Глава 22

Садху в Ришикеш пък и в цяла Индия е най-изгодната префесия. С тази мисъл аз се мушнах от горещата улица в европейското кафене с тъмните стъкла. За тази професия не е необходимо нищо, освен червеникаво расо. Тъй като в Индия почти винаги е горещо, то може да се живее на улицата и като се има предвид, че много хора живеят именно там, то е просто изгодно да си садху, та едно е да дадеш пари просто на обикновен просяк, друго е на свят човек. Това подобрява кармата, а кармата в Индия е такова подразбиращо се от самосебе си явление като единстовото на народа и партията в епохата на СССР. Тези садху всяка сутрин изпълзяват в най-оживените места с лъснати до блясък металически бидончета и просят пари, като предлагат да ги снимате в най-различни пози, изобразяващи занятия по йога. Напразно се опитват да придадат на своите лица някакъви загадъчен израз – нищо освен обикновена тъпота така и не виждях на лицата им. Защо онзи садху от Кулу ми каза да дойда тук? Или не е имало никакав садху?… Глупост ли е това – да се домъкна тук само за това, че ми се е привидял някакъв садху… може там просто да е имало някакви изпарения, които да предизвикват халюцинации?

– За мен омлет и горещ шоколад…

– Извинете, в този град не бива да се ядат яйца.

-?

– Ришикеш е свято място, на брега на свята река и тук не бива да се ядат яйца, месо, пиле, риба, лук и чесън.

– За месото – разбирам, но с какво са се провинили лукът и чесънът?

– Счита се, че всичко, което ядеш ти, го преподнясяш на бога, с това ти храниш бога. Лукът и чесънът са неподходяща храна за боговете, защото миришат лошо.

– Това самите богове ли ти го казаха?

– Така казват пандитите, мем.

– А на пандитите боговете ли са им казали?

– Не знам, мем, аз съм обикновен човек…

– Та тук значи въобще никъде няма яйца?

– Никъде.

– Хм… Ами, добре, тогава ми дай менюто, ще си помисля.

…Защо този садху, появил се от пещерните изпарения ме посъветва да дойда именно тук? Не, не мога да си представя, че това е била проста халюцинация, необикновен, но все пак само сън. Тук явно е примесено още нещо – бог знае в каква пропорция, но все пак е примесено… няма такива сънища и халюцинации такива няма, та аз съм получила реална информация, която не съм имала по-рано и не просто информация, а нещо наистина важно, актуално, което не е могло да се появи в резултат на случайна комбинация от фантоми. Засега ще изхождам от това, че все пак в тази история по някакъв невероятен за мен начин е участвало нечие съзнание и някой реално съществуващ е говорил с мен, някой ми е дал съвет да дойда тук. Но аз не мога да обикалям всички ашрами в търсене на интересни хора… Възникна недоволство, аз отново забравих за това, че срещата със садхуто ми позволи да направя важни открития и че аз постоянно се връщам към това, което той каза и мислите ми на тази тема пораждат такива идеи, които преди не бих разгледала. След тази „среща” нещо се промени в мен – все едно, че от мен са извадили някакъв трън, който макар и да е бил незабележим, но всъщност непркъснато ми е пречел. Но сега, когато аз изпитвам недоволство от това, че той ми даде такъв неясен и най-вероятно безсмислен съвет, аз отново започвам да мисля за това, че всички тази промени са станали в мен произволно и „той” няма никакво отношение към това. И мистичните обстоятелства на нашата среща също най-вероятно са били измислени от мен. И мистичните обстоятелства на нашата среща също най-вероятно са били измислени от мен, по-точно доизимислени, дорисувани до мистични. Та нали вместо да започна подробно да разпитвам Радж за това как и какво е станало, аз се хванах за тази загадъчна история и не започнах нищо да изяснявам, за да не би случайно да разсея нейната чудесност…

– За мен, моля, Vegetable Spring Rolls… Apple Pancake… Hot Chocolate… нали имате Hot Chocolate? Той ухае прекрасно, кълна се, боговете ще бъдат доволни. ОК, засега това е всичко, само Hot Chocolate с палачинката след това, СЛЕД, ОК? След, а не преди (все едно всичко ще обърка)… а всъщност няма значение, какви са били обстоятелствата на онази среща, друго има значение – как се промени животът ми след това. Даже ако просто съм си измислила тази история, то все пак това е била една от най-удивителните срещи в моя живот. Тази мисъл ме порази… Няма значение, случила ли се е или не. …Случила ли се е илине… А откъде изобщо знам, че нещо се е случило, а нещо – не? Въпросът ме изплаши, аз като че се прибилижих до самия край на пропастта, погледнах там и отстъпих назад. По дяволите, така може въобще да се изгубя… Ще си боря за своето бъдеще, ще променям настоящето, но миналото си е минало, от него няма къде да се денеш и аз, за щастие, не може да го променя, даже и да искам… а какво тогава ме изплаши? Мислите ми толкова бързо се сменят една друго, че ми е сложно да задържа някоя – така става винаги, когато трябва да помисля за нещо без да се разсейвам с други теми. Тъкмо сега, обаче, не успявам да помисля – мислите ми или се сливат в една каша, като че някой ги разбива с миксер, или започва да ми се иска да мисля за нещо, което няма никакво отношение към това, за което АЗ искам да мисля. Мисълта за това, че всъщност аз не знам как да разбера, кое е станало наистина, а кое – не, зееше като плашеща яма сред кашата от различни привични безвкусни образи и откъслечни мисли. Все не мога да се съсредоточа върху нея и отново възникна недоволство – всеки момент ще я хвана и ще започна да мисля, но не – не става, тя е като хлъзгава риба и само влошава ситуацията – аз въобще ставам невменяема когато то възниква. Така, химикал, тефтер, записвам.

„Не знам как да определя това, кое е станало в действителност, а кое – не. Как да бъда уверена в това, че това, което се е случило е било именно това, а не нещо друго, което аз просто не помня? Има нещо, което помня… това, разбира се, се е случило, а от друга страна калко работи всичко помня? Някакви жалки трохи, особенно от детството ми и аз знам, че нещо е станало и че нещо определено ми е повлияло, но какво именно е било? Та нали то е станало част от моята лична история щом се е случило, т.е. аз не помня, но зная, че се е случило, а как може „нещото” да бъде част от моето минало? Миналото е нещо конкретно. Защо изобщо смятам нещо за част от моята лична история, а нещо – не? По какъв признак избирам спомените си? Как по какъв? Както всички, както всички… значи през цялото това време с покорността на овца съм смятала за своя лична история не това, което САМА смятам за важно, това което е ПРИЕТО да се смята за такава. Лоша работа… Ще се заровя аз в това! А какво пък аз смятам за важно? Съвсем не това през коя година съм родена, какво съм завършила и какво съм получила, а това какво съм преживяла, какво съм изпитала, какво съм разбрала… я аз насън често се влюбвам – искински, ярко, пронизително и това приживяване не го забрявам, то се включва в остналия кръговрат от събития като пълноправен участник и излиза, че някои сънища в пълния смисъл на тази дума са станали моя лична история… представям си какво ще бъде, ако в бланката „кратка автобиография” изброя своите сънища :)… Да се върнем обратно, пределно ще опростя ситуацията. Ето аз съм погледнала през прозореца и съм видяла планина, прекрасно, сега аз се обръщам с гръб към прозореца. Питам се – какво съм видяла? Отговор – „планина”. Интересно… а защо? Защо сега съм уверена, че съм видяла именно планина, а не море? Как точно сега да проверя това? Ми как… ако си представя море… лесно… представям си планина – лесно… а защо съм уверена в товаа,че … чакай… уверена… именно тази увереност се явава основание за увереността в това… увереността основание за увереност?… каква глупост… а откъде се взима тази увереност? Какво представлява тя въобще – тази увереност??? Мда… А откъде да знам какво е това явление – увереност в това, че аз съм видяла именно това, а не онова… а може ли да се промени увереността? Нали аз мога да бъда уверена в нещо, а после да ми кажат – Мая, не си погледнала където трябва, сбъркала си и аз наистина да видя, че съм сгрешила и тогава моята увереност ще се промени, излиза, че тази увереност може да бъде променяна, но по някои правила… а кой е установил тези правила? И защо тези правила са именно такива? Нищо не знам за това, просто ги следвам… И как правя това? Как променям увереността? Ама че работа… правила съм това милион пъти и да не знам как. Уверена съм в това, че съм сбъркала и това променя предишната ми увереност… Увереността променя увереността. Емоциите променят емоциите, една мисъл опровергава друга мисъл, а емоцията не може да опровергае мисълта. Какво излиза? Еко аз съм пуснала лук в супата, а после против всички правила, според които е прието да се променя увереността, аз съм я променила и съм започнала да мисля, че съм сложила морков, то после вместо планирата супа съм получила нещо друго, значи тези правила все пак са осмислени, но какви са те – правилата? Къде са границите им? Къде е увереността, че аз ги следвам адекватно? Даже не мога да ги формулирам… може би просто ги няма, а има само подбор от емпирично получени малки правила, а може да има други… и какво значи всичко това, че миналото съвсем не е нещо определено? А как да се отнасям към обективността…”

Ох-х-х… Изтегнах се в креслото и си избърсах потта от челото.ама че работа – направо се изпотих! Никога през живота си не съм мислела така… защо? Като че ли мислех достатъчно често, ето, когато учех за кандидатстване в университета, също седях и се напрягах, но това е нещо друго, не е същото… какво е различното? Струва ми се, в това, че тук не само смилам мисли по известните правила, тук аз сама търся тези правила, аз НЕ ЗНАЯ, как може тук да се мисли, това е като реене в не опознати простори, и това го изживяваш като творчество, като диханието на живота. Но колко сложно е да се достигне до това! Като че ли трябва да отместиш танк, – такива препятствия трябва да преодолееш, за да изпиташ радостта от мисленето. Както като насън, когато искаш да бягаш бързо, а все едно и ръцете и краката са ти омотани с някаква леплива маса.

А колко ясно сега виждам липсата на опит за такова мислене! Вече петнадесет минути не мога да направя това, което искам – последователно да помисля по тема, която ми е интересна. Все едно непрекъснато не мога да вдяна конец в малкото ухо на игла… безнадеждно е всичко това, я да върви по дяволите, ама какво и аз се опитвам да се издърпам от блатото, хванала се за косите си… едва петнадесет минути, а имам впечатлението, че цял час съм сякла дърва… Постоянно ми се иска да превключа на каквото и да било – дори и на дрънканици за времето, дори и на премилане на мисли за разнообразието на местното меню… Аха, ето, донесоха яденето…

Тъпо гледах в донесения ми обед и ми беше ясно, че ако ей сега започна да го ям, съм загубила, отказала съм се от борбата за ценната мисъл, предала съм се на пошлостта, която толкова настървено защитава своите права, че аз се чувствам абсолютно изтощена и разбита.

А яденето изстива… Добре, де, по-късно ще се върна към това все пак, та нали аз помня за какво исках да мисля, всичко е записано, нищо не ми пречи да продължа след така ароматния горещ шоколад и ореховия десерт…

През първите няколко секунди не разбрах, че съм загубила и съм се предала, но много бързо промених своята увереност и станах уверена в друго – не се е случило нищо особено, аз само отложих въпроса за по-късно, аз просто не искам да ми изстива яденето, – практиката си е практика, а да ядеш изстинало ядене хич не е хубаво.

Излязох на улицата сита и доволна. Искаше ми се да мисля по-малко от когато и да било, и с главата надолу се гмурнах в празното и безсмислено „нищо не се случва”, даже и без да забележа, защото желанието да не влагаш никакви усилия и просто да плуваш по течението беше твърде силно. Реших да отида в противоположния на Лакшан Джула край на града. Там, съдейки по кантата, бяха големите ашрами. Справочникът твърдеше, че в тях има много строги правила, и на мен ми стана любопитно те какво дават в „в замяна” на строгата дисциплина.

Ама че помпозност! Това, навярно, е нечий дворец – претенциозни колони, арки, палми, скулптури, фонтани, важен полицай пред портата. По мраморните пътеки бягат боси млади индуси, всичките облечени в еднакви оранжеви дрехи, приличащи на специална униформа на религиозна секта. Като че ли това е престижно образователно заведение.

• Бихте ли ми казали какво е това?

Полицаят се нахили покровителствено, погледна към мен като към нищо не знаещо дете.

• Ашрам Кришна. Тук едно време са живели „Битълс”, тук те са срещнали своя гуру…
• Ах, виж ти…
• Тук стават пандити.
• То ест, всички тези момченца в рижави дрехи са бъдещи пандити?

Той леко се намръщи от толкова фамилиарната ми реплика по отношение на уважаемите, макар и млади и бъдещи, пандити.

• Да.

А това кой ли е, интересно? Пътят с уважение се разстилаше пред неговата стремителна походка и широки гърди. Грива от черни чупливи коси се развяваше от привечерния вятър, който духаше от Ганг. Той вървеше толкова бързо, че бръснатоглавите момченца със смешни малки опашчици на тила едвам успяваха да го следват. Но на него му пукаше от тази дреболия – той приличаше на цезар в обкръжението на раболепна свита. Индусите, оказали се близо до него, му отстъпваха път, молитвено сключвайки длани и усмихвайки се благоговейно. Някои той удостояваше с леко кимване с глава, някои – с широка усмивка, отриваща ред прекрасни бели зъби. Погледът му обхващаше просторите без да докосва земната тлен, сякаш оглеждайки своите неземни владения… Той рязко спря, едва ли не на десет сантиметра от мен, явно не очаквал каквито и да е препятствия на пътя си. Маската на всемогъщество и величие неочаквано падна, гъстите развяващи се вежди се извиха учудено, а лицето се опита да направи усмивка, която се получи леко крива, той като че ли почувства това и успя да ми се ядоса за това, че съм му препречила пътя и съм го представила в неизгодна светлина.

– Ядоса ли се?

Цикадите мигновено млъкнаха, вятърът стихна, момченцата най-накрая можаха да си поемат дъх и сега замълчаха, застинали в глупави пози.

• Какво? – след като задържа пауза, той сложи на лицето си усмивка и дружелюбие.
• Питам ти сега ядоса ли ми се?
• О, мой английски лошо-лошо!

Аз усетих началото на движението му да ме заобиколи и отново му преградих пътя. Сърцето ми тупка от вълнение, но няма да се предам. Аз искам да получа отговор на въпроса си.

• Някой може ли да му преведе? – огледах се наоколо. Около него имаше минимум десет ученика и още десет зяпача, и още десетина души почитатели. Всички мълчат.
• Нима никой не говори английски?

Главният пандит хич не се решаваше да ме премести настрана и ставаше все по-напрегнат. Очевидно, той не знаеше как да се държи в такава странна ситуация – някаква си изтърсачка му застанала на пътя, досажда му с въпроси и по всяка вероятност няма намерение да отстъпи. Той с лошо скрита тревога се огледа, търсейки подкрепа от своето обкръжение, от което най-сетне изпълзя юноша с нищо не изразяващо лице и мъх над устните.

• Искам да разбера изпитва ли главния пандит негативни емоции?
• Негативни емоции? – той явно не повярва на ушите си.
• Да, негативни емоции.

Със запъване той каза нещо на своя учител, лицето на когото отново започна да се усмихва с обичайна холивудска усмивка. Той изслуша въпроса, каза нещо кратко в отговор и таман беше решил да тръгне отново, но аз не се отдръпнах в очакване на отговора.

• Ни, той никога не изпитва негативни емоции.

Ама, разбира се! Че той какво друго можеше да отговори!

• Ами, той тогава какво изпитва? Ето, сега, например, какво изпитва? Преведи…

Смутил се още повече и със запъване той преведе и тази нечувана дързост. В отговор аз получих уверение, че сега главния пандит много бърза, но утре е готов да отговори на всички мои въпроси, и ме кани към шест часа на пуджу… Аз се предадох, повярвах той утре наистина ще говори с мен, и след като получих на прощаване една царска усмивка от него, си останах сама с потъмняващото небе, леко прохладния вятър и опразнилите се мраморни пътеки.

Някой ме докосна по рамото – беше една жена, европейка. Тя се обърна към мен на развален английски

• Вие какво искате?
• Искам да разбера изпитва ли главния пандит негативни емоции.

Очите и се рашириха гневно, с недоумение и в същото време тревожно, тя суетливо се огледа наоколо, като че ли преценяваше да не би някой да е видял, че тя е чула този въпрос.

• Той? Негативни емоции? Не, разбера се, ама, разбира се, че не. Андрей, представяш ли си, момичето пита не изпитва ли главния пандит негативни емоции…
• Ама вие сте руснаци!
• Ох, колко хубаво. Вие също сте рускиня… Задълго ли сте тук?
• Засега не зная. А вие защо сте толкова сигурни, че той не изпитва негативни емоции?
• Ние прекарахме с него тук, в Ашрама, две седмици, много общувахме и никога не съм го виждала да изпитва нещо негативно… Та това е главният пандит!
• И каква е разликата? Да не би главността му да значи нещо?
• Разбира се, че означава – в разговора се включи и мъжът, но им той явно изпитваше недоволство от моето поведение. Той беше по-възрастен от мен с около петнадесет години и явно се беше приготвил да ме мъмри като ученичка. – Това тук да не Ви е някакво мошеническо заведение, това е големият Ашрам. За да те вземат на някое място тук трябва да преминеш специални изпити…
• Е, доколкото разбирам, пандитите не са някакви светци или просветени, а са хора, които добре се оправят със свещените писания, а за да получиш някакво място тук, трябва преди всичко добре да знаеш свещените текстове и да знаеш санскрит. И даже, ако допуснем, че за тук трябва не само това, но още и някакво духовно развитие, нали си знаем кой провежда тези изпити. Ами ако изведнъж тук всичко отдавна вече е станало формално, ако въобще някога е било истинско – това нали трябва да се ПРОВЕРИ, а непросто да се приеме като безспорен факт. Вие проверихте ли?
• Гледам, Вие всичко вече си знаете… Тогава защо питате?
• А аз Вас нищо и не Ви питам… И въобще не иска да разговарям с Вас, защото ето сега Вие изпитвате към мен ярка неприязън и се опитвате нещо да ме учите ли, да се заядете ли… Та, Вие казвахте, че много сте общували с главния пандит – отново се обърнах аз към жената.

Тя явно изпитваше някакво затруднение, след като така отрязах спътника и, вероятно неин съпруг. Да ме отреже на свой ред на нея явно не и достигаше смелост, но и вече не и се искаше да продължи разговора. Тя разтревожено погледна към Андрей, търсейки поддръжка, но той така се беше стъписал от моето поведение, че се беше почервенял и дума не можеше да каже. Тя разбра че е загубена, и със страдание на лицето каза с гробовна интонация:

• Да.
• И за какво си общувахте с него? Знаете ли хинди?
• Не.
• А той не говори на английски.. Хубаво, де, да допуснем, че на вас и безсловесното общуване ви стига, за да разберете що за човек е пред вас, но защо сте така уверени, че той не изпитва негативни емоции? Аз, пък, току що видях, че той изпитва силно недоволство, когато го спрях.
• Вероятно, сте му попречили.
• То ест, Вие смятате, че ако съм му попречила, то и просветления може за се разсърди?
• Не, Вие неправилно ме разбрахте… Разбира се, че той беше недоволен, защото Вашата постъпка – това е… това е, извинявайте, лоша постъпка… Но той има не такива негативни емоции, каквито са при Вас и мен, и не е правилно да Го сравнявате със себе си.
• Виж ти? А какви са, интересно, при него негативните емоции? На вас какво ви е известно по този въпрос?
• Лариса, хайде да си тръгваме, какво си се разговорила с нея, виж я, тя е невменяема…

Получила най-накрая нужното подбутване и изкривила лицето си във виновата усмивка, тя отстъпи назад, неловко се обърна и изчезна от полезрението ми.

С това бойно настроение продължих нататък, предвкусвайки утрешната среща, на която исках да сложа всички точки над „i”. Аз добре помнех най-първата история за противопоставяне на едно московско „гуру”, около когото се въртяха слухове, легенди, тълпи почитатели, влюбени момичета, журналисти, – накратко, типичния набор явления, съпровождащи всяка шумна и нестандартна личност.

В продължение на две години и аз самата бях влюбена в това гуру, влюбена не като в мъж, а като в учител.

Той ми разказваше за света на съновиденията и астралното тяло така непринудено, както закоравял пътешественик говори за страна, в която е живял особено дълго. Той лично се познавал с Кастанеда, Ошо и Мантак Чиа, бил провеждал семинари в различни страни по света, дълго живял в Индия и получил там просвещение и „признание” от авторитетни съвременни учители. Сега не зная, какво от това е било наистина, а какво – само едно от звената на неговия търговски проект, но тогава аз свято вярвах на всичко и всеки детайл от неговата лична история предизвикваше в мен неподправен възторг.

На мен ми трябваше цяла година, за да се реша най-накрая да отида при него след лекцията и да му задам въпрос. По време на лекцията също можеше да се задават въпроси, но на бележки, които отиваха при него през върволици от ръце и се натрупваха на голям куп около краката му. Той не успяваше да отговаря на всички въпроси в часа на лекцията, затова избираше произволно от купчината щастливо късче хартия и си го прочиташе наум, решавайки да отговори или не. По този начин шансът да получиш отговор на въпроса си беше малък, а и беше невъзможно да му задаваш уточняваше въпроси.

И ето, аз, умираща от притеснение, буквално се заставям да направя тези няколко крачки нагоре, които отделят пространството на залата от ниската сцена. Сърцето думка, ръцете ми са мокри, краката ми почти се подкосяват… И това съм аз, аз!, която има зад гърба си няколко месеца работа в телевизията, аз – напъхващата се навсякъде нагла млада журналистка, да ме вземат дяволите… Около гуруто има непробиваем пръстен от задаващи въпроси, сменящи се един друг като парченца зеленчуци в огромен миксер. Като медуза без воля най-накрая се оказах до Него и, като се страхувах да го гледам в очите, сформулирах въпроса си. Помня отговора ме като в мъгла. Питах го какво да правя с привързаността си към едно момче, която вече цяла година ми объркваше живота. Искаше ми се да разкажа по-подробно, но започнах да бързам, нали задните ми даваха зор… В края на краищата получих приятелско потупване по рамото и нищо не означаващ отговор от типа „времето лекува всичко”. Тогава още не можех да си позволя да мисля, че всичко това са глупости на търкалета и затова продължавах религиозно да вярвам в просветеността на този гуру и продължавах да ходя на неговите лекции, след които продължаваше да ми е съвсем непонятно как всъщност да си променя живота. Неговите речи ми правеха хипнотично впечатление и ми се струваше, че думите му са изпълнени с дълбок смисъл, който аз не можех да обясня дори на самата себе си, но бях препълнена с екстатични емоции и просто не можех да оценявам адекватно случващото се.

След като минаха няколко месеца отново възникна желанието ми да задам въпрос, а заедно с него и парализиращо безпокойство. Този път бях готова за това и като цяло всичко беше малко по-просто, мъглата беше по-малко, дари успях известно време да го гледам в очите… и отново получих абсолютно празен отговор, целувка по бузката и си останах в пълно недоумение. Може би моите въпроси са глупави, та той дава такива къси отговори и го прави без желание… Или, все пак, той няма какво да ми отговори? Тази мисъл почти ме изплаши, аз така бях свикнала да вярвам в това, че той Майсторът! Животът ми се изпълваше със смисъл при мисълта, че ходя на лекциите на истински Учител, и че може би, някой ден мога да стана негова ученичка.

От този момент нататък започнах да чувствам все по-увеличаващ се дискомфорт всеки път, когато бях на негови лекции, и веднъж ми се отдаде да отърся от себе си сладкото очарование на неговата харизматична личности и на чудесното му чувство за хумор и, изведнъж, съвсем ясно разбрах, че НЕ РАЗБИРАМ за какво говори той.

– Истинното „аз” няма нито форма, нито съдържание. То може да се слива с някаква форма и тогава възниква илюзията, че „Аз”ът има форма. Това е свойството на Кундалини, което ражда мая и я пази. Умът – ето това е инструментът, с помощта на който Кундалини поддържа света такъв, какъвто сме свикнали да го виждаме. Извън пределите на ума вие придобивате своето истинско „аз”. Как да излезнем от границите на ума? Съществуват много практики, целящи това.

Такива са включително и дихателните упражнения. Променяйки ритъма на своето дишане, вие можете да променяте състоянието на свето съзнание… Този свят е само една от милиардите позиции на точката за монтаж и ние всички сме само персонажи в мечтанията на твореца…

В мен веднага възникна желанието да стана и да задавам преки въпроси – какво е това Кундалини, какво е ум, точка на монтаж, какви упражнения може да се правят… И изведнъж разбрах, че през цялото това време не съм имала никаква яснота по повод думите му, че всеки път когато съм слушала тези магически думи, се е получавал плясък от екзалтация на мехурчета, която по никакъв начин не е променяла моя живот. Това приличаше на наркомания – веднъж седмично си правех кефа, а през всичкото останало време имаше сивота и посредственост. Сега аз със съвсем други очи започнах да гледам този гуру, не просто да се блещя, а да разглеждам, да наблюдавам… А той не беше чак такъв мекичък, както бях свикнала да мисля през цялото това време, докато той успяваше да ме приспива със сладките си приказки. Изглежда, че той изпитваше такова удоволствие от това, че цяла зала го слуша, отворила една голяма уста… Но не, не… това не може да бъде. Неволно се гмурнах обратно в бездната на кефа и той отново започна да ми се струва безупречен маг, просветен йога, накратко – бог от плът. Обаче, не, аз няма да се предам така. Откъсвам себе си от съня и отново виждам празния поглед, злата усмивка, обземащото чувство за собствена важност. Каква заспа трябва да си, за да не забележиш това?! Той започна да прилича на зъл магьосник, който е приспал хората и вече може да си прави с тях всичко, каквото си поиска. Изведнъж ме хвана страх, че той сега ще види, че не спя и всичко виждам… Аз седях на предпоследния ред – това беше най-близкото място, което съм успявала да заема, ако дойда един час преди лекцията. Тези, които идваха по-късно, трябваше да сядат на пода, а когато и местата по пода свършваха, се задръстваха входовете в залата и част от коридора… Внезапно той ме погледна в упор, нещо в мен изстина от твърдия му поглед, приличащ на рентген. като в кошмарен сън… Какво да правя? Или на мен само ми се струва, а той гледа към мен както би гледал към всеки друг? Това с нищо не променя факта, на мен ужасно не ми харесват очите му, май преди никога не съм гледала в тях.

– Теб, май, нито веднъж не съм те виждал на семинарите си, – той каза това почти шепнешком, но и от своя предпоследен ред чух думите му, като че ли той беше само на метър от мен.

Аз се обърнах назад, без да вярвам, че той се обръща именно към мен, – ред от съвсем непривлекателни хора с доволни отсъстващи изражения на лицата… Значи, точно към мен.

– Да, ти, ти… не се обръщай, – той склони глава настрани, очаквайки отговор.

Поразително, нито един тил не се обърна в моя посока, като че ли никой не забеляза това, че той прекъсна лекцията си и започна да говори с мен. Ама, точно като в кошмарен сън – наоколо има само зомбита, а аз не мога нито да говоря, нито да помръдна от страх. Очите ми ги покрива лепкава лютива мъгла, през която вече нищо не можеш да видиш… Край, загубена съм, и сили вече нямам дори да се изплаша…

• Ей, ти падаш ли си по мен?

Какво беше това??? Сън? Да, бе, сън…Дявол… гуруто стои на сцената и отговаря на поредния въпрос, предизвиквайки взривове от смях и писъци… Или това не беше сън? В главата ми всичко е объркано, тялото ми неприятно ме сърби, както се случва като скачаш от звъна на будилника без да си се наспал както трябва. Едно нещо вече беше съвсем ясно – този човек не е такъв, какъвто съм свикнала да го виждам. И отново възникна желанието сега веднага да му задам въпрос, да изясня най-накрая какво представлява той… Та той нито веднъж не е разказвал за себе си, за своя опит, аз нищо не зная за неговата практика, за това какво изпитва той. Ех, сега да можех да стана и да задам този въпрос направо пред цялата зала, за да не може той да го игнорира! Сърцето ми веднага започна бясно да бие, за броени секунди тялото ми стана горещо и потно, а в корема ми започнаха спазми, – не, не можах аз да стана насред залата, в която, освен мен, имаше още 200 човека… Да привлека към себе си вниманието на такава тълпа! Само като си представя, че всички те сега ще се обърнат и ще започнат да следят всяка моя дума, веднага ставам като парализирана, вълните от неспокойство едва не ме отмиват от креслото… и за какво ми е това – да влизам в конфронтация с него, та аз разбрах главното – той не е Учителят.Иска ми се, много ми се иска да си отида спокойно вкъщи… Не успях да си отида спокойно, изпълзях оттам като бито куче.

Минаха три седмици в опити да забравя тези шестдесет понеделника, през които ходих на лекции. В университета като че ли успявах даже и да не мисля за това, но тежкия фон на безпокойство и страх ме тровеше непрекъснато. а вечер мислех само за това – за гуруто и за това, че не мога да оставя всичко просто ей така – да скрия надалеч своите страхове и да продължавам да живея, все едно че нищо не се е случило. Всяка мисъл за това, да отида на лекция и да задам въпроса си насред цялата аудитория, предизвикваше панически страх.

Много неща се подредиха по местата им в моята глава за тези три седмици – и това, че всеки негов семинар струва по 150 долара, и това, че всичките му лекции се записват на касети и се продават като топъл хляб…Всичко, което беше свързано с него, отлиташе в бездната от негови поклонници и поклоннички за части от секундата.Защо аз никога не бях мислила за това? ама чак пък такава импотентка да съм… Накрая взех решение – аз ще преборя своя страх и ще му задам въпроса, даже ако трябва след това да потъна в земята от срам и унижение.

Първият път нищо не стана – така си и изслушах цялата лекция, като някаква квачка, и даже на няколко пъти започнах да се увличам от историите на гуруто. Отидох си вкъщи в разлагащо се състояние. На следващия път видях, че той идва по коридора и твърдо реших да ме преградя пътя, за да му задам своя въпрос макар и така, защото да стана насред залата засега не успявах. Подадох си главата в коридора и така и замрях като богомолка… Изглежда, няма да стане – така и ще си остана в тази яма от страх и тъпота.

Даже му написах мейл, в който го нарекох лъжец и лицемер. Той не отговори на писмото ми, но това не беше важно. Важно беше това, че аз и ей тонинко не се почувствах свободно.

За стотен, а може би и за хиляден път аз изрепетирах своята реч и отидох на поредната лекция с решението „или днес, или никога”. Заглеждах се в лицето на всеки човек и разбирах, че това е абсурд – да се боя от реакцията на ето този човек или на ето онзи… Но щом престанех да ги гледам, те пак се превръщаха в сила – общество, да се боря с което панически се страхувах.

• Защо през цялото време говориш за нещо абстрактно, разкажи за своята практика, – чух аз гласа си сякаш отстрани. Целият свят престана да съществува – само гласа и фигурата на гуруто на сцената и размазаното петно на залата.
• Ми, защото от това няма какво вече да се разказва…

Взрив от смях в залата.

Неочаквано страхът ми сякаш изчезна, а на негово място изби извор и порасна дълбоко спокойствие и радостна решимост. Аз станах друг човек – това беше като да се родиш наново. Ей сега тук имаше едно треперещо от страх жалко животно, а сега – такава грамада, такъв ледоразбивач!

• Ето, ти сега говори за това какво е душата – гласът ми стана като голяма, мощна, но бавна река. – Но така и не каза какво представлява тя. Ти разказва за изходите от тялото, за чистото възприятие, за второто внимание…, но какво е душата?
• Ти самата знаеш това не по-лошо от мен!
• Аз въобще не разбирам за какво става дума… Яз никаква душа не виждам в себе си, а ти ако я виждаш, то опиши я.
• Ами, не зная какво е душата:)
• Значи ти си лъжец?
• Разбира се, как веднага не си разбрала това? Нали затова се дошла тук, за да ми кажеш, че съм лъжец, а не питаш всякакви глупости за душата?
• Да, искам да ти кажа, че ти си лъжец, че не си просветен учител, а най-обикновен търговец
• Да, това си е точно така. Това е абсолютната истина – обърна се тъй към залата.

Той играеше великолепно. Далата беше във възторг.

• Е, хубаво, да продължим…
• И какво, на всички останали от обясненията му става ли ви ясно какво е душата?

Мълчание и глухи хихикания.

• Вие чувате ли някакъв глас? – гуруто уплашено се върти наляво-надясно, – Струва ми се, че тук има духове…
• Или тук никой не се интересува от истината? – казвам аз силно и с предизвикателство.
• А, докарали са ни истината – изквака се някой от масата в залата.

Това беше всичко! Повече никой не се осмели да каже нещо. На ти, бабо, Спасовден, но всички те се боят също така, както и аз, на тях им и точно толкова панически страшно да станат и да ми възразят.

• Това цирк ли е или общество от хора, които се стремят към свободата?
• Цирк е! Точно си е цирк, и ти си главният клоун него! – злорадо възкликна гуруто. – аз предлагам да не обръщаме внимание на това странно момиче, – взрив от смях, – и да продължим лекцията. Ако тя говори, за вас това ще бъде като онова упражнение, описано от Кастанеда, когато дон Хуан и дон Хенаро му говорят едновеменно и в двете уши.

Взрив от смях.

Изведнъж започнах да възприемам тълпата като еднообразна пластмасова субстанция – като мъртви и слепи стени. Усещането беше такова, като че ли за секунда всички изчезнаха от залата и остана само това безмълвно и бездушно нещо. Как можеш да се боиш от него?

Когато излязох от там, имах усещането, че съм станала много голяма, силна и празна. Но това беше особена празнота – беше пълна с нещо и във всеки момент от това, което съдържаше, можеше да изскочи нещо абсолютно ново. Спомних си тези хора на лекцията и разбрах, че към нито един от тях нито за секунда не изпитах неприязън. И ясно разбрах, че нямам желание да използвам тази сила, която се беше освободила затрупването със страх, за нищо друго, освен за постигане на свобода. С тази сила аз мога всичко (каква шумна мисъл!), дори да преобърна целия свят. Но не, не към това ме влече, не искам никаква власт, никакви революции, свободата ми трябва тук, на това място, в това сърце и в тази глава.

Пътувах към къщи, а наоколо всичко продължаваше да гърми от съвършено новите чувства.Мажех ли аз да предположа, че в резултат от тази постъпка всичко в мен може ТАКА да се измени? Обичайните образи ставаха неясни и през тях като през стъкло проникваше грандиозен, възхитителен свят – безгранично небе със залез от всички страни, изпълнено с едва уловим, плътен, монотонен тътен, който ми се струваше по-съвършен и от най-сложната мелодия. Гледах мрачните, изкривени от грижи хора, очуканите мръсни вагони на метрото и всичко това беше нещо далечно и нищо не значещо… Имаше го само моят възхитителен свят и предугаждането, че във всеки момент може да изчезне, а аз ще си отворя очите в съвсем друг свят и мен съвсем не ме е страх, аз съм отворена за него – каквото и да се случи. аз затворих очи и пред мен се отвори широк, осветен от слънцето път. Той ме и викаше, и едновременно с това ме водеше зад хоризонта, звънтящ от радости и предусещане за нови открития.