Почукването на вратата ми се стори много силно в съня ми, все едно че някой ме разтърсва хубавичко няколко пъти. Тъмно е. За днес съм планирала сутрешна екскурзия по Ганг… Извиквам, че съм се събудила и замижавайки включвам лампата… Докато се обличам в главата ми цари хаос от мисли и образи. Полусънното ми състояние и затворническата обстановка в стаята предизвикат чувството, че съм изгубена, примесено с дискомфорт и предусещане. Фотоапарата, тефтера, химикал, дебело яке (сутрин на реката е хладно), часовника. Излизам.
Ранното събуждане и излизането на улицата още по тъмно здраво се асоциира със спомените ми от ранното ми детство. Само ранно сутрин, още преди да е съмнало, аз можех да остана насаме със себе си. Всички спят, аз съм съвсем сама, тихичко се обличам, внимавам много, не дай си боже да скръцне някоя врата. Излизам на стълбището. Затварям вратата. Изплезила език, завъртам ключа – да! Свобода! Сдържам емоциите си, които преливат в мен. Тишина… Стъпките ми отекват, натискам копчето и неочаквано силно асансьорът потегля – струва ми се, че ще събуди целия блок… но не, всичко си е както преди. Чувствам се като на друга планета. Какво чудо – няма нито една жива душа! Чак в този момент разбирам как са ми втръснали всички… Навън е тъмно, свежо, тайнствено, Тук живее леката мъгла… тя е съвсем друга сега, тя е жива. Обвива, но не разделя, а напротив – сближава ме с онези дървета, с онова, което дори не виждам, с онова тъмно петно зад дърветата, като че ли то не е просто тъмнина. Тя диша, тя живее! Лека уплаха и изведнъж – неочаквана радост от пълната самота. Знам, че тя ще дойде, чакам я и тя изведнъж пламва, гали сърцето ми със сладък гъдел, във вид на фуния се извива от тялото и излиза от тялото ми, пробуждайки нежност и желание да обичам. Кого? Да обичам. Без всякакво “кого”, просто да се отдам на това предусещане и то започва да живее, на него не му трябват никакви условия – то просто съществува. Бавно, като насън минавам покрай блока, завивам зад ъгъла. Сега мен ме няма. Всичко е потънало в тъмнина, светлината на уличните лампи не прониква тук. Аромата на влажната нощ, аромата на живота, който нямам. След половин час ще започне да се развиделява и ще настъпи краят – водовъртежът ще ме засмуче и няма дори да се задави. Искам да остана завинаги в тази тъмна, влажна свобода. Искам да се върна някога тук – в тази свобода, в това безметежно щастие да обичам. Зная, че скоро ще си отида, ще заспя, ще се превърна в кукла, като всички. За дълго, за много дълго, за дълги години. Аз знам, че съм длъжна върна и не сама. Искам да подаря това чувство и на други, искам да го разплискам, да го развея, да отдам всичко и колкото по-ярък е образът на радостното самоотдаване, толкова по-силна е твърдостта, тя застива в непонятен обем, в нея се успокоява всичко, въобще всичко. Аз ще се върна тук, аз съм нищо без това.
Долу вече седят няколко души – чужденци. Щом ме виждат мигновено ми се усмихват сънено. Посипвайки бетел на устната си и чешейки задника си, “хотелският човек” (именно така на английски наричат тези служители) ни поведе към мястото, откъдето щяхме да тръгнем. И наистина е хладно… Якето ще ми е необходимо. Лодкарят ни посреща на крайбрежната, време е да тръгваме.
Лодка след лодка тихо се отблъскват от брега и бавно се плъзват по водата. Веслата не искат да тревожат спящата Ганг, внимателно се отблъскват от нея, все едно пощят козината на спящ тигър.
– Колко са “гатовете” тук? – нечий въпрос.
– Около 360 – лодкарят явно не е настроен за общуване.
– И колко време трябва, за да преплуваме покрай всичките?
– Около три часа.
Разговорът умря. Всеки гледа на своята си страна и се старае да се загърне по-топло.
Някога аз ще мога да правя удивителни пътешествия в съвсем друга реалност. Трябва да намеря пътя. И изведнъж – страхът ме пробожда: ами ако случайно нещо ме отнесе на някъде, откъдето да не мога да излезна, ако се загубя? Наоколо всичко ще си бъде уж същото: хората, градовете, животът ще си върви, но това е друг живот, други хора, с друга история и може дори това няма да са съвсем хора… или съвсем няма да са хора? Изгубих се и не знам как да се върна обратно – там където живеех, където живеят тези, които обичам, с които съвместно практикуваме. Тотална самота… унесена в друго пространство, в друга реалност, в друго време, отдалечено от нашето може би на стотици, а може и на хиляди години.
Има една картина, която особено ярко се асоциира с пълната, тотална самота. Следобедно меко слънце, малко, покрито с мъх градче, настъпва есента, прашна пътечка в малък парк, пейка, на която седя, от време на време покрай мен минават хора, които са ми безкрайно далечни. Аз никога няма да намеря тук близък човек, поне малко близък. Всички спят своя сън, всички са потопени в безкрайно далечен за мен живот. Аз останах абсолютно сама, захвърлена завинаги там, откъдето не мога да намеря изхода и всичко, което ми остава е да почувствам възторга на самотно летящата птица, да почувствам буйния екстаз на непредсказуемостта но това, което ме очаква, да почувствам преизпълваща любов към това, което никога повече няма да срещна и да продължа своето пътешествие, независимо от всичко.
Над пустинния бряг пламва светла ивица – скоро от там ще се покаже слънцето. Лодката плува недалеч от брега, на който хората се стичат ли стичат. С големи кани загребват вода (нима я използват, за да приготвят храна??? Като че ли да…) всички се мият лицата, зъбите, мъжете се гмуркат от стъпалата, съблечени по гащи, жените влизат във водата направо със саритата си, които веднага прилепват към телата и откровено показват така внимателно прикриваните гърди. Те и се къпят без да свалят саритата! Това вече е извън границите на моето разбиране… Молят се, затворили очи и обърнали лица изгряващото слънце. Вглеждам се в лицата… нещо не виждам никаква радост, по-скоро религиозно ежедневие… Тук-там седят групички мокри хора и слушат своите учители… Делфин! Как може това да е истина? Още един!
– Делфини?
– Да – речни!
– Но реката тук е толкова мръсна!
– Тук в нея се влива още една, затова тук има чисто течение, което е силно – виждате ли колко трудно върви лодката.
Червеният диск на слънцето… може да го зяпаш направо, още никога не бях виждала такова нещо. Този цвят хипнотизира, искам с един скок да се хвърля в него, като хвърля всичко от себе си… Разсичан от орлови криле въздух, монотонни молитвени напеви, миниатюрни свещички върху големи сухи листа, подгонени от мощното течение, разноцветни лодки, проблясващи светкавици на фотоапарати… Пъстрата и шумна крайбрежна улица завършва с каменни стъпала, които се спускат към водата. Тя пламти от изгрева на слънцето.
А това какво е??? Нещо плува на около метър от лодката ни и много прилича на човешко тяло. Германката срещу мен също го видя и пребледня, смръщи се и се притисна към мъжа си. Ами да – труп е…
– Мъртво тяло – безразлично каза лодкарят. – Тук е пълно с тях… Сега ще плуваме покрай гатовете за изгаряне, затова приберете апаратите си. Ако някой ги види – веднага ще изпратят лодка с полиция.
– Но том сега няма огньове!
– Това няма значение – пак не може. Такъв е законът.
Плуваме съвсем близо до брега. На черната от въглените площадка е клекнало рошаво момиченце на около пет годинки. Облечено е в яркорозова рокличка… […забранено от цензурата …] Изгледжда, че това е нейният пясъчник – какво прави тя там?
– Всяка сутрин тук събират злато. Коронки, пръстени – разбирате… – отвратителен коментар на лодкаря.
Във водата до колене е нагазил мъж с голямо сито – ясно е по какъв начин търси злато… И момиченцето също –ама че детство има.
Мейн гат, тук правим спирка, може да слезем на брега и да се потопим в действието. Но това само изглежда интересно – в действителност се чувствам като кисела краставичка в сладко. Тук няма място за друга култура. Хлъзгави мръсни стъпала, бедняци, които те облепят от всички страни като комари, почти непроходима тълпа от мокри тела, викове, напомнящи то ли караница, то ли весел разговор. Всички ме зяпат, хилят се, поздравяват ме…
Почти веднага след изгрева на слънцето стана горещо. Да, това е фантастичен, потресаващ декор, но не мен ми се иска да го гледам само отдалеч.
– Ето тук спри! – като че ли намерих безлюдно място с малко открито кафене.
– О-о-кей, мем.
Четири дървени маси, олющени столове, прашно меню, двама мръсни сервитьори – типично мръсно кафене в Индия. И това не е най-лошият вариант! С лека тревожност оглеждам стола, на който се каня да седна, прокарвам пръст по него – всичко изглежда мръсно, но на проба се оказва чисто.
-Здрасти! Може ли да се закуси тук? – раздава се глас зад гърба ми.
Нелошо момче, само дето усмивката му е гумена…
– Разбира се :)
– Аз съм Рой.
– Мая.
– Много ми е приятно.
Симпатичен е, само дето не мога да разбера защо съм абсолютно безразлична към него? Преди ми харесваха такива – подвижен, мургав, чернокос… Трябва да побъбря още с него, може пък тогава да ми хареса? Изглежда някак нерешителен, а ми се иска да прояви активност. Не… изглежда, че така и ще мълчи или ще ми зададе някой глупав въпрос. По-добре аз да почна.
– Днес се каня да разгледам местните храмове, искаш ли да отидем заедно?
– Искам! – веднага се оживи, в очите му проблесна то ли надежда, то ли радост от облекчение, че вече не трябва да мисли какво да прави, вече реших вместо него.
– Познаваш ли тези места?
– Горе-долу да, тук съм от два месеца…
– Два месеца??? – не мога да повярвам, че някой може да изкара тук цели два месеца. – Не мен ми е втори ден, но вече се хващам, че мисля, че е време да си намеря някое по-чисто и по-спокойно местенце. Какво си правил тук цялото това време?
– Уча се да свиря на някои етнически инструменти, ходя на курсове по йога и ведическа философия, запознавам се с нови хора, чета.
– Но всички това вероятно можеш да го правиш и на някое друго място в Индия?
– Вероятно… Но на мен тук много ми харесва.
– Стига бе!
– Скоро ли заминаваш? – при тези думи в гласа му се усеща лека тревожност, най-вероятно поради това, че той отново започва да губи надежда.
– Мисля, че да. Тук още искам да отида до Сарнатх. Чувал ли си нещо за това място?
– Там Буда е прочел своята последна проповед преди да достигне просветление.
– Това и аз го знам. :) Интересно ли е там?
– Има много храмове, полянки, паркове, чисто е… Но на мен там не ми хареса – твърде много прилича на музей. Храмовете на Варанаси са изпълнени с особена сила, веднага го усещаш, а там всичко е някак като играчка.
– Изпълнени със сила казваш? :)
– Да, със сила. Варанаси, местните храмове, Ганг – това са местата на силата.
– Чел ли си Кастанеда?
– Някои неща, но работата не е там. Аз действително чувствам тази сила.
– И как я чувстваш?
– Как? Как… Никога не съм се опитвал да описвам това. Мисля, че в това няма смисъл, това трябва да се преживее. :)
– Едното не пречи на другото. Знаеш ли, много хора казват, че имат някакъв особен опит, но нищо не могат да опишат като хората.
– Може би, ти просто не ги разбираш? …Ох, извинявай, не исках да те обидя, но това е възможно, нали? Намкай Норбу Ринпоче казваше, че докато нямаш опит в просветлените състояния, ще задаваш въпроси, ще подлагаш всичко на съмнение, опитвайки се да разбереш нещо с разсъдъка си, но това, за което той говори не е възможно да бъде разбрано с разсъдъка. В този случай той съветва да не се разочароваш в учението на будизма, а да се опиташ все пак да се промениш така, че неговите думи да достигат не да ума ти, а до сърцето ти.
– Чувствам се точно като на лекция. :) А защо ми цитираш някого? Ти самия имаш ли си разбиране по въпроса?
– Имам разбира се, то съвпада с мнението на Намкай Норбу Ринпоче.
– Т.е. ти си формирал мнението си самостоятелно, преди да чуеш това, което е казал Ринпоче?
- …Не, не преди това – потръпна от неловкост – но когато чух това, веднага разбрах, че именно това е, което толкова дълго аз не можех да формулирам. Веднага приех тази гледна точка… И даже не просто я приех, а… Общо взето това ми се струва много разбираемо.
Познати мотиви… Но какъв избор имам? Да се разхождам сред дрипльовците, които ми се пулят насреща, не ми се иска, уморих се да плувам с лодката… момчето… симпатично е, да… може би просто трябва да говоря по-малко? Облягам се на стола, вслушвам се в желанията си. Хубаво, ще видим какво ще излезне от това.
– Значи, това ти се струва разбираемо. Добре, да допуснем, че е така. Разбери, аз сега не се опитвам да опровергая твоя опит, засега те моля просто да го опишеш. Това не значи, че аз ще те разбера, ако нямам такъв опит, това ми е ясно, но възможно е в самото описание аз да почувствам твоята искреност, живост, а може точно обратното да стане. Виждаш ли разликата между това, за което говориш ти и това, за което те моля?
– Честно казано, не много… Мисля, че мистическият опит е невъзможно да бъде описан.
– Ами, например, Кастанеда го е описал по някакъв начин. Рамакришна също го е описал. Кришнамутри и той го е описвал, та и Намкай Норбу Ринпоче също го е описвал! И у мен, между другото, не възникват подозрения, че това е измислица. Преди мислех, че това е гениална измислица, но сега вече не мисля така.
– Ще ми разкажеш ли защо е станало така?
– Може би… някой друг път.
В последните минути от разговора започна да възниква някакво отравяне и колкото по-нататък, толкова по-трудно ми ставаше да преодолявам eдна такава странна тежест, преминаваща на изблици в раздразнение. Странно… Винаги са ми харесвали такива разговори, при това със симпатични момчета. Можех с часове да разговарям за магове, йоги, за нови открития на психолозите, но сега този фонтан пресъхна по удивителен начин. На мен определено повече не ми се искаше да бъбря, сега това се възприема именно като “наливам от пусто в празно”.
– ОК, Рой, точно сега искам да отида да се поразходя до храмовете. Съдейки по картата, това не е много далеч. Идваш ли с мен?
– Да, да, нали се разбрахме?
Никога не бих си помислила, че момчетата с такава външност могат да имат такива проблеми като неловкост, скованост, смущение, загриженост за твоето мнение. Или те стават герои само с неуверени в себе си момичета?
Имам впечатлението, че между момчетата и момичетата въобще няма нежни и изпълнени с доверие отношения. Борбата между нищожността и самодоволството. Може би само в първите дни или даже часове везните са балансирани, а после започват взаимните страдания. Единият страда от това, че “не го обичат”, а другият от това, че “го обичат”. Що за любов е това? …Точно така, това е именно страдание! И именно него наричат любов! Много пъти съм наблюдавала в себе си следният механизъм: уж момчето вече ми е омръзнало и аз даже започвам да мисля как да се разделя с него, но изведнъж той започва да се държи студено с мен и аз вече не искам да се разделям с него, започвам да искам вниманието му, да чакам да ми се обади, започвам да ревнувам… Ревността – та тя е почти синоним на любовта. “Щом ревнува, значи ме обича” – каква чудовищна глупост! Когато ревнувам, аз се превръщам в хладнокръвно отмъстително чудовище, готово да унищожи всичко, което предизвиква у мен ревност. Как може това да не бъде забелязвано? Как може ТОВА да бъде наричано любов? Как ревността може да бъде съвместима с нежността, с възторга, със симпатията, с устремеността? Това е така очевидно за мен сега… не разбирам как съм живяла без тази яснота всичките тези години…
Еталон на отношенията между “половете” се явява такова поведение, когато всички се опазват един друг от ревност и безпокойства. И няма значение, че в замяна на това получаваш тотална рутина и сивота – това също при семейните двойки се нарича “истинска любов”. Често чувам фрази от типа “той никога не й е изневерявал” и това автоматично трябва да бъде доказателство за това, че той я обича. Никой не се интересува какво е изпитвал при това този “той” и дали не е бил просто импотентен… А ето и още: “те живеят щастливо 50 години”… гроб… образ на “щастливи” трупове: тя – творческа натура, прави зимнина и вади ядките от прасковените костилки. Той също е интересен човек…
Направо до ухото ми се раздаде такъв оглушителен животински писък, че аз даже подскочих на място и отскочих настрани. Обръщам се и виждам същество, чиято възраст не може да бъде определена дори приблизително. Струва ми се, че то е от мъжки пол, съдейки по отсъствието на гърди и по това висящо нещо между краката, омотано с малко парче плат подобно на начина, по който го правят мъжете в африканските племена. …Дълга, дебела и плашеща опашка; животински, пронизващи очи; рошава, стърчаща на всички страни къса коса; дълга гега в ръцете, на която се поклащат златисти ленти… Какво е това??? Това определено е човек, по-точно – това определено някога е било човек, но сега… Вглеждам се и разбирам, че опашката, разбира се, не е истинска, но изглежда съвсем естествено. Луд просяк? Гледам го като хипнотизирана, отивайки се някак да го вместя в своята картина на света.
– Хел-л-лоу! – отново изписка съществото, без да престава нагло да ме зяпа. – Бакшиш? Пари? Само две рупии…
А, разбрах, какво е това! Не помня как се наричат тези хора, но същността на практиката им се заключава в това, че те се опитват да мимикрират като бога, на когото се кланят. Чела съм, че Рамакришна така се покланял на Хануману, индуско божество-маймуна. Та и този значи… Добре го прави :). На ти десет рупии! Като изквича доволно два пъти, просветленият адепт на древните култове с подскоци се отдалечи към храната – малка количка, на която продават банани, сушени плодове и неизменния бетел.
Косматите му роднини лудуват на кичестите дебели дървета и плоските покриви на големия храм. Някои от време на време се опитват да нападнат вкусната количка и търговецът е принуден да държи под ръка дебела тояга и да прави страшни гримаси, за да може достойно да отговори на нападенията на маймуните.
– Харесва ли ти тук? – питам Рой.
– Да, много. Това е старинен храм, нима не чувстваш, че тук всичко е пропито от Шакти?
– Не, не чувствам. Има някакво съвсем малко любопитство, но нищо повече. Тук може ли да се снима.
– Отвън може, но от онова място нататък вече не бива – явно малко се разстрои от това, че аз не изразявам никакво възхищение.
Щракнах няколко пъти местните момичета, от чиято красота не преставам да се възхищавам и направих знак на Рой, че може да тръгваме по-нататък, към следващата светиня.
Улиците са с относително малко транспорт. Пътното платно неусетно преминава в мръсни “полянки”, на които живеят хора. Техните “къщи” са направени от картон, кал и полиетилен и приличат на дупки за животни. Многочислените семейства се вмъкват да нощуват вътре. Колко много деца на различна възраст има там. Всичките са мръсни, прашни, боси, често абсолютно голи, пълзят, тичат, въргалят се в такава мръсотия, че на която и да е европейска майка на секундата би й се пръснало сърцето. Но окаяните индийки изобщо не се вълнуват от това. Някои от тях са заети с “домакинстване” – направо тук в железен варел гори огън и на него в криво канче ври вода, която току що са донесли по-големите деца. А някои пък спят на пълни с дървеници дюшеци. Децата са ги наобиколили, все едно че са малките на някакво животно. Не се виждат мъже. Вероятно те идват чак вечер… езикът ми не се обръща да кажа “от работа”… За каква работа може да става въпрос? Сред цялата тази суматоха на земята седи бременна (за кой ли път?) млада, много красива жена, облечена с парцали. Тя изглежда абсолютно щастлива, усмихва се, пече лицето си на слънцето и притваря очи, като че се унася в мечти. А може пък и наистина да е щастлива?
Животът на всички тези хора е предопределен от самото им раждане. Те знаят, че сигурно никога нищо няма да могат да променят и няма да могат да спечелят толкова пари, че да се измъкнат от беднотията. Всичко, което могат е да намерят пари за храна и минимум дрехи. Техните глави не са пълни нито с желание да получат образование, нито със стремеж да направят кариера или да придобият някакво имущество, а именно към това се стреми цял живот европеецът… Те нямат нищо и никога нищо няма да имат, та за какво тогава да се грижат? Може би животът на тези бедняци само от страни изглежда сложен, а всъщност те може би не биха го заменили с друг, та нали този живот им е ясен и за да го поддържат трябва да полагат минимум усилия.
Следващият храм се оказа също толкова невпечатляващ както и предишния и Рой, изглежда, съвсем се разстрои, още повече, че за целият път аз размених с него само две-три думи. Но нещо определено ме влечеше към него, независимо от уж пълното ми безразличие. Пред входа на хотела аз още веднъж го огледах и лукаво му се усмихнах, като си помислих, че ако прояви поне някаква инициатива, то ще го поканя да обядваме, а ако не – няма… Скучно работа.
– Чуй… ние с теб сме много различни, Мая, но искам да ти кажа, че въпреки това, ти много ми харесващ. Мисля, че всеки намира себе си в нещо свое си… Хайде да обядваме заедно. Ресторантът тук добър ли е?
– Бива го. :) Хайде.
А членът му се оказа много приятен: и на вкус, и на допир. Малък, леко извит нагоре, гъвкав… Ако не бързаше толкова да свърши, всичко можеше да бъде малко по-интересно… Може би. А може би и нямаше да бъде. Нищо не разбирам: уж получих удоволствие, а състоянието ми е такова все едно са ме изкормили, даже независимо от това, че не свърших. Всичко стана толкова бързо, все едно се бях отбила в стаята за минута по пътя към ресторанта на покрива. И все пак ми е толкова празно и сиво, че по-добре той още сега да изчезне от моята маса.
– Какво пишеш в тефтера си? Това нещо като дневник ли е?
– Аха – отговарям насила.
– И аз си водя дневник, само че не го нося със себе си…
С мъка доядох храната си в негово присъствие (добре, че не се оказа бъбрив!), сбогувах се и вече почти се скрих зад вратата, когато той ме настигна и ме помоли да му дам мейла си. Известно време се колебах без да знам как да откажа (а ми се искаше именно да откажа), но после все пак му го дадох и почти избягах като го оставих в пълно недоумение.
“** октомври
Когато бродих по крайбрежната улица възникна активен вътрешен диалог за това как аз ще опиша на някого тези впечатления. И в един момент възникна решително желание да опитам да го прекратя и да видя какво ще излезе от това. Трескаво хвавщайки мислите си за опашката, аз се опитвах да ги прекъсна на средата, то те веднага възникваха отново. Когато вече почти се отказах от тези опити, много живо си спомних лицето на онзи човек във влака, когато ми разказваше за вътрешния диалог и така ми се прииска поне за минутка да бъда в неговата кожа… да почувствам поне за минута вкуса на освобождаването от мислите… интересно – дали той би могъл да ми помогне за това?
И изведнъж дойде тишината и потокът от мисли секна. Заедно с това изчезна и задоволството, което придружава тези фантазии. За миг възникна безмълвие, всички замря. За минута всичко утихна, възникна впечатление, че до този момент нещо е шумяло и се е въртяло, а сега всичко е изчезнало и аз съм останала сама, но не просто сама, “а пред лицето”на нещо невъобразимо, за което подхождат думите “белзика стихия”, “ледена безмълвна пустота”. Аз като че се потопих в безмълвие и бавно “огледах” от него целия си живот. Възникна мисъл, предизвикваща силен отклик – “Аз нищо не знам за това как да живея. Правя нещо толкова време, имам цели, предпочитания, но всъщност нищо не ми е известно за това защо живея и правя нещо и до какво ще ме доведат тези действия.” Този мисъл ме изпълваше, ставаше по-дълбока, имаше размер и тегло, с които ме изпълваше. По-точно ще бъде да кажа така – аз преживявах тази мисъл: “аз нищо не зная за това как да живея”. Тази мисъл се преживяваше като въпрос, но отговорът съвсем не беше важен. После отново възникна безмълвие, аз почувствах далечно бучене. В това време гледах Ганг от високата стена на гата и възникна следният образ: през реката до мен достига зовът на това, което е зад нея, от другата страна. Това е нещо невероятно, съвършено различно от всичко, с което съм се сблъсквала в живота. Имаше увереност, че това нещо е състояние, в което мога да бъда, по-точно: в това състояние ме няма нито мен, нито някой друг, но това, което аз сега наричам “аз” може да стане това състояние. Възникна увереност (и това също е ново – във възникващите мисли нямаше съмнение, в тях имаше не просто истинност, а особена увереност), че за да стане този зов по-интензивен, аз трябва да замра, нужна ми е тишина – пълно отсъствие на мисли и емоции. Нещото, откъдето идваше зовът, беше тайнствено, но не детско и приказно, каквото обикновено е преживяването на тайната, а безжалостно, ледено, абсолютно отстранено. То чеше притеглящо, но много неустойчиво. В това възприятие нямаше нищо, което да ми е било познато.
Тази странна увереност в себе си… Тя е много проста и радостна, много естествена. Оттенък на тотално безстрашие. Възникна мисъл, че появата на това състояние има отношение към това,че аз в последно време реализирах много желания. Преди желанията напразно ме дърпаха на всички страни, а сега леко са ме отпуснали, аз съм станала свободна и съм се върнала към това, което ми е необходимо повече от всичко. Аз преживявах свобода, увереност в това, че мога да правя това, което искам, макар, че в онзи момент нямах никакви желания. Това не искане ми доставяше особена радост. Възникна яснота, че огромната част от моите желания – това не са мои желания, а просто механизми, някога получили начална скорост или поради подражание, или от страх и тези желания са истинско страдание, а при тяхното прекратяване се появяват съвсем други желания, на които мога да се отдавам, както бих се отдавала на вятъра, течението или на друга стихия и в момент на такова безогледно отдаване именни ти си тази стихия.
Тази странна увереност в себе си… Изразът в “себе си” тук е излишен. То се възприема като абсолютна зрелост. Има увереност, че опитът да се намирам в тази увереност се натрупва, че всяка секунда в него има значение, променя нещо. В нея има особено качество: безвъзвратност, необратимост, като че като си бил в него ти ставаш друг, даже когато състоянието си е отишло. То оставя своята следа. Всичко останало е по-повърхностно, мимолетно и няма такова усещане, че се възрастта се натрупва, а това – това ме отделя от целия минал живот. Определено нещо се променя… Искам да видя онзи човек, искам да му разкажа, искам просто да поседя до него и да го послушам, искам да видя неговите приятели. Чак сега започвам да разбирам какво щастие е това, че имам тази възможност, та нали той сам ме покани, но аз не искам да отивам със съвсем празни ръце, аз също искам да му направя подарък – искам да отида вече малко по-друга, искам да получа повече опит.”