Нито в едно забравено от бога кътче на света няма такава воня като в Индия. Винаги съм била чувствителна към миризмите като животно. Метрото, тесните маршрутки, асансьорите бяха местата на моите обонятелни мъчения: този мъж днес на закуска е ял горчив кашкавал, а тази лелка е изсипала върху себе си целия флакон евтин парфюм, съседът ми отдясно, по всяка вероятност, има болен стомах, а този отляво е сив като асфалт пушач… А нафталиновите пенсионери! Тяхната миризма ме ужасява до смърт. Нима моята чувствителност към миризмите се е обострила още повече? Едва ли… но все пак преди не беше чак така. Може би работата е там, че преди аз не излизах извън пределите на посещаваните от туристи райони, а от място на място пътувах в “запечатани” автобуси. А може би хималайските райони на Индия са по-чисти от континенталната й част? Лайната там замръзват, що ли?
Миризмите, вмъкващи се от всички страни не ми позволяваха за дълго да се разсейвам от мисълта за техния произход… Миризмите, не това не са миризми, това е воня, смрад, непоносима смрад!
Господи, какво може да вони така, че чак да ми сълзят очите? Смес от всякакви разновидности лайна, разяждащи химикали, трупна смрад, гъст прахоляк и изгорели газове, гниещи безкрайни планини разлагащи се боклуци – с това ме посрещат покрайнините на Бенарес, през които влакът като че ли специално едвам се влачи, все една ще се наслаждава на всеки изминат метър. И няма къде да се скриеш… Гърлото ми щипе, аз вече съм напълно отровена от тази смрад, вече не само я вдишвам, но и я издишам. Имам кашлица, която ми дразни гърлото, но по добре да се сдържа и да не кашлям, че иначе цялата ще се просмуча от тази гадост. Не толкова отдавна Берарес е бил преименуван във Варанаси, но имам чувството, че в Индия освен названията нищо друго не е възможно да бъде променено.
Моите спътнички, две индийски жени (най-вероятно майка и дъщеря) продължават да си бъбрят все едно, че не усещат нищо. Създават впечатление, че изобщо не могат да си затворят устите – разговарят непрекъснато с пауза само за нощния сън. Седят една срещу друга по турски като от време на време си поправят саритата на главите. Движение, доведено до пълен автоматизъм – премятане на последния метър от сарито като забрадка. Съвременните индийки носят така наречените пенджаби, но отказвайки се от сарито, те не са могли да се откажат от това натрапчиво движение (може би, то придава смисъл на живота им?) и на всеки десет-петнадесет секунди премятат ту през едното, ту през другото рамо постоянно смъкващия се от тези рамене широк шал, който по всяка вероятност се носи, за да скрие окончателно раменете, шията и гърдите от чуждите очи.
Където и да се намират индийските жени, каквото и да правят – забрадките и шаловете продължават да падат, а те постоянно ги оправят и оправят, без да ги свалят даже вкъщи (!) когато перат, мият подовете, готвят. Аз вероятно бих полудяла от тази необходимост, но те просто не я забелязват.
Влакът прави няколко последни напъна и накрая спира. Поглеждам през затъмнения прозорец – да, виждам перон. Във вагона веднага влизат облечени в червено индуси с очи, които нервно търсят клиенти. Това са носачи и аз за тях съм желана плячка. Цели петима се събират край купето ми, изблъсквайки се един друг с лакти като едни през друг се опитват да привлекат вниманието ми, но мен вече нищо не ме интересува. Аз съм невъзмутима, студена и уверена в сече си. Айде, момчета… кръгом обратно – с жест им показвам да се махат и се изсипвам на мръсния (а какъв друг да бъде?) перон.
Въобще, това само формално се нарича перон – за някои това е дом, те където се мият, спят, ядат и размишляват за тънкните философски аспекти на живота … да, шегувам се, разбира се :)) – просто цял живот се търкалят на скъсани постелки и безсмислено зяпат суетата на гарата. За малко да забравя – разбира се, те тук още пишкат и акат. Тлъсти плъхове, мишки със смешно стърчащи опашки, мухи от всички цветове и размери, болни дръгливи кучета, сакати, просяци, пътници, хлебарки колкото мишки – всичко се смеси с разяждащия смог и грохота на колелата. Трябва по-бързо да се махам от тук…
Пред входа в зданието на гарата ме чака поредното изпитание: нападение на рикши. Те крещят, умоляват, преграждат пътя, тичат пред краката ти и отстрани и отзад, опитвайки се да те погледнат в лицето и да уловят погледа ти за да изпитат надежда поне за секунда. Аз знам какво искам и знам колко съм готова да платя. Прилича на автотренинг: силните мисли повтарят научените наизуст инструкции от “Lonely Planet”. Не отстъпвам нито йота.
– Петдесет рупии до Шивала гат.
– Это тази кола, не, ето тази, мем. Шивала гат, петдесет рупии, мем! – закрещя разтревожената тълпа в един глас. Някой даже започва да ме дърпа за раницата, страхуват се да ме докосват по тялото.
Избирам си сред тях слабовато нисичко момче, което не проявява ненормална активност и изглежда като че ли мисли за нещо друго. Прииска ми си да си доизмисля, че е влюбен или предан на някаква религия. Кимам му с глава, показвайки му, че ще пътувам с него.
– Къде е твоята кола?
Посочва ми с пръст черно бръмбарче с малки колелца и всички останали дрипльовци, които не можаха да спечелят в тази лотария си тръгват с разочаровани физиономии. Но едва сядам в колата и те вече са забравили за мен, за своята неудача – такъв е животът им, в такава борба преминава всеки техен ден. Когато няма нищо ново и вонящата смрад смесена в адски пропорции с лепкавата жега за тях са просто обикновен незабележим въздух.
Количката пали, започва силно да се тресе като при това издава оглушителен шум и с предизвикателство, достойно за Шумахер рязко тръгва напред и се смесва с местното улично движение. Горещият и мръсен въздух, нахалните погледи от всички страни се вмъкват в моето малко убежище… Уж пътят не е дълъг. Дано по-скоро да се добера до прохладния душ. Не ми се иска да поглеждам навън – всичките индийски градове са абсолютно еднакво бедни и уродливи с изключение на местата където са съсредоточени историческите паметници и туристическите места. Ако не се стремиш към излишно съдържание на адреналин в кръвта, то Индия не е страна, подходяща за експерименти, тук трябва стриктно да се спазват инструкциите от пътеводителя и съветите на тези, които вече се пътешествали из тази страна.
Ето и свещения Бенарес засега с нищо не се отличава от което и да е друго градче. Не си представям как може да се живее тук… Това по повод на спомена ми как в Москва на една лекция по йога един видиотен лектор замислено каза, че има мечта – да захвърли всичко и да се засели в Ашрам в Бенарес, но засега кармата не му позволявала дори да отиде до Индия при своя учител. Тогава той, разбира се, не ми изглеждаше идиот и думите “Бенарес”, “Ашрам” и “Учител” предизвикваха трепет и предусещане, че някъде Това го има.
Градък на Шива, бога на смъртта в индуизма, на брега на свещената Ганг – тук се стичат вярващи старци и чакат смъртта. Да бъдеш изгорен в Бенарес, на брега на Ганг – това, според техните представи, е точка на милиардите прераждания, прекратяване на кармата, сливане с Шива. Колко е просто всичко… Не е важно как си изживял живота си, какво си правил, какво си чувствал – няма значение нищо, освен това, че твоето тяло е било изгорено именно тук. Ама как могат да бъдат толкова инфантилни, че да живеят с такива примитивни вярвания! Или тези вярвания възникват именно като следствие на характерните особености на нацията? …Колко може да продължи това пътуване, скоро душата ми изскочи от тръскане?… Не, индуизмът със сигурност не ми е симпатичен – колкото по-ясни стават детайлите на това явление, толкова повече не ми харесва то. Няма да остана дълго във Варанаси.
Ей, най-накрая! Зданието, което отчасти прилича на европейска постройка е моят хотел. Названието е лирично: “Sunrise Hotel”… Влагата и мръсотията вече за започнали да оставят следите си и след десет години той ще се слее в екстаз с каменно-лайняните джунгли, които езикът ми не се обръща да нарека град.
А вътре – все тая влага и специфична миризма, която започва още от индийската аерогара и попива във всичко, до което се докосват индусите. Срещу мен излиза плешиво човече… с окървавена уста! Какво е станало с него? Имам чувството, че устата му е пълна с кръв и той даже не може да говори нормално – отмята назад глада и думите стигат до мен през едно противна клокочене (къде да се обадя? В полицията, на бърза помощ?)… но странно, това не учудва никого, никой не му обръща внимание даже! Ама че работа… още един човек с такава уста, заедно с обилна слюнка изплюва червена течност на асфалта. Получавам пристъп на гадене, обръщам се… Излиза да ме посрещне още един, изглежда, че е служител на хотела. Никога не можеш да разбереш как да отличиш служителя от обикновения минувач – всички са еднакво мръсни и очите им са еднакви: стъклени като на кукла. Почти не им се виждат зениците… по дяволите, да, те приличат на вампири.
Чак после разбрах, че много индуси са зависими от бетела – това е такъв слаб наркотик, който се продава легално на всеки ъгъл. Асфалта на всички улици в Бенарес, а заедно с него и стените на много от къщите до нивото на човешкия ръст червенеят от слюнката, отровена от бетела. Този град просто е потънал в бетел и блести в отраженията на стъклените очи!
Стаята се оказа съвсем обикновена: мръсни стени, сиви чаршафи, бесен вентилатор, каменен под, разклатена прашна маса, неудобен стол… Дупка, в която може само да се спи. Вратата към балкона, както и капаците на прозорците не могат да се отварят. Решително чупя преградите към свежия въздух… ох, по дяволите, забравих къде се намирам… от улицата навлиза гореща, задушлива воня. Затварям всичко отново. Но затова път има гореща вода и даже мога да си взема телевизор само срещу долар на ден. Казвам, че не ми трябва дори и за без пари и най-накрая оставам сама в относителна тишина и изолация от насилващия външен свят.
Интересно защо правят прозорци от стаите към коридора?… Опитай сега да затвориш този прозорец… а ако ударя с юмрук капаците… Да, така е по-добре… И защо мисля всякакви глупости? А какво да правя? Понякога мислите ми малко се успокояват, а понякога просто препускат като луди и тогава сивотата покрива всичко. Чувствам се като консервна кутия, завързана за опашката на котка – мислите препускат, а аз летя след тях и дрънкам по асфалта така, че ми идва да си запуша ушите… Тази сивота прилича на физическа слабост: напрягаш муслул да направиш движение, а той веднага се отпуска… Но най-ужасното е това, че това убито сиво състояние си има “своята прелест”, аз изпитвам удоволствие от това, че ставам такова вкиснато желе. Опитах се да си представя, че точно сега мога да натисна някакво копче и да започна да преживявам бодрост, стегнатост… Ужас!!! Даже при такъв вариант аз НЕ ИСКАМ никакви промени. Така че не искам нищо да променям… и искам, и не искам, и нищо не става именно затова… затова възниква недоволство когато се насилваш да правиш неща, които не искаш. Не, не така – когато се насилваш да правиш това, което искаш и не искаш едновременно. Ама че глупости… Как става така, че аз сама избирам тази тъпотия вместо да съм стегната? И какво значи “искам” и “не искам” едновременно? Това не можа да бъде, отново нещо някъде не разбирам, някъде допускам грешки в разсъжденията си. Как да се наглася тук… Ако преместя масата до леглото… да извадя отгоре тефтера – ще се получи нещо като работен кабинет в благоустроен затвор – ми защо да не, никак даже не е лошо! Отначало възниква ужасът на охранената домакиня – как може да се живее в ТАКИВА условия, да се изследва, да се пише нещо, но ако погледна трезво и непревзето… условията са даже съвсем подходящи – нищо не ме разсейва, мога напълно да се съсредоточа върху своите си неща. Да, не съм очаквала да получа удоволствие от затворническите условия :)
Добре, връщам се назад – какво изпитвам сега? Искам ли да променя състоянието си или не искам? Даже не, не така. “Променям” – това вече е нещо активно, сега даже не е тук въпроса. Искам ли аз ей така да натисна копчето и сивотата да изчезне сама? Не искам. Ама не – искам! И в същото време не искам. Какво е това? Това е идиотизъм! Не мога да реша искам ли нещо или не точно сега? Как ще успявам да анализирам по-сложните неща, щом даже такова просто не мога да разбера! Та искам ли или не искам? Искам. Не, не искам. Не, искам. Това не може да бъде… А това пък откъде го измислих… откъде накъде да не може да бъде? Струва ми се, открих това, което търсех…. именно това “не може да бъде”. Защо пък да не може да бъде? Трябва да имам смелост да признавам фактите и сега е факт, че аз едновременно и искам, и не искам. Но се получава една странна работа – ако аз искам точно сега, тогава кой точно сега не иска? А ако аз всъщност не искам, то тогава кой иска в същия този момент? Кой иска? Кой не иска? Този въпрос вече е по-интересен… Кой? А какво е това “кой”? Да…. задънена улица. Отново задънена улица. Добре, остава ми отново просто да се върна към това, което възприемам. Фактът си остава – едновременно изпитвам две желания – независимо от това кой е този “някой”. И се получава… получава се кантар, който накъдето наклони везните – това ще стане. А какво пък толкова се учудвам? Ето сега аз искам и да отида да пишкам и да отида видя Гнаг и да си седя тук и да мисля още. Ми то през цялото време е така, постоянно има няколко желания, а в резултат става това, което е резултат от борбата на тези сили: ако рибата, ракът и щуката започнат да дърпат моето корито в различни посоки с различна сила, то все-пак ще тръгне нанякъде. Така ще въпросът стои по друг начин: може ли да се усили едно желание и да се отслаби друго? О! … ама че работа, ама че “мисли” :)
Някой чука! Какво има? Паспорта? А паспорта… по-късно… аз им казах по-късно! Сама ще занеса паспорта си, да, по-късно, сама ще го занеса на рецепцията, знам, да…
Добре, и така има няколко желания – точно сега. Ето още едно се добави – да отнеса паспорта си на рецепцията. Всяко желание се е появило не просто така. Иска ми се да пишкам, защото пикочният ми мехур ми пречи да мисля – няма къде да се дяна от това усещане, то настоятелно ме тегли към тоалетната. По-точно аз разбирам, че като отида в тоалетната ще се избавя от това усещане… тук всичко е ясно. Искам да отида и до Ганг, защото искам впечатления, гони ме любопитството, но и не само то, разбира се още и скуката, та нави ако не ми беше скучно нямаше да бъде така горещо желанието ме да отида да видя. Зная разликата между радостното, спокойното желание и хватателните спазми, които дори не можеш да наречеш желания. Тъкмо сега то е спазматично, защото наоколо нямам привичните си впечатления – само голи стени и аз сама със своя дневник. Още имам желание да си занеса паспорта – то е продуктувано от неудобство – там ме чакат там… и разбира се, това е глупост, защото никой не ме чака, те въобще никога нищо не чакат, плувайки в безликата бетелева субстанция, но все пак изпитвам безпокойство – свикнала съм, научили са ме… И има желание да постигна яснота в този въпрос – “кой все пак иска”. Това желание е най-живото – съпровожда се от предусещане, интерес, аз получавам истинско удоволствие от своите тромави усилия.
Добре, въпросът “кой иска” ще го оставя настрани – нямам понятие как да отговоря на нещо, макар и противоречието да е налице: ако “аз” искам едно, как така “аз” искам в същия момент друго? Или това е просто превключване на вниманието между желанията? Та аз мога веднага да видя и масата, и тефтера, и стените – аз знам, че някой е правил експеримент: към зеницата са залепили датчик, отразяващ лазерен лъч и когато човекът просто “гледал масата” като виждал “едновременно” всички предмети, то неговата зеница, оказва се, правила огромно количество микроскопични движения: с огромна скорост неговият поглед сканирал пространството, попадащо в полезрението му и затова на нас ни се струва, че ние виждаме всичко това едновременно. Същото е вероятно и с желанията, и с другите неща: едновременно може да се мисли за две неща, да се вижда стаята, да се иска и това, и онова – просто вниманието бързо се пренасочва. Добре, в края на краищата това обяснение може да бъде вярно, или наполовина вярно или въобще грешно, много важно – на мен не ми трябват обяснения, трябва ми друго. Как да усиля едно желание така, че то да натежи над другите?
Как да усиля… а “кой” ще го направи? О! … Та нали това трябва да го направи “някой”, а “кой”? “Аз”? А “аз” това кой е? И защо този “аз” ще усили именно това желание? И как? Край… Задънена улица.
Ще опитам да променя нещо поне механично – променям позата, изправям раменете, придавам друг израз на лицето си и колкото повече седя така, толкова по-голям дискомфорт усещам. Леглото ме привлича, привлича ме възглавницата, гърба, на който мога да се облегна… Привлече ме. Сега никакво сила на света не може да ме накара да стана обратно, сега аз искам да се потъркалям. Само да не мисля за това, което току що стан, иначе няма да мога спокойно да си полежа. Битката със сивотата е изгубена, тя ме обви, погълна, стремейки се да разтвори в своята мръсно-матово забрава всичко без остатък. Да се боцна и да забравя… сивотата е най-мощният наркотик.
Много пъти съм забелязвала, че когато попадна на нова място, то първите ден-два новите впечатления зашеметяват така мощно, че аз даже като че ли въобще преставам да съществувам за това време – не ми остават нито характерните за мен желания, нито емоции, нито даже усещания: сива пустота, безразличие, спазматично ловене на впечатления: повече, още повече, още. После удоволствието от впечатленията започна да намалява, на негово място идват умората, желанието за почивка, да бъдеш сама със себе си и паралелно започвам да оживявам, възвръщат се желанията и интересът към живота. Интересно с какво е свързано това? Прилича на отравяне… В първите дни вниманието просто се разкъсва на части независимо от моето желание. Моето… а кой тогава иска впечатления? Пак тази щуротия… Трябва да знам къде се намирам, затова се блещя и гледам всичко, макар, че тук ще бъде по-правилно да кажа, че не аз се блещя на нещо, а погледът ми се лепи за всеки детайл, мислите ми непрекъснато се въртят около видяното, като паяци бързо-бързо плетат паяжина – така се създава картината на новото място. Абсолютно ми е непонятно как може да се противостои на това. А ако не гледам настрани? …Като че съм погледнала в бездна… Представям си как попадам на ново място и не се оглеждам на всички страни, не знам какво има около мен. Да! Докосвам нещо такова… Поглеждам картината на света, а зад нея – безжалостна, клокочеща стихия, която прави на прах всичко, което даже едвам се докосва до нея.
…Не ми се иска повече да се търкалям. Това “аз” повече не иска да се търкаля или “то само” не иска? Ако “то само” – то къде е тук “аз” и как това “аз” може да влияе на нещо? Измъчи ме този въпрос? “Ме”? “Кой” “ме” измъчи?! Да… така вероятно може и да откача :) Още е само два часа, най-горещото време, дали да се поразходя по знаменитата крайбрежна улица? Субектът на рецепцията (кой е той въобще: служител или случаен минувач – един дявол знае…) започва да ме залива с потоци от думи за това, че много ми е провървяло, защото утре тук ще има празник и че това е най-хубавото време да си поръчам сутрешна обиколка с лодка, а после да се разходя из мюсюлманските квартали и да погледам как те на ръка правят коприна.
– Утре сутринта можете да видите как много-много хора по изгрев слънце идват на брега на Ганг, за да се потопят в свещената вода, да се помолят и да донесат дарове на реката. И само утре за един ден майсторите на коприната ще отворят своите работилници за външни наблюдатели, това е много, много интересно зрелища. Ще можете да направите редки снимки… Така, значи утре в пет сутринта ще ви чакам тук.
Прекрасно! Ще получа маса впечатления. Какво там нещо ми се обажда в главата? Да не се поддавам на хипнозата и да не вярвам на обещанията? Какво толкова… като ми омръзне ще се прибера. По-късно се убедих, че тази реч той произнася пред всеки новопристигнал – имах възможността да наблюдавам това с очите си, при това той го правеше абсолютно безсрамно, без да обръща никакво внимание, че и аз присъствам на този цирк.