– Кои хора считаш за близки? – продължи той.
– Тази, които ми харесват.
– И какво, на теб никой никога ли не ти харесва от пръв поглед?
– Случва се понякога.
– Нима в точно този момент човекът не ти става близък?
– Да, да. Понякога даже чувствам такава близост, че ми се струва, че съм го познавала цял живот, само че съм забравила. Понякога става така…
– Кажи ми какво изпитваше когато те носех и когато ти заговорих…
– … и когато сега ме хвана за ръката…
Той леко стисна лапата ми и аз почувствах, че той се усмихва.
– Това за теб достатъчно важно ли е, за да започнеш да ме смяташ за близък и добре познат човек?
– Близък – да, но добре познат – не… по някаква причина ме е страх да взема и да се откажа от обикновеното “опознаване” на хората…
– И къде би била ти сега, ако беше се оставила навикът ти да те води? Щеше да си вървиш към къщи и да се наслаждаваш на своето възмущение. Та сега ти действаш много непредпазливо – вървиш в пълна тъмнина с непознат мъж, даже не можеш кажеш ясно как изглежда… Нима това не е безумие? А? Къде ти е разсъдъкът?
– По дяволите, като помисля, че сега просто така си вървя с теб, държа те за ръка и всичко в главата ми става на каша… Щом спра да мисля за това, че правя нещо опасно, веднага всичко си идва по местата и…
– Какво?
– … толкова ми харесва да вървя до теб.
– Именно това за мен е истинско, живо “опознаване” и нищо друго. А как ще стигнеш до него – да го изпитваш, да му се доверяваш – първо е необходимо да се отстранят всички негативни емоции.
От главата до петите (или от краката до главата?) ме поля леден душ, цялото тяло започна да ме щипе като при слаб електрически ток.
– Не може да бъде! Ти каза “да се отстранят негативните емоции”?
– Да, именно така казах.
– Знаеш ли нещо за практиката на прекия път?
Изглежда, че моят въпрос не го смути, във всеки случай, неговата ръка остана абсолютно спокойна, но известно време той мълча.
– А какво знаеш за тази практика?
– Практически нищо! Засега имам само една камара въпроси, защото отговорът едва ли ще ти бъде понятен, но ти можеш да зададеш по-конкретен въпрос, на който аз, възможно, ще мога да ти отговоря.
– ОК. Ти говореше за отстраняване на негативните емоции. Ти освободен ли си от тях?
– Да.
– И ти познаваш преживяването на тихата радост?
– Да.
– А познаваш ли Лобсанг?
– Въпросът не е интересен.
– Да, глупав е… А какви други преживявания още са ти познати?
– А какви са ти познати на теб, че така ме питаш за тях, все едно, че моят отговор ще ти бъде понятен?
– Ти си толкова уверен, че аз нищо няма да разбера?
– Разбира се, че съм уверен. Ако никога не изпитваш негативни емоции, без труд ще можеш да ги видиш у другите хора – даже във вид на най-малък примес, във всяко тяхно действие – в това как говорят, мълчат, ходят, пишат, слушат, гледат… – във всичко. Невъзможно е те да бъдат скрити. Точно така стоят нещата и с другите възприятия. Към този момент ти си пълно нищожество.
Нова порция студен душ.
– Защо тогава ме заговори?
– Този въпрос го задават твоите негативни емоции. Гледай колко е лесно да те обиди човек – той пусна ръката ми и аз се почувствах захвърлена. – Представи си опитен треньор, който вижда 5-годишно дете, което нищо не умее, но треньора има опитно око и с голяма вероятност може да определи ще стане ли от това хлапе добър спортист.
Отново ми стана много обидно, усещах се като малко капризно момиченце, което иска да плаче още и поради това, че не може да проявява своите капризи, защото знае, че от това ще стане само по-зле.
– Ти сега сигурно си мислиш, че аз, един вид, те наказвам за твоята глупост, така ли е?
– А нима не е така?
– Не, не е така. Всичко е много просто, – ако искам нещо да ти обясня, ако наистина искам да ме разбереш, мога да направя нещо, което хич няма да се хареса на твоята личност. И тогава на теб ще ти се наложи да се измъчиш, за да усвоиш урока. А от друга страна, ако животът ти не се промени по никакъв начин, за какъв дявол ще полагаш усилия, за да разбереш това, което не е удобно да бъде разбирано и даже е опасно от гледна точка на обикновения човек. Аз исках да ти покажа, че между нас не може да има никаква близост, ако ще се даваш на негативните емоции. Това не значи, че изпитвам към теб отчуждение и че когато ти поиска да ме хванеш за ръка, аз все още съм изпитвал това отчуждение. Просто аз не искам никаква близост със същество, което предпочита обидата и неприязънта пред симпатията и доверието. Именно не искам, разбираш ли? Не “избирам да се правя, че не искам”, а именно не искам.
– Но с какво се отличава това от наказанието?
– Наказанието е предизвикано от негативни емоции и концепции. А аз действам изхождайки само от своята симпатия към теб.
– Нещо подобно са ми говорили моите родители…
– А твоите родители освободени ли са от негативни емоции?
– Разбира се, че не. Те, струва ми се, изобщо нищо друго не изпитват, освен негативни емоции.
– Тогава защо ги сравняваш с мен? Ти си мислиш, че това е едно и също – когато казвам, че изпитвам симпатия и когато твоите родители казват, че те обичат?
– Ами, аз за теб още нищо не знам…
– Това не е истина. Струва ми се, че ти отново стана обикновено тъпо момиче.
– Но аз не мога да ей така изведнъж да повярвам в това, че ти се освободен от негативни емоции! – заля ме отчаяние, така ми се искаше да обясня, че аз не изпитвам към него отчуждение, че искам да разговарям с него, но у мен наистина възникват съмнения, аз не мога за един миг да стана друг човек…
– Можеш!
– Какво?!
– Казах, че можеш да станеш друг човек тогава, когато го пожелаеш. И това също е концепция, че промените стават постепенно. Това да не би да е някакъв закон? Ако да, то докажи ми, че е така.
– Не, не мога да го докажа… Не разбирам, ти наистина ли ми четеш мислите?
– Твърде добре познавам хората, защото съм посветил много време на изучаването на самия себе си. И не е необходимо да бъда ясновидец, за да разбера какво си мислиш в момент на отчаяние… Не искам да ми вярваш сляпо, но ти заемаш противоположната позиция, от която се затъпява още повече, отколкото ако ти просто вярваше. Не си открита за нищо ново, ти всичко знаеш, на теб всичко ти е ясно, ти много си общувала с хора и за теб не представлява трудност да интерпретираш прояви по понятен за теб начин. С това ти поставяш точка и това прави нашето общуване невъзможно. Как мога да ти открия нещо, ако ти веднага му окачиш познат за теб етикет независимо от това, че самата ти ясно разбираш и чувстваш, че си се сблъскала с нещо ново и непонятно?
Сигурно така се чувства разгроменият пълководец – армията се разбягва на всички страни, няма никакъв контрол над военните действия, няма къде да отстъпва – от всички страни е ликуващият враг… Никога още не съм се чувствала по-беззащитна, той не остави нищо от моята защита… Пък и се закани, че ще прекрати да общува с мен, ако продължа да се защитавам! Съвсем скоро бях як воин, готов да даде отпор на всеки, който застане на пътя ми, а сега до този човек аз се чувствам като желе, което се стича кофата за боклук. И което е най-ужасното, аз започвам да разбирам, аз съм именно такава и всичко, което съм мислила за себе си е възникнало като резултат от сравняването на себе си с пълните нищожества и като изкуство да се създава видимост, за да се оцелее в този свят.
– Никога не съм мислила, че мога да изглеждам тъпа на някого.
– Дори не можеш да си представиш колко си тъпа!
– Разбира се, не съм философ…
– Не преставаш да ме удивляваш, Мая!
– Ти знаеш как се казвам?
– В това няма нищо удивително, ти вчера толкова силно разговаряше с пандита… В своя праведен гняв ти си забравила, че му каза своето име?
– Ами, май – да, но нещо нямам спомен да съм го казвала.
За известно време надвисна мълчание, все едно беше равносметка на всичко казано. И каква е равносметката? Нямам понятие. А защо е тогава тази многозначителна “равносметка”? Нима се опитвам да направя впечатление сама на себе си? Ама че идиотизъм… непрекъснато шоу, непрекъснати опити да докажа сама на себе си или на когото и да е своята многозначителност. Защо?
– Да се върнем на въпроса за това, защо дойде днес.
– Не знам.
– Затова пък аз знам. Дойде, защото искаше справедливост, искаше окончателно да разобличиш лъжеца.
– Значи, не е имало смисъл да идвам?
– Не съм казал това. Има значение мотивацията. Ако нямаш яснота по този въпрос, то това означава, че мотивацията е възникнала механично. А каква мотивация за тази постъпка може да възникне у човек, който не е освободен от негативни емоции?
– Не съм съгласна с теб в това, че всичко беше точно така. Най-напред, аз наистина исках да разбера, какво представлява той…
– Това беше вчера, не измествай темата и не заемай отбранителна позиция, иначе никога няма да можем да се разберем. Аз правя ли впечатление на човек, който говори без да мисли, бързайки и емоционално заслепен?
– Не.
– В такъв случай ти препоръчвам да изхождаш от презумпцията за моята разумност. Добре си помисли, преди да ми възразяваш.
Аз и забелязах, че да само за няколко минути абсолютно забравих за това, че се канех да викам полиция, защото бях заподозряла, че той е сексуален маниак и за това, че се запознахме току що. Неусетно за самата себе си аз започнах да го слушам както се слуша учител и поради някаква причина не се съмнявах в това, че той може да ме научи на това, което за мен е действително важно. Като се замисля, никога преди на никого не се беше удавало в такава степен да ме заинтересува…
– Добре.
– Та така, когато противостоиш на обществото, можеш да имаш най-различни мотиви за това. Даже ако се ръководиш от желание да узнаеш истината или от желание да преодолееш страховете си, това не означава, че си освободена от помрачения. Към твоите желания все пак се примесват и негативните ти емоции, и злорадство, и негативно отношение, и желание за мъст и справедливост. Нима не е така?
– Така е! А аз през цялото време се опитвах да разделя – или така, или така. Никога не съм се замисляла за това, че радостните желания и емоции могат да се смесват с помраченията.
– Това е изкуство – да изчистваш своите постъпки от мръсотията, която полепва по тях. За мен е важно ето какво – вчера видях в теб не толкова революционер, който иска, всичко да бъде така, както той смята за справедливо. Видях в теб още някои неща, затова сега вървя до теб.
Прииска ми се да разкажа за своя пръв опит в противостоенето и аз вълнуващо предадох историята за тантрическия гуру.
– Та ти разбра ли в какво се състоял твоят основен страх?
– Никога не съм се замисляла за това. Какъв е?
– Ти чакаш аз да ти го кажа? А у теб самата не възниква ли желание да помислиш на тази тема? Това не е ли интересно за теб?
Чувствам се като ученичка, написала формално домашната работа… А аз исках да направя впечатление със своята история, а се получи, че си намерих “забележка”… По дяволите! А какво всъщност искам? Свобода ли искам или спокоен живот и приятно бъбрене? Та този човек, какъвто и да е той, задава въпроси, които се отнасят до моя живот и с помощта на които мога да се погледна отстрани. А сега аз се обиждам като капризно дете, като момиче, което не успява да манипулира момчето си и в тези моменти ми се иска да се сбогува с него, да покажа своята гордост. Но всъщност аз не искам да си тръгна, а искам той да започне да ме спира и да разбере, че с мен не бива така, че аз не съм някакво просто момиче, което може да бъде дресирано като кученце, на което завират муцунката във всички локви и купчинки, които е направило. Имам чувството, че някаква пружина започна да се развива и аз всеки момент ще изстрелям някоя претенция, обида, отчуждение, студено възражение… С мъка връщам обратно този механизъм и се карам да мисля над неговия въпрос.
– Ами вероятно страхът е бил в това, че той е уважаван човек и с мен биха могли да направят какво ли не за това, че го нападам…
– Теб самата този отговор устройва ли те? Струва ми се, че ти искаш да издържиш изпита, а не да постигнеш яснота.
– Край, край – започвам да мисля.
Известно време вървим мълчаливо. Не съм свикнала да мисля дълго по някаква тема – старата история… Най-често даже най-интересните ми мисли възникват без някакви усилия от моя страна. Ако ми трябва нещо да разбера, да реша задача, то разбирането често възниква след две секунди, но ако то не възникне, то тук аз ставам абсолютно безпомощна. Известно време аз бях най-добрата ученичка в класа по математика. Всички се възхищаваха на моите математически способности, а аз се учудвах на какво толкова се възхищават? Та алгоритъмът за получаване на отговор просто се ражда в главата ми сам по себе си, на мен ми остава само формално да го сметна и да го запиша. Когато се появи такъв предмет като физиката, а станах последна в класа. Не можех въобще нищо да разбера. Това разбиране изискваше такива усилия, на които аз не бях способна. След пет минути мъки над задачата по физика аз изпадах в бяс, хвърлях учебника в другия край на стаята, ридаех и ненавиждах брат си, който учеше във факултета по физика, но никога не ми помагаше да си подготвям уроците.
Сега се сблъсках с подобни препятствия. Като се поблъсках над няколко спонтанно възникнали в главата ми идеи, аз разбрах, че всичко това не е това, което ми трябва и се оказах във вакуум. Как да мисля по-нататък – не знам. В главата ми е някаква каша, сещам се за глупости – откъси от песни, силни безсмислени фрази, части от спомени. Отърсвам ги от себе си като прилепи (никога не съм отърсвала прилепи от себе си, но неизвестно защо живо си представям тези усещания) и отново се мъча да започна да мисля.
– Можеш ли за ми разкажеш какво правиш сега? – в гласа му отново нямаше никакво отчуждение, точно обратното – аз улових в неговата интонация заинтересованост и разбрах, че сега той може да ми помогне да се оправя и от това ми стана радостно.
– Мисля какъв ли е бил основният ми страх от гуруто.
– Не само пред гуруто, а въобще в този експеримент… Така, какво наричаш с думата “мисля”?
– Мииии…
– Това встъпление изобщо не е задължително.
– Еее, ми да…
– Това съгласие – също.
Изглежда, че всяко мое действие е тъпо. Нима това е действително така? Или само аз съм толкова тъпа? Уф не съм забелязала у себе си да върша нелепи постъпки с такава интензивност.
– Разглеждам различните варианти и преценявам кой е подходящ.
– Така си и мислех. По този начин можеш да намериш отговор само на най-примитивните въпроси, отговорите на които за теб са очевидни и известни, та ти разглеждаш тези варианти, които са ти известни. А какво може да ти е известно на теб? Само това, което си имала в своя беден опит.
– Защо считаш моя опит за беден?
– Ами разбира се, ако го сравниш опита на онзи индус, теб може да те наречем вундеркинд и блестяща личност. Теб устройва ли те такова сравнение?
– Не, не ме устройва. Тогава замълчи, докато ти разкажа за този принцип на мислене, който ще ти позволи да правиш истински открития.
Ама че работа – трябваше отново да стана такава глупачка и отново да започна да защитавам своята уникалност! И как само му стига търпението да продължава да общува с мен…
– Спомни си още веднъж състоянието, в което страхът ти се е проявил особенно силно… А сега не се опитвай да разглеждаш мислите си, съсредоточи се върху това състояние и върху желанието да разбереш, да получиш ясен отговор на своя въпрос. Твоето желание трябва да ти разкрие тази ситуация, която гледаш, като орех на две половинки… не позволявай на други мисли да се намесват в този процес и отстранявай нарастващото нежелание да се съсредоточиш върху този въпрос – това е основното препятствие, което те прави невменяема, ако ти не му противопоставяш своето непоколебимо желание.
Стана ми горещо. Аз съм като чайник, от който на всички стани излиза пара, капачето дрънчи и подскача… Аз се вкопчих в образа на тази ситуация с мъртва хватка, без да пускам до нея нито една посягаща муцуна, но изглежда силите ми започват да се изчерпват, нищо не става… Дяволски ми се иска да разбера, да намеря отговора на въпроса. Това прилича на спорт – ката ми се иска да скоча високо и красиво. Или това отново не е правилната мотивация? Не, не, по дяволите спортните постижения, нали всъщност аз искам да преодолея тези препятствия и да разбера… Та това откритие може да промени живота ми! И изведнъж нещо действително ми се откри, все едно се отвори пъпка и сега е възможно да се погледне цветето отвътре. И аз разбрах! Изобщо не мога да разбера как стана това, но аз РАЗБРАХ!
– Най-много се страхувах от осъждането на другите хора.
Имах усещането, че моето лице се е разтопило и свети отвътре и вероятно той забеляза това.
– Какво мислиш сега за това?
– Че мнението на другите хора няма никакво значение – поразително е, че това го казвам аз! – Този страх не се основава на нищо, защото в реалността мнението на другите хора не променя живота ми.
Леле! Даже гласът ми се промени, все едно в мен се е вселил някакъв мъдър, знаещ, уверен в себе си, спокоен човек… В главата ми има мека златиста светлина и всяка мисъл, която се ражда от тази светлина предизвиква приятни усещания в главата и сърцето. Хаотичните мисли изчезнаха някъде и съвсем не ми се искаше да се връщам към тях. Въобще не ми се искаше да мисля и колко е удивително, че аз мога да не правя това просто защото не искам. Искаше ми се меко да се подтиквам към тази светлина, отстранявайки всичко, което отнема вниманието ми. И независимо от това, че мислите ми бяха слънчеви и ласкаещи, съсредоточаването върху златистата тишина се преживяваше много по-дълбоко.
– И как стана това? Толкова лесно…
– Искрени усилия плюс ефекта на присъствието.
– Плюс какво?
– Не е важно…
… Увитата с бръшлян порта се прояви точно пред мен абсолютно неочаквано. Близката луна я осветяваше и къщата в края на градината успя да ми се стори зловеща… Чак сега се досетих, че непознатият ме е довел в къщата си и че аз няма да мога сама да се върна в хотела, защото нямам никакво понятие как сме стигнали дотук.
– Това твоята къща ли е? – попитах със сподавен глас.
Той силно и добродушно се разсмя и ме побутна напред.
– Ти все още ли можеш да предполагаш, че аз изнасилвам или убивам хора?
– Не… Но по някаква причина ми стана страшно.
– Заповядай, ще ти хареса.
Страхът ми изчезна изведнъж и за един миг всичко беше обгърнато от меко вълшебство. Толкова прилича на сън! Само да не се събудя…
Къщата едва уловимо миришеше на смола и благовония. Светлините се запалиха и аз се оказах в малко преддверие, от което няколко врати водеха към неизвестността.
– Вече ми харесва :). Имам впечатлението, че това е моят дом…
И освен това ми се струва, че знам какво има зад онази врата… Полукръгла стая с тъмен и топъл дървен под… Малко ми е трудно да си фокусирам зрението, като че ли съм леко пияна… Единствената мебел – два високи шкафа за книги, които веднага предизвикват интерес. Широк прозорец, който сега не се вижда зад плътните ленени завеси… В малки ниши на стените има килими и възглавници за гърба… Оглеждам се… ето на онова място, там искам… Гмуркам се в него и всичко отново застава на местата си, картината става устойчива и ясна.
– Искаш ли да хапнеш?
Чак след този въпрос аз разбрах, че съм чудовищно гладна, че краката ми треперят и че съм смъртно уморена.
– Тук може да правиш всичко. Ако поискаш да ядеш – това е вратата към кухнята. Всичко, което намериш там може да го хапнеш… Душът и тоалетната са там, вляво, а твоята стая ще бъде тази. Там има всичко, което може да ти потрябва. Мисля, че ще се оправиш :)
С тези думи той изчезна.
Стаята с любопитство ме разглеждаше като стар познат, който отдавна не е идвал. Затварям очи и си припомням, че това вече се е случвало – все едно съм на палубата на кораб, който леко се полюшва от едната си страна на другата… още по-силно се залюлява… И това вече прилича на люлка… По дяволите! Сега ще се подхлъзна надясно! Отварям очи – всичко е спокойно, нищо не се люлее… Не разбирам – спя ли или не! Пипам пода пред себе си, стените, възглавницата зад гърба си… Всичко издава лек звук като в сънищата, но все пак това не е сън… Безпокойството се настани на кълбо в корема ми – може би ми е дал да ям някакви халюциногени? Не, не прилича на злодей… И все пак, аз сега не съм такава, каквато съм обикновено. И даже не мога да изразя какво точно се е променило… Аз съм твърде уморена, сънливостта ме влачи в сладка омая, не искам да й се противопоставям… Колко е удобно тук, никога не съм мислила, че може да бъде толкова удобно! Да зарежа всичко, да остана… да остана тук завинаги, в този дом, с този човек… При мисълта за него ниско в корема ми запулсира възбуда, но сънят надви.
… Къде съм? Вглеждам се в тъмнината – аз съм в същата стая, в която заспах. Интересно, колко съм спала и кой е изключил лампата? Иска ми се да ям не на шега. Малко ме е страх да търся кухнята в тази тъмница. Наричат този страх детски, но при мен той е пожизнен и съвсем не е детски! :) Той започна когато бях съвсем малка – това е сигурно и аз добре помня как стана това. Не знам на колко годинки бях, най-вероятно на две. Лягам да спя, затварям очи и виждам пред себе си тъмно пространство, което прилича на хол… Иска ми се да вървя напред и ме обзема възторг – какво има там отпред? Без да се оглеждам и без да се страхувам се гмурвам в тази тъмнина, а от нея към мен се хвърлят два огромни огнени тигъра, те ме изгарят и ме хвърлят назад… Това се повтаря няколко нощи подред, този сън е толкова реален, толкова ме боли и аз се събуждам с истински изгаряния, които озадачените лекари се опитват да обяснят с алергия, неясно от какво предизвикана и неясно как да бъде лекувана. Опитвам се да разкажа на родителите си за тези сънища, но това предизвиква у тях неконтролируема тревожност – водят ме при психиатър, който ме намира за абсолютно нормално дете, може би по-емоционално от останалите, но със съвсем “никакви патологии”.
От тогава аз започнах да се страхувам от тъмнината, когато съм будна. До този ден ме беше страх да изваждам ръцете си от одеалото, защото така се чувствам особено беззащитна. Ако ми се налага да вървя в тъмен апартамент се чувствам в относителна безопасност само ако точно знам къде се намират прекъсвачите и колко време ми трябва, за да стигна до тях. А сега ме е страх да стана и да отида в кухнята, още повече в тази къща… Когато последния път препрочитах Кастанеда, почти се молех да ме “намерят” маговете… Каква ти магия, не мога даже до кухнята да отида без да ме е страх! Вече съм на двадесет и пет, а нищо не се е променило в този страх, така и ще си умра – като наплашено нищожество. Ставам, отивам на най-тъмното място в стаята, от което всеки момент ще се покаже… Най-страшното е неизвестността. Ако нещо се покаже, аз вече ще знам къде мога да го ударя или къде да бягам от него… А докато всичко е тихо, докато не виждам нищо – страхът просто ме парализира. Отивам в центъра на най-страшното място стоя там ни жива, ни мъртва, страх ме е да помръдна, с огромни усилия се принуждавам да стоя на място, за да не започна да търча в луда паника и търся откъде да включа лампата.
Нищо не става, само тишината наоколо леко искри от моето напрежение. Страхът постепенно преминава… А в онзи ъгъл? Онзи ъгъл… онзи ъгъл… отново сърцето ми започна да хлопа… Отивам в този дяволски ъгъл, колко е тъмен само, струва ми се, че там може просто да изчезна… но не – опирам се в стената и разбирам, че ме е страх да остана с гръб към стаята, в която сега кой знае какво става. Това също беше вечен проблем при заспиване – на кой страна да се обърна, откъде да чакам нападение? Та “те” са хитри, могат да се мушнат и в процепа между стената и леглото – в такова умопобъркване минаваше почти всяка моя вечер… Стоя с гръб към стаята, твърда като дъска. Сърцето ми блъска с всички сили… Скърцане!!! Изпищявам и подскачам на място, за миг се оказвам с лице към стаята… не ми стига въздухът, устата ми е пресъхнала… Но стаята е празна, разбира се, това е само най-обикновен нощен шум. Но за днес, струва ми се, ми стига. С учудване откривам, че ръката ми е върху копчето, което безшумно е щракнало и стаята отново е мека и дружелюбна.
Изглежда, че тук въобще никъде няма мебели. Кухнята само по названието си е кухня, само дето има хладилник… Вместо маса – нещо като голяма дървена подставка – все едно маса с отрязани крака. Минимум съдове, никакви столове, салфетки, покривки, перденца и сервизи – всичко е толкова просто! Ето именно така искам да живея, но неизвестно защо, даже от онзи апартамент, който стана мой, аз така и не можах да изхвърля всичко онова, което се беше натрупало там по най-различни пътища – ето тази вазичка мога да я сложа на прозореца, а този сервиз е даже много удобен, когато идва някой… Пу, гадно ми става сега като си спомням за това! Ако някога се върна вкъщи, ще изхвърля всичко, ще оставя само най-най необходимия минимум. … И веднага нови гадни мисли ми идват – започнах да мисля на кого ще дам скъпия сервиз, а на кого ще подаря дивана… Това е просто някакъв натрапчив призрак. За секунди изцяло ме погълна битовизма. Аз съм противна, воняща на нафталин старица, която трепери над сервизите си и комплектите си спално бельо. Огледах се наоколо – колко е хубаво, че сега никой не ме вижда каква съм отвътре! Ако Той би видял това, веднага би ме изгонил от дома си. Някак си сама ще се оправя с тази гадост, без да я изнасям пред всеобщо обозрение. Само от мисълта, че някой може да ме види такава ми призлява от ужас.
Извара с мед, орехи и сушени сливи – колко е вкусно всичко тук, даже забравям за това, че преди малко открих в себе си противна старица. Иска ми се известно време да поседя в кухнята, тук също ми харесва, макар и по друг начин, не както в стаята. Създава се впечатление, че всяко място в тази къща си има свой характер, който ми е добре познат.
В стаята, която ми той посочи като моя, също няма нищо, освен неширок матрак и почти незабележим вграден гардероб за вещи. Завих се с одеалото и веднага възникна усещане, че се нося във въздуха, все едно, че летя на летящ килим-самолет в тъмното небе толкова високо, че бих могла да видя целия свят от тази височина, ако изведнъж стане светло. Шепот, отначало едва доловим, но после ставащ все по-отчетлив, на непонятен език изричат то ли заклинания, то ли молитви… Към него се присъединява още един и още… Те се приближават, обграждат ме от всички страни, изпълвайки ме с все по-голяма и по-голяма умиротвореност. Постепенно заспивам, сънувам, че съм умряла и че край мен всички плачат и страдат. Колко е хубаво – умряла съм – значи не трябва нищо повече да им обяснявам, да пиша, мога завинаги да остана тук в този дом, та тук няма време… Няма време, няма време… – отчетливият шепот е съвсем близо, може би направо в главата ми.