Бодхгая се оказа доста необикновено градче. Тук всичко е някак неистинско, като експонати в музей или изложба. Музей на будистката архитектура под открито небе – не толкова откровено като в Сарнатх край Варанаси, но близко до това.
Цяла сутрин обикалях около главната забележителност, която се вижда отвсякъде – грам във вид на огромно теракотена пирамида, в близост до която расте знаменитото дърво на Бодхи. Именно там, според легендата, Буда Гаутама е получил просветление. Наоколо има парк с многочислени тревисти полянки. Някои седят в позата на лотоса, отдалечени от всички, други изпълняват будистки поклони и падат по очи, някои просто бъбрят и се търкалят на тревата… И всичко това е оградено с метална ограда, през която засега разглеждам какво става вътре. Не ми се иска да влизам вътре, все едно очаквам – кога ще изпитам порив. Минавам от задната страна и влизам вътре в парка, сядам на стъпалата. До мен момче на около двадесет и пет години разказва нещо на малка група слушатели.
Сядам по близо, става дума за каноничната история на Буда и това не ми е интересно. А какво ли пък и очаквам? Рицар на бял кон? Ангел? Трябва просто да стана и да се разходя из парка – може би няма сега да намеря своя спътник от влака и тогава ще ми се наложи да дойда тук утре рано сутринта и да го дебна цял ден. А ако и утре го няма? А ако съм закъсняла и те вече са си заминали???
Безпокойството неочаквано ме погълна, аз станах и почти бегом обиколих всичките поляни. Него го няма. Открих портичка към съседния парк, обиколих и него, но там нямаше почти никого… Неочаквано почувствах пълно опустошение. Каква глупачка съм… не биваше толкова да се размотавам из Варанаси. Защо живях така, сякаш вече никога няма да изчезне възможността за тази среща? Какво ми е давало гаранция и ми е позволявало така спокойно да се осланям на някакви си там “чувства” вместо да играя на сигурно? И какво сега?
Походих още около час из парка, изпълнена с най-противоречиви чувства, аз все пак се взех в ръце и реших, че остава просто да направя всичко, което мога да направя в дадената ситуация. Ще идвам тук всеки ден и ще прекарвам времето си на тези полянки като периодично ще ги обикалям. В края на краищата градчето е доста неприветливо и няма какво да се прави тук, така че тази полянки при всички случаи са най-подходящото място, за да си седя или лежа, да мисля, да се разхождам, да чета или да пиша. Тук идват хора, за да слушат различни лекции и религиозни единомишленици – ще се запозная, ще пообщувам, ще видя какво вълнува хората. (Наистина ли съм закъсняла… мамка му…)
След обяд още веднъж обиколих целия парк – отново безрезултатно, значи моментът е съвсем подходящ да отида до Интернет, макар че кой ли би могъл да ми пише… никой от тези, които са ми интересни.
Съвсем забравих за Наташка! Писмо от нея – това е приятно.
“Отново съм аз, Наташа. Сега не ми е до писма, но именно на теб не бих могла да не напиша. С теб искам да споделя това, което преживявам, само с теб, с никой друг, независимо от това, че не се познаваме добре, а може би и именно поради това. Не, мисля, че причината е в това, че просто ми е хубаво, когато се сещам за теб, от това ми става топло на душата и ми се иска да те прегърна.
Дойдох в Дармасала. Няма да ти описвам впечатленията си от града, от тибетските монаси и манастири – ще дойдеш и сама ще видиш всичко (нали ще дойдеш?). Но планината… Ходих на кратък поход в планината с едни момчета от Австрия, с които се запознах тук. Планината… Тя пределно ясно ми показа това, което аз преди това разбирах, но някак с разума си, без яростния импулс да направя това разбиране част от живота си. Моята стара личност се набира в пряко противостоене с начина, по който живея сега и вкопчването в нея е смъртно опасно. Винаги съм била склонна да жертвам почти всичко за удоволствието на околните. Но това, което сега пораства в мен не мога да го жертвам и това буквално ме принуди отчаяно да въстана срещу старите любими навици да живея отпуснато и спокойно, да изпитвам неловкост, стеснителност, опасение да причиня някому неудобство, да му създам грижи, да изглеждам безгрижна и без изисквания, да съм доволна от това, което ми дават. Чертите, които виждам че са ми необходими (и които вече започнаха да се формират) – са стегнатост, бдителност, липса на суетност, умение да си поставям и постигам малки конкретни цели, внимателност и безжалостност към себе си.
Интересно, че основния проблем, който присъстваше в мен в планината бяха битовите безпокойства. Но това го открих чак след като внимателно си спомних всичко, което се беше случило и като че ли го преживях още един път, преразгледах това, което ставаше с мен. Там те се усещаха просто като пелена, която от време на време покриваше всичко прекрасно, което изпитвах – възхищение от красотата на пейзажите, радост от съвместната работа, радост от това, че се усещаш сам със стихията на планината… пелената на най-баналните безпокойства се опитваше да застеле това и аз я отблъсквах, отблъсквах, даже без да осъзнавам какво точно отблъсквам. Имаше един ярък изблик на страх и още един. Първият възникна когато спряхме да нощуваме на един връх, на който се изкачвахме половин ден. Не се бяхме канили да нощуваме на такава височина, но вече се стъмваше и не беше ясно как да слезем – началото на пътеката, която водеше надолу се оказа затрупано. Стремително застудяваше. Погълна ме смесица от страх и отчаяние, планината наоколо изведнъж ми се стои чужда и враждебна и аз се усетих като в капан, разумът ми отказа да повярва, че утре ще мога да се кача още по-високо или да се спусна и отново да се изкача на билото и тук аз ясно разбрах, че ако моментално не изляза от това състояние, то това ще е краят ми. Измъкнах се от него така, като че от това зависеше животът ми. С неизразима красота на преживяванията ме докоснаха тази планина, и студът, и небето, и залязващото слънце, и невъзможните крави далеч долу и тази далечина, и звукът на камбаните. Вторият път беше когато паднах и си счупих крака. Имаше момент на абсолютна вътрешна тишина и аз усетих как в мен са готови да се зародят и да пламнат… даже не знам какво точно, нямах време да осъзная, но се усещаше, че много неща могат да бъдат просто погребани. Аз преодолях, все едно отрязах всичко от корен, без да се замислям, с едно усилие. И преживяването на красотата просто ме преизпълни, аз усещах пронизителна нежност към тази планина. Струваше ми се, че усещам и галя всяко нейно камъче. Лееше се нежност към тези храсти, за които се бях хванала, към ручея… беше ми удивително, неизказано хубаво. И после, когато седях на пътечката и гледах долината, където така и не се спуснах, страхът, болката, безпокойството, съжалението – нищо не можеше да пробие сияещата безметежност.
Няма почти никакъв разлика в усещанията ми от онези дни, които прекарах в планината, в сравнение с тези които прекарах в болницата както всъщност и със сегашните ми усещания. Вероятно защото, смятам само истинските чувства. Всеки ден възникваше и възниква нещо, което разумът счита, че е предел и този предел трябва да бъде преодолян. Видях, че разсъдъкът нищо не знае за това, откъде и за какво могат да се намерят сили и да го слушаш означава да се ограничаваш твърде много. Въпреки всички негови доводи, имам съвършено ясното усещане,че сега става именно това, което ми е нужно и аз изпитвам извънредно дълбока признателност към живота…като че ме носят нежни и грижовни ръце. Уча се отново да ставам, да сядам, да се движа, да пазя равновесие, да ходя по стълбите и на мен ми харесва, че сега мога да меря пространството по друг начин и че това изисква от мен именно онези прояви на внимание, които аз считам за необходимо да формирам.
Пиши ми, Мая, така ми се иска да се докосна до теб… макар и чрез писма :)”
…През цялото време докато седях в Интернет и й писах отговор, все не можех да осмисля това, че в моята представа Наташка беше забавно, мило, добро, и разбира се, чувствително същество, но тук тя ми се показа в абсолютно различна светлина… как да изразя това… всички думи така или иначе предполагат една или друга степен на онези качества, които на мен сами по себе си не са ми твърде близки. Да кажа, че тя тук е “сериозна”? “Пораснала”? “Мъдра”? Не, не е това и всички тези думи са неуместни. Това е нещо друго, нямам думи, за да го изразя, не знам… Всъщност, вече не за пръв път се сблъсквам с това, че катастрофално не ми достигат думи. А се оказа, че това е голяма пречка. Понякога направо ужасно ясно чувствам, че изпитвам потребност да намеря или да измисля дума, с която да наричам едно или друго състояние. В училище всички сме попивали от Пушкин, че руският език е могъщ, но на мен той понякога ми се струва направо немощен и плосък, особено когато работата опира до изразяването на тънки чувства, едва различими нюанси. Понякога става така, че някакво преживяване просто си иска да го нарекат по някакъв начин, да му залепят дума. Има такива дни, като сега, когато това се превръща в истинска мъка – множество различни чувства, нюанси, отгласи като че се носят като ята прелепи и ако за някои успявам да подбера описания и да им измисля названия, то после мога да се върна, да помисля, да си спомня и това ми позволява отново да пробудя преживяванията, които изглеждаше, че са отлетели безвъзвратно.
Учудващо е, но обозначението има ролята на въдица с примамка, която примамва обратно изплъзналото се състояние на душата. Аз преди се опитвах да измислям красиви термини, стараех се, те максимално пълно да описват това, което искам да опиша, но това се оказа абсолютно неважно. Важен е самият факт на назоваването и е важно да има резонанс между названието и чувствата, за да може произнасянето на тази дума да предизвика осезаем изблик на преживяването. Когато някакво тънко чувство, преди това преживявано като неуловимо, като лек допълнителен вкус към живота, като немек за нещо вместително – когато то натрупвайки се на отделни моменти, изведнъж преминава някаква вътрешна граница на отчетливост и тогава аз искам да му дам название. Когато го назовавам, аз по този начин правя заключително усилие и то окончателно се излюпва, оформя се и започва своето пътешествие сред другите чувства. Думата позволяват на вниманието – като по жица или по указател – да се насочиш към чувството, нежно да го хванеш за каишката, да го погалиш по муцуната, да му дадеш салам, да се осъзнаеш себе си в своето уникално своеобразие, след което вече можеш да го пуснеш на свобода. Вниманието с помощта на думата се насочва към чувството, води до неговото бурно нарастване и именно тогава то влиза в живота като органична негова част, проявява се изцяло и готви бъдещи открития, привлича все нови и нови възприятия. Това е като да скачаш по островчета в блато. Скок и ти си се укрепил в на новото състояние. Още един скок – още един и светът ти се е разширил.
Повторното ходене до парка не ми донесе нищо ново. На стъпалата зад храстите седеше компания от твърде различни хора, приготвили се да слушат внимателно един европеец с индийски дрехи. Може би си струва да го послушам и аз?
Като се има предвид печалния ми опит да общувам с “учители и техните ученици” в Ришикеш и още повече опитът ми от такова общуване в Русия, аз просто исках тихо да послушам и тихо да си тръгна когато ми омръзне, но религиозната компания се оказа само частна лекция по история на будизма, затова аз не се сдържах (отново думата не е точна… може би трябва да отида да се изпишкам :))… аз не се сдържах и се намесих в повествованието в момента когато жената на Марпа нарушила инструкциите и от съжаление донесла на Миларепа храна, което страшно разгневило Марпа, тъй като по този начин тя можела да попречи на правилното обучение на много талантливия ученик.
– Но нали ако Марпа се е разгневил, още повече ужасно, то излиза, че той не е просветлен? – моят глас така звънко наруши монотонното умиротворение на лекцията, че съседката ми отдясно потрепери от неочакваната ми намеса. Аз без да искам леко се свих в очакване на бурна реакция.
Поразително! Нито на едно лице няма дори сянка на злоба или раздразнение – по-скоро любопитство.
– Интересна мисъл!
(Ама че работа, наистина е любопитство)
Те започнаха да разсъждават, да предполагат различни варианти. Лекторът също не изпадна в истерия, замисли се и каза, че е възможно текстът на преданието не съвсем вярно да избира думите и може пък Марпа да не е вбесил, а само да е изобразил ярост, та нали виждаме на стените на тибетските храмове изобразени яростни демони, но те отразяват не помрачени състояния, а само символизират нещо…
В този момент някой ме докосна по рамото. Аз се обърнах и едва не паднах от пейката. Това беше ТОЙ!
– Да вървим.
Докато вървяхме разменихме няколко кратки реплики.
– Как ме намери?
– Кам ми каза, че си тук.
– Кам ли? Кой е Кам? И той откъде е знаел?
– Сега ще те запозная с Кам, а той е разбрал от вятъра. Вятърът му казва всичко, което Кам иска да знае. Аз разказах на моите приятели за теб и Кам е попитал вятърът за теб. Вятърът му е разказал нещо, което го е заинтересувало.
– Чакай, нищо не разбирам. Кой е вятър? Кажи ми най-накрая как се казваш?
– Казвам се Сарт, а вятърът е просто вятър. – Сарт размаха ръце като се опитваше да изобрази нещо като мелница и се усмихна – Нека да се разберем така, – той спря за момент и се усмихна – сега ще се разделим, ела на онази полянка по-късно, към четири часа след обяд. Там ще те запозная с някои свои приятели и ще имаме много време днес и в следващите няколко дена да си поговорим толкова, колкото ти се иска.
До уговореното време има час и половина. Аз не мога да мисля за нищо друго. Сарт ще ме запознае с приятелите си! – повтарям си тази фраза наум (или тя сама се повтаря?) и всеки пък сърцето ми в предусещане ускорява ритъма си… Иска ми се да броя минутите и постоянно си гледам часовника, но времето само се забавя.
Малък тибетски храм, полутъмна прохлада, няколко възглавници и пълно усамотяване, в което се вплитат едва чуто, без да го прекъсват, стъпките на монасите – пазители, които доливат масло в лампите и метат двора. Така реших да изчакам докато стане време.