Събудих се по-рано от обикновено – в пет сутринта. Сънищата ми бяха безпорядъчни, всичко се смеси в една каша – Бодхгая, някакви картинки от детството ми, гласовете на ненормалните индуси, които ме обсаждаха и ми предлагаха хотели и въобще всякакви глупости. Така че ми се искаше да се отърва от лепкавата сянка на тези щуротии и като заспя отново да сънувам нещо по-приятно. Излязох на балкона, беше непрогледна тъмнина, нито една светлинка, всичко беше измряло.
През нощта тук е относително прохладно – може даже леко да замръзнеш. Все пак местният климат не е за мен – уморих се от жега. Колкото и да се къпя, все лепна и съм мръсна. Уморих се от непрекъснатото и натрапчиво внимание на индусите – даже и ако не се опитват нищо да ми връчат, то непременно ми задават въпроси, зяпат ме, викат след мен… Може би трябва да съм по-рязка с тях? Уморих се от кошмарния бардак и фантастичната мръсотия, чийто размах дори е трудно да си представиш.
Да, изглежда, че съм се събудила не в най-доброто си настроение. Какви са тези глупости, които излизат от мен? Вчера, тук, в тази мръсна Индия, аз бях с такива хора, че само и само да общувам с тях съм готова не само лепкава и мръсна да ходя, готова съм цялата да потъна в тази помия… Когато съм до тях ми става абсолютно все едно какво става около мен, като че светът на обикновения живот не ме засяга, сякаш минава като нищо не значещи холограми по невидима сфера, вътре в която аз живея своя си удивителен живот.
И ето – стоя си аз на балкона и се опиянявам от старческото си недоволство, потъвам в добре познатото полудепресивно състояние, все едно че нито вчера, нито във влака, нито в Ришикеш, нито в Кулу съм срещала някого и нищо не съм преживявала. Как може да става така? У Кастанеда съм чела, че той напълно забравял цели откъси от живота си, които прекарвал с маговете. Той обяснява това от позицията на точката на сглобяване, позицията се е изместила и край – ти си отново обикновен човек… Ами ако тя изведнъж да измести завинаги към това старческо мрънкане, в което съм успяла да потъна така незабележимо и непринудено?
…Но аз нищо не знам за това каква е тази точка на сглобяване! Вчера ми се струваше,че повече никога няма да потъна в тази тъпота – да се опирам на това, за което нямам възприятия. И отново потънах… И какво да правя? При мисълта за това, че е необходимо да се откажа от всички мисли за точката на сглобяване просто защото нямам никакви възприятия за тази точка, възникна чувство на ужасна загуба, като че ми отнемат любимата играчка. Ей така поглъща то… Усетих отчаянието си в гърлото, прииска ми се да плача и да се оплаквам – всичко това отново и отново ме напада… Каквото и да съм разбрала вчера, каквото и да съм преживяла – аз неизбежно, неизбежно, неизбежно… Що за глупости??? Ако не едно, то друго. Какво да правя с това – не зная. По-добре да си лягам да спя, отколкото да се вкарвам ту в един капан, ту в друг.
Върнах се в стаята, отново се пльоснах на леглото, потъркалях се, протегнах се… сега да беше тук Кристи… сънна, топла, нежна… да помачкам гърдите й, да оближа стърчащите й зърна, да целуна крачетата й, да ухапя лекичко вратлето й отзад, да си поиграя със стегнатото дупе… Ръката ми се плъзна надолу, пръстите ми докоснаха клитора и по тялото ми преминаха горещите вълни на предусещането. Аз замижах и се отдадох на тази наслада, като от време на време се приближавах към оргазма, но отстъпвах, за да мога с новата вълна на възбуда да се разлея още по-широко, да се докосна до още по-високо небе…
Сънят все повече ме обгръщаше, поглъщаше ме… сладка полузабрава, пръстите ми замират поддавайки се на съня, то отново ме връщат към фантазиите ми и отново сън… образите се смесват… лицето на Сарт, на Кам… стегнатите гърди на Кристи… ние двете с нея сме прегърнати и се галим една друга… устните й… ето го Кам – лежи на тревата… Кам… Кам? …Това дали е сън? Изведнъж като че ли увеличително стъкло хвана част от смесващите се образи и чувства, фиксира го здраво и ясно, образувайки островче от яснота сред джунглата от полусъзнателни, полусънни възприятия и беше толкова отчетливо ясно, че това островче съм именно “аз” и хаосът около него – също съм “аз”.
Ефектът на увеличителното стъкло беше поразително ясен. Островът придоби форма на правилен кръг, оцвети се в интензивно виолетоволилав цвят, аз гледах през това увеличително стъкло и всичко, което виждах там – не просто го виждах, аз го преживявах, тоест аз бях и наблюдател и наблюдаван едновременно. Това е така естествено, така просто, но по дяволите, как става това? Как?
Интересно, а мога ли аз да се върна във вчерашната вечер? Веднага възникна полянката, на която седяхме ние всички – ето го Сарт да разговаря за нещо със светлорусото момиче, ето го Кам, ето ме и мен… Аз???
Може би това е просто халюцинация? Това еднозначно не е въображението ми! Когато си представям нещо, то знам какво искам да си представя, произволно размествам размиващите се образи, а сега няма никакъв замисъл, никаква произволна манипулация с образите – аз просто искам да видя това и го видях, но в това, което виждам не мога да се намесвам и да фантазирам. Като че ли гледам филм със сюжет, който не мога да променя… и виждам така ясно като на кино екран!
Не, това не са фантазии, това е нещо особено, което живее своя живот и което аз мога да наблюдавам. Ето седят онези двамата, които аз вчера така и не успях да разгледам, но сега виолетовата светлина ярко озари лицата им, вниманието ми привлече този, който беше по-як, с по-мъжествен вид… Искам да се вгледам в лицето му! Картината послушно се премести, следвайки желанието ми. Разглеждам лицето му, виждам го много едро, много ясно, мога даже при желание да видя порите на кожата му… Никога не съм имала такова остро зрение!
Нима той изглежда в действителност??? Тази мисъл едновременно ме възхити и изплаши. Не, разбира се, та това е само сън, мой сън… Но какво удоволствие получавам от този сън, от тази игра, даже не знам как да го опиша – досега никога не ми се е случвало такова нещо. А ако изведнъж всичко изчезне така внезапно, както и се появи?
Не, няма да изчезне, аз даже мога да се разсейвам и да си мисля нещо, а животът там продължава. Какви красиви очи има! Твърде едър план, а ако малко се “отдръпна”… вълна рязък страх ме удари в гърдите и се пронесе като буря по цялото ми тяло – тази очи ме НАБЛЮДАВАТ! Това не може да бъде, това е прекалено, тази игра е отишла твърде далеч… Трябва веднага да прекратя този странен опит, искам да изляза от играта, повече не иска, повече няма, обещавам, че няма повече… Виолетовото петно стана мътно и почти изчезна, да… измъкнах се… Изглежда, че заклинанията ми помогнаха.
Въздъхнах с облекчение… но само след минута настроението ми се промени. Как можах? Как можах да опропастя такъв опит? Бързо обратно! Преборвайки затихващите импулси на страха, аз отново “оживих” картинката. Отново виждам полянката, хората на нея, приближавам се… отново виждам лицето му… да погледна ли очите му или не? Ами ако отново видя, че той ме гледа?… Все пак ще погледна… Така, по-близо… И отново ме удря страх – той АБСОЛЮТНО СИГУРНО ме наблюдава! Страхът се усилва, връхлитат ме вълна след вълна, никога не съм се страхувала толкова… Не, стига ми толкова, достатъчно, няма повече да правя това… не ми се удава! Не мога да откъсна поглед от картинката!
Този човек ме е уловил! Той забеляза, че го наблюдавам и здраво улови погледа ми! Трябва да отворя очи, та аз не спя, трябва по-бързо да се отърся от състоянието на дрямка, в което възникна това натрапчиво усещане… Нищо не става! Леден ужас – ей, сега ще ме замрази окончателно. Нито да си отворя очите, нито да помръдна ръка – нищо! Тялото ми е напълно парализирано и от това аз просто се задъхвам от страх.
Искам силно да извикам, но не мога да помръдна езика си… Това е краят. В този момент страхът премина някаква граница, зад която неочаквано се намери опорна точка, по-точно засега само намек за нея. Събрах всичките си сили в една буца, в едно отчаяно усилие и се опитах да помръдна и като отхвърлих от себе си каменната плоча с тегло цял тон, най-накрая успях да се обърна на лявата си страна.
Работата тръгна… сега трябва да отворя очи и да стана… или очите ми са отворени вече? Във всеки случай – виждам цялата стая… но как мога да я виждам цялата??? В този момент аз осъзнах, че това което беше до такава степен извън пределите на всичко, което би могло да се случи, че даже не възникнаха никакви емоции, само с нова сила се сблъсках с тежкото блато на страха: тялото ми лежеше вдясно от мен по гръб все така неподвижно, а аз го гледах “лежейки на страни” с лице към противоположната страна!
Развиках се силно и веднага разбрах, че само аз самата чувам своите викове– тялото ми лежи неподвижно и не може да издава никакви звуци. Какво да правя??? И тук възникна ярката мисъл, която даже на започнах да анализирам, бях готова да опитам всичко, което може да даде поне някакъв шанс за спасение. “Силно” извиках няколко пъти: “Сарт, помогни ми!”. Вече не можех да се утешавам с мисълта, че това е само сън или фантазия – всичко е твърде, твърде реално. Обаче воплите ми доведоха до това, че страхът ми бързо се изпари, във всеки случай той повече не ме заливаше, а се поклащаше някъде долу. Продължавах да викам Сарт и някъде в централната “ми” област, която беше доста обширна, се установи спокойствие. Спокойствието се усили и се превърна в покой, чиято интензивност нарастна до такава степен, че “аз цялата” започнах да вибрирам с приятна, дълбока вибрация. Страхът се плискаше “в мен” “отвън”, но не можеше да проникне в областта на покоя, вибрацията на покоя беше за него непреодолимо препятствие, така че аз макар и да продължавах да чувствам отравянето от него, но само някъде в периферията. В този миг се раздаде гласът на Сарт: “Погледни го в очите и му се довери”. Това определено беше гласът на Сарт, не можеше да има грешка, аз не разбирах откъде идва той, възникваше в някаква точка вътре в областта на вибриращия покой.
Доверието към Сарт беше нерушимо, отхвърлих нерешителността и все едно, че навлизах в студена вода, се съсредоточих, поисках отново да видя виолетовото петно и скоро го видях, отново се “върнах” на полянката, отново (не без опасение) видях онзи човек, “долетях”, погледнах лицето му и още няколко секунди не можех да се реша. Хайде, давай, стига си малодушничала… дълбоко вдишване и най-накрая погледнах в очите му и отново като ток ме разтресе страхът – ама как може човек да свикне с това???
Този път в очите му имаше насмешка, но на мен не ми беше до смях. Не знам какво да правя по-нататък, аз просто продължавах да гледам в очите му и скоро те си приближиха, но вече без всякакво мое участие. Усещането беше такова, сякаш “в мен” имаше включен автопилот и той правеше нещо, на което аз вече не можех да повлияя, пък е не се стремях, утешавайки се с това, че Сарт ме посъветва да се доверя на това същество. Аз се приближих дотолкова, че сега виждах пред себе си само едно око – дясното, то беше огромно, заемаше цялото ми полезрение и в него се разкриваше удивителен живот. Само отдалеч това беше око, а в такова приближение то се оказа нещо, което не може да бъде описано, за което няма думи да го изразя, насочих вниманието си към зеницата, която беше единственото здраво островче в океана на окото, зеницата стремително ме връхлетя и аз влетях в нея, като в същия миг загубих съзнание.