш, Кам, но аз не мога като теб да бъда такава изврътлива, искам да казвам истината, макар и да ме боли сега да казвам това, защото разбирам, че сега ти окончателно ще се отвърнеш от мен, но аз нямам избор, аз не искам да лъжа. Значи не ми е било писано.
Да, за съдбата – това вече сигурно е излишно, но трябва по някакъв начин да го накарам да се стресне, не мога просто така да си тръгна! Струва ми се, че сега ще заридая от безсилие и безизходност…
До последно очаквах поне някаква реакция… но нямаше никаква. Обърнах се и си тръгнах, като се опитвах да изглеждам уверено и твърдо, макар че сълзи замъгляваха очите ми, а буцата в гърлото ставаше все по-болезнена. Никога досега не ме бяха предавали така… тъпа болка пулсираше в гърдите ми и с всяка моя стъпка отекваше като ехо. Защо да живея, ако най-близките ми хора не ме разбират и не отвръщат? Смисълът на живота ми се топеше като сняг в ръката – бавно, но неотвратимо и колкото по-далеч отивах, толкова по-силно ме болеше. Може би трябва да се върна? Къде???
Като излязох на улицата, замрях. Аз НЯМА КЪДЕ да отида… Някога имала съм толкова убийствено ясно разбиране за окончателно задънена улица? Всяка мисъл предизвикваше такъв взрив на отчаяние, че още малко и ще се разридая направо тук. Да отида в хотела си? Не… това е невъзможно… твърде страшно е да остана сама, съвсем сама, затворена в задушната стая на противния хотел. Да бродя из улиците? Тълпите индуси за пръв път ми се сториха родни и близки. Нежно се усмихнах на един просяк. Неговото натрапване даже облекчи болката ми. Дадох му десет рупии…
Аз мислех, че те ме обичат, вярвах в това. Защо не ми казаха чистата истина – че само искат да се махна? Нямам никаква опора под краката си, всичко, което виждам са безразличните очи на Кам, жестокостта на този, мачкащ всичко и всички. Създали са се някакви гениални машини благодарение на тази дяволска практика – сега те могат така идеално да управляват хората. А аз вярвах в това, че те са просветени… Аз не искам да стана такава, не искам да стигна до това, страхувам се, по-добре да умра. Страхувам се от тях, страхувам се и не искам да общувам с тях. Разбирам, че вече пътя ми с тях накъдето и да е е затворен, тъй като не съм им нужна, пък и те такива не са ми нужни повече, така че във всички случаи аз отпадам.
Сарт! Как можах да забравя за него… Той със сигурност няма да ме зареже! Сега ще му разкажа всичко, ще му докажа, че нищо такова не съм направила. Защо реших, че и той е заедно с тях? Той не е такъв, знам го със сигурност. Почти бегом се връщам на полянката. Как така… при първия удобен случай аз се отвърнах от Сарт, нищо не го попитах, не отидох при него, та аз фактически го предадох…
– Здравей, Сарт. :) Толкова се радвам да те видя… Здравей, Сарт!
Изпълваше ме нежност, примесена със сълзи, седнах близо до него и… почти физически се сблъсках с абсолютно студения му поглед – чужд, официален.
– Това не може да бъде! Сарт… Сарт!
– Момиче, пречите ни, ако обичате прекратете да викате тук и ни оставете, моля.
Ау!!! Да… Ей на това се казва ритник… Станах и като попарена се помъкнах нанякъде, като успях да забележа, че пухкавата блондинка е напълно доволна от това, че така ме пратиха по дяволите… Какво предателство… Какво да правя? Как да живея оттук нататък?
Нямам сили даже да изобразя уверена походка… Като направих няколко стъпки с подгъващи се колене, се проснах на тревата и заплаках… Това е като удар със засилка… защо??? Защо ме нараняват така??? “Как така”, “как така” – като развалена плоча се върти из главата ми. “Как така”… все едно съм паднала в яма – ледена и тъмна… даже не съм предполагала, че толкова съм се привързала към тези хора и даже не толкова към тях, колкото към мечтата за тях, за това, че някъде има просветлени същества, които не могат да не видят моя стремеж към истината, които не могат да ме пратят по дяволите само защото не съм направила нещо както трябва… Не по този начин, не по този начин е било при Кастанеда и Дон Хуан!
Може път това да не са никакви практикуващи практиката на прекия път? Може би трябва да потърся Лобсанг? Но Дани ми беше казал, че е изпитал ненавист, излъчваща се от него… ами ако Дани просто се е поддал на някакви обяснения и е приел желаното за действително? Нима в това няма ВЪОБЩЕ нищо? Поредната лъжа, поредната примамка, че и по-лошо – търговско предприятие, та нали Сарт пътува не как да е, а в първокласен вагон – откъде има пари за това? Нещо не съм виждала богати монаси, богати търсачи на истината. Нима това е просто една голяма лъжа? … Да… И накъде да поема сега? До сега дори не си бях задавала въпроса какво да правя по-нататък, всичко беше ясно – да търся нишките, които водят към практиката на прекия път, да започна да работя по отстраняването на негативните емоции… а какво да правя сега? Просто седях, тъпо гледах в земята и въобще спрях да мисля за каквото и да било, та за какво бих могла да мисля в такава ситуация… Сетих се за Москва, изплува вече почти забравения мирис на дома ми, Макс… разбира се, той е ограничен човек, но поне не ме зарязал, а аз го зарязах, между другото… но не, какво Макс… няма връщане към онзи живот… сега там настъпва зима, скоро всичко ще се покрие с пухкав сняг… колко страхотно би било сега да потичам по снега… омръзна ми Индия, изобщо не разбирам какво да правя тук, в тази жега и мръсотия… дойдох за впечатления, като си мислех, че тук на всяка крачка има йоги, монаси и искрено търсещи истината хора, а те пък за какво идват тук, всички тези практикуващи? Може би тъкмо, за да обменят опит в комерсиалиацията и да си изкарат и те своя комат хляб сред такива глупачки като мен?…
Станах, протегнах се. Първият шок премина, главата ми леко се проясни. Не, не ми трябват тези сладникави спомени за семейно щастие. Да допуснем, тук не ми е провървяло, но това нищо не променя в останалото. И как се получава само – когато ми е кофти, веднага изплува сладкият аромат на домашното “щастие” по пеньоар и пантофи, с кристал във витрината, с роднините, които да те утешат и да ти помогнат и които разбира се никога няма да те отхвърлят… а когато се чувствам силна, активна, търсеща, радостно предусещаща, то на мен просто ми се повръща от тази мъртвило. О! Стоп.
От нахлулата възбуда аз чак седнах на тревата. Бърз поглед – те са още там? Там са. Добре. Сега главното е да не се изплъзна настрани, да не загубя нишката, има отчетливо усещане за важността на момента. За това е по-добре да взема тетрадка и кротко да записвам основните моменти… Така… Значи първо – това е съвършено определен факт, че колкото ми е по-зле, колкото повече съм затънала в отчаяние, в самота, в самосъжаление… вероятно в много негативни емоции, толкова повече ме тегли към къщи, към роднините, към онзи живот, който ми се струва по-лош и от смъртта в моментите, когато изпитвам творчески подем, радост от усещането, че съм жива. Второ: не по-малко определен факт се състои в това, че аз сега съм в абсолютна дупка. Точно сега вече не, но през допреди малко бях. Така… Щом съм била в такава дупка, че ме е теглило към живота, който сама считам за по-лош от смъртта, то могла ли съм да бъда обективна? Могла ли съм трезво да оценявам, да съдя и да възприемам? Разбира се – не. Значи, появява ми се шанс… А той би може да бъде единственият, последният… Колко е лесно да го загубя, аз вече почти го изпуснах! …Но аз бях радостна, настроена за интересни разговори когато дойдох при него и излиза, че съм могла да оценявам адекватно според своите възможности, а това е всичко, на което мога да се опра… значи нямам шанс? …Не, та нали аз не помня в кой именно момент моето състояние се промени и аз престанах да бъда адекватна, така че твърде е възможно и това е напълно осмислено предположение, че с мен това се е случило веднага след като “този” започна да ме напада… добре, няма какво да гадая – трябва още веднъж да проверя всичко. Значи, планът е следният – сега сядам, настройвам се на пълно доверие, на онази симпатия, която изпитвах към Сарт и Кам, връщам колелото назад, просто забравям своята обида, забравям как постъпиха с мен… стоп… аз сега изхождам от това, че не знам как са постъпили с мен и веднага разсъждавам така, сякаш все пак съм уверена в това, че те са постъпили с мен лошо… да, това е същото, за което ми казваше Кам по повод концепциите… Стоп! Ама че работа, как съм могла да не го забележа по-рано! Със сигурност съм била като луда… даже ако тези хора не са никакви практикуващи, то какво променя това в моя опит???!!! Какво променя това по отношение на това, че освобождаването от негативните емоции ми е необходимо като въздух? Нищо не променя. И нищо не ми пречи самостоятелно да започна своите изследвания в тази област, още повече, че вече имам ред интересни опити, а може би после все пак ще мога да намеря истински практикуващи, та нали самата идея за практиката на прекия път не е възникнала от въздуха… така, струва ми се, аз отново стигнах до това, че тези хора не са истински практикуващи… ама че работа… да… а концепциите са адски сложен фронт на работа… не само да поразсъждаваш и готово. И така, връщам се към плана – настройвам се на симпатия, която аз ИЗПИТВАМ, да изпитвам точно сега към Кам, към Сарт, към онова същество, което видях в “съня си”, след което отново отивам при него и започвам всичко отново и ще изхождам от това, което се роди в мен, защото всичко, което мога – е да формирам своя позиция, изхождайки от най-яркото, най-светлото състояние, което ми е достъпно сега.
Изпитвах истинска радост от това, че осъзнах пълната независимост на своето търсене от когото и да било. Колко хармонично се връзва това с онова мое откритие, че не е важно дали е имало нещо или не, а е важно само какво е променило това в мен, каква следа е оставило. Аз изпитвах радост от това, че видях колко са прилепчиви гледните точки, породени от негативните емоции, от това, че взех решение, за което със сигурност няма да съжалявам, защото това е най-искреното, което сега мога да направя. И от това, че аз разбрах всичко това, изпитах реална симпатия към тези хора, та нали каквито и да са те, без тях не би я имало тази ситуация, която доведе то това, че аз най-накрая напипах истинска опора. Станах и се приближих до Кам, който продължаваше да седи до “този”, приближих се, седнах точно срещу “този” и го погледнах право в очите.
– Как се казваш?
Това вероятно беше съвсем не на място (отивай на майната си, намерила се оценителка, на място, не на място…), но аз изпитвах бурен прилив на радост, искаше ми се да се смея и каквото и да ми се случи сега, вече със сигурност няма да се хвърля в блатото на самосъжалението… няма, няма.
– Не искам да имам такова бреме като името и затова нямам име.
Гласът му оказа донякъде сух, лишен от онази дълбочина на обертоновете, която така ме очароваше в гласа на Сарт. Той приличаше на пукота на съчки, горящи в огън – приятно, уютно, пленяващо, но това са звуците на природата, не са човешки. Та и в неговия глас имаше нещо от звуците на природата… но това не беше чуждо, не, съвсем не беше.
… Фантастика… денят на мармота… НИЩО не се е променило. Искаше ми се да потъркам ушите си, ръцете си, главата си, мозъка си… нищо не се е променило – нито в неговите думи, нито в интонацията, нито в погледа. Все едно, че НИЩО НЕ СЕ Е СЛУЧИЛО. Така… всичко това ще го обмисля после, а сега аз ще си задам сама въпрос, следвайки плана – как се отнасям сега към Кам, към “този”? Нищо не е имало! Нито обида, нито самосъжаление, нито разочарования – симпатия, предусещане, пълна откритост.
Името е бреме. Минута, две-три се опитвам да намеря нещо смислено, но е безполезно и в края на краищата се спирам на това, че съм чувала теория, че името определя в някаква степен характера на човека и вероятно затова той не иска да има име, за да не бъде зависим от неговото влияние… и все пак щом в паспорта му има име, то той все пак има име! Тук не съм отстъпила нито на йота, защото това беше истината – такава каквато аз я разбирах.
Изложих всичко това аз на глас.
В огъня добавиха съчки, при това с различна дебелина – разнообразието от обертонове се увеличи :)
– Тъй като практиката на прекия път предполага овладяването на изкуството на произволна замяна на нежеланите възприятия с желани, то би било странно да предположиш, че аз се опитвам да избегна по този начин някакво влияние на името върху “характера”, нали ако това влияние мен не би ме устройвало, аз бих го заменил или бих го отстранил напълно, а в случай че нямам възможност или желание да го направя – напълно бих се съсредоточил върху втората част: бих отстранил това, което искам да отстраня в “характера си”. Така че причината е друга. Когато човек се съгласява с това, че той си има име, по този начин се съгласява с изпълнението на онези функции, които са свързани с наличието на име, иначе защо да имаш има, ако не се каниш да го използваш? Кои са тези функции? Например, когато те наричат с име, ти приемайки името, съзнателно избираш да поддържаш връзка между думата “моето име” и резсейването на вниманието на този, който произнася тази дума, НЕЗАВИСИМО от това дали ти искаш това или не, интересен ли ти е на теб този човек или не, когато “се казваш”, то самият факт на осъществяване на този избор вече означава, че твоето внимание е отишло, то е откраднато от създадения от теб самия навик да реагираш на името си. По този начин, приемайки името си, аз самият със своите ръце формирам механизъм, с чиято помощ всеки човек във всеки един момент може да открадне моето внимание, да го разсее, а за мен това е нежелателно, аз не искам това – в това число и защото задачите, които решавам в своята практика се решават по-ефективно при максимално възможно съсредоточаване. А колкото до това какво пише в паспорта ми… какво като там пише нещо, има значение как аз използвам нещо, а не какво пише там. Когато минавам граничен контрол, то аз показвам паспорта си и реагирам на името, което е написано там. Със същия успех бил могъл да реагирам на пореден номер, който биха ми давали докато мина граничния контрол, но в останалия си живот аз бих останал равнодушен към този номер, както оставам равнодушен към това, което пише в паспорта ми.
– Но нали името в паспорта не е случаен номер, който всеки път може да е различен, а постоянна дума, така все пак се създава навик?
– Какво значи “се създава”? Говориш така, сякаш това е някакъв процес, който не зависи от теб. Този процес ЗАВИСИ от теб и ако при мен започне да се създава някакъв нежелан навик – то аз ще го отстраня, това е всичко.
– Сигурно това е доста сложно… трудно ми е да си представя, че аз…
– Няма какво да си представяш. Всички твои представи произтичат от твоя предишен опит, който е нищожен, тъй като не се явява опит в изработването на изкуство за произволно формиране на навици, а се явява опит в безволното подчиняване на външните влияния. Вземи и потренирай! Ти си в Индия, между другото! Тук има интересни възможности, които няма да намериш никъде другаде. Излез на улицата, където е по-многолюдно и се разхождай там. С честота примерно около пет пъти в секунда ще се опитват да откраднат вниманието ти с викове “Хелоу”, “Мис”, “Май френд”, “Гуд хотел”, “Чип прайс”, “Рикша?”. Освен това просяците ще те пипат и даже ще те хващат за ръцете, за краката, ще поглеждат в очите ти, ще препречват пътя ти. Всички тези безчислени индуси едновременно ще те нападнат, а ти тренирай да останеш съсредоточена върху своята задача – ти нали си имаш свой фронт на работа, своя актуална задача? И си я решавай, води си записки в дневника – това ще създаде допълнителен стимул на индусите да провяват любопитство, а за теб това ще стане твърдо основание да съдиш за успешността на своите усилия. Ако в дневника видиш само откъслечни думи и мастилени петна – значи твоето внимание е било откраднато и нищо не се е получило.
– Боя се, че бъде именно така. Отлично помня какъв постоянен фонов шок изпитвах докато се разхождах из Варанаси и Делхи… а ако и специално го правя!
– Когато експеримента започва с резултат “изобщо нищо не става”, прибягвай до помощта на цифрите.
– Тоест?
– Прилагай практиката на ограничаване на контрола. Засечи десет минути и направи опит. Всеки път, когато си се поддала на натиска и в отговор на поредното влияние на просто си насочила натам вниманието си, а освен това си и направила нещо – даже ако това е най-незабележимо кимване с глава – поставяй отметка. А после смятай колко отметки си поставила за тези десет минути. Ако работиш упорито, то независимо, че общото усещане както преди: “пълен провал”, ти ще забележиш, че цифрите неумолимо показват снижение на твоята механичност и нарастване на твоята способност да се въздържаш от действия, обусловени от похищението на вниманието ти. Нима ти не си запозната с основните практики на прекия път?
– На мен просто изобщо не ми е хрумвало, че може да се отстраняват не само негативните емоции, а и лошите навици! Това е чудесно! Цифри, десетминукти… Така ще мога да заменя всичко в себе си!… А ти наистина ли ме смяташ за ленива глупачка!
– Откъде го измисли това!
– ??
Вече бях отворила уста, но навреме я затворих. Това изглеждаше вероятно смешно, но на мен ми беше все едно. Дори ми изби студена пот от това, че за малко отново не загазих… все тая, важното, е че се спрях навреме… този човек не прилича на глупак, а трябва да бъде или пълен глупак, за да попита “откъде го измисли?” след всичко, което се случи, или в този въпрос има смисъл. Да, в този въпрос вероятно има смисъл и ако аз сега автоматично пренебрегнах недоумението си, то това би означавало, че аз съм ленива глупачка – домързяло ме е да търся смисъла, който очевидно е скрит тук. Трябва да има смисъл.
Харесва ми да мисля в присъствието на тези хора. Нямам никакво усещане,че досаждам на някого – никой не се хваща спазматично за разговора, не изпитва недоволство от това, че аз съм млъкнала – съвършено отчетливо се вижда, че животът на тези хора и пълен до краен предел и когато в разговора настъпва пауза, то на тях не им става скучно – те просто продължават да живеят своя си живот.
Неочаквано ми стана смешно и аз се разсмях от сърце. Изглеждала съм, вероятно като идиотка!
– Слушай, ама аз наистина съм мързелива глупачка, ти си абсолютно прав! :) – та ти видя, че аз сега си прехапах езика, ти всичко разбра, нали?
– Няма никакво значение дали си ленива глупачка или не.
Този човек умее да ме учудва! :)
– Защо??? Нима ти не избираш интересни хора, с които да общуваш?
– Разбира се, че избирам, ето и аз ти казвам, че за мен това няма значение дали ти си ленива глупачка или активна интелектуалка – това по никакъв начин на влияе на моя интерес към човека.
– Странно… да, за мен това звучи странно, тъй като… макар… макар, че да…. тук има за какво да се хвана, та и моето отношение към даден човек… аз не гледам на дрехите му или размера на портфейла му, а неговото “вътрешно аз” и ако той ми харесва, то той ми харесва независимо от това дали е много умен или не чак толкова… макар, че за себе си трябва да кажа, че разбира се ще бъда предубедена ако видя, че той е мързелив и глупав. При теб така ли е?
– Не, защото аз разбрах, че за това няма основания, а след това отстраних и самия навик на възникване на такова предубеждение. Какво чудно има тек, че един човек е тъп, друг – мързелив, трети – ще продаде душата си за едно шоколадче, а четвърти – ще отдаде живота си за Родината… няма нищо чудно в това и всеки, който е дошъл в практиката, всеки е дошъл в нея със своите си глупости. За мен има значение друго – не това какви помрачения имаш, а това какво правиш с тях. Ето къде е разликата. Един човек не признава своите помрачения, оправдава ги, поощрява ги, заема отбранителна позиция, а друг ги забелязва, признава, изпитва желание да се освободи от тях, започва да полага усилия по тяхното отстраняване.
– Значи, ти ме нарече ленива глупачка, защото изпитах отчуждение и обида към теб вместо да призная своето помрачение?
– Не, нарекох те ленива глупачка, защото това е наистина така. – той направи пауза – Какво? Обидата възникна ли още в същия момент?
– Не… Да, да.
Изкушението да кажа “не” беше огромно, но за щастие, не се поддадох на този защитен рефлекс, та нали в действителност в първия миг обидата отново възникна. Стана ми необичайно леко от това, че можах да пипна с ръце тази позиция – позицията на човек, който не си затваря очите пред своите помрачения, не ги крие, а ги признава за материал, с който трябва да работи.
– А аз се отказах да общувам с теб, защото у мен не възникна такова желание, а ако потърся предположения защо то не е възникнало, то най-вероятно това е свързано именно с това, че в отговор на моята фраза ти не само изпита негативни емоции, а още и задържа в тях. Това предположение е достоверно и поради това, че сега аз имам желание да продължим онзи опит, който започнахме вчера през нощта.
– Значи все пак ти наистина си ме наблюдавал???!!!
– Не само те наблюдавах, но затова ще поговорим по-късно, сега нямам желание да говоря за това.
И отново ми стигна акълът да си затварям устата, да се върна към предишната му фраза и да разбера разликата между думите “да продължим опита” и “да говоря”.
– Кам, и ти ли отказа да говориш с мен, защото аз изпитвах негативни емоции? И Сарт… той също ме отпрати – поради същата причина ли?
– Разбира се. – Погледът на Кам беше сериозен. – За мен няма никаква такава “Мая” като нещо, което да стои сред тези възприятия, които ги има на твоето място – не защото аз мисля, че “нея” я няма, а защото аз не “я” възприемам и не си я доизмислям. За мен “ти” – това е точно съвкупност от възприятия, които се проявяват на твоето място и тъй като на онова място аз видях само куп негативни емоции и не видях възприятия, които да са ми симпатично, то разбира се, аз с тази съвкупност от възприятия не бих искал да общувам, а щом видя възприятия, които са ми симпатични – усилия в отстраняването на помраченията и озарени възприятия – тогава може да възникне желание да общувам.
– Кам, а ако аз така и си бях отишла… ти така и не би предприел нищо? Нямаше ли да ме спреш, да се опиташ да ми обясниш… ние така и щяхме да се разделим завинаги?
– Не. Нямаше да те спра и нямаше нищо да ти разяснявам – аз ти казах, че нямам желание да общувам с тези възприятия, които видях в теб. А какво би станало по-нататък – откъде да знам? Във всички случаи ти трябва да разбереш, че отговорността за възприятията, които се проявяват на твоето място, отговорността за живота си я носиш ти сама и никой друг. А този опит ти дава възможност да почувстваш какво е това безупречност във взаимоотношенията с хората, какво е това безупречно освобождаване от доизмислянето на такава субстанция като “аз” в някаква измислена “от другата страна” на възприятията, какво е това безупречна искреност. Истинското сътрудничество, истинската дружба е възможна само с този, който няма да те лъже с престорена дружелюбност, няма да те съжалява, няма да си затваря очите за твоите помрачения, който вместо това искрено ще проявява своето отношение към това, което вижда в теб, като изпитва при това, разбира се, озарени възприятия и изхожда от тях, а не от желание да те уязви, накаже и така нататък.
Аз изпитвах огромна благодарност към него за този опит, макар че мен не ми даваше покой въпросът “как може да се изпитва благодарност към тези, които са проявили към теб абсолютна безжалостност”. Приближих се до Сарт, мълчаливо седнах до него, взех ръката му и я задържах в своите ръце. Той стисна моите ръце в отговор и… не ни трябваха думи. Всичко ми беше ясно. Макар…
– Срат, как може да изпитваш благодарност към тези, които са проявили към теб абсолютна безжалостност?
– Важна е мотивацията, а не външната тъкан на постъпката. Ако аз постъпвам по определен начин с теб и тази постъпка е предизвикана от озарено желание, тоест от желание, резониращо с преживявания, породени от нежност и симпатия – тогава няма нищо странно, че и у теб в отговор се проявяват подобни възприятия, независимо от това, че всички мои действия са безжалостни и могат да се интерпретират по всякакъв начин от твоя разсъдък. Тук още се примесва и негативна окраска на думата “безжалостност”, с която се асоциират враждебността, отстранеността, жестокостта, а всъщност аз разбирам под безжалостност именно състоянието без съжаление, без други негативни емоции и когато го няма целия този боклук, тогава се проявяват съвършено особени възприятия, които ние наричаме преживявания. Само този, който не изпитва жал може да изпитва истинска симпатия и нежност.