Стая, пропита от благоухания, гореща вана, билков чай, чисто легло – ето го катарзисът. Моята резиденция за няколко дена… Рам беше прав: никога досега не бях получавала толкова ярко удоволствие от толкова обикновени неща като горещата вода и леглото. Заспах толкова дълбоко, че когато се събудих ми се стори, че е минал миг, но часовникът показваше, че са минали към три часа. Сега е само шест и нещо, но съдейки по тъмнината в стаята, навън е вече мрак. През плътните пердета прониква светлина, която идва неизвестно от къде – в този свят още нищо не ми е известно, даже къде се намира копчето на прекъсвача.
Умората още се проявява на редки изблици, но любопитството неудържимо ме кара да изляза от стаята. По лесно е да удържиш гладен тигър да не налапа парчето месо, отколкото мен от новия живот, очакващ ме някъде отвън. Светлината идва от кръгли фенери. Съвсем като на Стари Арбат! – мина ми мисъл и тутакси изчезна сред водовъртежа на новите ме впечатления.
Шафи седи на пластмасов стол недалеч на дървения кей. Разговаря с някого… Аха, видя ме и веднага скочи, върви срещу мен.
– Хубаво ли си починахте, мем?
– Отлично!
– Имате ли нужда от нещо?
(Ами, разбира се, че имам нужда от нещо! Затова съм тук…)
– Не, засега нищо не ми трябва. Ако има нещо – ще ви кажа.
– Обезателно кажете, ако нещо не е както трябва. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да чувствате тук като в рая. – той каза това с такова чувство,че ми се прииска да го успокоя и да го уверя в това, че аз не съм капризна и не ми е необходимо толкова много. – Какво ще желаете за вечеря? Моля да ме извините, но днес вече не е възможно да се намери месо, чак утре.
– Напълно ще ме удовлетвори всяко зеленчуково ястие, само да не е люто… Много моля – да не е люто! – още са ми пресни спомените за прелестите на индийската кухня в Делхи, след които цял час не си усещах езика, затова сега ми е жизнено важно да обясня на този индиец, че искам абсолютно нелютива храна.
На пътешестващите из Индия изобщо не им е лесно да обяснят на готвача, че не искат лютива храна. Фразата “notspicy” може да бъде интерпретирана като “без подправки”, а индийската кухня без подправки е като сватба без булка. Фразата “not too hot” може да бъде разбрана като “не много горещо” и студената храна също няма да зарадва твоя стомах. Венец на цялата операция, съпровождана от сложна мимика ще бъде щастливото лице на готвача, който най-накрая те е разбрал, но не бива да се забравя, че това, което за индиеца “почти не е лютиво”, може просто да ти изгори вътрешностите.
Шафи закима с разбиране.
– Разбрах, разбрах, да не е лютиво… Всички чужденци така искат, затова не се безпокойте, тук още никой не е бил недоволен от храната. Моята майка много добре готви.
– И нещо сладко с онзи билков чай, който пих в стаята.
Той доволно се усмихна.
– Това е особен чай – кашмирски. Хареса ли Ви?
– Да, а от какво е?
Той изброи ред названия, които не ми говореха нищо.
– Продава ли се в магазините?
– О, не! Този в магазина е съвсем различен, за масова употреба. Билките за този чай ги събират сестрите ми в планината. Смята се, че само неомъжените жени могат да правят това, иначе вкусът на чая няма да бъде така хубав.
– Защо само неомъжените?
(А… тук ако не си омъжена – значи си девственица, ясно…)
– Защото те още са девствени.
– Да, разбира се… – ни мога да бъда искрена в такива ситуации, глупаво вмятам по някое “да”, усмихвам се, а всъщност ми се повръща от неговия глупав морал и от моето поведение. Но вече не мога да прекъсна разговора, няма как: трябва да водя тази неприятна беседа. – Голямо семейство ли имаш?
– Да, четирима братя и три сестри, а колко братовчеди само имам! А още колко племенници! Мем, скоро един от моите братовчеди ще се жени, за моето семейство би било голяма радост да Ви покани.
Да отида на индийска сватба… що да не? Идеята ми харесва, макар да нямам ни най-малка представа какво е това, само на кино съм виждала такова нещо, впрочем аз вече започвам да разбирам, че индийското кино е призвано да изобразява огледалното отражение на индийския живот на принципа на диаметрално противоположното. Обърнато наопаки изображение!
– Ако тогава съм тук, обезателно ще дойда.
– Нима това не зависи от Вас, дали ще бъдете тук или не?
Точно с такива въпроси цял живот ме тормозеше мама. Тя изобщо не искаше да разбере, че си нямам понятие кога ще се върна от поредния купон – откъде да знам кога ще възникне желание да се махна от там? Може би само след пет минути, а може пък да срещна там някое страстно момче и да ми се прииска да изчезна с него за една-две седмици? И как бих могла да планирам това? Винаги ми се е повдигало от този подход към живота, който тя се опитваше да ми натрапи – тя искаше аз да постъпвам като нея – ако съм решила да се върна вкъщи в девет, значи трябва да се върна максимум в десет, а пък ако си и обещала на някого (особено на нея) да се върнеш в девет, то ако ще и самият Шива да ти се яви във всичките си въплъщения – трябва да изпълниш обещанието си… “Помоли ме за прошка, в края на краищата и направи това, което си обещала…” Такъв искаше да направи живота ми, но по дяволите! – нека опита да ме хване!
– Ще бъда ли тук или не – това зависи от моето желание, а откъде да знам от какво зависят моите желания?
Той замълча, явно не очакваше да чуе от мен нещо толкова дълбокомислено в отговор на такъв просто въпрос. Туристите тук рядко са дълбокомислени, освен когато не могат да преварят храната. Още известно време Шафи мълчи, видимо от вежливост, за да ми даде да разбера, че уважава дълбоките мисли, а после се пак сменя темата и ме вика да отидем някъде по-близо до водата – там където са столовете.
Представи ми Ален като свой брат. Изобщо не прилича на индиец, независимо , че е мургав и тъмнокос. Иска ми се леко да пофлиртувам. Вглеждам се, но не… Мимолетно разочарование – Ален съвсем не мой тип. Пък и не възприемам индийците като възможни любовници…
Все пак ми е приятно, че както изглежда и Шафи, и неговият брат, когото аз засега възприемам само с края на съзнанието си, като механично протягам ръка и пропускам покрай ушите си неговото приветствие, си дават сметка за това, че колкото по-малко пречат на моите мисли и капризи, толкова по-дълго ще се задържа у тях.
Замирам, вслушвам се в усещанията си и неизвестно откъде възниква усещане на приятна, безнадеждна отпадналост, когато не ти се иска нищо да правиш, ни ти се говори дори, но в същото време това не е мързел или апатия, а нещо съвършено противоположно. Удивителна е тази безметежност – тя е действена, но нейната действеност е скрита, тя се изразява като завихряне на плътността на усещането за живот, като наситеност на възприятията с аромати и обертонове, това не може да се измери и да се предаде с думи, но колко ясно чувствам аз този плътен поток безметежност, който като че се слива с тъмните струи на езерото под краката ми, в него с3е смесват и моето видение с храма и цялата каша от първите объркани впечатления за Индия. Колко е удивително, когато суетата на външния свят пълзи по повърхността на невидима сфера и вътре в тази сфера аз живея свой си живот – там има галещо слънце, радост и очакване, нежносиньо пространство пронизано от златни блестящи много тънки нишки…. Ако цялото това преживяване можеше да бъде с мен постоянно… това е невъзможно, невъзможно е… животът – това е редуване на плитко и дълбоко и къде да намеря по-голяма дълбочина от тази? Със сигурност не в разговорите с Шафи и неговия брат…
– Не се ли страхуваш да пътешестваш сама? – гласът на Ален е нисък и приятен.
– Не, аз изобщо рядко се страхувам от нещо.
– Всичките европейски момичета ли сте такива?
– Не знам… не, вероятно. Не. Момичетата обикновено се интересуват от неща, за които не е необходима смелост.
– А ти от какво се интересуваш?
– Не знам. Търся нещо, на което засега не мога да дам название.
– Духовен търсене… Ясно. Ти будистка ли си? – този въпрос ме разсмя. Защо хората винаги свеждат нещата до нещо банално, даже ако открито им казваш, че нищо еднозначно не те привлича?
– Не, аз не съм религиозна. А ти? – Защо ли го питам, та то и без това е ясно, че с този човек няма да се получи интересен разговор.
Интензивният ми опит в обуването с хора за последната година доведе до това, че често са ми достатъчни само една-две фрази, за да разбера доколко може да ми бъде интересен човекът, с когото общувам… Или това отново е моята самоувереност?
– Аз съм мюсюлманин. (И какво трябва да означава това според него? Впрочем какъвто е въпросът, такъв е и отговорът…) Джаму и Кашмир е мюсюлманки щат. Утре тук ще има голям религиозен празник. В това езеро има остров и на него се намира най-главната мюсюлманска джамия, утре там ще се съберат много хора. От ранна сутрин там ще се молят, а когато се стъмни цялото езеро ще се изпълни с плаващи свещи. Това е много красиво.Ти си дошла едва днес? Тук има много възхитителни места в планината, може да се вземе кон…
– Леле, чудесно! Това ми харесва!
– Шафи може да те закара където пожелаеш.
– Не се съмнявам в това… – аха, ясно, това беше реклама :)
– А ето го и моят приятел-японец!
Аз и не забелязах кога от тъмнината изплува лодка. След няколко секунди от нея слезе млад усмихнат японец – значи ще имам възможност малко да се поупражня да говоря на японски, който засега съществуваше за мен само на страниците на самоучителя.
– Конбанва! – веднага изстрелях аз.
– О! – японецът издаде радостен вопъл и се разсмя, – Конбанва!
– Икага дес ка?
Аз неопределено повдигнах рамене. Протяга ми ръка:
– Боку ва Хиро дес.
Аз успявам да разбера само някои думи и фрази, но това е достатъчно, за да разбера за какво говори Хиро. Отговарям, разбира се, с доста примитивни фрази, но това не ми пречи да изпитвам гордост от своята ерудиция и с периферното си зрение да разглеждам неговото стройно телце, мислено да го разсъбличам и да пукна, ако той не го усеща!
Ален с явно възхищение следи нашата кратка беседа, построена от най-прости фрази от типа “Откъде си?”, “На колко си години?”, “С кого пътуваш?”, “Харесва ли ти Индия?”, но за човек, който изобщо не знае японски, това еднозначно изглежда внушително. Аз отдавна съм открила прост начин, позволяващ да се смъкне от човека налепът от важност и да се открие в него банален търсач на авторитети и впечатления. Щом само произнеса няколко фрази на различни чужди езици, желателно редки и в очите на събеседника обикновено се появява интерес и даже уважение. На мен такива хора веднага ми стават безинтересни, най-често те се оказват безпомощни и инфантилни. Може да ме упрекнете в необмислени изводи, разбира се, но това не е извод, а само сигнал, своеобразна лакмусова хартийка, а и откровено казано, ще търси ли някой интересен събеседник в този, чиито очи заблестяват при вида на позлатена дрънкулка? Сигурно, не.
Студено… студено, студено, студено. Нищо не е както трябва, не е както трябва. Не това исках, не за това дойдох. Домъкнах се в Кашмир… глупачка… да, красиво е тук, само че тази красота намирисва, пък и не заради това зарязах работата си, за да се люлея тук в тази лодка насред един разноцветен гьол, трънчето продължава да ме боде навсякъде едновременно.
Шафи ме вика да вечеряме и аз без да успея да се проявя като пълен профан в японския, си тръгвам важно-важно, убедена в това, че неравнодушно ме изпращат с поглед… На голямата дървена маса са наредени изтъркани до блясък тенджерки с храна. И всичко е толкова вкусно… просто деликатеси за вегетарианеца. Шафи периодично наднича, проверява дали съм се нахранила. (Всичко е ОК, Шафи, не ми се пречкай, аз ще те повикам, когато съм готова, недей да тревожиш малката мем). …Уф, готово, давай сладкото… Шафи тържествено внася на табла малка блестяща форма, в която според моите очаквания бе трябвало да се намира десертът. Той с благоговение поставя Това пред мен и гордо обявява, че Това е особен кашмирски десерт. Какво е моето учудване, когато аз откривам там гъста каша от грис! Обръщам се към Шафи, който явно очакваше по-ясно изразено възхищение от това изискано блюдо.
– Та това е каша от грис!
– Да, мем, това е каша от грис, национален кашмирски десерт.
– В Русия дават на децата такъв десерт всяка сутрин – не искам да го разстройвам, затова решавам да не му казвам как се отнасят децата към този десерт.
– Превъзходно! Този десерт ще Ви напомни за родината!
Изобщо не ми се яде грис, до обидя гостоприемния Шафи – също. За известно време се чудя в недоумение и все пак решавам да си кажа всичко както си е.
– Шафи, неми се иска да те разстройвам, но този десерт не е за мен. Толкова често съм го яла през детството си, че ми е втръснал.
– Много съжалявам, мем, ако знаех по-рано…
– Не се извинявай, откъде би могъл да знаеш, че това не ми харесва?
– Какво мога да направя за Вас?
(Надявам се, че след този въпрос няма да се обърнеш към стената и да заспиш…)
– Имаш ли бисквити?
– О, да. Имам. Сега ще донеса.
Слава богу, срещата на двете цивилизации стигна до благополучен финал.
Засега не ми се спи, ща отида още малко да си побъбря с Хиро и Ален. Иска ми се още малко нови впечатления да получа. (Ама че нагла лъжа! – искат ми се много, много впечатления!)
Прохладата от езерото и от обкръжаващите го планини, невидими поради тъмнината, стана още по осезателна. Всички седят на кея загърнати в големи вълнени одеяла и си говорят празни приказки. …Все не мога да свикна с това, че не е необходимо да бързам за никъде, че мога да легна да спя тогава, когато поискам, защото утре мога да спя доколкото душата ми пожелае… И не само утре, и вдругиден, и след седмица, и след месец. Пред мен е неизвестността, аз съм готова даже за това – никога да не се върна от Индия и тази неизвестност ме изпълва с радостно предусещане, та нали във всеки едни момент може да се случи нещо, което да преобърне представите ми за света. Аз съм в очакване на това.