Ашрамите ме посрещнаха с голямо желязно табло, на което бяха изброени забрани. Най-напред, разбира се, се забранява да се целуваш и въобще по какъвто и да е начин да проявяваш „физическо влечение”. Интересно, по какъв начин това противоречи на духовното търсене? Това си е чисто лицемерие, при това са го написали като първа точка… мога да си представя що за хора живеят тук, ако са готови да се смирят с това, че даже целувката се явява такова престъпление като употребата на наркотици и алкохол. След десет е забранено да се идва – лъхна ми на съветските времена, на пионерски лагер… Впрочем, няма никого – струва ми се, никой не живее тук пък и зданието на ашрама по скоро прилича на казарма, отколкото на място, където да ти се иска да се занимаваш с практика. По дяволите изследването на ашрамите! Ще отида по-добре в Интернет да си проверя пощата, тук уж има бърза връзка.
… Все не е това. Мъчително не е това. Все по-нарастващият дискомфорт от неразбирането какво да правя по-нататък едва не ме разкъсва на части – вътре в мен нещо се запали и вече не може да се спре, вече дори не мога да седя спокойно на стола. Да остана ли още тук? Защо? Да замина? Къде?… Писмо от Дани! Пет минути забрава.
„Здравей, момичето ми :). Най-накрая се добрах до Непал – пътят беше далечен. Сега съм в Покхар: Хималаите са право пред мен, над главата ми, наоколо има заснежени върхове, а тук е тихо есенно време на брега на едно езеро. Сезонът на мусоните още не е свършил – тази година той се оказа много по-продължителен, така че всеки ден от време на време вали, понякога даже силен, в планината наоколо бушуват диви потоци вода и в такова време няма да се качвам високо в планината, ще чакам времето трайно да се оправи и да пекне слънце, тогава за ден-два пътищата ще изсъхнат, слънцето тук е яростно и аз ще тръгна. Затова още няколко дена ще бъда тук, където имам достъп до Интернет, а после за около месец ще изпадна от външния свят.
Искам да споделя с теб своето постижение в отстраняването на негативните емоции. Завчера бях дяволски изморен от дългото пътуване и когато стигнах до хотела, беше вече късна вечер. Още известно време на адтопилот правих необходимите действия – попълвах бланката на рецепцията, разопаковах си багажа, взех си душ, а после някак изведнъж всичко стихна и аз даже се изплаших – толкова пуст и безсмислен ми се стори животът ми в този момент.
Валеше дъжд, беше много тихо и аз си спомних, че когато бях малък често се събуждах посред нощ и съвсем не ми се спеше. Това беше много тревожно състояние – всички спят дълбоко, а аз съм принуден да лежа в тъмното и да се чувствам безкрайно самотен. Особено ярко това се проявяваше в интерната. Когато бях на пет родителите ми ме дадоха в интернат, защото не можеха всеки ден да ме водят на детска градина. Оставах там през цялата седмица, а вкъщи се връщах през почивните дни. Много добре помня как се вглеждах в тъмнината, в която скоро започнах да различавам всичко. Та можех с часове да лежа в отвратително състояние, като мечтаех само по-скоро да настъпи утрото.
Завчера се почувствах почти така както в детството си – стана ми също така тъжно и изпитах самосъжаление… Прииска ми се да има някой до мен, да има някой за постоянно до мен, за да можем да се грижим един за друг и в тези грижи да мога да не забелязвам тази плашеща пустота, която ме обхваща, когато всичко стихва и аз оставам сам.
И изведнъж в мен се събуди яростта. Истинска ярост! Това не беше нито злоба, нито ненавист, нито въобще нещо негативно. От мен като че падна всичко човешко… Или обратното –чак в този момент аз станах Човек?Аз станах изкряща скала, която нищо не я касае – нито емоции, нито мисли, нито суетни желания. Неочаквано отново възникна самосъжаление и в първата секунда аз се колебаех – как така това можа да стан , та аз преживявам ТАКОВА нещо… Почувствах, че стремително умирам в този момент – моята яростност се разтваря като дим и аз отново се връщам в ежедневието. Всичко в мен въстана срещу тази смърт и с един замах, в който вложих всичко, аз убих жалостта. На мен даже ми се стори, че това беше взрив… Аз се напрегнах и започнах да чакам нейното поредно нападение като твърдо реших да не й дам да се прояви за по-дълго от половин секунда. Изблик на остра жалост – отново й отрязвам главата с един удар. Отново чакам стиснал зъби. И така още няколко изблика… И изведнъж, Мая, изведнъж стана чудо – все едно, че буреносните облаци отстъпиха и през тях показа ивица светло небе, която бързо разнесе и остатъците от облаците и настъпи такова умиротворение, такава тишина, че ми се прииска едновременно да се разсмея и да замра. Оглеждах се наоколо като търсех някаква сянка от жалост или друго помрачение, но навсякъде беше пълна тишина и сияещ мек възторг! И тук аз разбрах, че това именно е тихата радост – щом си спомних това название всичко окончателно си дойде на мястото, не остана никакво съмнение в това, че това е именно онова, за което говореше Лобсанг.
Това събитие промени цялото ми виждане за практиката на прекия път. До този момент през цялото време се включваше скептикът, който казваше, че никога нищо няма да стане, че отстраняването на негативните емоции може да се окаже невъзможно по принцип. И аз полагах твърде малко усилия, за да проверя всички тези съмнения и или да започна да търся друг път, или да се отдам изцяло на тази практика.
Сега вече нямам никакви съмнения в това, че отстраняването на негативните емоции е РЕАЛНО. И сега аз знам, че МОГА да направя това. Това изисква доста повече усилия, отколкото съм свикнал да полагам в която и да е област от живота, но в мен я има тази сила. Колко е радостно да си давам сметка за това, че в мен я има тази сила и че освобождаването от негативните емоции зависи само от желанието! Мая, аз направих много важно откритие – всичко зависи само от силата на желанието. Тази вечер аз толкова страстно исках да престана да се самосъжалявам, бях съгласен да умра, само да не се предам. И стана.
Не знам къде да намеря такава устременост, която да ми позволи да отстраня всички негативни емоции, но сега аз знам, че това е моят път и не мога да си представя какво трябва да стане, за да забравя за този опит, за да започна отново да се съмнявам.
Интересно ми е да разбера какво мислиш сега по повод на отстраняването на негативните емоции като за пък, който води към освобождаване, към просветление. Още ли се съмняваш, че това е реално?
Искам да знаеш – какъвто и път да избереш, това няма никакво значение за тази звъняща нежност, която изпитвам към теб. Дяволски ми е приятно да си представям, че те прегръщам, че в очите ти има нежност и страст, че животът ти е наситен с търсене и находки, без значение с мен или без мен.
Много ясно си спомням твоя вкус и твоя аромат, всички усещания от всяка твоя извивка… Много се възбуждам когато си спомням как още докато свалях чорапките ти, аз целунах твоите крачета и колко това беше страхотно… твоите чорапки така възбуждащо миришат… и гащичките ти… а как ухаят крачетата ти… петичките по един начин, под пръстчетата ароматът е друг, а стъпалото си има друга миризма, пръстите от горната страна също миришат по своему; колянцето, под коляното, гърдите, дупето, катеричката, гръбчето, коремчето, шията, косата… всичко мирише по своему, всичко си има свой фин аромат и като се слива с нежността – това дава такива ярки усещания…
А вкусът… не можеш да си представиш колко е възбуждащо да те облизвам цялата – от пръстчетата на краката до бузите – всичко си има своя изискан вкус и това е вкусът на секса.
Мое малко, развратно момиче, не знам ще се срещнем ли някога отново, но със сигурност знам, че ти винаги ще бъдеш моето любимо момиче, независимо от каквото и да било.
Дани”
Тръпнещите от възбуда пръсти зачукаха бързо по клавиатурата.
“Дани, по-късно ще ти отговоря по-подробно, трябва да се съсредоточа и да помисля… А сега искам да стискам члена ти през панталона и да чувствам как той набухва в моята лапичка. Ще те гледам в очите и ще те пипам, а после ще го извадя и ще го погаля с пръсти главичката му, ще подържа топките ти в дланите си, лекичко ще стискам твоя горещ и леко влажен член… Толкова те искам в този момент… направо тук бих започнала да мастурбирам, ако нямаше хора. Иска ми се дълго да се целуваме, да усещам как ме искаш, треперещ от възбуда. Толкова ми харесва невинно да се докосваме, едвам-едвам, когато всичко вътре гори от желание. Щом само си спомня как лежеше върху мен, като ме галеше с члена си, едвам се сдържам да не свърша, веднага всичко започва да пулсира, даже крайчетата на пръстите. Дани, много искам мда се срещна с теб още веднъж – искам да си голорим, да се разхождаме, да се търкаляме на тревата, да зяпаме минаващите облази, да се целуваме и да правим секс. И толкова е хубаво, че не възниква никакво разочарование, когато си мисля, че това може и да не се случи. Точно сега, когато мисля за теб, когато си представям нашата среща, аз преживявам нещо, което е ценно само по себе си, точно сега аз живея!
Искам много неща да ти разкажа. И за отношението ми към практиката на прекия път в това число. Това писмо ще те чака когато се върнеш от планината в долината. Но едно мога да кажа определено – към сегашния момент идеята за отстраняване на негативните емоции предизвиква у мен ярък отклик, правя първите си опити в тази практика. Сега това не ми изглежда абсурдно, макар и да продължавам да търся други пътища и други учения.
Мисля и чувствам, че ще се видим пак… Може би ще отидем заедно в Дармасала при Лобсанг, много бих искала, но сега още не му е дошло времето, още нямам желание да захвърля всички търсения и да замина за там.
Твоето момиче”
Още няколко писма – от родители ми има цели 3писма (показателно е названието на едно от тях – “Опомни се!”), от Яна и от още една приятелка… замириса ми на старческа плесен… Да, това ще го чета друг път.
И защо просто не изтрих тези писма? – ми се въртеше из главата, докато вървях по тъмния път през джунглите от Сварг Ашрама в Лакшман Джула – защо? Защо?
Да защо, защо… защото ме е страх просто така да взема и да изхвърля своето минало на боклука. Аз пък мислех когато заминах от тук, че всичко е свършено, чувствах се като герой. Но не, в своя порив, аз дори не можех да предположа, че е толкова трудно да се противостои на натиска на стария живот, който никак не иска да те пуска и се бори за теб, за правото да те притежава. Родителите, които аз тихо ненавиждах през целия си живот, изведнъж започнаха да ми изглеждат жалки, беззащитни и лесно раними – що за дяволска работа? Ето и сега не прочетох писмото, не исках да се тровя, защото знаех, че там ще намеря поредната порция гной, а все пак ги съжалявам, чувствам се като някакво чудовища, отстояващо своите “неправилни” права. И всякакви мисли ми се въртят из главата, от рода на “Може и човешки да стане, без да се причиняват страдания на другите хора… Те всъщност наистина не ми желаят злото, те самите страдат, защо да им причинявам болка…” Не искам, не искам да мисля за това. Всички тези мисли са гнили, в какво се състои тяхната гнилост – засега не мога да разбера, но колкото повече мисля, че можеше да стане по друг начин, човешки начин, толкова по-зле се чувствам, все едно че човъркам рана и не мога да се спра. Край, достатъчно, отмествам настрани родителите си… Звезди, ярки, близки… Не, не става – отново изплуваха страдащите им физиономии, а заедно с тях и съжалението към тях като каша от грис се размазва по всичките ми възприятия. Какво е усилието? Цялото ми тяло се напрегна като камък, дишането ми е отривисто, с резки издишвания се опитвам да изтикам негативната емоция – по друг начин засега въобще не разбирам как да правя усилия. Нещо уж се променя, разкъсва се пелената от непроходим мрак, но съм много далеч от освобождаването от съжалението.
Объркани и болезнени сънища ме завъртяха в своя натрапчив водовъртеж, – жалостта към родителите ми достигна своя апогей когато майка ми с ридания се хвърли в краката ми като ме молеше макар и рядко да й пиша.
Сутринта ме посрещна с тревожност и независимо от яркото слънце ми се струваше, че навън е мрачно. Без да закуся, си взех тефтера и изпълзях от влажната полутъмна стая (що за идиот е измислил тези прозорци с дебели плътни мрежи?)
Като минавах покрай рецепцията се сетих, че днес се срещам с главния пандит и че ще ми трябва преводач, свой човек, който добре владее английски. Обещаха ми човек и аз тръгнах към плажа, без да забелязвам нищо, освен плътното депресивно състояние, което ми беше много добре познато – понякога то продължаваше непрекъснато през дългите зимни месеци. Ето и сега аз несъзнателно се настроих, че това ще бъде дълго и мъчително и трябва по-скоро да си намеря дупки, в които да се скрия когато ми стане съвсем лошо.
Вече почти стигнах до мястото, откъдето да се спусна към реката, когато един от преминаващите покрай мен двама млади индуси прокара ръка по гърдите ми. Със смях те отпрашиха напред, а аз така се същисах от тази наглост, че още известно време стоях на пътя, неясно защо обмисляйки как да отмъстя за неприятните усещания, които бях “ощастливена” да изпитам. То това си е истинско изнасилване! По дяволите! Толкова ми е противно…
На сребристия пясък край големия естествено огладен камък седяха няколко индуси и откровено зяпаха мургавите европейки, които с писъци влизаха в студената вода. Това зрелище предизвикваше такава неприязън, че даже реших да не се събличам, напук на тези маймуни. Изглежда, че беше настъпило специфичното отравяне от постоянното болезнено внимание от страна на местните “мъже”. Всички те искат нещо от мен – да поговорят, да ме погледат, да ме пипнат, да се снимаме… Погледите им са болезнени, в тях няма и намек за здрава сексуалност. Когато те ме гледат, то приличат на озлобени и плашливи животни – те ме искат, но разбират, че това никога няма да стане и това ги докарва до бяс, но не смеят да го покажат. Впрочем тежките им мрачни погледи са по-красноречиви от всякакви прояви.
Скрих се на сянка и си извадих тефтера. Нищо не ми се искаше. Не можех даже да се накарам да мисля за това, че сега съм в отвратително състояние и мога да опитам някак да променя това. Като че се промъквах през мочурливо блато, плъзнах поглед по записките си за последните дни с надеждата, че това ще промени нещо, че ще мога да се хвана за някоя интересна мисъл и така да се измъкна от своето подземие. Но не – аз определено не исках нищо нито да чета, нито да пиша.
Мушнах си тефтера обратно в раницата, огледах се. Наблизо седеше компания от трима човека – двама европейци и един садху и вяло разговаряха за нещо… Аха, това е интересно – садхутата крайно рядко говорят английски. Интересно, за какво си говорят? Веднага ми стана неловка да се приближа и да се намеся в разговора им. …Но ако това е именно онова, което търся? Та аз не знам къде и кога животът може да ми отвори нова страница. Може би именно сега, когато изпитвам неловкост е момента на избора, който мога да изпусна заради своите комплекси? С уверена походка тръгвам към компанията, вълнението и неловкостта се влачат някъде след мен.
– Обърнах внимание на това, че говориш английски, щом като говориш с чужденци… Не се среща често садху, който говори английски :)
– Д-да, приятелю! Говоря английски – напето каза садхуто, като се усмихваше широко, разтягайки “yes” така, както правят това героите от анимационните филмчета. – Сядай! – и ми посочи пясъка.
Не ми харесват очите му – празни са някак. Ако му сваля оранжевите парцали, отново ще се окаже, че е най-обикновен индус. За какво си говорят с тези момчета?
– Занимаваш ли се с някаква практика?
– Практика? – изглеждаше, че той за пръв път в живота си толкова силно се учуди – практика? Какво имаш предвид?
– Имам предвид йога или друга духовна практика.
– Ааа, ОК, да, ясно… Практика! О, да, разбира се, практика… Аз има проблеми с английски.
– А как тогава разговаряте? – обърнах се към чужденците.
– Много просто. Той ни казва колко струва неговия хашиш, ние му казваме колко сме готови да платим за него. :)
– Той търгува с хашиш???
– А какво толкова те учудва това? Добре дошла в Индия.:)
Аз скочих като ужилена и без да обръщам внимание на садхуто и неговите клиенти, се изкатерих по сипещата се пътека към пътя.
Ето, отново си помислих, че това може да е нещо истинско, а то пак се оказа въздух под налягане. Но все пак има нещо радостно в тази постъпка – плюх на неловкостта си и се приближих, за да разговаряме. Това е истинска тренировка – прилича на правене на мускули. Ако веднъж преодолея страха си в някаква ситуация, то когато отново се оказвам в подобни обстоятелства, вече много по-малко се страхувам. И колкото и да е чудно, абсолютно не е важно колко силен е бил страхът – следващият път той ще бъде по-слаб. В това аз успях да се убедя като встъпвах с различни “духовни учители” в Москва.
Нима пак трябва да се върна в стаята? Но там поне мога да полежа под вентилатора и никой няма да ме притеснява. Колко шумна страна е все пак Индия! Те постоянно викат, слушат музика, бибипкат. Тук, даже в малкия Ришикеш, вече успях да се уморя от всичко това, а какво е пък в Делхи! Първите няколко часа аз въобще не можех да дойда на себе си – там изобщо няма тишина, никъде, по всяко време на денонощието е шумно. Безумно шумят вентилаторите, виковете на продавачите просто те прерязват (обикновеният глас просто изчезва в лавината от звуци на Индия), моторите са без заглушители, непрекъснато натискат клаксоните, от високоговорителите на храмовете се носят гъгниви песнопения… Какво да говорим – те даже говорят така, че сътрисат половината улица.
Край! Утра си запазвам билет за Дарамсала. Планина, тибетски манастири… Стъклените врати на туристическата агенция блеснаха на слънцето. Няма билети за утре? А за кога има? По дяволите! Ще ми се наложи да стърча тук още три дена. От безсилие да изменя нещо очите ми се напълниха със сълзи. В стаята си се пльоснах на кревата и забих нос в сивия чаршаф и това ме уби окончателно – бях пълен труп.
В пет часа преводачът, както и се полага на един индус, не дойде. След петнадесет минути очакване, аз нервно излезнах на улицата, като се взирах в хората, без да знам кого да търся. Като осъзнах, че това е излишна психопатична реакция се върнах в хотела на протрития велурен диван и дори не забелязах как съм започнала да чопля дървения му подлакътник, като почуквах по него с пръсти. Дъвчейки устни, аз не непрекъснато гледах циферблата на златистия кръгъл часовник, който висеше над главата на портиера в скъсан пуловер, който преди няколко часа се закле, че ще доведе преводач, а сега главата му клюмаше, като явно имаше намерение да заспи направо на рецепцията.
– Хелоу, вече е пет и двадесет, аз не мога да закъснявам, имам среща в Сварг Ашрам…
Стресна се.
– А? Да, разбира се, сега ще дойде.
– За колко се уговорихте с него?
– За пет.
– Колко още ще го чакам?
– Оо… Ами… Ами… Седнете, успокойте се, седнете, седнете.
– Вече се уморих да седя, аз и така мога да почакам.
Не веднъж съм забелязвала, че индусите много се тревожат ако стоиш там, където може да се седи – това особено се отнася за туристическите фирми. Индусите са патологично ленива нация и явно те дори не могат да си представят, че може да се умориш от седене, че може да ти се прииска физическо натоварване, в това число и такава – да не сядаш навсякъде, където механично те дърпа задникът ти, а да стоиш. Забелязах това още в Москва, в метрото. Даже и да съм уморена, все пак, все едно с магнит ме тегли към свободното място, а ако противостоя на това и остана права, то възниква такова недоволство (и умора!), че най-често аз се предавам и сядам. В последно време, когато се оказвах в метрото, не мен ми харесваше да се боря с този старчески навик, изграден от грижовните ми родители и в края на краищата здраво вкоренил се в мен.
– Вече е пет и половина! – възмущението ми нямаше край. – Къде е преводачът?
– Сега, сега…
– Не, благодаря, не ми трябва. Не мога да чакам повече. Край, тръгвам.
– Извинете, аз не съм виновен, аз се разбрах с не… – вратата се затръшна, аз отново излязох на улицата.
Вече не беше толкова топло и толкова шумно като през деня. Взех рикша и след 10 минути бях на нужното място.
Отдалеч се чуваше музика – навярно, днес е поредният религиозен празник. От арката на Ашрама има стъпала, покрити със зелен килим, които водят към Ганг и за да вървиш по тях, трябва задължително да си събуеш обувките и да ги оставиш в клетките, предназначени за това и да си вземеш номерче. Да, голям Ашрам – даже номерца раздават… Близо до брега има скулптура на Шива с глупаво лице – не винаги им се удава да нарисуват неутрални лица на своите божества, понякога изглеждат откровено дебилни, но това на никого не пречи да им се кланя.
Наоколо се суетят бъдещите пандити – носят купчини цветя, звънчета, блестящи чинийки, благовония и подобни щуротии, които са неотменна част от всички местни празници. В най-долния край, до водата, има малко каменно огнище – свещено място, в което се извършва пуджа. В огъня се хвърлят плодове, цветя, ориз и всичко това се счита за дар за бог – чрез дима на огъня той получава даровете на вярващите.
Хората постепенно се събираха и сядаха на стъпалата, явно очаквайки развитието на събитията.
– Знаете ли какво ще има тук днес?
– Както обикновено – пуджа.
– Това не е ли празник?
– Не, не. Това става всеки ден. Това е много красиво :).
Всеки си има свое понятие за това кое е красиво – мина ми мисъл. Колкото повече време съм в Индия, толкова повече ме поразява този инфантилен възторг, в който изпадат много чужденци, като попаднат на кое да е религиозно събитие. Съдейки по лицата им, нищо възвишено в този моменти те не преживяват, със същия успех те биха могли да се забавляват в някой лунапарк. Има и друг тип туристи – те не изпитват даже такава радост, затова много бурно изразяват с думи своята радост. Да ти се доповръща – виждаш пред себе си човек, на когото му е сиво и скучно, но при това той непрекъснато се усмихва и казва добре заучени фрази, които най-вероятно произнася на всяко място, в което се оказва: “О, това е възхитително!”. Или “Трябва да видите това!”. Или “О, нищо подобно не съм виждал дори на сън!”
Къде е главният пандит? Вече предчувствах, че в тази обстановка няма да имам никаква възможност да поговоря с него, при това аз така и не намерих преводач. Но все пак имах намерение да отида при него и да задам въпроса си за негативните емоции, за практиките, с помощта на които той уж се бил избавил от тях, за онези състояние, които той сега изпитва. А ако той отново откаже да говори с мен, да поискам аудиенция… Въпреки, че защо ми е всичко това? То и така е ясно, и така е очевидно, че той е най-обикновен лъжец. Той не може да продава своята духовност както правят това другите “просветени” в Ришикеш, затова може да бъде в центъра на раболепно внимание. Пък и съвсем не прави впечатление на беден човек.
В тълпата се показа двойка руснаци, с които вчера бях успяла да поговоря. Техните чела бяха измазани с ориз и листенца от цветя – това се прави в храмовете по време не служба: на видно място седи важен индус, свещенослужител, пред него стои голяма чиния с ориз, цветя и пудра (зависи от храма) и голяма чиния за пари; Всички посетители се строяват на опашка и се приближават до него като дават челата си и хвърлят монети. Вече свикнах, че на челата на индусите често има някаква храна, но руснак, измазан с ориз ми се стори крайно нелепа картинка.
Стъмва се, започват да осветяват Шива с ярки лампи, вятърът става по-прохладен, музиката започва да свири по-силно, запалват кандилата. Вече почти цялото място от крайбрежната улича, предназначено за пуджа е пълно с оранжеви младежи, а всички стъпала – с издокарани индуси и туристи, а него все го няма. Бъдещите пандити се държат точно като ученици през междучасие – тайничко се пляскат по теметата, високо се смеят, блъскат се и лицата им са точно толкова празни, както на най-обикновените тийнейджъри.
Тълпата се отдръпва и с бавна, но решителна стъпка към центъра на събитията се насочва главният пандит. Той свети като Шива и се усмихва като Шварценегер на връчването на Оскарите. Той е главният на този бал, той раздава изящни кимвания на гостите, които стоят от двете му страни. Няколко пъти той даже се спря и стисна на някого ръката, като се наклони и изигра почтителност. Кое е интересното – това, че степента на неговото внимание нарастваше в съответствие с външния вид и обезпечеността на тези, с които говореше.
Разбутах хората пред мен и тръгнах към него, но веднага ме хванаха за лакътя и зад гърба ми се раздаде шъткане.
– Не може! Нима не знаете, че на жените е забранено даже случайно да ги докосват?
– Нима? Ама, че работа. Въобще никога?
– Въобще никога.
– Ама, че работа… Но аз не се каня никого да пипам, така че ме пуснете да мина – настойчиво си освободих ръката, като оставих захватчика в недоумение.
– Хелоу, помниш ли, че вчера се уговорихме де се срещнем?
Разкошна усмивка, мирис на масла и благовония – той минава съвсем близо до мен и разбира се, не се спира. След него лениво се влачи свитата и един полицай избутва тълпата и мен в това число на прилично разстояние. Обхвана ме такава ярост, че аз напълно забравих за всички практики, искаше ми се да скоча като дива котка върху този самодоволен лъжец, който сега е недосегаем за мен, освен да започна да викам след него всякакви ругатни, но да встъпвам в такъв конфликт…
Мощен удар на главата в земята…
…Къде е болката? Или аз вече съм умряла? Не разбирам, нищо не разбирам… Някой ме е застрелял! Не ме болеше, но аз не бих могла да падна така – мен все едно нещо ме отхвърли като взривна вълна и ме блъсна на земята по гръб… Ще опитам да се размърдам… Какво е това? Какво е това??? По дяволите, аз стоя сред тълпата, от всички страни мен почти ме смачкват хора – като в претъпкано метро. Аз не можех да падна в тази тълпа, какво беше това? О, не, не какво беше това, а какво изобщо става…
Рязък звук, който напомняше на много рязко вдигане на цип, ме накара да вдигна глава и аз направо се парализирах. Някакъв човек ме гледаше, виждах лицето му като през тунел, а всичко останало беше скрито в размита мъгла. Никак не можех да разбера, далеч ли е или близо стои той. Погледът му ме плаши – така, вероятно, гледа тигърът, като го срещнеш насаме в неговите владения. Но нещо в мен знаеше, че той не се кани да напада, че сега просто ме изучава… Ритъмът на дишането ми се наруши… Или аз изобщо през цялото това време не съм дишала? Изплаших се не на шега, започнах жадно да гълтам въздух, очите на тигъра се размазаха… В ушите ми звъни, повдига ми се, краката ми треперят, пръстите ми изтръпват, пред очите ми притъмнява, сега ще падна, вече наистина… Хващам се за хората, които стоят до мен, нечии ръце ме подхващат и почти в безсъзнание ме изнасят от тълпата.
Чувствам се като дете в ръцете на добър великан – струва ми се, че той може да ме носи вечно, че това съвсем не му е трудно… Но не, усещам студения мрамор на пейката.
– Не мислех, че си толкова слаба.
Влушах се в ниския и много красив глас. Не, той определено не ми е познат, но колко ми харесва само! Моментално започнах да изпитвам доверие към този човек, когото дори още не бях огледала.
– Сигурно често свършваш?
– ???
Той звучно се разсмя.
– Направо като стара мома! Защо мога да те попитам колко често се разхождаш из гората, а не мога да те попитам колко често свършваш?
– Защото това си е лично моя работа – аз започнах да опипвам тялото си, като проверявах всичко ли е цяло и всичко ли е на мястото си – пари, документи. От доверието ми към непознатия не остана и следа. Веднага трябва да повикам полиция!
– Вече е късно, всички полицаи отдавна почиват. Това не ти е Америка :)
– Ти какво, да не ми четеш мислите?!
Бях толкова възмутена от неговото нахлуване в сексуалния ми живот, че абсолютно не ме учуди това, че той наистина знае какво си бях помислила. Възприех това, като поредното нападение, за което той трябва непременно да си понесе отговорността.
– Отивам в полицията. Пусни ме!
– Не се съмнявам в твоите способности да постигаш това, което искаш, но ти току що изпита към мен доверие и през цялото време докато те носех ти се чувстваше абсолютно защитена. Както виждаш тялото ти не е съгласно с главата.
На повърхността на съществото ми все още се вълнуваха вълни, но вътре в себе си пряко волята ми се настъпи странно спокойствие, приличащо на дълбоко небе в безлунна нощ.
– Какво искаш? – все пак ще задавам такива въпроси, че да си изясня има ли основания за това спокойствие.
– Видях те вчера, когато застана на пътя на пандита. Никога не бях виждал хора да се държат така.
– Така нагло?
– Не, така искрено. И тогава ми се прииска да разбера какво те кара да го правиш. Можеш ли да ми отговориш на този въпрос?
– Искам да знам истината. Толкова много съм чела и слушала за това, че Индия е страна на мъдреци и просветлени, че сега никак не мога да се спра в търсенето на такива хора и не мога да затворя очи за лъжата и преструването на претендентите за учители.
– Искаш да кажеш, че днес си дошла на срещата, защото още не ти е било ясно що за човек е това?
– Не, не за това. Днес ми се прииска да му задам няколко въпроса, на които той не ми отговори вчера.
– Но защо?
В мен се надигна недоволство, не ми се искаше да мисля над неговите въпроси, защо по дяволите ме човъркаше?
– Защо те интересува това?
– А теб не те ли интересува твоя живот?
– Не, аз не мога да разбера, ти защо се занимаваш с моя живот?
– Отговори ми на един много просто въпрос – не те ли интересува от какво се ръководиш в действията си? Ако не, то аз още сега ще се сбогувам и повече няма да ти досаждам с въпросите си.
Не очаквах такъв ход от него, този дявол успя да ме заинтригува. Аз се замислих над неговия въпрос за мотивацията на своите действия и се учудих на това, че в него наистина нямаше нищо обидно. Не разбирам защо реагирах така неадекватно… не много охотно забравяйки своята гордост, аз отговорих с по-мека интонация.
– Интересува ме какво ме ръководи в действията ми.
– Отлично. Значи можем отново да се върнем към въпроса за това, защо, по дяволите, си се домъкнала тук днес.
-??? Не, аз все пак не разбирам кой ти е дал право така да говориш с мен…
– А ти искаш да бъда с теб вежлив? Ако те интересува преди всичко вежливостта, то аз все пак ще си тръгна… – той стана и се накани да тръгва.
Хванах го за ръкава.
– Добре, добре… Аз самата не знам какво ми става. И на мен ми се повръща от вежливостта, но твоите думи, неизвестно защо, ме хвърлят в абсолютно неадекватно състояние, макар в това както ти ги казваш, аз да не усещам нито агресия, нито даже грубост и въпреки това като че ли сработва някакъв механизъм – ако чуя груба дума, то реагирам на нея като на грубост, независимо от всичко.
– Ти, вероятно, нямаш такъв опит, когато…
– …когато грубите думи се произнасят ласкаво и се явяват част от изразяването на симпатия, един вид игра?
– Да.
– Да, ето кое е учудващо, имам такъв опит и понякога ми харесва да използвам “груби” думи в най-нежните сексуални игри. Вероятно работата не е в това – какво точно са думите, важна е самата игра и използването на груби думи в контекста на страстта и нежността им придава нов смисъл, противоположно звучене. Така че, аз разбирам всичко това… и все пак механизмът сработва независимо от волята ми.
Почувствах се напълно беззащитна след това признание. Все едно, че той ме беше принудил да се съблека направо на улицата и сега всеки можеше да ми се присмее.
– Това се случва още и защото ти имаш концепция за това, че с непознати хора не бива да се разговаря на лични теми. И затова, защото аз засегнах твоята висока нравственост с въпроса за оргазмите. Ти, вероятно, смяташ, че с познат човек може да се говори на много теми, в това число и за секса, а с близък познат човек можеш да говориш за всичко. Но как определяш кой човек ти е добре познат и кой ти е близък?
– Ако познавам човек достатъчно време…
– Стоп! Достатъчно – това колко е?
– Амиии…. ами… – ама че работа, колко е, действително?
– Приятно е да видиш човек, който никога не се е замислял над такива прости въпроси :)
Той явно искаше да ме засегне, но този път аз не открих в него никаква злоба, никакво злорадство.
– Мисля, че ето така мога да определя – добре ли познавам човек или не. Ако той вече се е проявил по някакъв начин, държал се е по един или друг начин в сложна ситуация, тогава мога да кажа, че го познавам добре.
– Нима? А ако той е правил това само, за да покаже нещо на другите? Ако това, което е направил е мотивирано от сложния комплекс на страховете му, грижите му, концепциите му? Или за теб няма значение мотивацията? Или ти за да ти е “по-лесно” предпочиташ да не мислиш за това? За мен, например, е обратното – няма първостепенно значение, какво е правил човек, а има значение неговата мотивация. И ако някой ми е помогнал затова, защото е искал да изглежда в очите ми силен и дружелюбен, искал е да изпитва задоволство от себе си, то това няма да ми хареса, а ако някой не ми е помогнал и при това е действал, изхождайки от чиста симпатия, то това ще ми хареса.
– Но това вероятно може да се усети, да се почувства…
– Именно! Да се почувства! А за да го почувстваш, обезателно ли човек трябва да е направил нещо необикновено? И непременно да трябва да го познаваш от месец или година? Това звучи много странно – че ти започваш да чувстваш именно тогава, когато някой извършва някаква постъпка, която има значение в твоите очи, когато е прието да “чувстваш”, че този човек е добър или лош.
– Наистина е странно…
– Но мисля, че даже тук ти се самозалъгваш и смяташ за добър познат този, когото просто познаваш отдавна – година, няколко години. Най-често това е просто механично стечение на обстоятелствата, че ти общуваш с някого дълго време – учите или работите заедно, или просто сте съседи… И на такъв човек можеш да разкажеш живота си само за това, че когато го видиш в теб сработва механизмът “аз го познавам отдавна, той ми е добър познат”. Но всъщност ти най-вероятно нищо не знаеш за този човек, нима не е така? Ти знаеш само това, което механично се ражда в главата ти в отговор на неговите постъпки. Ти не виждаш нито от какво се ръководи той, нито какво изпитва когато прави нещо, в теб са само твоите тъпи мисли, които ти казват: “ако той прави така, значи той е еди какъв си”.
– Защо става така???
– Какво значение има защо става така? Това изобщо не е важно. Важно е друго – какво да правим с това, как да го променим… Хайде да се разходим.
Той ме хвана за ръка и отвътре ме заля вълна боцкаща топлина. Аз стиснах неговата топла и суха длан, която беше като нагряна от слънцето и смело закрачих напред, като няколко пъти вдишах въздух с пълни гърди.