Стана малко по-хладно и на улиците в Ришикеш наизлязоха повече туристи… Не съм била тук от десет дена. В хотела това не е предизвикало никакво учудване, събрали са ми багажа тъй като стаята ми не е била платена и са го прибрали в една малка стаичка накуп с чаршафите, одеялата и другите боклуци. Хората в Индия изчезват и съдейки по равнодушното лице на момчето, което ми подава неясно от кой натъпканата ми раница, тук са свикнали с това.
Чувствам се като след изкачване на връх, плоските картинки на възприятията ми се хлъзгат като диапозитиви. Как живеят тези хора? На какво може да се усмихва това момиче, което седи срещу онова високо момче с отсъстващо лице? Нима на нея наистина й се иска да се усмихва? Какво внимателно изписва в красивата си тетрадка друго момиче, което то ли мечтателно, то ли тъпо мести поглед от страниците към Ганг? Туристите лениво се усмихват един на друг, разкарват се из улиците с широки разноцветни ризи и измачкани панталони. На тях им харесва такъв вял и отмерен живот, от кафене до кафене, от една забележителност до друга. Между нас има пропаст, която нито те могат да прескочат, нито аз.
…Още няколко дена. Срещата ми с Тай прилича на сън. Не е останало нищо, даже смътни отзвуци от Онова. Помня, че беше нещо грандиозно, но какво? …Пусто е от всички страни, Това го няма никъде. И няма да го има? Няма да го има… Стъпка по стъпка възстановявам в паметта си всички наши разговори, стъпка по стъпка да започна да работя. Няма друг път, но засега и за това нямам сили – всичко е изгоряло, само пориви на студен вятър в пустата гръд, нито желания, нито страх. С всяко ново утро аз все повече и повече ставам обикновен човек.
Още докато си стягах багажа да Индия, аз влезнах в Интернет в търсене на практически съвети, обаче не намерих почти нищо, освен отвлечени технически данни и психопатично-екзалтирани описания, към които не изпитах никакво доверие – отдалеч се чувстваше, че авторите на тези бележки толкова искат да намерят тук нещо чудесно, че са готови да си доизмислят това чудо в каквото и да е – дори в това свинство… с тази мисъл се отдръпвам от индуса, който с непосредствеността на дете си чопли носа. Отново претъпкан автобус… може би не трябваше да идвам тук? Но Lonely Planet еднозначно съветва да се посети “един от най-свещените градове на Индия” – Харидвар. Тъй като в Ришикеш аз разгледах всичко каквото можах, а Харидвар е съвсем близо – само час с автобус, то аз тръгнах да търся впечатления. Тайнственост му прибавяше и факта, че в местния комплекс храмове Хар-Ки-Паири са започнали да пускат туристи едва преди две години.
Хар-Ки-Паири действително прави невероятно впечатление. Със своята вопиюща безсмисленост, що ли… Поредните ярко боядисани храмове, отново тълпи хора – седнали, легнали на стъпалата, водещи към Ганг… не, никак не мога да разбера прелестта на това място. Нещо като стадион, където вместо поле тече река Ганг, а на местата за зрители хората седят, спят, ядът, разговарят индуси – сами и цели семейства, дошли отдалеч, за да извършат своите обреди. Понякога те влизат в реката, стоят в нея, произнасят молитви, окъпват се, наливат вода в специални кани и я изливат върху себе си. Момчетата… да, момчетата тук са красиви… няколко хлапета на дванадесет-четиринадесет години ходят до кръста във водата с дълги пръчки със специални лепливи накрайници и с големи стъкла, до половина във водата. Цялото това снаряжение им позволява успешно да намират на дъното монети и да ги събират със лепливия край на пръчката. […забранено от цензурата …] и аз не мога да се въздържа и правя няколко снимки. Като давам вид, че снимам Ганг, аз […забранено от цензурата …] – ето ги леко наведени, вглеждат се във водата, ето единия говори нещо на другия като жестикулира, изящна извивка на главата, мах с ръка, […забранено от цензурата …] какви тесни, но мускулести рамене, ръце, […забранено от цензурата …] … абе, просто самото съвършенство! Трябва да бъдеш пън или идиот, […забранено от цензурата …] Такава тънка наслада – да разглеждам тези съвършени творения на природата…
Ами хубаво – значи не съм пътувала до тук напразно… по време на обратния път в Ришикеш тръскането в автобуса не ме безпокои – аз мислено […забранено от цензурата …] и предусещам как ще разглеждам техните снимки и ще си фантазирам за още нещо… Накъде да отпътувам по нататък? При всички случаи съм уморена до смърт от пътуването с автобус. Значи, може да пътувам с влак. В Интернет четох описания на индийските влакове – че се на някакви особено красиви, че трябва да се идва на перона един час предварително, тъй като вагоните там не са номерирани, а има списъци с имената на пътниците, които се окачват направо на вагоните и трябва да обикаляш и да търсиш фамилията си. Въобще, в моето въображение останаха надутите кондуктори с фуражки, които окачат един час предварително списъците с имената на пътниците на специални дъсчици в рамчици, красиви и спретнати вагони, с лекота носещи се сред безкрайните полета и ми стана смешно – нима може толкова сериозно да се отнасям към влаковете, но от друга страна в това има някаква прелест – може да ми се удаде да почувствам този особен пиетет, с който са се отнасяли към влаковете хората през 19 век. Да почувствам чудо в това, което вече отдавна е станало банално – в това има нещо… да, по-нататък ще пътувам с влак.
Покупката на билетите се превърна в поредния шок от срещата с индийската реалност. Преборвайки напиращата от време на време паника, аз разсъждавах за това, че вероятно нещо подобно си е представял Пушкин, когато е писал “Пир по време на чума”. Площадът пред гарата е претъпкана с изригващи задушаващи газове коли и моторикши, а вътре изобщо е кошмарно. Аз открих няколко каси, в които са се впили чудовищно дълги опашки-пиявици. И какви ли не хора са се наредили на тези опашки… сигурно, именно на тези опашки може да се запознаеш с всички касти, съсловия и всякакви други структурни елементи на индийското общество от древни времена до съвременността. Има пълна илюзия за смесване на вековете – на една опашка и солиден индуски господин със златен часовник с модерно сако и лачени обувки и изнемощял побелял старец с бяла роба, с бидон и бастунче в ръка; обикновен гражданин с женска кърпа на главата и увити с парцали някакви абсолютно диви на вид хора… впрочем, аз вече съм свикнала с това, че в Индия зад външния див вид се крият напълно миролюбиви хора, както съм свикнала и с това, че зад външната цивилизованост се крият все тия индуски неподражаеми диви нрави… и точно – солидният господин, който стои пред мен, шумно се изсмърка направо на пода, веднага след това се уригна и при това лицето му не загуби важното си изражение и продължи да гледа с достойнство – съчетание на несъчетаеми неща – време е изпитам катарзис и аз почти вече започвам да се смея, когато отзад нещо ме бута в ребрата. Струва ми се, че някой тук се е объркал – все пак аз съм бяла мем и ще помоля да не забравят това… Като се обърнах бях готова да видя каквото и да е, но само не това, което видях – черна, гигантска КРАВА, о…. ето го катарзиса… Кравата бавно разбута опашката, без да обръща никакво внимание на подвикванията и плясканията на индусите, които се опитваха повече или по-малко вежливо да отпъдят флегматичното добиче от касата и след като изпразни червата си и ни поднесе дружелюбната си воня, тя си хвана пътя. Докато аз изобразявах нямата сцена от “Ревизор”, индусите просто се върнаха към своите дела и кравата, която се беше добрала до съседната опашка, просто престана да съществува за тях, а купчината под краката ни… нищо необикновено – една купчинка повече или по-малко… и въобще това е свещено – и кравата, и лайната и веднага долетелите мухи и ето този садху, вече стъпил с бос крак в купчинката лайна и помъкнал след себе си из гарата следите от божественото посещение…
Като се вгледах откриха, че за жени, оказва се, тук има отделна опашка, при това много по-къса от останалите. Това отново ми вдъхна надежда, че ще замина оттук днес и аз бързо се преместих там. Впрочем, до тръгването на моя влак остава малко повече от един час, а опашката се придвижва много бавно. Отпред – също като у нас в Русия – някакви хора непрекъснато се опитват да се пререждат. Жените с вопли се опитват да ги гонят, но безуспешно – усмихвайки се виновно и дружелюбно, те избутват опашката настрани и настойчиво пъхат глави в гишето. Аз се опитах да приложа нашия съветски опит за борба по опашките, но претърпях фиаско – на моите възмутени и изпъстрени с псувни викове индусите въобще не реагират, само се усмихват, пък на мен съвсем не ми се иска да се блъскам и да ги докосвам – неизвестно е как ще реагират на докосванията на красива бяла жена – а ако веднага изпитат оргазъм… защо пък не? Ако могат направо тук да си издухват носа и да пишкат – защо пък и да не свършат направо тук?
Сред цялата тази бъркотия внезапно изникна полицай – лениво, но заплашително той просто удари със своята палка гърбовете и задниците на пререждащите опашката мъже. Господи, какво ли ще стане сега… но не, нищо не стана – все същите вежливи и, странна работа, съвсем искрени усмивки, виновни погледи, които като че искат да кажат: извинявай, приятел, просто бързам, още няколко удара по задниците, още няколко заплашителни погледа и редът е възстановен.
В Индия има няколко стотин, че и няколко хиляди различни езици. Официални се считат три – хинди, английски и езикът на дадения щат, но откъде да знаят това онези старици, увити в черно, прекарали целия си живот в някое немислимо и забравено от бога място, измъкнали се най-накрая на пътуване до свещената река Ганг – те си бъбрят на някакъв си свой диалект и много притеснено търсят някого в опашката, който да може да ги разбере. В края на краищата с помощта на жестовете всичко се нарежда, стариците получават билети, парите са преброени три пъти, но времето… моето време свършва! Така и щях да си остана да кукувам цяла нощ в прашния Дехрадун, но отново извадих късмет: млад индус с модерна винено червена чалма се приближи към мен и усмихвайки се започна да ме подбутва нанякъде в посока към касата. Аз вече го заподозрях в нечисти помисли когато забелязах, че и откъм касата някой отчаяно ми прави знаци – това беше един от касиерите. Внезапно като че по беззвучен импулс премина през залата, цялата опашка изпита майчин инстинкт и отдавайки се напълно на океана от ръце, усмивки и очи – аз се почувствах божествена Гопала в ръцете на майка Кали и се понесох към служебното помещение. Там вежливо ми предложиха стол, на който да седна, нещо започнаха да ме питат, някакви категории… какви пък са тези категории? …а… местата са различни категории, на мен ми е все едно – дайте ми по-евтино… ами да, какво ме зяпате? … Какво ме зяпате… да, искам по-евтин, не ми трябва разкошен апартамент, най-обикновен билет ще ми свърши работа… ето, дадоха ми билет, път пъти ми обясниха в колко и откъде тръгва моят влак и напътствено ми помахаха с ръка. Все пак из Индия може да се пътешества! После аз разбрах, че в Индия се смята за нещо подразбиращо се от самосебе си, че чуждестранният турист не е длъжен да стои на опашката пред касата на гарата, а важно да влезне през служебния вход, да се пльосне на стола и да получи своя билет.
Ама че е евтино! С тази мисъл аз изхвърчах на перона. Само някакви си 150 рупии! Да не повярваш! За три долара може да изминеш с влак хиляда километра! Ех… та тук наистина може да се пътешества… Нещо пълзи…. о боже, какво е това – товарен влак за добитък? Защо такова грозно нещо минава по главния перон – биха могли да го прекарат през някакви резервни линии… дано по-бързо да отмине… не разбрах… това да не би да е МОЯТ ВЛАК???!!! Светлата мечта за уютните вагончета, които бавно и важно се търкалят из зелените долини с чисти реки отплува към небитието. Устата самичка се отваря широко, но от нея излизат само нечленоразделни звуци, но няма за кога да се моткам – влакът се композира само 15 минути преди часа за тръгване, така че нямаше никакъв смисъл да идвам един час предварително. Перонът се размърда, масите се залюшкаха, над главата ми се подмятат бохчи, всичко се смеси, изду и раздвижи. Къде тук трябва да е моят вагон със списъка, в който да намеря своята фамилия. На своя билет, аз не открих номер на вагона… Завирам билета си в лицето на първия попаднал ми минаващ покрай мен индус, без да се надявам особено, че ще привлека вниманието му, но той неочаквано се спира и започва толкова внимателно да разучава моята хартийка, като че от това зависи съдбата му. До него спират още двама индуси и със съвместни усилия те успяват да разберат нещо и започват да ми обясняват, че аз имам билет, но нямам място. Как така нямам място??? Ами така!!! Не, ама как така! Как ще пътувам? Да отида там? Добре… Моята гвардия ме съпровожда.
Да кажа, че влакът беше мръсен значи нищо да не кажа. Той беше ЧУДОВИЩНО МРЪСЕН. Може би това е някакъв допълнителен… но не, никой не се учудва, всичко е нормално, значи това е нормално… аха, ето този вагон е приличен – тъмни стъкла, кондуктор с фуражка… подавам му билета си – той отрицателно върти глава и показва съседния вагон. Добре де, щом трябва отивам в съседния, сега ще легна и ще поспя… аз пътувам в това? Тук… Добре… ТУК???!!! Независимо от задушаващата жега, мислите ми замръзват в главата при вида на това, в което ми предстои да пътувам. Интересно – косата ми сега сама ли се движи или е от вятъра? Искам да спра, но не мога – около мен, над мен и под мен – навсякъде се движат хора, бохчи, туби, чували – всичко това ме грабва във водовъртежа си и ме вкарва във вагона. Сега аз виждам ТОВА отвътре. Наистина ми става лошо, завива ми се свят… не бива да падам – ще ме смачкат… тук няма нито една свободна педя пространство. Нещо като нашия кушетвагон, но има не две, а три кушетки една над друга, и още три кушетки покрай пътеката. На всяка от тях седят не по-малко от четири-пет човека, плътно притиснати един към друг, рамо до рамо, крака до глави, напомня ми на пъзел, на пода също има хора… бутат ме в гърба – отзад са ожесточени муцуни на индусите – какво стоиш, краво, минавай напред, но КЪДЕ??? Без да се церемонят с мен ме избутват настрани, аз падам върху някакви чували и покрай мен народа се тика във вагона, като стъпва по вещите на другите хора! Какво да правя… сега разбирам защо ме зяпаха така в касата, когато поисках по-евтин билет… но нима знаех… опитвам се да се измъкна от вагона на перона, като ожесточено си проправям път с лакти… но срещу течението това е невъзможно… обхваща ме отчаяние, след това гняв – мамка му, сега ще ви покажа аз жена от Русия… Ей сега ще му видя сметката на тоя… и на тоя… изревах като мечка, излетях като птица, озъбих се в нечия муцуна така, че сега на тоя нещастник със сигурност ще му трябва психиатър… измъкнах се… фу… мамка му… жива съм. Виждам някаква жена, която прилича на контрольор! Изтърчавам към нея, не ми се налага нищо да обяснявам – тя всичко разбира по лицето ми, тя е спокойна като ледоразбивача “Ленин”, ето още една, те се усмихват, взимат моя билет, драскат нещо по него и ми показват един далечен вагон – не, не искам нищо да ми показват. Сега няма да се отърват от мен! С този ледоразбивач ще вървя, той е моето спасение и по никакъв начин няма да изпусна този шанс. Залепих се за тях и контрольорите ме довеждат до другия вагон, влизаме вътре – боже мой, колко е хубаво тук… все същия кушет вагон, но на всяка кушетка седят само по два-три човека, някои ги гонят… аха, дават ми СВОЕ МЯСТО! Сега си имам кушетка, цяла, само за мен… трябва да доплатя за билет от друга клана – онзи беше общ, а този е “слипер”, доплащам – все едно пак е евтино – само 450 рупии, десет долара. Та дори да са сто!
Половин час идвам на себе си, постепенно се оглеждам, успокоявам се, осмислям и отново пламвам, но този път от нетърпима жега. Слиперът се оказа напълно приемлив начин на придивижване – на всяка кушетка неизбежно седят по трима души, контрольорите минават веднъж на няколко часа и на малките гари хората слизат, качват се, без да те питат сядат на твоята кушетка и е невъзможно да бъдат изгонени – като изгониш един, веднага твоята кушетка започва да примамва другите със свободното си пространство и незабавно сяда някой друг от непрекъснато движещите се по пътечката хора. Единственият начин да заемеш напълно своята кушетка е да лежиш на нея, в този случай в краката ти ще седне само един човек. Сигурно с това може да се свикне… но не сега, някой друг път ще опитам, а сега моментално схващам (станала съм дяволски схватлива!) от минаващия покрай нас контрольор информация за това, че във влака има още някакви загадъчни вагони “Ей Си” три типа – там било напълно комфортно и луксозно, взимам си раницата и се помъквам след него по влака, АС – 2 – да … това е… отделни, на всичкото отгоре и полупразни купета с перденца, прохладно е – климатикът работи (да живее освобождаването от задушаващата индийска жега!), контрольорът е с фуражка, прозорците са тонирани, чаршафите – чисти, коридорът към другите вагони е заключен… да, оставам тук. Това не е евтино – 40 долара, затова и вагонът е полупразен – в Индия са малко хората, които могат да си позволят да похарчат толкова пари за влак, аз съм съвсем сама в купето си, в съседните виждам няколко чужди туристи, индуси, които изглеждат солидно – сега искам да поспя, поръчвам си обяд и лягам – сега със сигурност ще стигна до Варанаси.
Свечерява се… колелата тракат, прохладно е, тишина… след като се потопих в небитието за два часа, аз отново се връщам живота. А, донесли ли са ми обяда? Това е добре – дяволски съм гладна. Обядът ме слисва – аз си поръчах омлет и нещо с пиле, а са ми донесли цели шест ястия! Към пилето, оказва се, се полагат още четири чинии: с ориз и разни варени зеленчукови смески. Чапати вместо хляб – вкусно е! Само дето са забравили да ми донесат вилица… ей, къде е вилицата? Какво? В какъв смисъл “няма вилици”… ми, поне лъжица ми дай… какво значи “няма лъжици”???… Дърпам перденцето, там някой вече с апетит си дъвче храната, значи за тях се стигнали лъжиците, а за мен няма! О! … стон се откъсва от гърдите ми и към мен се насочват вежливо усмихнати погледи – в съседното купе пътува богато индийско семейство, седят на кушетките, скръстили крака по турски, пред всеки един от тях има табла, а не нея ориз със зеленчуци и двете им ръце са потопени в яденето. Те го месят, наливат сосове с ръце, отново месят, докато оризът не придобие нужната консистенция, правят топчета и ги пъхат в устата си… нееее…. аз не мога така… Ех, Индия-майко… В някакъв психопатичен разказ за Индия бях прочела такава фраза: “Индия-майка ме превзе изцяло!” и сега тази фраза ми се върти в главата в различни варианти под акомпанимента на тракащите колела, докато омазана чак до лактите, аз с апетит омитам купчината ядлива биомаса… Индия-мамка му… В Индия мама ти… Твойта майка, Индия… чикън, мамка му, къде е твоята Индия… край… наядох се… ух… как побрах всичко това…
Още щом като влезнах във вагона, веднага обърнах внимание, че той е някак много къс и сега като се охладих от жегата и си напълних корема до горе, изригвайки огън и жупел от устата си след необикновено лютивия омлет с ориз и сосове, аз тръгнах да изследвам най-близките пространства. Впрочем, тоалетната е даже съвсем прилична… в нашите влакове няма нищо подобно, а какво има от другата страна… аха… вагонът ми се е сторил къс, защото в средата коридорът има извивка, какво ли има там… ух, ето какво било… там се оказаха луксозните апартаменти на “Ей Си-1”… да… ама браво на индусите! При нас няма такова нещо. Истински апартаменти: диван, просторна стая – за един или двама души, дизайнът е различен като в луксозен хотел. Празен е. Вероятно това удоволствие струва доста скъпо. А в следващия апартамент има някой! Да, има…
На дивана седеше човек с неопределена националност, но с твърде даже определена външност – чертите на лицето му бяха достатъчно индивидуални, но по странен начин това беше красиво, като че около него витаеше някакъв ореол на добронамереност. Той обърна глава, погледна ме. Какъв интересен поглед… аз разбирах, че не е културно да стоя така и да зяпам човека, но нищо не можех да направя и още поради някаква причина ми беше глупаво радостно и любопитно. Това, че неговото лице не изразяваше напрежение, агресия или недоволство – това не ме учудваше, а аз вече бях успяла малко да свикна с тази особеност на индуси, макар отначало това просто да ме шокираше – пълното видимо отсъствие на агресия във всичките й проявления. Именно “видимо”. Когато живееш дълго в една и съща култура, то, първо, забравяш или изобщо нямаш понятие за това, че някъде хората живеят по съвсем различен начин, а второ, дотолкова свикваш с това, което виждаш, че всъщност вече нищо не виждаш. Помня, когато се върнах вкъщи след половинмесечното изкачване на Елбрус, аз попаднах в удивителен свят – ето седи един човек в метрото и чете вестник… невероятно! Как е възможно да запълва вътрешната тишина с четене на политическа и околосветска информация??? Начинът, по който говорят, по който постъпват… всичко ми се струва толкова необикновено. Когато се изкачваш то минута след минута – всички те минават в работа, час след час, времето минава в тежък труд и остава само това, което остава в теб, когато всичко си отива – това, което не можеш да изхвърлиш, което те изпълва отвътре с прозрачна свежест, застива като безметежна буца лед. И докато пътуваш към къщи: летището, метрото, автобусът, улиците – не спираш да се учудваш на всичко, което се случва. Постоянно ти се върти един и същи въпрос: “Какво правят те?” Но минават една-две седмици и вече го няма това учудване, вече свикваш и не реагираш така остро на тези странни начини да се живее, които избират хората. И когато дойдох тук, в Индия, то особено ясно видях огромната разлика между руснаците и останалите хора – както индусите, така и пътешестващите чужденци. Руснакът винаги и навсякъде може да бъде разпознат по агресивното и раздразнително поведение. Към това можеш да се отнасяш по всякакъв начин, но което е истина си е истина и това се вижда особено ясно, когато нациите са смесени в една вавилонска мешавица. Изглежда, че много малко нации могат да се съревновават с руснаците по преизпълненост с негативни емоции от най-лошите: нетърпимост, агресия, раздразнителност, недоволство, гняв, ненавист в непостижимо висока концентрация, които се сменят със своята противоположност: самосъжаление, стигащо до безумие – такъв започна да ми изглежда животът на руснака на фона на останалите нации. Това е невъзможно да се опише, това трябва да се почувства, като се окажете в друга среда, а в Индия това се вижда особено ярко. Когато видиш руснак сред останалите туристи, то възниква усещане, че това е нашата трагедия. Истинска. Всяка инициатива е наказуема, всяка мисъл ще се подложи на осъждане и критика, всяко действие ще бъде преди всичко освиркано. У нас, в Русия, трябва да бъдеш таран, закален боец, а в такава атмосфера е много трудно да се развиват талантите, много е трудно да бъдеш творчески човек, пък да бъдеш просто човек. И сега аз разбирам, че и сама аз с успех съм се “адаптирала” към тази околна среда и просто до голяма степен съм станала и аз такава. Прекрасно помня как една моя приятелка почти всеки ден беше бита от мъжа си, ненавиждаше го, съжаляваше, но за нищо на света не искаше даже да помисли да го зареже – струва ми се, че когато него го нямаше до нея, на нея дори й ставаше скучно… изглежда,че всички ние смятаме, че тези именно страдания правят живота ни по-жив и което е интересно – много хора прекрасно разбират, че това са именно страдания, но да се откажат от тях… – не, никога… ето и аз… нима аз бих могла да се откажа поне от една, поне от една очевидно ненужна ми отравяща ме емоция? Ако трябва да съм откровена, то ЦЕЛИЯТ ми живот е пълен, пронизан от тази гадост от различен сорт – минута след минута… абе, направо секунда след секунда, в пълния смисъл на думата, изпълнен с тях. Ревност, съжаление, страх, гняв, раздразнение, недоволство, обида, бяс, недоумение, оскърбление, злоба, завист, опасение, безпокойство, презрение, отвращение, срам, апатия, мързел, тъга, разочарование, алчност, самосъжаление, отмъстителност… смърдяща каша, в която нищо живо не може да оцелее… а може би аз преувеличавам? Може всичко да не чак толкова зле? Но ние вече почти сме престанали да смятаме много от нещата от този списък за негативни емоции. Ако човек е избухнал и е накрещял на някого или е запратил вилицата – тогава да, той още понякога може да си признае, че се е държал отвратително. Но ако е изпитал леко недоволство, то ще се заинати като магаре на лед и ще твърди до край, че не е имало никаква негативна емоция, то и аз самата така правя… а как да живея… та нали и да обсъдя каквото и да е е абсолютно невъзможно, тъй като незабавно възниква отчуждение, заставам нащрек, след което разсъдък ми вече не мисли ясно… нима всичко е толкова лошо… или това е силното впечатление, което са ми направили разказите на Дани? Помня, че когато той ми разказваше за това колко е красив Лобсанг, независимо от своята възраст, аз си спомних за нашите руски старци и старици! Господи, боже мой… те са такава жалка картинка! Това е въплъщение на тъпотата, старческото оглупяване, ненавистта, довели човек до стадий на пълно разложение, пък и човек ли… къде тук е останал човекът? Ето едно малко момиченце, то скача с топката си из двора, тя е мила и грациозна, но след 40 години тя ще се превърне в обременено с безнадеждни болести чувалоподобно, гадно, смърдящо тяло със стъклени очи, каращо се на внуците си, мислещо само за това къде да улови поредната клюка. А какво правя аз – именно аз – правя ли нещо такова, което да не са правили тези старци, които седят на пейката пред входа? Още не съм видяла нито един човек, който би казал: “Да, аз също ще се превърна в такъв старец.” Всички масово твърдят: “Не, аз ще бъда съвсем друг”… и разбира се, при това те култивират у себе си все същата отрова и в края на краищата се превръщат в едно и също нещо. Бррррр… страшно ми е да си се представя ето такава старица. Трябва нещо да направя, ТРЯБВА НЕЩО ДА НАПРАВЯ! Та още на тридесет, двадесет и пет хората започват масово да стареят, стремително да трупат мазнини, имущество, роднини, приятели, страхове, грижи, безкрайни грижи… това безсмислено търчане на никъде и всички ние заедно загниваме и умираме още докато сме живи. Между младостта и старостта минават не повече от десет години и няма никакъв смисъл даже в този кратък промеждутък, защото през цялото време човек е похитен от задълженията си: той ходи на детска градина, на училище, в университета, на работа и от работа – вкъщи, при семейството си… и би било добре, ако той просто ходи там, защото го тегли! Ние цял живот се жертваме заради своите и чуждите глупости. Не ми се иска да огорчавам майка си, не ми се иска, да обидя баба… пък и не е хубаво, не бива… А после принуждаваме децата и внуците си да се жертват и така се върти ужасяващото колело на съдбата на човека… Сансара…
Вече около пет минути стоя и гледам право в този човек… отново се получи да се отвлека и да забравя за безпокойството, пък и той не подава никакви признаци на неудоволствие – седи си на дивана и гледа пред себе си, потънал в мислите си, а на мен ми е приятно да го гледам… интересно, а ако се опитам да го заговоря, какво ще стане? Ще е жалко, ако съм се нафантазирала всичко и сега, когато той отвори уста, ореолът на загадъчната притегателност да изчезне и пред мен да се появи най-обикновен богат индус или тъп турист.
– Ти не приличаш на индус.
Той обърна глава към мен. Не, нека по-добре да не отваря уста, ей богу, има такъв дълбок поглед – ще помечтая още малко. Усмихнах се пресилено и се наканих да кажа обикновеното сладникаво “бай-бай”.
– Не съм индус.
Аха… гласът не ме разочарова. И като че ли не се кани да си духа носа, да уригва, да си чеше топките и да си пъха ръцете в храната.
– Откъде си? (Ама и аз защо задавам такива тъпи въпроси… аз самата се дразня, когато всеки срещнат най-напред вика “Hello”, а след това “Where are you from”). Съдейки по твой английски, ти си от Австралия или Нова Зеландия?
– Аз съм убеден космополит.
Така… думата “космополит” вече говори нещо – такива думи не се търкалят на пътя и не всеки ги държи в джоба си… ще опитам да я карам направо…
– Харесва ми анмосферата, която витае около теб, ако аз бях настроена поетично, бих казала, че ти направо светиш силно и меко. За какво мислиш?
С движение на ръката той ме покани да седна на дивана срещу себе си. Докато сядах, обърнах внимание на китките на ръцете му – не изтънчени, но не и груби, приятни на вид. Жестът с ръка беше изящен, но не прекалено. Той определено не се усмихваше, но не беше и сериозен – въобще бих могла да кажа, че неговото лице не изразяваше нищо определено и въпреки това имах абсолютно ясното усещане за нещо усмихващо се и светло… усмивката на Кяра… Имам впечатлението, че неговото лице има някаква особена конструкция, що ли, че даже без явна мимика то изразява съвсем определено състояние и настроение.
Казах му всичко това. Струва ми се, той ме гледа с интерес… а може би отново само така ми се струва? Но все пак такова лице… то като че и постоянно изразява интерес, по-скоро даже не интерес към нещо определено, а интерес изобщо, някакво предусещане, да, така ще бъде по-точно – то изразява състояние на предусещане.
– За какво мислиш? Как се казваш? Аз съм Мая.
– Сега не мисля за нищо.
– А какво правиш?
– Какво имаш предвид като казваш “правиш”, вероятно – отново мислите? :)
– …Да… вероятно да.
– Обикновеният човек мисли винаги, постоянно, непрекъснато. Той все едно ходи, после сяда да си почине, а краката му продължават сами да се движат без да спрат. Когато аз сядам на дивана, моите крака спират да се движат-
– Т.е. ти спираш своя вътрешен диалог? Аз се опитвах няколко пъти, но нищо не се получава, не мога дори минута да не мисля за нищо. Какво говоря – минута… – Разсмях се, за да се отърся от слабото напрежение. Близо до него съвсем не ми се иска да бъда напрегната. – Много съм чела за това,че ако спреш вътрешния си диалог, то започва да се случва нещо особено… чувал ли си името Кастанеда?
Той кимна.
Аха, значи е свой човек. Такааа….
– Какво става в теб, когато спираш вътрешния си диалог?
– Този въпрос не е толкова прост, Мая. Когато говориш за вътрешния диалог, то какво точно имаш предивид?
– ??? Тоест? Това и имам предвид – вътрешния диалог.
Той кимна и аз разбрах, че неговото кимване означава нещо друго, не съгласие.
– Съдейки по думите ти, може уверено да се каже, че не теб не ти е позната тишината на ума, защото когато човек започва да роботи за прекратяването на непрекъснатия вътрешния диалог, то открива, че няма никакъв единен диалог, а има няколко слоя, съвършено различни по своите свойства и се изискват абсолютно различни усилия, за да се спре слепия механизъм на превъртане на тези слоеве.
Аз слушах внимателно, без да казвам нито дума и той продължи.
– Първият слой наричаме “силен (висок) вътрешен диалог” или “силни мисли”. Това е явно изговаряне на ум, логически завършени фрази или полуфрази. От тяхното завършване ние очакваме някакви резултати, ние строим върху тях по-нататъшните си умозаключения. Тъй като тези мисли имат причина, цел и смисъл, то те от една страна е лесно да бъдат спрени в самото им начало или по средата и по този начин да ги прекратим, но от друга страна съществува една сложност, която се заключава в това, че този смисъл представлява за нас известна ценност и може да ни е жал да го “губим”, даже ако този смисъл е беден, та нали колкото и да е беден – това са все пак впечатления и ако ти не си работила до момента с желанието за механични ментални впечатления, то ще ти бъде трудно да се справиш с чувството на загуба.
Той спря, замълча, внимателно и в същото време леко ме гледа в лицето. Какво търси в него? Опитва се да разбере – разбирам ли за какво ми говори. Разбира, че аз разбирам. А как аз разбирам това, че той разбира, че аз разбирам? …Какво странно усещане в корема…
– Има още един много важен аспект. Отстраняването на високите мисли е много сложно за човек, който не е провел щателна работа по отстраняване на негативните емоции, тъй като негативните емоции… – той млъкна, като видя на лицето ми буря от макар и негативни, но емоции.
– ?!?!?!
Искам да кажа нещо, но нищо не излиза, отварям и затварям уста като риба, широко разтваряйки очи от шок – нима става въпрос за практиката на прекия път?
– Какво? – изглежда, че съм могла да го удивя със своята богата мимика.
– Познаваш ли Тай? – всичко стихна и този въпрос отвори по-нататъшния път на разговора.
Той се облегна и ме погледна вече по-сериозно. Ако преди приличаше на котка, следяща муха, то сега това беше котка видяла друга котка. А може би мишка?
– Била ли си в дома на сънищата?
– Къде?
– Ясно.
– Какво ти е ясно? Разкажи ми, моля те, какво ти е ясно, защото на мен самата въобще нищо не ми е ясно – говоря и чувствам, че не казвам това, което трябва, няма ги в живота моите думи, но не разбирам защо.
Той внимателно гледаше даже не мен, а някъде през мен – струваше ми се, че неговият поглед направо се вмъква някъде в душата, но от това ми беше топло и изведнъж ми се прииска да го притисна към себе си като дете, нежно и ласкаво, така силно ми се прииска, че даже се изплаших от този неочакван импулс.
– Виждам, че ти определено не си се занимавала с никаква практика…
– Да, не съм се занимавала, но много съм слушала за нея, но нямам никакви подробни инструкции, затова аз…
– Щом знаеш за тази практика, то ти знаеш вече почти всичко необходимо, за да започнеш да се занимаваш с нея – затова тя е практика на прекия път, а детайлите ще се изяснят в процеса на самата работа, затова твоето оправдание, че не знаеш детайлите – това е просто извинение, това е фактически отказ от практиката.
И изобщо няма какво да кажа в отговор – аз нямах ясно разбиране за това, което той казва, но не ми се искаше да споря, а ми се искаше да го оставя да говоря – може би нещо важно ще ми се удаде да почерпя от неговите думи? Но и той млъкна. Така седяхме мълчаливо още около пет минути и ако аз постоянно се мятах между желанията си да му задам въпроса за Тай още веднъж или да помълча, то той, по всичко изглеждаше, че се чувства напълно комфортно, от него така и навяваше специфична изпълненост, където няма място за суета и безпокойство. Точно така! Същата прохладна ледена буца единен анестезиращ покой, който ме обхващаше на Елбрус. Познах това чувство, разпознавам го измежду хиляди други.
Реших се.
– Познаваш ли Тай? Можеш ли да ми разкажеш за него? Кой е той? Защо наричаш това място дом на сънищата? Какво означава това?
– Мисля, че той ти е казал всичко, което е искал: и за себе си, и за онова място.
– Но аз и досега нищо не разбирам! – то ли с отчаяние, то ли с претенция възкликнах аз.
– Мен това не ме засяга – твърда по смисъл фраза, но неизвестно защо съвсем не ми е обидно.
Той изглеждаше така, все едно, че беше загубил към мен всякакъв интерес и аз веднага си помислих, че това вероятно е заради воплите ми и настояването ми да отговори даже след като той съвсем определено даде да се разбере, че няма да отговаря на въпроси за Тай.
Но разбира се и дума не можеше да става да си отида. Какво отиване… Това не може да бъде. Отначало срещата с Дани – обикновено запознанство, неочаквано разкрило се в съвсем друга плоскост… Садхуто в Кулу сън ли беше? Нали именно той ме насочи към Ришикеш, където срещнах Тай… И ето сега още една среща. Изглежда, че за моя спътник това съвсем не е удивително – когато му казах за Тай, той като че изведнъж разбра всичко – и защо съм се оказала в неговото купе в това число. А може път това да е било специално нагласено?
В главата ми се завъртяха образи на заговорници, които строят планове за това как да ме подмамят, как следят автобусите, номерата на вагоните… Не, те не биха могли нищо да знаят за моите планове… Пък и какво значение има – нагласено, не нагласено, от това зависи животът ми и това вече не е силен епитет. Не бива да губя нита секунда, хващам започнатия от него самия разговор.
– Не довърши за вътрешния диалог. Какви още слоеве има?
– Има още слой на високите вътрешни мисли – продължи той като че нищо не е станало, след това слой на ускорените мисли, слой на мисли-символи… ти ще откриеш всичко това сама, ако се заемеш с практиката, а сега няма смисъл да говорим за това – ти нямаш никаква възможност да спреш дори най-грубия слой високи мисли до тогава, докато не си постигнала безупречно отстраняване на всички възникващи негативни емоции. Всички тези разговори ще ти дадат само нова храна за вътрешния диалог.
– Как да го спра?
– Ще можеш да го направиш само тогава, когато това желание стане най-силното. Иначе нищо няма да се получи. Сега е безсмислено да говорим за това подробно, повтарям до тогава, докато изпитваш негативни емоции, нищо няма да стане.
Стана ясно, че няма смисъл да настоявам за продължение. В неговата интонация по удивителен начин се съчетават мекота и даже ласка с твърда увереност и непоколебимост. И повече не ми се иска да заставам срещу неговите решения.
– Докато бях с Тай нямах негативни емоции. А имах… Сега не мога нищо да кажа за това, не мога да си го спомня. А какво преживяваш ти?
Ще ти кажа само няколко думи за това, тъй като се убедих, че в теб има нещо, което отговаря на повика. В теб има към кого да се обърнеш. Видях в теб не само уши, не само любопитство, но само външно лустро – ти сама би трябвало да почувстваш кога в теб откликна Нещо в отговор на моето Нещо…
– Да!! Но поразителното е това, че и ти знаеш това, на мен ми се струваше, че това е МОЕ преживяване, откъде можеш да знаеш ти за това – и ти ли четеш мисли?
– Това не са мисли, това са преживявания, а те не принадлежат на никого, те не произлизат от никъде, никъде не са затворени, към нищо не са насочени. – Той натърти върху думата “преживявания” – Те нямат аналози в света на мислите и емоциите – това е нещо съвсем различно, ето виж – чувстваш ли? – това е съвсем различно.
И той отново потопи поглед в мен и отново направо от дълбочината на моето същество се надигна вълна на пронизителна нежност, която потопи всичко, тя всъщност не беше насочена към никого конкретно, въпреки, че прегръщаше всеки, за когото успявах да помисля и всъщност нелепа ми се струваше мисълта какво е това нещо, което изпитвам – тази нежност не произлизаше от никъде, нито от някакво “аз”, нито от някъде другаде.
– Как го правиш това?
– Аз съм експерт. Аз съм носител на това преживяване и съм експерт в него.
– Какво означава това?
Мина кондукторът, погледна. Неизвестно защо ми стана неловко – да не би да си помисли нещо… ама че работа, какво ме интересува какво ще си помисли той… това безпокойство като език облиза финото очарование на току-що изпитаното и аз почувствах раздразнение към самата себе си, даже неизвестно защо и към своя събеседник и към кондуктора и не намерих нищо по-добро от това да му задам въпроса – колко горе-долу е по-скъпо да се пътува в АС-1, отколкото в АС-2. Аз очаквах, че кондукторът веднага ще каже някаква цифра и ще си отиде, но не стана така. Той седна на дивана, бавно, с комично достойнство извади една книжчица, изписана с цифрички, тетрадка, химикал и започна да вади цифри от книжката, да ги събира и да прави с тях някакви манипулации.
– Приблизително!!! – примолих се аз, но той дори не реагира! След две минути свещенодействието бе завършено и на белия свят бе произведена стойността на доплатата с точност до рупия. Това действително струваше скъпо – около 80 долара и аз, разбира се, няма да доплащам толкова за този излишен комфорт. С умен вид закимах с глава, благодарих на кондуктора и той си тръгна.
– Какво значи “експерт”?
Обърнах внимание, че моят събеседник не изрази дори най-малък признак на неудоволствие от това, че аз така глупаво се бях държала с кондуктора. Всеки път, когато речта му прекъсваше, той оставаше такъв какъвто беше – спокоен, изпълнен със скрита енергия и излъчващ уверена нежност, а когато започваше да говори отново, то все едно, че не беше спирал. Някаква удивителна неуязвимост пред обстоятелствата.
– Накратко, практиката на прекия път е пряка замяна на нежелателните възприятия с желателни. Тоест ако точно сега ти не искаш да изпитваш умора, а искаш, да кажем, да изпитваш безусловна симпатия, то ти ще направиш усилие и ще “се гмурнеш” в нужното състояние, все едно, че си спомняш себе си в това състояние точно сега, ако вече си имала опит в преживяването му.
– Замяна на нежелателните с желателни… но почакай, та нали ако е така, то излиза, че в такъв случай завинаги съм обречена да обикалям в един и същи кръг? Какво ще стане, когато ще изпитвам само желателни възприятия? Край? Или така и ще заменям едно с друго? Къде е тук мястото на новото, непознатото? Доколкото разбирам всяка практика е движение към нещо ново, нима не е така?
– Практиката на прекия път е движение към нещо ново, това е така. И в същото време това е практика на движението от известното към неизвестното.
– ?… Но…
– От известното към неизвестното, Мая. Не можеш да изпиташ желание за нещо, което не познаваш. То можеш да искаш само това, което вече някога си преживявала и именно такъв подход придава на тази практика нейната невероятна ефективност.
– Ами как тогава…
– Не бързай с изводите. Да допуснем, че ти заменяш възприятието “недоволство” с възприятието “безусловна симпатия” и в процеса на тренировка на тази замяна в един момент изведнъж забелязваш, че като че е проблеснало, появило се е нещо нова, пронизително, свежо, никога не изпитвано по-рано. На това ново възприятие можеш за удобство да дадеш някакво название или като го сравниш с описанията на другите хора, да се договорите за някакво общо название, но същността е в това, че в процеса на движение от известното нежелано пак към известното, но желано, неочаквано само по себе си се е проявило нещо абсолютно ново, никога не изпитвано по-рано и сега то е станало известно и вече можеш да започнеш да се стремиш да го изпитваш по-често, използвайки същите методи на пряката замяна на възприятията и сега ти отново се движиш от известното към известно и отново ще се прояви нещо ново и така се осъществява пътешествието на съзнанието.
– Прекрасно… – тази картина така ясно се очерта през мен, че чак дъхът ми спря. – В това, което ми разказа има такава мощ, такава безгранична радост, не разбирам от какво… навярно… да, вероятно защото това означава, че няма никакви препятствия, няма никакви външни условия, не ти трябват нито богове, нито учители, нито учения – светът се разпростира в теб самия просто поради това, че ти съществуваш! О… това е потресаващо…
Седя леко шашнат вид и глупаво се усмихвам и той ми се усмихва в отговор… толкова ми харесва това…
– Какво, почувства ли свободата?
– …
– Когато започнеш практиката на замяна на омрачените възприятия… имам предвид негативните емоции, механичните желания, механичния вътрешен диалог и така нататък, та когато започнеш да ги заменяш с озарени възприятия – такива като излъчваща симпатия, тиха радост, безметежност и така нататък, то в теб спонтанно, за кратки части от секундата се проявяват проблясъци на Преживявания и всеки най-напред се проявява нещо свое, някакъв нюанс на определен слой от Преживяванията. Тези проблясъци са по-скоро намек за бъдещи достижения, отколкото близък фронт на работа. Това е като посочване за това какво именно за дадения човек е най-характерно, какво ще му се удаде в бъдеще по-лесно, по-бързо, по-пълно, по-уверено. С напредването на практиката по отстраняване на помрачените възприятия, тези проблясъци на Преживявания се усилват, проявяват се нови островчета на просветлени състояния между тях и това, което е сега и в края на краищата ти напълно ще овладееш изкуството да пораждаш на това място Преживявания. А в бъдеще ще можеш да видиш, че едно Преживяване води след себе си проявяването и на други, но въпреки това някои индивидуални особености се съхраняват. За някого по-близко и… по-съкровено, що ли, се оказва преживяването на поглъщащо блаженство, за друг – на излъчваща симпатия, за трети – сферата на пустотата и тогава този човек може да стане експерт в това Преживяване, носител на неговите чисти свойства, своего рода еталон, камертон.
– Сега започвам да мъничко разбирам, какво се е случило с мен там… в дома на сънищата… А може ли човек да бъде експерт в няколко Преживявания?
– Разбира се! Но ако в това, което е характерно за него, тоест в това, което се проявява спонтанно най-напред той достига успех относително бързо и леко, то в друго може да му се наложи да положи значително усилия, затова често ние прибягваме до обмяна, до взаимообучение. Например, аз мога да помогна на друг човек “да се настрои” на чисто звучене на известно на мен Преживяване: по същия начин, по който ти направих подарък на теб току що, а той на свой ред може да ми помогне да възприема това, което се проявява при него. В това се състои една от функциите на експерта – да предава своята настройка на другите практикуващи.
– Под функция нали не разбираш някакво задължение? Ама че дума… функция :)
– Разбира се, за никакви задължения не става дума. Думата “функция” вероятно наистина е неудачна, като че ли по-близо е думата “дар”, “възможност”. Имам предвид това, че у носителя на определено Преживяване често възниква озарено желание да предаде своето изкуство на друг търсещ, който има насрещно желание да учи.
– Какви други функции има експерта?
– Те са няколко и те са доста очевидни. Например, експертът се занимава с изследване на различните нюанси на даденото Преживяване – на него те му се откриват по лесно, на него му е по-лесно да усвои точната настройка на тези нюанси, а всеки нюанс таи в себе си тайна, пълнотата на живота, тъй като негово преживяване първо, е ценно само по себе си както е ценно всяко проявление на Преживяване, а второ, всеки нюанс е път към други възприятия, път към нови измерения на Преживяванията. Изкуството на настройката също може да бъда предадено на други практикуващи.
Аз вече заобичах и този влак, и индусите, и кравите, бутащи се в опашката, и онези ненормални диваци, които така ме уплашиха в общия вагон, заобичах и тази, които ми сядаха в караката в слипера, и в края на краищата ме изгониха от там със своята настойчивост, заобичах и лютивия омлет, който ме накара да се разходя из коридора. Струваше ми се, че съм готова цял живот да седя в това купе. Но въпросите бяха повече от времето и аз разбирах това.
– В будизма има такъв термин – “посвещение” и аз съм чувала, че някои монаси имат, според техните думи, много такива “посвещения” и на мен ми се струва, че ако се интерпретират тези посвещения в смисъла на изкуството на настройката на определени Преживявания, както ти казваш, тогава, най-накрая, думата “посвещение” придобива смисъл, ни смисъл напълно конкретен, в това няма никаква мистика…
– Да, мисля, че може да се направи такъв паралел и сред тези, които се занимават с практиката на прекия път има доста будисти, по-точно има немалко такива, които формално принадлежат към една или друга школа на будизма.
– А ти познаваш ли Лобсанг?
Вместо отговор той ме погледна така, че аз отначало млъкнах и чак след няколко секунди като дойдох на себе си от погледа му, който ми подейства като шамар, разбрах че отново съм попитала нещо, което няма никакво значение за мен и което е било плод на чисто любопитство.
– Какви други функции има експерта?
– Ти да не колекционираш информация, Мая?
Изглежда, че събеседникът ми нямаше намерение нищо повече да ми разказва пък и всъщност трябваше да призная, че моят интерес към тази тема беше твърде абстрактен, нали аз самата… какво съм направила сама в тази практика? Нищо – абсолютно нищо…
– Да, прав си, просто започнах да получавам впечатления вместо да се съсредоточа върху самата практика… трябва да започна… през цялото време ми се струва, че информацията е недостатъчна, че инструкциите са недостатъчни, но всъщност – какви инструкции са ми необходими, за да когато ми е известно буквално всичко! Известно ми е, че сега, примерно, изпитвам безпокойство. Също така ми е известно, какво е това спокойна увереност – аз съм я изпитвала много пъти. Известно ми е, че първото за мен е нежелателно, тоест не искам да го изпитвам. Известно ми е, че второто за мен е желателно – искам да го изпитвам… Та какво всъщност още ми трябва? Защо тогава само се оправдавам пред себе си?
– Защото още нямаш навик да правиш усилия. Започни да полагаш усилия по замяна на възприятията и този навик ще започне да се формира. Това може да стане точно сега – имам предвид, че това може да се прави винаги “точно сега”, за това не са необходими никакви специални условия, всички условия са подходящи, затова практиката на прекия път е толкова ефективна, че може да бъде осъществявана непрекъснато и навсякъде.
– Ще опитам… непременно ще опитам.
В този момент аз си спомних разговора с учителя по йога в Ришикеш. Би ми било интересно да задам на този човек същите въпроси. Как ли би реагирал на тях? Искаше ми се не толкова да проверя него, колкото да попия разликата между лъжата и искреността.
– А ти някога изпитваш ли блаженство? Или пустота?
Погледът му не трепна нито за секунда, но в това нямаше признаци на нервно търсене на “правилния” отговор.
– Да, аз изпитвам тези преживявания.
– Нима точно сега?
Отново няколко пауза за няколко секунди.
– Да, точно сега.
– А ти за какво си мислиш, когато те питам, та нали ако ти преживяваш това точно сега, то можеш да отговориш веднага, ти не би се замислил, ако те попитам дали имаш ръка. На този въпрос ще отговориш веднага.
Реших до края да бъда на позицията на честния изследовател, макар че се хванах, че се страхувам да не би да забележа на лицето му признаци на недоволство. Но недоволство не се прояви, лицето му оставаше спокойно, излъчващо симпатия и сериозност, той не ускори своите отговори, продължи да прави паузи по няколко секунди преди всеки отговор.
– В случая с реката и двамата прекрасно знаем какво имаме предвид когато говорим за ръката. В случая с блаженството и пустотата това не е така: първо, не знам какво имаш ти разбираш под тези думи, а второ, тези преживявания има множество градации, нюанси и оттенъци и когато се замислям, то аз просто избирам такава форма на отговор, която би била най-адекватна на твоя въпрос.
Аз почувствах такова насищане, даже пренасищане от този разговор, прииска ми се да се върна и да легна да спя, още повече, че вече нощта вече беше настъпила и за пръв път у мен не възникна неистовото желание за се вкопча в този човек и да не го пускам. Изпълваше ме странна увереност, увереност сама по себе си, а не в нещо конкретно. Възможно е, това да беше свързано с това, че яз за пръв път така ясно видях, че аз самата съм творец на живота си и на своите състояния и какъв е смисълът да се хващам за тези хора, когато сама по себе си аз съм просто клоака на всевъзможни помрачения? Стига ми това, че тези хора ги има, а когато успея да премахна своите гнили възприятия непременно ще намеря път към тези хора – не знам как, но ще ги намеря със сигурност.
– Ти също ли отиваш във Варанаси? – не ми се искаше да се сбогувам, но да стана и да си тръгна без да кажа нищо също ми беше неудобно.
– Не, аз продължавам по-нататък – в Бодхая, там се срещам с приятели и се надявам, че и нашата с теб среща няма да е последна.
– И аз се надявам! Ако дойда в Бодхая, къде бих могла да те открия там?
– Потърси ме някъде на полянките около дървото на Бодхи – там се събираме и си почиваме на тревата.
– Знаеш ли какво искам да ти кажа? Това, че те има теб, твоите приятели, такава практика и такива практикуващи – в този момент това е най-важното в живота ми.
Това разбиране се появи в главата ми току-що и ми се прииска да го изкажа без всякакво изчакване и безпокойство. Възникна усещане отначало за нещо ново, наистина ново, което по нямаше никакви допирни точки с моя предишен живот. Сега се чувствам като новородено същество, пред което най-накрая се е открил огромен непознат свят и докато се вървях към купето си, с всяка стъпка се усилваше онази клокочеща радост и леещата се симпатия. Навярно се бях заразила от него. А може това да е подарък от него? При всички случаи, аз чувствах истинска, а не гнило-сантиментална благодарност, нежност, която преминаваше през мен от никъде на никъде и изпитвах очакване, омагьосващо при всяко движение.