Бенарес е центърът на копринената индустрия в Индия и ВСЕКИ минувач, който те спре на улицата, най-вероятно е копринен агент. Те те примамват в магазинчетата по най-различни начини: продавачът на сладкиши като че между другото ще те помоли да свиеш зад ъгъла, рикшата – този сто процента ще ти предложи да се отбиеш в магазинчето, пък може и да забрави да ти предложи, а направо да те закара пред входа и да спре : “Гледай, не искаш ли да влезеш?” Служителят на рецепцията… чистачката в коридора… ама всички, които са поразени от копринения вирус. Всеки жител на Варанаси по съвместителство е и копринен агент. Всеки срещнат носи в себе си тази зараза. Случвало се е да се разговориш с човек за нещо, минават десет-двадесет секунди и изведнъж сякаш мъгла покрива очите му, в тях заблестява дяволски огън, носът му става по-остър, движенията стават хищно-вкрадчиви, по лицето му заиграва усмивката на Джоконда… ами, ясна е работата, вирусът се е активизирал, замъглил е мозъкът, ударил е черния дроб, човекът вече го няма – на негово място се е появил коприненият агент. Ти можеш да блуждаеш из лабиринта от тесни хитро преплетени улици, когато изведнъж като че изпод земята изскача дружелюбен индус, която се кълне, че нищо не иска от теб, че с радост и безплатно ще ти покаже пътя и ако нямаш нищо против може даже да се отбиеш при него на гости – неговият дом се оказва точно тук, зад ъгъла, там е семейството му, те ще ти разкажат много интересни неща за Индия, ще пийнем чай… Роматника! Разбира се, зад ъгъла ще бъде първата попаднала копринена работилница, чийто стопанин и агента се разбират един друг без никакви думи, така че мигновено се разиграва мила сценка на посрещане от “роднините”, всички се събират да пият чай направо тук, на килима, ето ти удобна възглавница, ето още, моля… да, Индия, да, Европа, да… много касти, свещен град, карма, култура… това е жена ми, това са децата ми… а ето тук ние правим коприна… да… но това е така, между другото го правим, да… рано сутрин разходката с лодка по Ганг – това е толкова красиво… ето и коприната е много красива, нали?… и ето… а има и още по-красива, ръчна изработка, между другото. И следва тих въпрос – “да ти покажем ли?” И леко кос поглед: “Да ти покажем ли?” Само да ти покажем, това е интересно… “Да ти покажем ли?” Ти неопределено свиваш рамена. АХ, ДА ТИ ПОКАЖЕМ!!!Шум, грохот, тропане на крака – отнякъде отгоре се изсипват три момчета, всеки, от които мъкне като носорог по половин тон топове коприна. Носят оставят и бягат за още. Още не си успял да се прочистиш гърлото си чая, който е попаднал в “кривото” гърло, когато около теб вече има ПЛАНИНИ от коприна, пет човека повтаряйки монотонно заклинанието “само погледни, само погледни, не е задължително да купуваш” развиват пред теб безчислени топове с най-различни орнаменти. “Жената” и “децата” се изпаряват на секундата, а собственикът внимателно контролира цялото това действие, гледа те в очите и пресмята колко пари ще може да измъкне от теб? Ето този шал струва само петдесет рупии… и наистина е евтино, при нас това струва десет пъти по-скъпо… а ето това покривало е три хиляди рупии… внимателен поглед – аха, при думите “три хиляди” няма шок, добре, прави таен знак на помагачите – нови облази застилат погледа му – а ето това е ръчна работа, много е скъпо: двадесет хиляди рупии, но в Европа това струва десет хиляди долара… аха, погледът на клиента помътня, значи отново се връщаме към по-евтинкото… Фина работа! И те са майстори в нея. Фабриките за коприна трябва да се заобикалят отдалеч, те са като Гримпенското мочурище – от тук даже лосовете не могат да се измътнак. Бягай от тях като от чума – в най-добрия случай ще загубиш два часа от живота си, а в най-лошия – ще си тръгнеш целия увит с коприна и без пари.
Аз още не съм успяла да стигна до крайбрежната улица, а вече подскачам като ужилени при думата “коприна”, която се носи от всички страни, от всички ъгли и цепнатини… Тълпа мръсни и много енергични деца от седем до десет години се изкача из зад ъгъла. Като ме виждат изпадат в лудост. Викат, хващат ме за ръцете, опитват се да ми скочат на гърба, пипат ми косата. Едно хлапе се е вкопчило в ръката ми и като сочи часовника ми, вече пети път произнася една и съща фраза: “Подари ми часовника си, подари ми часовника си”. Възмутено отърсвам от себе си тези въшливи нахални зверчета… Тогава ми подари очилата си, подари ми очилата си. NO!!! – крещя така, че да се чуе едва ли не из цялата улица, но освен наглия смях на децата и няколко любопитни физиономии, поглеждащи през прозорците, нищо друго не се случва. Чувствам тези малки вампирчета сега отново ще започнат да ме обсаждат, хуквам и практически избягвам, те подскачат и търчат след мен и продължават да си просят: кой химикал, кой часовник, рупия, шоколад… Няма ли да ме оставят на мира най-накрая??!! Тропнах с крак, направих страшна физиономия, исках да хвана някого и да го цапна профилактично, но те всички са толкова мръсни, че ме е страх дори да съм близо до тях, дума да не става да ги докосна… О, ето я благосклонността на съдбата – чужденец! Впрочем лицето му е не по-малко озадачено и изплашено от моето. Видя ме, оживи се – ами да, той, изглажда, също е видял в мен своето спасение… А в хотела ми бяха казали, че до крайбрежната улица има пет минути път пеша и че се стига много лесно… Интересно, от колко време той обикаля тук? Съдейки по застиналата тревожна гримаса – доста.
– Хелоу, знаеш ли как да стигна до крайбрежната улица?
Напрегнато се разсмя.
– Знам, а ти знаеш ли как да се махна от нея?
– Мисля, че знам :) Виж, аз вървях така – обяснявам откъде съм минала току що и как да се ориентира. Той, на свой ред ми показва пътя към реката и ние, обнадеждени, си продължаваме всеки по пътя.
Легендарната крайбрежна улица на Бенарес. …Ама че кучета има тук! Това не са кучета, а огромни плъхове? Всичките до един приличат на слаби бултериери – без козина, с лишеи и язви… Брррр… До този момент си мислих, че обичам всички животни, но тези “кученца”…
Безкрайно дългите каменни стълби се спускат направо към водата. Леки и широки вълни лениво се плискат и изтласкват на най-долните стъпала пластмасови бутилки, изгнили парцали, камари ритуални цветя, лайна и още нещо, на което не е възможно веднага да дадеш название. Слизам по-близо до водата – тя е толкова мръсна, че ме е страх дори пръста си да топна в нея… Пляс! Това не може да бъде! Едно момченце се гмурна под водата и още едно и още. Как може да плуват тук? Те играят, пръскат се, хилят се, изобщо не се замислят, замерват се един друг с лайната, с които е пълна цялата крайбрежна линия. И това не са някакви просяци – обикновени момчета.
На десет метра от тук има няколко жени, които до коляно са нагазили във водата, изглежда, че перат. Отначало те хубавичко блъскат прането в едни големи камъни, после го насапунисват, разстилат го камъните и го търкат с твърди четки, а след това го плакнат в реката, от което наоколо се образуват мътни бели езера. Всички стъпала нагоре са постлани с чисто (???) пране: петметровите платна на саритата, чаршафи, покривала – съхнат на горещото слънце.
Крайбрежната улица продължава няколко километра и се губи някъде в безкрайността в сиво-синята мъгла. Тук няма чист въздух, само на нивото на четвъртия или петия етаж може да се поеме въздух без да получиш пристъп на гадене, затова безкрайността настъпва много бързо: видимостта не е по-голяма от две-три километра. Горещо е. Мирише на евтини благовония, кравешки тор и урина (човешка) – тук навсякъде е тоалетна, на всяко място направо на крайбрежната улица където се разхождат туристите и местните хора. Ако някой мъж скромно се е отдалечил на няколко метра, обърнал се е и пишка на някоя стена, то това тук се възприема от всички така, сякаш е отишъл в тоалетна. Жените се държат малко по-скромно, но не много: от време на време, особено когато се стъмни, можеш да откриеш клекнала жена или две, мирно акащи направо в Ганг. Къдравата линия ниски джунгли на далечния отсрещен бряг ми се струва нещо полуреално в тази индийска мараня. Невъзможна е даже да си представиш, че някъде може да има чисто място и свеж въздух…
Разноцветните храмове, мръсните и полуизгнили дворци, жилищата на хората, хаотично наблъскани едно върху друго се сливат в единен петвековен монолит, макар че кой ги е броил тези векове … тук изобщо няма време. Никак не мога да възприема действителността около мен като реален живот: струва ми се, че това е гигантски декор, в който няма как да живеят хора… Нима за някого ТОВА е единствената реалност? Смътна тревожност ме близна отвътре… Каприз на съдбата – и аз бих могла да се родя тук. Защо аз съм се родила именно там? Защо при милиарди възможни въплъщения е възникнало именно това? Как се е случило това? … Малка черупка във вихрите на безкрайността, листенце, подхванато от ураган, капчица, изтръгната от океана… Някога стихията ще унищожи всичко, което сега се нарича “аз”, ако не успея да я хвана за опашката и да я стисна здраво в юмрук.
…Шивала гат, Тулси гат, Рева гат, Гангамахал гат, Бадаини гат… – тук са десетки, ако не и стотици: цялата крайбрежна улица е поделена на “гатове”, плавно преминаващи един в друг. Запламтяват погребалните огньове, които хвърлят огнени отблясъци на Ганг, потопена в залеза. Една след друга излизат процесиите. На бамбукови носилки носят мъртвите тела, увити в червен плат със златисти ресни. Слагат носилките в реката, внимателно мият труповете в свещената река. Нито сълзи, нито викове, нито даже изражение на страдание по лицата на хората. Това е нещо обичайно във Варанаси – синът да разбърква с дълъг прът въглените в огъня, поглъщащ тялото на собствения му баща… Огромните купища дърва са съвсем наблизо, смъртта вече е тук, чака тези, които днес са още живи, за които утре ще купят от червения плат… Туристите с побелели мрачни лица седят на стъпалата на Харисчандра Гат и зяпат огъня.
Приближавам се толкова близко, че започва да ме лъха горещината, смесена със сладкия благовонен дим. В пламъка ясно се очертават краката, главата… А на няколко метра по-нататък има съвсем малък огън, не са им стигнали парите за по-голям и цялото тяло не се е събрало отгоре. Затова отначало е изгоряла средната част, а сега роднините слагат в огнената паст главата и раменете… Деца търчат между огньовете и играят на гоненица… малко по-надолу една жена къпе едногодишно дете, нагазила до кръста във водата, около нея плуват погребални венци и пепел от огньовете… Долита музика от далечни празненства през лабиринта от улици и безчислени дворове… кучета, озъбени като плъхове обикалят по брега и търсят остатъци от кости и месо… Фу, със сигурност онова животно гризе обгоряла човешка става. Животът и смъртта са се смесили в такива адски пропорции, че аз загубих всичките си щитове, които ми позволяваха да вярвам в това, че има поне някаква стабилност, поне някаква защита, някаква гаранция, че няма да умра точно сега или пък утре. Отворена мида… смъртта може да те ужили във всеки един момент, за нея няма никакви прегради, нищо не е препятствие за нея – тя е истинския господар на живота, от чиито каприз зависи всяка следваща секунда. Какво мога да й противопоставя? Какво освен дръзко предизвикателство?
Зная, че е строго забранено да се снимат погребалните огньове, навсякъде предупреждават за това, но ако пък изведнъж ми разрешат? Стоя на ниско балконче, което надвисва направо над огъня и питам човека, който разбърква костите в огъня: “Може ли да направя само една снимка?” Като поразмисля, той неочаквано кимва: “Може”. Чудесно? Вадя фотоапарата, предусещайки уникалните снимки… настройвам го… Щрак! Още веднъж… О, по дяволите! Вопли, шум, крещящи хора, които сочат с пръсти към мен. Едновременно от няколко страни ме нападат гневни индуси, които махат с ръце и крещят. Едвам успявам да скрия фотоапарата в чантата си.
– Това е забранено!!! Тук е забранено да се снима!!! Дай хиляда долара за нарушаване на правилата!!! Дай лентата!!! Полиция!!!
Стоя с отворена уста, шашната от тази бурна реакция, опряла гръб в нагретия от огъня парапет. Струва ми се, че сега ще ме разкъсат на парчета, все едно че съм плячка на зверове. Те явно не са настроени да отстъпят и да ме пуснат от обсадата. Гледам с надежда към туристите, които седят на стъпалата. Никакво внимание! А така… урок за в бъдеще: никой няма да се застъпи при нужда. Седят си плашливите зайци, всеки е сам за себе си.
Дребен, слабичък индус с подвижни очи, облечен с бели износени дрехи, прилича на асур, изскочил от танца на смъртта. Съдейки по реакцията на тълпата, той тук е главният. Гледа ме със суров поглед и заговаря с прокурорски тон:
– Знаеш ли, че снимането тук е категорично забранено?
– Не! За пръв път чувам!
– Това не е истина, във всички пътеводители пише, че е забранено. Имаш ли пътеводител?
– Имам.
– Дай го.
Вадя от чантата си Lonely Planet и му го подавам. Той е много самоуверен и това не ми харесва. Докато той го разлиства, аз мисля как да се измъквам по-нататък. Оказва се, че индусите не са чак толкова мирни… озъбени физиономии, диви погледи. Какво става… намели ли го… ето… Харисчандра Гат – пъха ми го в лицето – чети!
Бавя се, печеля време, започвам да чета на глас. Стигам до текста в рамка, сигурно тук е написано, по дяволите… на най-видното място, в рамка… няма как да се измъкна… Дявол знае какво да правя… Ау!!!… В рамката е написано, че трябва да се внимава с бродещите садху. Сред тях има преоблечени разбойници, грабещи и понякога дори убиващи туристите. И нито дума за забраната за снимане! Не вярвам на късмета си, минавам с поглед още веднъж – няма! С оскърбен вид му давам справочника и също му го пъхам в лицето: на гледай, нищо не пише. Той не вярва на очите си, блещи се. Шашнат е.
– Но във всички останали…
– Но аз нямам всички останали, всички знаят, че Lonely Planet е най-хубавият!
Край, аз победих. Чувствам, че решимостта е изчезнала, той даже е малко объркан. Намига ми лукаво, бързо успокоява свирепстващите защитници на вярата и ловко ме измъква.
– Аз съм Джай. Тук съм най-главният. Да отидем да поседнем ей там – той показва малка площадка, надвесена направо над огньовете.
Изкачваме се по тясна стълба, вадя от раницата си постелка и сядам до него като се облягам на стената.
– Ти наистина ли не знаеш, че тук е забранено да се снима?
– Днес ми е първият ден тук. Ако знаех, нямаше да нарушавам правилата.
– Това е написано във всички пътеводители… – той говори почти обидено и веднага кимва: да, странно е, че в твоя справочник нищо не пише… Пък освен това, нима ти самата не разбираш, че на никого няма да му хареса да направят от починалия му роднина музеен експонат? Представи си, че твоята майка е умряла (някак веднага ми олекна) и изведнъж идва някакъв непознат човек и започва да снима тялото й… Разбираш ли?
– Разбира се, че разбирам. Не бях права, но мен така ме шокира това, което видях, че не можах да се сдържа… Аз съм журналист.
– Така ли? Е, ако имаш разрешение, тогава нямаш проблем. Имаш ли разрешение?
– Не.
– А, тогава не може. Добре, че работата не стигна до полицията, тогава със сигурност щеше да ти се наложи да платиш глоба… Аз те спасих навреме.
С опасение го погледнах – струва ми се, че това беше намек, че не би било лошо да му се отблагодаря. Джай улови погледа ми.
– Не, не ме разбра правилно, на мен не ми трябват пари, аз просто така реших да ти помогна. Още повече, че това не е сложно – та това е моят бизнес. Моето семейство се занимава с това вече няколко века.
– И какво, харесва ли ти?
– Разбира се. Това е добра работа. Надеждна заработка.
- Със сигурност е така. – стана ми кофти от такова фамилиарно отношение към смъртта, но той говореше за своя бизнес така, като че търгуваше с балони.
– Нали знаеш, че в Индия хората са поделени на касти? Има твърде много касти – дори аз самият не знам колко са точно. Моето семейство принадлежи към една от най-нисшите касти и ние не можем да вършим друга работа, ние трябва да правим именно това: да продаваме дърва, огън и места за изгаряне.
– Огън?
– Да, ще ти покажа после, това е съвсем близко – за да подпалиш дървата не бива да се използва кибрит или запалка, огънят обезателно трябва да се вземе от Шива, иначе всичко ще бъде неправилно.
– В какъв смисъл?
– Умрелият няма да отиде при Шива. Ти и това ли не знаеш?
– Знам, ама не го разбирам. Излиза, че можеш да бъдеш негодник или убиец, например, но ако те изгорят тук, то ти ще отидеш при бога.
Запъна се. Не иска да види това противоречие, отговаря нещо неразбираемо. Добре, разкажи още нещо.
– Не всички тела ги изгарят. Не изгарят мюсюлманите, бременните, садху, ухапаните от змии, болните от едра шарка и самоубийците.
– Погребват ли ги?
– Не, просто ги хвърлят в реката.
– ???
– Защо се учудваш?
– Видях, че хората плуват там и перат дрехите си… Дори видях една жена, която къпеше там детето си.
– Ганг е майка за всички нас. Всяка сутрин влизам в нея и извършвам пуджа, като правя няколко глътки, хиляди хора правят същото и ето сега съм на четиридесет и с мен още НИКОГА нищо лошо не се е случвало. Ганг е божествена, в нея не може да има мръсотия.
– Джай, може би все пак хората боледуват, но се боят дори да помислят, че това може да е заради Ганг?
– Ти не разбираш…
– Но тук постоянно някой боледува! Защо да не е заради тази вода? Чела съм, че в нея има триста хиляди пъти повече вредни бактерии, отколкото в градска река в Европа.
– Това може и да е така, но това няма никакво значение. Ганг не е река, тя е богиня, нашата майка. Шива е баща ни, Ганг – майка ни.
– Ясно :)
– Искаш ли да ти донеса вода от реката? Сама ще видиш, че нищо няма да ти стане, това само ще подобри кармата ти.
– Не, Джай, недей – дори започнах да се клатя напред-назад, като че ли можеше да ме накара насила.
– Страхуваш ли се?
– Моята религия е друга – излъгах, като знаех, че това ще направи нужното впечатление.
Това свърши работа: той уважително закима с глава. Сменям темата:
– Странно, че тук никой не плаче. Чувала съм, че в индуизма отношението към смъртта е съвсем различно от това в другите религии. Вие не се страхувате от смъртта, нали?
– Обърна ли внимание, че тук има само мъже?
– Да, забелязах.
– Как мислиш, защо?
– Жените плачат вкъщи?
– Точно така! Всички се страхуват от смъртта, но тук не е прието да показваш болката си.
– Значи, ти не вярваш в това, че ще след смъртта си ще отидеш при бог или все пак се страхуваш от смъртта?
– Вярвам, разбира се, че вярвам, но все пак ме е страх. И страдам, когато умират роднини… Миналата година умря майка ми и аз сам правих огън за нея, на вид бях невъзмутимо спокоен, но вътре, ето тук – той посочи сърцето си – имаше болка.
– Ти всеки ден виждаш смъртта, аз си мислех, че вече си успял да свикнеш с всичко.
– Така е, докато това не засегне мен и моето семейство.
– Ясно… Я какво е това здание? Изглежда зловещо?
– Крематириум. Тук изгарят тази, които нямат пари за дърва. За много хора дървата са разкош… В твоята страна погребват ли хората?
– Да. И после още с години ходят на гробищата да общуват със своите роднини.
– Та те вече са се родили отново!
– В моята страна не вярват в това. :)
– А в какво вярват?
– В рай и ада. А въобще всеки в нещо свое си. Много хора изобщо не вярват, че има нещо след смъртта.
– И как живеят те??? Това е ужасно – да живееш и да мислиш, че след смъртта няма нищо.
– Според мен, не е важно в какво вярваш, а как живееш.
– Права си, но не мога да си представя как бих живял, ако си мислех, че със смъртта ми всичко ще свърши… А ти също ли вярваш, че това е така?
– Нищо не знам за това. Нямам такъв опит, затова нямам какво да кажа за това има ли нещо след смъртта.
– И аз също нямам такъв опит, но аз вярвам в това, което е написано във Ведите.
– Разбирам, Джай, това е твоят избор.
Вече окончателно се стъмни. Изведнъж си спомних, че не помня добре обратния път и се наканих да се сбогувам.
– Ще ти покажа огъня на Шива.
– ОК.
Недалеч от крайбрежната улица има нещо, което напомня на чугунена пещ, в която гори без да спира малък пламък, даващ живот на всички погребални огньове.
– Ела пак, ще побъбрим.
– Може би ще дойда. Не знаеш ли как да стигна до Шивала гат?
– Близо е – след десет минути ще бъдеш там, върви по тази улица и никъде не завивай. И внимавай с кучетата – през нощта се събират на глутници и могат да те нападнат, тогава ще загазиш. Могат да нахапат дори да смърт… Искаш ли да те изпратя?
Вече отварям уста, за да се съглася с радост, но се сещам да го погледна в очите. Ами да! Коприненият вирус се е активизирал…
– Не, благодаря, аз живея тук съвсем наблизо.
– До американската хлебарница?
– Още не знам. Отседнала съм в “Сънрайз хотел”.
– Ами да, съседната врата е вратата на хлебарницата. Ще ми донесеш ли някой път нещо сладко?
Молбата ми ме трогна: отговорният за смъртните ритуали моли да му донесат нещо сладко като малко бездомно дете.
– Ще ти донеса :). Обезателно ще ти донеса сладко.
“** ноември
Три дена работа. Честно казано, почти нищо конструктивно не успях да направя с изключение на това, че се оформиха три важни препятствия. Струва ми се, че това е важно – ако преди пред мен имаше просто стена, то сега аз виждам в нея отделните тухлички. Във всеки случай, аз определено чувствам тази промяна като нещо позитивно и тъй като няма кого да питам… а какво всъщност да питам?… та чувствам тази промяна като нещо позитивно, като постижение и точка.
Удаде ми се да видя, че първият проблем се състои ето в това: когато възниква негативна емоция, то вместо да започна да я отстранявам и да се опитвам да си спомня себе си в някакво радостно, светло състояние, аз започвам да мисля за едно или друго – защо е възникнала, какво да правя сега, а може ли въобще нещо до се направи и така нататък. И именно това, че аз започвам да мисля вместо да правя нещо и полага основите на моето поражение. Да започна преди всичко да ПРАВЯ нещо в този момент, когато се появява негативната емоция – ето това е постановката на задачата, която сега е актуална за мен. Ще я реша.
Вторият проблем: възникващото чувство на жалост, жал от загубата. Някъде у Кастанеда бях чела, че даже когато хората отиват до тоалетната, то преди да пуснат водата, гледат това, което ще отиде в канала, все едно се прощават със свое имущество. Смешно е, но е факт: моите негативни емоции са МОИТЕ негативни емоции и преди да се опитам да пусна водата, аз всеки път ги гледам, а през това време те успяват да не разпълзят, да укрепнат, да ме приспят. И край. Излиза, че Тай е бил прав – не “не мога”, а преди всичко “не искам”, та нали ако ми е жал, то откъде ще се вземат яростните усилия? Все едно се лишавам от имущество. Да кажем, някой ми казва, че аз съм глупачка и не мен ми е страшно мъчно, че аз препятствам появата на ответната неприязън. Как да преодолея тази бариера? Засега не знам. Вероятно трябва много силно да го поискам. Трябва много пъти да опитвам и най-накрая да победя. Прилича на самовнушение, на самохипноза… не, не прилича. Или прилича?…какво значение има? За мен резултатът ли е важен или е важно на какво прилича лопатата, с която съм изкопала съкровище? Лопатата ми горе-долу се очертава – ще копая по нататък. Възможно е, да трябва да си поставя минимални цели, да постигам поне минимални победи. Поне за десет, за пет секунди да се задържа извън негативната емоция.”