Сарт не ме представи на никого и въпреки очакванията ми никой изобщо не ми обърна никакво внимание, всички продължиха да правят това, което бяха правили – някои просто се търкаляха на тревата и гледаха небето, другите тихо разговаряха. Вълнението ми, достигнало апогея си в момента когато Сарт ме доведе при своята компания, изчезна само без всякакви усилия – като отлита към небето пълен с водород балон.
…За какво си говорят? Разбирам отделни моменти, но често чувам термини, чийто смисъл не мога нито да разбера, нито да си доизмисля и поради това същността ми убягва. Всичко, което ми остава сега е да гледам. От това занятие винаги съм получавала удоволствие, но сега то е особено радостно – искам да попия в себе си тези хора, искам да почувствам толкова ярко и близко, колкото е възможно.
Човекът, който лежеше на тревата и дъвчеше едно стръкче трева беше по-висок от средното, доста сух, но не слаб – той изглеждаше доста здрав. Когато минавам с поглед по тялото му, възниква странно, непознато по-рано напрежение в дълбочината на слънчевия сплит, като че нещо трябва да стане, но какво? Искаше ми се да уловя погледа му, но той съсредоточено гледаше в една точка на небето и изглежда, че това можеше да продължи с часове. До него седи едрогърдо светлокосо момиче със сини очи, леко пухкаво. Обикновено на мен ми харесват стройни момичета със спортни фигури, но сега еротичните ми пристрастия ми изневериха – нейната пухкавост много даже ми е симпатична. Да я прегърна, да я пипна, да я погледна в очите… да, определено ми се иска това, даже главата ми леко се замая…
Момичето обсъждаше нещо със Сарт. На мен ми харесва изражението на лицето й, гласът й, макар, че ако я сравня със Сърт – то се вижда огромна разлика. Тя прави впечатление на пиленце все още без пера, в интонацията й често се усеща неувереност и леко недоволство, но това не ми пречи да чувствам искреност във всичко, което прави.
Двама мъже седят до мен, но са почти с гръб и аз мога да видя лицата им.
От всички тях този, който се търкаляше на тревата ми стиро по-“свободен”. Реших да не се намесвам в разговора, който се водеше с малко приглушени гласове и да се запозная именно с него. Иска да се промъкна до него като зверче – на четири лапи. Допълзях и като му закрих небето, го погледнах в очите…
– Аз съм Мая.
…Падане, стремително падане надолу – като в лунапарк или на сън… Това усещане е толкова реално, че аз без да искам се стиснах за тревата, мразовита тръпка премина по гърба и ръцете ми и от нея косъмчетата ми се изправиха. Това чувство възникна именно в момента, в който погледите ни се срещнаха и след миг изчезна. Какво беше това?
– Какво беше това?
Поех си въздух, клекнах на задните си лапи, но погледът му не ме проследи, а продължи да бъде устремен в небето. Отново клекнах и отново надвиснах над него. И отново падане! …Толкова остро, че пръстите ми отново без да искам се стиснаха в опит да се хванат за земята и отново всичко се повтори както първия път. Това вече не би могло да бъде просто съвпадение.
– Кажи ми какво става с мен? Не ми се е случвало до сега подобно нещо… – даже не знам какво да направя, че той да ми обърне внимание.
Няма никаква неловкост от това, че аз упорствам – може би поради това, че той не прави впечатление на човек, който е зает с нещо, мисли си за нещо и затова изглежда, че няма как да му попреча. Но и да кажа, че “няма работа” и просто се търкаля – също не мога, вероятно защото в неговите очи аз не видях дори сянка от това, което обикновено съпровожда “нищонеправенето” – нито скука, нито желание да се поразсее с нещо интересно, нито сивота и апатия. По странен начин този човек без да прави нищо, беше създал около себе си атмосфера на наситено съществуване. Аз почти физически усещах това… като свежест на кладенчовата вода – тъмно, леко гъста, прохладна. Аз я пия и тя изпълва цялото ми тяло.
Отново улових погледа му, по-точно не улових, тъй като той никъде не беше бягал, а просто го приех в себе си. Този път аз изпитах пухкавост в гърдите си. Друга дума не мога да намеря – именно пухкавост, игрива, гъвкава, блъскаща се във всички страни и разпиляваща се на малки златисти искри.
– Как се казваш? – отново се опитвам да се приближа към него.
– Кам.
Така си и мислих, че именно той е Кам! Седнах до него и започнах да го разглеждам. Не мога да разбера защо не може да се формира определен образ – ако отмествам очи и се опитвам да си го представя, то мога да възстановя едни или други черти, но те не образуват едно цяло, нещо определено. Сега той прилича на момче, още много малко момче, за да има някакво сериозно занимание – седи до мен, бърка с пръчка в пясъка, а сега отново гледа небето и отново от него се излъчва нещо мощно, което намира отклик в слънчевия ми сплит като странно напрежение…
– Сарт ми каза, че вятърът ти е разказал за мен и че вятърът ти е казал, че аз съм тук. Какво е имал предвид?
– Най-вероятно е имал предвид именно това, което е казал.
Всичко, което преди бях чувала за практиката на прекия път беше пределно конкретно, без поетични хиперболи, затова аз бях объркана – какво собствено бих могла още да попитам? Вятърът му бил разказал… Ако бях в някой шиваитски храм или на събранието на московските любители на езотериката, аз, разбира се, бих го заподозряла в най-примитивен опит да ми направи впечатление, но усещането от Кам и от всички тези хора беше съвършено различно, не леко и надуто, а течащо и наситено.
Кам се обърна по корем и леко поклащайки босите си крака, подпря брадичка на скръстените си ръце. Дали се е вслушваше в разговора… едва ли, но той явно се вслушваше в нещо. Долетя лек вятър, разроши ми косата и отлетя, а аз обърнах внимание на стъпалата на Кам – те бяха с много правилна форма, леко пухкави – направо като на момиче или като на Буда, когото индусите рисуват в донякъде женоподобен вид. Аз наблюдавах играта на стъпалата му, а после неочаквано за самата себе си хванах едното от тях и го стиснах в ръка.
Нахлулите усещания ми напомниха да Тай, времето спря за няколко мига и опъна блестяща нишка между мен, Кам и Тай… Две скали, обедно небе, езеро, погледът на Кам, топлината на стъпалата му, ръцете на Тай – всичко се смеси въпреки всички закони на пространството и пламна в един миг така ярко, че аз замижах и не можах да сдържа едва доловимия стон на еротичен възторг.
Кам не реагира по никакъв начин и продължаваше да си лежи сякаш нищо не се е случило. Аз прекарах ръка по лапата му, още веднъж и още… леко стиснах пръстите му… Това е непоносимо… Аз преставам да разбирам къде се намираме…
Напълно забравих за това, че край нас има още хора, че могат да ни видят и съвсем чужди хора… Още по-плътно да се доближа да него, не физически, а някак по друг начин… Аз не мога повече да се сдържам – моята буза, горещото стъпало – среща на две морета, които вече не могат да бъдат разделени.
Аз съм полудяла! Какво правя? … Ароматът на лапите, примесен с аромата на тревата… Иска ми се да оближа тази пухкава лапа, да потъркам в нея бузите си, да я стискам в дланите си… Но аз се спирам, време е да се върна на земята-
Кам ми хвърли дълъг поглед, който каза повече от всички думи и действия. В него нямаше нищо спазматично, често съпровождащо ярката сексуална възбуда. В него имаше спокойна мощ, широка тъмна река, бавно течаща към тъмночервения изгрев на хоризонта.
– Кам, разкажи ми за вятъра. Как разговаряш с него?
Той ме погледна и почти ме бутна рамо в рамо.
– Ти религиозна ли си?
– Аз? Не… а трябва ли да си религиозен, за да разбереш каквото ще ми кажеш?
– Тъкмо обратното, ако си религиозна, няма да разбереш.
– А какво ти наричаш религиозност?
– Когато ти смяташ, че нещо съществува, без да имаш никакви основания да считаш така. Ако ти не си виждала никакви богове, но смяташ, че ги има – това е религиозност. Ако нямаш спомени за предишни животи, но считаш, че ги е имало – това също е религиозност.
– А, ясно. Ами аз мисля, че с това нямам проблеми. Аз съм пределно прагматична. Това дори сигурно ми е недостатък, че всичко трябва да ми се покаже, да ми се докаже, искам всичко да проверя сама… Често се чувствам ограничена заради това.
– Ти сигурно си религиозна и няма да успееш нито крачка напред, ако не преодолееш това помрачение.
Някак неочаквано Кам отново се промени. Сега образът на малкото момче вече не връзваше с него, погледът му стана пронизителен, студен… впрочем не, “студен” не е точната дума, защото в него има оттенък на отстраненост, а в очите на Кам нямаше отстраненост… мразовитост – ето, това е точната дума – както лекият пролетен мраз сутрин кара тревата да се покрива със скреж. Мълчаливо чаках продължението.
– Глупак е този, който знае всичко за всичко, който на всеки въпрос има готова гледна точка, при това тази гледна точка не почива на достатъчно основания и въобще няма отношение към търсенето на истината, тя има друго предназначение – да пази в неприкосновеност твърдата схема, в чиито рамки функционира глупакът. Почти всички хора, които виждаш се глупаци според това определение. Само малка част ще се замислят когато чуят въпрос, над чийто отговор би трябвало да се замислят и само малка част ще кажат в отговор: “Засега нямам гледна точка по този въпрос” или “Трябва да помисля и да претегля всичко, което зная за това”. Нали това е нетипична реакция?
– Да, така е. Аз самата почти никога не отговарям така, вероятно все пак съм глупачка? :)
– Ти не отговаряш така, но ти често постъпваш именно в този смисъл, който изразяват тези думи.
– Ами… вероятно е вярно, да… това също вятърът ли ти го разказа?
– За какво ми е вятърът, след като ти самата си пред мен? Гледам лицето ти, чувам гласа ти, виждам маниерите ти – това е достатъчно. Абсолютно невъзможно е да се скрие нещо от този, който е освободен от очаквания и предпочитания. Всяка привична реакция се отразява в мимиката, в интонацията и колкото и да се стараеш – това може да се скрие само от сляп човек, впрочем, всички хора са слепи. Сарт ще поговори с теб за негативните емоции, но аз мога да ти кажа като пример, че ако ти някога постигнеш безупречно отстраняване на всички негативни емоции, то нито един друг човек по никакъв начин няма да може да скрие ги от теб – ти ще ги виждаш като на длан, ще можеш с абсолютна точност да нарисуваш психическия портрет на кой да е човек. По същия начин стоят нещата и с глупостта, т.е. със склонността да правиш предположения и да твърдиш неща, без да имаш за това ясни разсъдъчни основания – ако си се освободил от глупостта, то виждаш и най-дребните следи във всеки друг човек. Ето по теб виждам, че ти безусловно поддържаш в себе си глупостта, но също така виждам, че в теб има стремеж към искреност и най-вероятно ти си глупава просто затова, защото не знаеш, че глупостта може да бъде прекратена.
– Логически разбирам това, което казваш, но засега не ми е ясно какво може да се направи реално, за да се променя?
– Ще ти обясня. – Кам премести погледа си от очите ми към върха на главата ми и след секунда лек вятър разроши там косата ми. – Ето например вяътрът… какво мислиш за вятъра, какво представлява той? Кажи първото, което ти идва наум.
– Вятърът… какво е той… движение на въздуха, което…
С движение на ръката си, Кам ме спря.
– Достатъчно. “Вятърът е движение на въздуха” – разбира се, нещо подобно очаквах да чуя. А сега се опитай да обосновеш това, което каза сама.
– Да обоснова? Хм… не разбирам. Да обоснова какво?
– Този въпрос означава горе-долу следното: “Как може да се обоснове това, че вятърът е движение на въздуха, когато самият вятър е движение на въздуха”, нали така?
– Ами да… но не разбирам накъде биеш.
– Точно сега ти изпита и прояви леко недоволство.
– Аз?
– Защо ме питаш втори път?
– Ами просто не съм съгласна…
Погледът на Кам отново се промени. В него се появи мощта на буреносните облаци.
– Мая, има огромно значение поне да си даваш сметка за това, че изпитваш негативни емоции, без това ти никога няма да можеш да започнеш да ги отстраняваш, а докато те не са отстранени, нищо не е възможно, разбираш ли? Нищо. Още сега се спри, помисли, спомни си, още веднъж преживей изминалата минута и кажи – улавяш ли лекото недоволство, което възникна в момента, когато ти каза: “Не разбирам накъде биеш”.
Ако в неговата интонация беше прозвучала макар и една нотка на недоволство или назидание, най-вероятно аз отново щях да започна да противореча, но в неговия глас имаше само непоколебимост, твърда увереност без всякакви външни примеси. Аз изпитах изблик на симпатия към Кам, отново ясно си спомних, че разбира се, изпитах недоволство именно тогава, когато той каза.
– Да, прав си. :)
– Хиляди, десетки хиляди пъти през своя живот, произнасяйки фразата “не разбирам накъде биеш”, ти си изпитвала недоволство, раздразнение или още нещо и сега това ти е станало навик. Този механизъм сега работи против волята ти, той те е завладял и не ти дава да преживееш в този момент озарени възприятия.
– Съгласна съм.
– Ти си уверена, че САМИЯТ вятър е движение на въздуха, затова ти се струва нелепа молбата ми да се обосновава това твърдение.
Той продължи обсъждането на темата за вятъра без да завърши по никакъв начин ситуацията с моето недоволство. Това, което ме порази беше, че предишната ситуация по никакъв начин не влияеше на продължението на разговора, не промени нищо, не надвисна над него, не промени настроението – все едно… като лек вятър – той духна и стана свежо, а когато го няма – всичко е като преди, нищо не се е променило.
– Ами да, аз съм уверена, че вятърът е движение на въздуха… не разбирам накъде биеш… – разсмях се аз и се плеснах по челото – ама че работа, отново…
– Разбира се. Това ще се повтаря отново и отново, защото ти си си създала такъв навик – да изпитваш недоволство при тези думи. За да спреш това не е достатъчно да изпиташ някакви емоции, не е достатъчно да предприемеш някакви еднократни действия или да си обещаеш нещо. Нужно е да си създадеш навик да не изпитваш недоволство в тази ситуации, а до постигнеш това може по същия начин – чрез многократно повторение на тази ситуация и полагане на усилия за отстраняване на недоволството, за изпитване на някакво озарено възприятие в момента, в който произнасяш тази фраза.
– Значи, ще ми е необходимо да повторя десет хиляди пъти…
– Не. Твоят навик да изпитваш недоволство е бил създаден механично, ни не си си поставяла такава задача, не си изпитвала такова желание. Дори повече, този навик е бил приет от теб въпреки, че на теб самата не ти е харесвал. В такива условия за формирането на навик трябва значително количество повторения и силен натиск отвън. Ако ти имаш радостно желание да прекратиш да изпитваш недоволство, ако имаш желание да се упражняваш, за да го постигнеш, желание да нанесеш концентриран удар – например да седнеш и в продължение на час или два непрекъснато да повтаряш фразата “не разбирам това” като за основа вземеш някаква мисъл, която не разбираш и при това правиш усилия за отстраняване на недоволството, ако при това се съсредоточиш върху някого или нещо, към което изпитваш симпатия, влечение в това число и еротично, тогава съвкупното действие на тези сили ще се окаже много по-силно от твоите механични навици. Това е много просто… когато го обяснявам. Умори ли се?
– Не, не!
– Хайде да се върнем на вятъра. Ще ти дам пример, от който ще ти стане ясно какво имам предвид. Взимаме котка и питаме някое същество какво е това “котка”? Това същество взима сярна киселина, разтваря в нея котката, внимателно преброява количеството молекули и отговаря: котката е еди какви си елементи в еди какво си количество. Прав ли ще бъде? Или вземи едно дърво, раздели го на най-малките възможни парченца – нима ще намериш там тези цветове, които биха се появили на него след седмица? Разбираш ли? Твоят отговор на въпроса “какво е това вятър” е химичната и физичната гледни точки, ти си изначално убедена, че освен химия там няма нищо друго, но нали и човекът не е просто 70 килограма месо – той е нещо повече. Но за да възприемеш това повече – чувствата, мислите, стремежите, трябва самият ти да имаш такива възприятия, които имат сродство, които могат да влезнат в съприкосновение и да си повлияят взаимно, и така да напомнят за себе си. И ако ти събереш нужното количество молекули и даже ако ги разположиш в необходимия ред, пак няма да получиш котка, а само макет на котка. А как ще пресъздадеш нейните чувства и желания? От какви молекули?
– За човека и дървото – всичко ми е напълно ясно, но щом се върна към вятъра и мозъкът ми започва да “скърца” – “вятърът е…” :)
– Именно това е механичната религиозност – когато ти вярваш, че няма бог или че има бог, че вятърът е това, а морето – онова, когато покриваш целият свят с мрежата на известността и най-ужасното е, че по този начин ти си отрязваш достъпа на въздух, затваряш пътя към откритията, към нови възприятия. Тази позиция – предварително да възприемаш света като нещо известно, просто и ясно е несъвместима с проявленията на новите възприятия. Това е факт, от който не можеш да избягаш.
– Но от друга страна, Кам, откъде да знам, че вятърът е още нещо? Често виждам хора, разпръскващи слюнка или обратното – хора, които престорено любезно вярват или се правят че вярват, че в тази статуя живее Шива, че някой някого е урочасал и така нататък. Така че, какво излиза? Че те са по-близо до истината от мен? Но аз не искам нищо да си доизмислям, не искам да строя празни въздушни кули. От това празнотата в мен става още по-мъчителна. Искам истината, искам истината каквато и да е тя.
– Именно този твой стремеж към истината ти прави способна да станеш жива – Кам внимателно ме погледна и отново от неговия поглед в гърдите ми се размърда пухкаво кълбо. – По въпроса за доизмислянето правиш грешка, елементарна грешка. Аз не ти предлагам да ставаш фантазьор-мечтател и да живееш с фантазиите си. Предлагам ти твърдата почва на реалността, а реалността се състои в това, че ти НЕ ЗНАЕШ – има ли нещо друго във вятъра, освен движението на въздуха, или няма. Има огромна разлика в това каква позиция ще заемеш – позицията на искреното свидетелстване, че не знаеш, или позицията на тъпото отричане на всичко, което не възприемаш, или позицията на не по-малко тъпото доизмисляне на това, което не възприемаш. Тази разлика лесно се усеща.
– Да… аз разбира се, нямам такъв опит, аз въобще засега нищо определено не мога да кажа. В това, което казваш и в начина, по който го казваш има особен вкус – вкусът на нещо истинско, не знам как да се изразя по друг начин. Винаги съм мислила, че е невъзможна да се каже нещо такова, което да бъде абсолютно истинно, мислила съм, че за да се каже въобще нещо е необходимо да се знае окончателната истина, а откъде да я взема – окончателната истина? Нали моите гледни точки могат да се променят, могат да се появяват нови факти и нови интерпретации. Никога не ми е идвало наум, че даже в това състояние може да се изкаже нещо, което да представлява абсолютно твърда опора, да бъде абсолютно истинно. Със сигурност мога да кажа, че сега аз не знам дали във вятъра има още нещо освен движението на въздуха или няма и това изказване е абсолютно истинно… Колко само ми харесва това! Чувствам в това път, чувствам, че това е само началото на нещо завладявавщо – на нещо, към което винаги съм се стремила.
Няколко минути лежахме мълчаливо на тревата, опитвах се да се нагодя към такъв просто, не – към такъв елементарен подход и все не можех нещо да успея… нещо важно… нещо важно ми убягваше…
– Нещо важно ми убягва, Кам. Разбирам всичко… уж… и все пак това разбиране… ама то е някак кисело, някак вмирисано, слабо… Разбираш ли?
– Че как! – Струва ми се, че за пръв път от началото на разговора ни той се усмихна. – Абсолютно точно знам какво изпитваш сега, защото съм извървял този път от самото начало. Твоето разбиране е кисело, защото това е само едно възприятие и ти засега нямаш навик да се намираш в него. И в същото време имаш друго възприятие, в което ти привично се намираш – това е възприятието за тъпа увереност, че “вятърът е движение на въздуха”. Конфликтът на тези две възприятия плюс онези негативни емоции, които ти изпитваш от факта, че този конфликт съществува – всичко това прави невъзможно за теб да преживееш яснота в чистия й вид, за това е нужен труд – радостен, упорит труд по последователната замяна на нежелателните възприятия на желателни.
Да, сега всичко си дойде на мястото. Както и по-рано, яснотата ми беше вмирисана, но затова се появи ясна яснота по отношение на това защо тя е вмирисана и се появи малка яснота по отношение на това как от вмирисана да я направя ясна.
– Това толкова просто, толкова очевидно – само искрено да свидетелстваш за това, което възприемаш и НИЩО да не предполагаш за това, което не възприемаш. И именно този подход оставя прозорче за новото, за развитие, за израстване?
– Точно така.
– Ама виж… какво да мисля за вентилатора? Вентилаторът също създава поток въздух, какво да мисля за това? Това вятър ли е или не?
– Мисли това, което възприемаш. Ако и в двата случая възприемаш само потоците въздух, то така и казвай – “възприемам само потоци въздух и в двата случая”. За себе си мога да кажа, че също и в двата случая възприемам потоци въздух, но в случая с вентилатора не възприемам нищо повече, а в случая с вятъра… възприемам още много неща, затова към вятъра се отнасям не като към въздушен поток, а по друг начин – това може да се оприличи на отношението към живо същество – същество, което има съзнание.
– Наистина ли??? …Не, не, да не си помислиш, че не ти вярвам, тъкмо обратното – вярвам ти, затова сега в мен нахлуха толкова много чувства… Даже очите ми се насълзиха… Кам, мога ли да се науча на това?
– А за какво, според теб, говорим през цялото време? Можеш да се научиш на това, за целта е необходимо да изхвърлиш механичната религиозност и разбира се – да постигнеш безупречно отстраняване на негативните емоции, тъй като покриват с ТАКЪВ плътен отровен облак всичко, че чак е трудно да се изрази. Докато в теб живеят негативни емоции НИЩО няма да стане. Проверил съм това върху себе си, ти можеш да провериш също, аз и тук не ти предлагам религиозно да повярваш в моето твърдение.
– Живо… същество… което има съзнание… Вятърът…
– Да убедиш себе си, че около теб има само “нежива” или “безсъзнателна” природа, да потиснеш почти всички начини на възприятие, цял живот да поддържаш това убеждение… и в резултат самият ти да се превърнеш в неживо и безсъзнателно… незавидна участ, нали? За теб живото, съзнателното – това е само това, което се движи, говори и т.н. За мен живо и съзнателно е онова, което резонира с моите преживявания, което ми позволява да усвоявам нови възприятия.
– Вече съм чувала това! Един старец в Кулу, в Нагар… почти дословно: “за теб е живо само това, което се движи и диша…” . Познаваш ли го?
– Какво значение има? Ако двама души са видели една и съща ябълка, то едва ли ще ти се стори странно, че те я описват почти еднакво: червена, кръгла, има семки… просто ти си свикнала да се отнасяш към областта на преживяванията и чувствата като към нещо размито, неопределено, даже нереално.
– Преживявания… какво именно имаш предвид?
– Това, което започва да се проявява в теб, когато започваш да отстраняваш помраченията. За това с теб ще поговори Сарт или другите практикуващи.
– Кои са тези практикуващи?
– Тези, които се занимават с практиката на прекия път.
– Кам, имам толкова много въпроси, че не мога да задам нито един! Така ми се иска да поговоря с всички практикуващи!
– Желанието да отговарям възниква тогава, когато въпросът е практически, когато той произтича от твоята практика и когато отговорът на този въпрос води до откриването на нови възприятия. Желанието за взаимодействие с даден човек отслабва, ако той проявява просто любопитство от жажда за впечатления, ако въпросите му не са продиктувани от неговата устременост, не са подкрепени със собствените му усилия в търсенето на отговор.
– Разбрах намека. :)
Започна стремително да се стъмва, двама мъже така и продължаваха беседата си, когато към тях се приближиха още трима – двама мъже и едно момиче. Те си тръгнаха всички заедно без да се обръщат и без да се сбогуват. След няколко минути стана и си тръгна Сарт.
Светлорусото момиче поглеждаше към мен без всякакъв видим интерес и у мен не възникна желание да се приближа към нея – струваше ми се, че тя си мисли напрегнато за нещо.
– Утре като се събудиш, ела тук отново. – Кам се изправи и отърси тревичките от себе си. Ще си поговорим пак.
Обърна се и си тръгна. Аз забелязах, че макар и не явно, но все пък ме обижда пълното отсъствие на каквито и да било от общоприетите знаци, с които хората съпровождат срещите и разделите. И то като се има предвид, че аз самата никога не съм обичала тези церемонии! Би трябвало да изпитвам лекота от това освобождаване от обезателните ритуали, но… недоволството и даже леката обида се усещаха напълно ясно: “дори не ми кимна, не се усмихна, просто стана и си отиде все едно, че мен ме няма”. Ама че гадост… Оказва се, аз, отказвайки се от общоприетите норми на вежливост, все пак поддържам в себе си друга, съкратена тяхна форма и съм се оказала не по-малко привързана към нея, отколкото други хора – към своята и в резултат сега изпитвам досада… Имам толкова много работа – само да навия ръкави и да почна! Само още не ми е ясно какво да правя, какво да направя още сега?
Станах и си тръгнах като изпитвах истински страдания и чувство на нарастващо неудобство от това, че се заставих да не се поддам на автоматизма и да не подам никакъв знак на останалото там момиче. Така и се измъчвах до момента, в който нейната фигура не изчезна в тъмнината.
“**октомври
След днешната среща в мен нещо прелива, аз съм като зрител, съзерцаващ непредаваеми с думи чувства. И аз самата и съзерцавам, и чувствам. Как да отделя външното – това, което ни е натрапено от външния свят на навиците и страховете от вътрешното, съкровеното? Може би, критерият е именно в това, че външното, привичното няма някакво особено вътрешно сияние и това не може да не бъде почувствано. И обратното – това, което идва от индивидуалността, което се явява израз на онези сили и стремежи, които са пораснали и живеят в мен естествено – то все едно подхранва сияние. Разликата се усеща много ясно. По този начин преживяването на вътрешното сияние, особена вътрешна радост, пълнота на живота, става още и критерий, а не само съдържание или всяко истинско съдържание неизбежно се явява и критерий? И по този начин нуждата от критерии като от нещо външно отпада. Аз сама – това е и преживяване, и критерий.
Какво ще стане, ако махнем всички стереотипи? Няма ли да изчезне самата личност? Няма ли да престана да имам възможност да общувам с хората? Няма ли да се превърна в изсъхнало, вглъбено същество? Но нито Кам, нито Сарт не приличат на сухари – точно обратното, аз се чувствам като пън в сравнение с тях. Оказва се, скрито, но доста силно ме е вълнувал този въпрос през цялото това време, докато съм мислила за отстраняването на негативните емоции. Сега, даже след такова кратко общуване с тези хора, аз определено виждам, че отстранявайки помраченията, аз просто замествам мътната светлина на слепите навици с ярката светлина на истинската индивидуалност. Личността не изчезва, но като че ли се преражда. Всеки жест, всяко движение на чувствата, тялото и мислите не нарушава това, което не бива да се нарушава, а обратно – хармонично се съвместява с него. Тези странни чувства, които сега за мен са загадъчни, които се проявяват за част от секундата по време на общуването с практикуващите, така дълбоко ме вълнуват, като че нещо в най-съкровената ми дълбочина вече отдавна ги познава и се стреми към тях с всички сили.
Безпричинното щастие – често ли го изпитвам? А ако го изпитвам – то ценя ли тези мигове? Спомняйки си себе си, ясно помня, че когато преди изпитвах прилив на безпричинно щастие се стараех веднага да го прекратя – струваше ми се, че това е несериозно, що ли? Може ли да си представите по-голям идиотизъм?Ако изпитвам задоволство от едно или друго нещо – то това е нормално, това е достойно за сериозен човек, а ако е просто така… щастието… А може би тук причината е в това, че аз инстинктивно съм се старала да избягвам това, което не мога да задържа и излиза, че и не мога да използвам? Може би, аз просто съм се плашила от тези състояния на безпричинно щастие, защото те не могат бъдат повторени произволно, а не мен хич не ми се иска да бъда заложник на чувства, които идват неизвестно по какъв начин и видимо някъде в главата ми е действал принципът на изключването – по-добре да се опитам да постигна такова щастие, което възниква по понятен ми начин, за да мога след това да го повторя отново и отново.
Не… именно безпричинното щастие е истинско, а щастието, за което си има причина – по-скоро не е щастие, а задоволство и натискайки известното копче аз много бързо стигам до пресищане и отравяне. Удивително свойство на безпричинното щастие е неговата неизчерпаемост и липса на пресищане. Сега аз не се страхувам утвърдително да заявя това сама на себе си.”