На две крачки от хотела открих интернет-кафе. Малък задушен аквариум, натъпкан с компютри, бъкащ от гущери, щурчета, пеперудки и буболечки – постоянно ми се налага да махам всичко това от монитора и от себе си. Тук е друга Индия – нейният светъл проозбраз. Тук е чисто и на входа посетителите си събуват обувките и седят боси. Собственикът на залата е внимателен, адекватен в общуването, с него можеш да се пошегуваш, да побъбриш за това-онова. Отляво и отдясно седят чуждестранни туристи, по-точно туристки… Погледът ми се плъзна към съседката отляво… симпатично лице, гъвкава, седи, пише писмо, клати си босите крачета… в дълбочината на тялото ми нещо звънко отекна, пламна, замърка меко като игриво котенце. Вероятно пише на своя приятел… а аз на кого да пиша? И аз имам момче… да, първо ще пиша на Дани… Мило момче, колко бих искала сега да се притисна към теб.:)
“Здравей, муцунно! Дори не знам откъде да започна своето писмо и какво да ти разкажа… От онзи момент когато получих твоето писмо в Ришикеш се случиха толкова много неща, че вероятно бих могла да напиша книга за това. Никак не мога да повярвам, че всичко това е станало за две седмици – това, което преживях е неизмеримо повече от целия ми предишен живот.
Срещнах удивителни хора… Колко са празни всички думи в сравнение с това, което преживявам към тях. Любов? Симпатия? Нежност? Не, не е това. Само не ревнувай! :)
Не, сега не мога нищо да ти опиша. Ще ти кажа едно – практиката на прекия път стана същността на живота ми, за мен сега няма друг път. Срещнах хора, които се занимават с тази практика… Можеш ли да си представиш, Дани? Срещнах такива хора и те ме промениха цялата – вече я няма онази Мая, която дойде в Индия преди месец и половина. Колко би ме се искало да си до мен сега и да можем да отидем заедно в Бодхгая – именно там аз може би ще се срещна с един от тях. Може би, ако имам късмет. Страх ме е да си помисля, че мога никога повече да не ги срещна. Вероятно, ти си преживял нещо подобно когато си се разделял с Лобсанг.
Всеки ден си водя записки на усилията и откритията си, а ти? Виждам, че това е много-много важно. Само да пропусна един-два дни и нищо да не запиша и вече спирам да си давам сметка за това какво става, уж всичко е не лошо, но и нищо не се променя… Когато си водиш записки няма такава мътилка.
Засега не съм успяла да отстраня нито една негативна емоция, но… Как да опиша това… Дани, сега аз знам какво е това пълно освобождаване от всички помрачения. Това беше подарък… Това просто стана, нямам понятие как. Целият свят стана различен. Цялото ми тяло като че се вплиташе в пространството или пространството се вплиташе в тялото ми. Можех да докосвам въздуха с крайчеца на палците си и той беше толкова гъст. Цялото ми тяло беше пропито от блаженство, всяка негова клетка. Нямаше сънища, аз просто затварях очи вечер и ги отварях сутрин и знаех, че докато съм спала е ставало нещо важно и прекрасно. Аз бях небе. Утринно, пронизано от тънката светлина на ранното слънце, дневно, изпълнено с гъст златен нектар, вечерно, огнено, обагрено от залязващото слънце, хвърлящо яростно предизвикателство. Между мен и небето нямаше граници.
Целият свят на сивото ежедневие и въобще всичко, което е привично престана да съществува за тези няколко дена… аз все не мога да си спомня колко продължи това – три дена? Седмица? Има ли това някакво значение сега, когато това вече го няма?
Аз мислех, че това не може да свърши. Къпех се в океан от радост и яснота като дете… Сега ти пиша и ми се иска да заплача от отчаяние – а ако никога не успея да върна към Това?
Нямам понятие как ще живея по-нататък. С огромна мъка си представям завръщането си в Москва. Но чувствам, че това е неизбежно.
До края на ноември със сигурност ще бъда в Индия, наистина, засега не знам къде точно, всичко зависи от това как ще се развият събитията в Бодхгая, където ще замина щом само успея да си взема билети.
Често се сещам за теб и е чудесно, че моята практика започна именно от срещата ми с теб… Чувствам, че това не е просто съвпадение, че в това има нещо повече от просто механично стечение на обстоятелства. Кой знае Дани какво ни очаква в бъдеще, как може да се развие нашето общуване с теб. Всеки път когато си мисля за теб в мен като че ли се надига вълна от вдъхновение и радост… Това се преживява като мощен порив нанякъде, някъде далеч и високо… Дори не знам какво искам от теб, това не е само сексуално влечение… Макар, че е и такова също. :)
Твоето момиче”
Писма от родителите ми… “Опомни се”, което ми засенчи звездното небе в Ришикеш, към него са се прибавили още няколко думи. Не, не искам да чета това, не искам дори с крайчеца на окото си да поглеждам в този мрак, искам да изляза и да затворя след себе си вратата. Повече не искам да живея в блатото на помраченията, което се нарича “взаимоотношения”. Повече не искам да вървя по този адски конвейер – от една точка към друга. Чувствам се с вързани ръце и крака, иска ми се да крещя с всички сили, да се дърпам с всички сили, но от това въжетата само се впиват още повече и още по-силно, но изведнъж, когато болката става съвсем непоносима, а аз така и не се предавам, възниква усещането, че въжетата започват да поддават, че аз се измъквам. Не, още не се измъквам, това е още едва уловим намек, моментен повей на вятъра на свободата, но значи има шанс, значи е възможно да се измъкна!
Родителите ми… От самото ми раждане те ден след ден усъвършенстваха своето отвратително изкуство да ме манипулират. Те искаха само едно: да ме огънат така, че да получават от мен онези впечатления, които им бяха нужни. Когато започнах да не изплъзвам и се научих да ги лъжа в ход беше пуснат морала, призивите към митичната съвест. А когато най-накрая побеснях и започнах открито да се противопоставям на това узаконено насилие, то бях подложена на натиска да ги съжаля и да се чувствам виновна. И всичко това само с една цел – да получат от мен това, което им е било необходимо, да стана такава, каквато би им харесало на тях.
Двете крачки до хотела в десет вечерта се оказаха изпитание за издръжливост. По това време на улицата изобщо няма жени, но както и през останалото време е шумно, многолюдно и задушно. Щом си подадох носа от кафенето по мен почнаха да викат хората, които бяха наблизо. Тези викове винаги ме карат да бъда нащрек. Никога не мога да разбера псуват ли ме, просто говорят високо или това са просто дружески приветствия. В пътеводителя е написано, че във Варанаси често се случва да изчезват туристи, така че решавам колкото е възможно по-скоро да дотичам до хотела, но това се оказва не толкова лесно – асфалтът е покрит със слой прах, смесен с хлъзгави кори от банани, които се продават точно тук. Моето бягство се превръща в акробатично представление, което предизвиква смях от всички страни. Неочаквано със силен писък се пльосвам са задника си и се удрям болезнено, разбирам, че съм се омазала до уши с тази помия. С цялото си тяло усещам миризмата на мръсната улица и вниманието на не особено дружелюбните скитащи кучета. Само да опитат да ме доближат… ще се разкрещя така, че да ме чуе цялата улица, да им запищят ушите, не съм чак толкова безобидна… Но никой не се осмелява да ми предложи помощ, на което аз особено се радвам. Театър с един актьор… натрапчиво чувство – чувствам се като сред декори, все не мога да възприема тези хора и тази обстановка като нещо реално. Ето и сега уж усетих чувство на срам, че се изложих така, но то веднага угасна, разми го настъпващото безразличие. За един миг ми се стори, че сега абсолютно спокойно мога направо тук, насред улицата да клекна и да се изчишкам и че в това няма да има нищо особено, нали мога да го правя в гората, сред дърветата и птичките?
“Lonely Planet” безстрастно съобщава, че щата Бихар, в който се намира Бодхгая е един от най-бедните щатове на Индия и едновременно с това един от най-криминогенните, без да се смятат, разбира се, Джама и Кашмир, затова с настъпването на тъмнината всякакво придвижване по пътищата спира, поради възможните нападения на грабители и убийци. По тази причина отпадна вариантът да се добера до Бодхгая с пряк автобус от Варанаси – в туристическите агенции настоятелно ме съветваха да се откажа от този замисъл, тъй като от време на време нападат и ограбват също и туристическите автобуси, а понякога бандитите не се спират и пред убисйствата. Властите на щата даже са предприемали опити на всеки пътешестващ чуждестранен турист да дадат съпровождащ полицай (не безплатно, разбира се). Играта на руска рулетка не ме привличаше, затова аз избрах макар и обиколен, но по-безопасен път – с влак до Гая, а оттам е половин час с такси до Бодхгая. Всеки път при мисълта за това, че мога да срещна хора, решили се да се борят с блатото на негативните емоции и подобни гадости, погълнали всички и всичко, аз изпитвах истинско въодушевление и отново се чувствах дете, пред което всеки момент ще се отвори чудесен свят.
Аз точно почня, че в ранното си детство, когато всеки поглед беше откритие, аз изпитвах нещо подобно, само че още по-ярко, чисто и открито… Лежа в детското креватче и се вглеждам в света през дървената решетка и изведнъж ме обхваща страстно желание да стана. Започвам упорито да се мъча, да се хващам за дървените пръчки и след няколко минути напрегнати усилия все пак успявам да стана и какви чувства само изпитвах при това! Това беше първото пътешествие, за което сега си спомням и то беше толкова вълнуващо! Сега, когато виждам бебета, които се опитват да се преобръщат, да стават, да пълзят, а родителите им “грижовно” ги мъкнат обратно в креватчетата, аз разбирам, че те не схващат, че това не е просто двигателна реакция като при поветицата, охлювите или амебите, че това е страстта на първооткривателя, че човекът преживява нещо много важно, а него безжалостно, уж много “грижовно” го слагат обратно в количката.
Едно от най-страшните извращения е повиването. Смятам, че това е фашизъм – не в преносния, а в прекия смисъл на думата. Повиването е цинично издевателство над самата природа на човека, то заслужава най-сурово наказание дори и затваряне в затвор. Но това го разбрах чак тогава, когато в паметта ми изплуваха най-ранните ми детски спомени – веднага след раждането, когато ме занесоха в стаята за новородени и ме повиха. Сега прекрасно си спомням животинския ужас от това, че съм стегнато увита в пелени и не мога дори да помръдна, че ме подмятат както си искат. Ето носът ми е забит в чаршафа, а сега пред погледа ми е тавана – аз съм просто вещ, попаднала в лапите на тези уроди, които са ме сковали и увързали и помня отчаянието от безсилието си – истинско, не детско страдание. Уверена съм, че всички бебета изпитват това. Колкото се говори за родовите травми, за това как това влияе на живота на човек в последствие и абсолютно никой не мисли за това колко по-ужасна травма причинява на децата поместването им дори не в килия, а в платнен ковчег, в усмирителна риза. Ако бих имала тази възможност, то непременно всеки, който скоро ще има дете бих повили стегнатичко за някой и друг ден… може би тогава проблемът би отпаднал сам по себе си.
Друг спомен от детството ми: когато за пръв път видях сняг. Аз съм на една годинка, вече обикалям из стаята, дотичвам до прозореца, качвам се на табуретката и поглеждам… и изпитвам потрес – навън всичко е бяло-бяло и вали сняг на пухкави парцали. Същия ден успях да накарам родители си да ме изведат навън, галих този сняг, вдишвах аромата му, играех си с него, смеех се и бях щастлива и колкото повее си спомнях моментите, когато бях изпитвала това невинно щастие на първооткривателя, толкова по-ясно ставаше това, че това вече няма да ми се случи никога. Тази яснота е като известие за смърт, което идва в пощата ми ден след ден. Абонирали са ме за него без да ми кажат и без да поискат съгласието ми, докато съм била безпомощно дете. И всеки път, когато се каня да изляза навън, да отида до пощата и да ударя през ръцете този, който ми изпраща тази гадост, аз минавам покрай пощенската кутия, безволно я отварям, получавам известието за смърт, внимателно прочитам текста и всичко вътре в мен умира. Краката ми престават да ме държат, целта ми се замъглява и аз отново нищо не мога.
Сега увереността ми в този толкова фатален край се разколеба. Пощенската кутия е изхвърлена на боклука, вече няма къде да ми изпращат известията и докато не сложат нова кутия аз имам време да отида до пощата и да зачеркна своя адрес от списъка на адресатите.
Радостния ми устрем към Бодхгая се сблъска с реалността на индийския живот. В Индия изобщо е трудно нещо да се планира предварително, но в такава кошмарна ситуация аз попаднах тук за пръв път. Оказа се, че мога да купя билет само при условие, че мога да докажа произхода на индийските си рупии (?!). Т. е. аз трябва да покажа документа от чейндж бюрото. По целия си път до Варанаси нито веднъж не ми бяха искали такъв документ – оказа се, че са въвели това изискване тази година и затова, разбира се, аз нямах никакъв подобен документ. Наложи ми се спешно да тичам до обменното бюро, за да обменям рупиите си за долари, а после доларите си за рупии, но вече като искам справка. Но аз напразно бързах… съдбата беше решила да не ме пусне от Варанаси този ден.
Оказа се, че в града просто няма обменни бюра. Само по себе си това е учудващо (навсякъде, във всички туристически центрове където бях до този момент и след това, на всеки ъгъл има обменни бюра), но не е катастрофално – щом няма бюра, ще обменя парите си в кое да е бижутерийно или копринено магазинче… А освен това бих могла да обменя парите си и в хотела (там ми предложиха обмяна на пари по грабителски курс). По дяволите! Тази жега ми пречи да мисля… трябва ми не просто обменен пункт, трябва ми проклетата справка, без която не мога да купя билети и да замина от града. Добре, в града трябва да има банки.
И наистина има. Първа на пътя ми се оказва “Bank of India”, където ми казаха, че днес не обменят пари. Следващата банка беше Андхра банк – там не сменяха налични долари, защото нещо не съвпада с техния филиал в Ню Делхи. Какво конкретно имат предвид не е възможно да се разбере. Да разбереш индусите, говорещи на английски не винаги е възможно: лошо произношение като минимум, а ако то е смесено с непрекъснато предъвквания бетел… Когато устата на говорещия е пълна с кървавочервена слюнка и за да може да каже нещо на нещастника му се налага да отмята силно назад главата си и той говори така все едно, че си прави гаргара. Картината е абсолютно сюрреалистична.
Ами добре. Нали имам кредитна карта… Да, мем, но сега в целия град не работят нито телефоните, не е възможно да се осъществи транзакцията.
Като се помотах още около един час аз се отказах и реших да се справя с този проблем утре, но утре ситуацията само се усложни още, тъй като в града неочаквано (за мен) започна местния “фестивал” и по този случай всички банки бяха затворени. Мениджърът на една от банките заговорнически ми разкри, че може би утре ще работят, но тъй като празникът продължавал три дни, то дали ще обменят пари или не – не е ясно. Най-неприятното в тази работа се оказа това, че както ми обясни портиерът в хотела, всъщност няма никакъв особен празник, тай като при индусите има “фестивали” почти всяка седмица. Имат страшно много богове и всеки от тях си има “своя” седмица или поне три дни в годината, когато в тяхна чест се правят религиозни ритуали.
Във Варанаси, този индийски Вавилон, са се смесили всички религии на света и епидемията на празниците тук е особено разпространена. Днес са сикхите, утре мюсюлманите, в другиден шиваитите, след това е нова година и след една седмица пак е нова година – има пиратки и фойерверки, небето се изпъстря от хвърчила, уличните високоговорители се пръскат от оглушаваща какафония, по улиците минават безкрайни процесии с барабани, свирки и огромни каруци, раздаващи храна на бедняците и градските мързеливци.
По някаква странна причина мен абсолютно не ме безпокоеше мисълта, че мога да закъснея и да не заваря никого в Бодхгая. Имах станна, даже някаква екстатична увереност в това, че ще пристигна именно там, именно тогава когато трябва – нито по-рано, нито по-късно.
Моментът на истината настана след два дена когато нямаше празник, всички телефони работеха, беше обикновен работен ден и във всички банки… ми отказаха да ми обменят пари без каквито и да било обяснения – не обменяме и точка! Ей така! Дяволски капан.
“** октомври
Плановете ми отново са нарушени от силата на обстоятелствата. Планове, планове… целият ми живот е изпълнен с планове. Видяла ли съм аз поне един човек, който да живее не с планове, а с усещания и желания?
Нищо не ограничава така, нищо не държи така в капана на миналото както плановете за бъдещето. Когато преживявам нещо истинско – такова, което се случва точно сега – аз мога разбира се, паралелно да си правя някакви планове, но това ще бъде по-скоро нарушение, отколкото продължение на моите усещания. Нищо от това, което става в душата ми точно сега не е свързано с планове, перспективи и мисли за бъдещето. Вярно е и обратното – процесът на планиране е съвършено несъвместим с преживяването: всеки път когато планирам нещо, аз се откъсвам от реалността и се движа към смъртта.
Но как тогава да правя каквито и да било действия?Как да живея?Как мога да си направя омлет, ако не си купя предварително яйца и не планирам да отида в кухнята, да включа печката и т.н.?
Не знам как да отговоря на този въпрос, макар че ми се струва, че независимо от всичко, аз “знам”отговора, а само не мога да го изразя с думи. В главата ми се върти една история – тя като че обяснява нещо, но откъде се е взела… а… от Андрей, той ми я разказваше там, на Елбрус, когато лежахме по време на урагана… интересно… тази история изплува именно сега, а до този момент аз абсолютно не помнех какво ми е разказвал… впрочем, в онова състояние… Историята е за това как веднъж в планината Памир той срещнал старец. Той бил над 70 годишен, неговата колиба се намирала в далечна планинска клисура. И си живеел там този старец, имал си зеленчукова градинка и си отглеждал в нея различни зеленчуци, да кажем репички. Окопавал си той репичките, полива ги и сутрин, и през деня, и вечер. От една страна, разбира се, той знае, че утре ще се събуди, ще отиде до тоалетната, ще вземе мотиката си и отново ще започне да окопава репичките, а от друга страна той разсъждава за живота, за потока, за пронизителното чувство на текущия момент, той живее с това и става отчетливо ясно, че окопаването на репичките е просто работата, която му е дало в ръцете НЕЩОТО – наречи го бог или съдба и ако той не окопава тук репичките, щеше да ги окопава на друго място или е нямало да ги окопава, а е щял да разнася табли в някое кафене или да чете лекции на студенти. Това не е нещо друго, а формата, в която те слага твоят поток, това което той ти предлага именно сега. Всеки от нас седи някъде на своя си стол. Всеки от нас реализира в своя живот някакъв определен вариант от безчисленото многообразие на възможни събития и обстоятелства и ако той си прави планове и се надява да получи нещо в резултат – то ще бъде по-скоро мъртъв, отколкото жив. Ако аз просто следвам това към което ме влече сърцето, което откликва на най-съкровената струна – тогава аз съм жива, истински жива независимо от това дали моят разсъдък ще начертае някакъв план или няма да направи такъв – този план няма да легне като тежест, той ще бъде… нещо като препоръка, що ли, препоръка на разума и вече следвайки своето усещане за свежест на момента и ще решавам – да следвам ли тази препоръка или да се отдръпна настрани. Мярката на всичко това е чувството за особено вътрешно яркоинтензивно спокойствие. Такова спокойствие, с което се стреми надолу планинският поток. Аз познавам това чувство! Със сигурност го познавам, макар, че разбрах това, струва ми се, чак сега. Какво още ми е известно и е забравено?… Може би даже ми е известно освобождаването от негативни емоции? Може би ми е позната тихата радост? Това са абсурдни предположения… от гледна точка на разсъдъка… а ако независимо от това по странен начин тези мисли намират отклик… интересно противопоставяне на разумната увереност и живия отклик отвътре… изглежда, че към настоящия момент нито една от страните не може да вземе връх… но и това също е прогрес – преди аз не бих обърнала внимание на някакви си там едва забележими чувства, ако те така очевидно биха противоречали на това, което “знам””.