До Ришикаш оставаше около час. Независимо от поредната безсънна нощ, прекарана в автобуса, съвсем не ми се спеше и аз се усещах толкова бодра и стегната, каквато далеч не съм даже след пълноценен сън. Почти осем сутринта е, а слънцето е толкова ярко, че като погледна през прозореца и после се обърна, то още известно време пред очите ми е тъмно. Планината тук прилича на големи къдрави хълмове, обрасли с гъсти тропически растения. Показах си главата през прозореца, в лицето ми задуха топъл вятър и той като че прелиташе през мен. Тялото ми беше толкова леко и толкова алертно, все едно, че току що съм взела студен душ. Ароматът на свежестта – леко студен, остър и в същото време много фин… но това не беше аромат, това беше нещо в цялото ми тяло все едно бях станала цвете, излъчващо този аромат и даже автобусът, навеки потънал в прахта и мръсотията на иднидйските пътища, предизвикваше изблици на това нарастващо преживяване. Все едно бях в прохладното море на рано опадалите листа, изпълнено със сутрешно слънце. И аз самата станах море от листа. На дланите си усещам ментов хлад, отначало едва уловим, но скоро станал толкова интензивен, че даже успя да възникне безпокойство – “колко силно може да стане това”. От дланите ми ментовото усещане се издигна нагоре по ръцете и стана особено ярко в областта на ръцете и лицето. Дишането ми също стана мразовито – като че в устата ми имаше студ. Тези нови усещания не ме изплашиха, неизвестно защо бях уверена в това, че те също са част от тези промени, които ставаха с мен.
В последните дни не ме напускаше усещането, че нещо ще се случи всеки момент, нещо крайно важно, като че цял живот бях вървяла към това и ето накрая са останали само няколко крачки… И още няколко крачки… Кога? Сигурно така се чувства бебето в корема на майка си, когато става все по-тясно и когато неизбежността от преминаването в съвсем ново качество на съществуване го притиска от всички страни. Аз стискам пръсти, защото не мога повече да чакам, не знам какво ме очаква – среща с удивителни същества, или неочакван изблик на нещо грандиозно, който ще дойде отвътре, или аз ще се събудя сутринта в друг свят, както е писал Ауробиндо, но аз знам, че ТОВА ще се случи. Струва ме се, че съм готова на всичко, на каквито и да било промени в живота, които ще се съпровождат от този радостен звън и страстно възхищение. Няма никакво значение как ще живея, какви декорации ще има наоколо, аз не искам повече да се ръководя от нищо друго, освен от това желание – да преживявам това, което искам да преживявам. Разбрах какво е искал да каже садхуто, разбрах за какви желания ми е говорил – тях не можеш да ги объркаш с нищо и аз не искам да анализирам – “правилни” ли са те или “неправилно”… Чак дъхът ми спира, когато си представям, че мога да не подлагам тези желания на цензура, че мога просто да ги следвам, да им се отдавам, напълно доверявайки се на това особено завладяващо преживяване, което ги съпровожда. Така ми се иска всичките ми чувства да са именно такива – като пориви на слънчев вятър, като мощни струи на студено течение, като лъчи слънце, за които няма никакви прегради. Тъканта на събитията става жива и чувствена като тяло на страстно момиче – тя се разтваря пред радостните стремежи, откривайки своята дълбочина, увличайки ме по-нататък, далеч от плоската избледняла картинка, която всяка сутрин аз приемам за единствено възможния живот… Как? Или – “какво”? Не знам как да формулирам нужния въпрос, но търсенето на тази формулировка преживявам като удивително творческо състояние. А може би и не трябва да търся някакви думи? Когато зарязвам опитите да подбера нужната словесна форма за онзи въпрос, който като че ли всеки момент ще се откъсне от устните ми, интензивността на устремеността отива зад всички възможни граници, става по-ярка… Може би, именно това е “отговорът”? …
Ришикеш предизвикваше у мен снизходителна усмивка. Аз очаквах да намеря град на древни индуистки храмове, беловласи важни йоги, а видях до някаква степен примитивен карнавал-маскарад. Десетки ярко изрисуване в най-невъобразими цветове храмове и храмчета пъстреят навсякъде, като на празнична маса. Тук има и кукли с размер около квадратен метър (площадка зад оградка, в центъра стърчи тризъбец, от него виси парцал, пред него димят благовония – ето ти готово свято място) и пирамидални небостъргачи от по десет етажа, увенчани с огромни надписи “еди каква си йога”. По коридорите, обвиващи небостъргачите от външната страна, върви непрекъснат поток от хора. На всеки стълб, във всяко кафене висят обяви за това, че се провежда набиране на курсисти за някакъв вид йога, някакъв вид масаж и т.н. – двудневни, седмични, месечни… всякакви. На всеки ъгъл на дълги редове седят садху, но те съвършено не приличат на този, който срещнах в Кулу, тези са двойници на делфийските садху: безсрамно просеха пари от туристите, мрънкайки някаква жална скоропоговорка, подмазващо се усмихваха, протягаха ръце и изобщо изглеждаха неприятно – просто обикновени просяци, облекли за този карнавал костюми на странстващи монаси.
Наех си стаичка в района на Лакшман Джула – най-приятното и спокойно място в цял Ришикеш, на два километна от центъра нагоре по Ганг. Другият туристически райот, Сварг Ашрам, ми се стори твърде прашен, шумен и скъп. Първите два дена не ми се искаше да се запознавам с никого – просто обикалях по пътеките, хранех с орехи необикновените сиви маймуни с учудено-загрижени лица, които отначало доста миролюбиво скачаха наоколо, а после един самец просто ми се нахвърли, здраво ми стисна ръцете и като отвори пастта си и ми показа гигантските си зъби, измъкна от ръцете целия пакет орехи. Съобразителна гадинка… да, а маймунките не са чак толкова безобидно… Аз снимах малки момиченца-просякинчета, говорех си с тях разни работи, защото бях привлечена от техните удивително красиви, изразителни лица и живи очи. Поразително… всички тези наши супермодели нищо не струват пред тях. Усмихнати… аз им се усмихвам в отговор и се любувам на тези творения на природата.
Изкачих се към водопада, постоях до коляно нагазила в малкото езерце, изсечено в скалата от стремителните струи, а още по-нагоре открих тъмна влажна пещера. По стените и тавана се стича вода, откъсва се на половината път и пада надолу във вид на тежки капки, разсейва се из въздуха като ситен воден прах. Търкалях се на плажа, който се намираше пак тук, на пет минути пеш от малката централна площадка до моста със седящ в центъра син Шива. Плажът е доста живописен – много ситен бял пясък, изоставен храм, като изникнал от приказката за Маугли, кристално чиста вода като в Средиземно море, слабо течение и температура от около 18 градуса. Чуждестранните туристи са в доста компактна група и местните зяпачи ги заобикалят, което ме радва, защото започнах да се дразня от вида на нахално втренчените индуси. Досадиха ми със своята простота! Идват на групички, сядат в един ред като маймуни, говорят си високо един с друг непрекъснато и въобще без да скриват своето животинско любопитство нахално оглаждат оголените рамене, крака, кореми на белите жени. После ходят в храстите (то ли пишкат, то ли мастурбират), връщат се и отново се блещят.
Просещите индуски мъже, жени, старци, а особено малките момченца и момиченца предизвикват у мен най-често или неутрално отношение, или симпатия. Постоянно отвращение започнаха да предизвикват у мен сексуално обременените млади момчета и мъже – нагли, тъпи, шумни, със стъклени очи и златни синджирчета и още богатите индуси, ходещи като пингвини с разкрачени крака, с кореми, висящи между краката им, с високомерен вид разкарващи се по улиците със скоростта на охлюв и отново непрекъснато разговарящи един с друг без всякакво изразителност – все едно дъвчат дъвка. Въобще това е загадка, разбира се… защо индусите никога не са сами, по един, а винаги ходят на групички от по пет-десет човека. И за какво, по дяволите, могат непрекъснато да си говорят? Подтиквана от любопитство, аз незабелязано се приближих до една двойка: мъжът доста фриволно държеше момичето си за ръка (в туристическите райони индусите понякога си позволяват такъв откровен разврат) и непрекъснато й говореше нещо, като от време на време жестикулираше. Удобно беше това, че тази двойка говореше на английски. Английският е един от официалните езици в Индия и често на него общуват един с друг индусите в богатите или знатните семейства. Момичето, унило склонило глава, вървеше без да обели и дума в отговор, но от време на време поклащаше глава, поддържайки разговора, понякога казваше две думи. Докато се опитвах да се престоря на безцелно разхождаща се и зяпаща туристка, която случайно е домъкната от потока лениво движещи се хора близо до тях, в главата ми се въртяха различни варианти. Сигурно те са се запознали наскоро и той й разказва за себе си. Или това са мъж и жена и той й споделя мислите си по повод на това къде е по-добре да пратят сина си да учи, ту още нямат единно мнение и оттук неговата неизразителна жестикулация. Като се приближих плътно, аз чух, че мъжът с чувство и изразителна интонация… чете на глас текстовете на табелите! Поразена, аз се дръпнах настрани и още десет минути се опитвах да разбера – Как така??? Това беше поредният културен шок!
Като се разхождах по Ришикеш, аз взимах със себе си тефтер, където продължавах да водя бележки по своите първи усилия по изследването на негативните емоции и мисли по този повод.
“** октомври
Все едно, че през цялото време нося нещо…, аз приличам на дебела лелка, мъкнеща торби. Искам да се откъсна от мястото си и да тичам като пантера, а вместо това постоянно претеглям всичко, всичко преценявам, на всичко реагирам. Вървя по улицата, и всяко събитие предизвиква някаква реакция – емоции, мисли. Мога половин час, че и повече да изпитвам недоволство и да не го забелязвам. Нелепо беше, разбира се, да смятам, че изпитвам малко негативни емоции. Ако аз не забелязвам такива чудовища като яркото недоволство, то какво да кажем за дребните емоции, които възникват, както стана ясно, постоянно… Вчера си вървях по улицата и разбрах, че ето вече дявол знае колко време изпитвам това усещане, все едно, че в мен непрекъснато се забиват дребни парченца стъкло и аз така изранена и вървя, но това състояние е толкова привично, че аз лесно мога при това да мисля за нещо, да фантазирам, да мечтая. Щом само забелязах стъкълцата, започнах да мисля, какво може да е това и бях принудена да направя крайно неприятно откритие – почти към всеки човек, когото виждам на улицата възниква неприязън – към някого по-силна, към някого по-слаба. Никога не съм мислила, че до такава степен не ми харесват хората. И което е интересно – когато си помислих за това да опитам да прекратя да изпитвам тази неприязън, веднага нещо се надигна, опря се като магаре на лед и ми се прииска бързичко да се върна в “израненото” състояние, с което съм свикнала. Негативните емоции като гадни твари са облепили тъмната стая и уж нито се чуват, нито се виждат, на само да малко да светнеш и те всички веднага се раздвижват и продължават да живеят както и преди. Но не мога… Не мога да забравя това, което видях, та тази стая – това съм аз. Чувствам се така, все едно съм разбрала, че отвътре съм пълна с червеи… И как може след това да продължавам да живея като преди? Как мога да се радвам на нещо, ако мога отново, както и преди, да се накарам да не виждам, да не обръщам внимание, да забравя за това, че непрекъснато ме гризат гадните червеи?
Засега още нито веднъж не съм успяла да направя нещо с негативните емоции (НЕ). Дани ми казваше, че той чак след една година (и то само в някои ситуации!) е започнал да успява да спре да изпитва НЕ, но тази тиха радост, за която му говорил Лобсанг, той така и не можел да изпита. И какво изобщо е това – тиха радост?… При мен засега изобщо нищо не се получава и аз често започвам да се съмнявам, че това въобще е възможно. През цялото време ми се иска да направя нещо такова един път и да се окажа там, където НЕ просто няма да възникват. Ето това често изглежда по-реално, а това, че аз такава, каквото съм сега, мога стъпка по стъпка да спра изпитвам НЕ, това ми се струва практически невъзможно. Кастанеда, впрочем, никъде не е писал за отстраняване на НЕ! Той се е занимавал със съвсем други практики и НЕ са започнали да възникват все по-рядко и по-рядко… Но аз засега нямам избор, до мен ги няма дон Хуан или Намакришна, който както аз съм чела, с едно докосване променял възприятието на човека. Затова всичко, което мога – това е да правя нещо сама…
А може би, когато мисля за някакво чудо, което ще промени живота ми като с вълшебна пръчка, аз проявявам слабост? Може би и тези мисли възникват защото аз съм просто нищожество, което предпочита да чака магове и светци, а не да се бори за своята свобода? Прилича на това, съдейки по това доволно тъпо състояние, в което изпадам, когато скръствам ръце и започвам да чакам,че животът ми ще се промени без борба.
Вчера ясно разбрах, че на мен хич не ми харесва да изпитвам неприязън към хората, та това не е просто някаква оценка, това е МОЕТО състояние, АЗ съм отровена от неприязън.Трябва някак да разбера веднъж завинаги, че няма никакво значение що за хора са това и има ли повод да изпитвам към тях нещо негативно. Аз искам да преживявам свежест, радост, лекота, не искам да бъда дебела лелка, натоварена с постоянно оценяване и с постоянна неприязън към другите хора”.
Моето общуване с местните учители и мъдреци тръгна зле още от самото начало. Отначало посетих храма, намиращ се тук, в Лакшман Джула, точно до моста, свързващ западния бряг на Ганг с източния. Храмът правеше впечатление на доста солиден и аз, стъпвайки с боси крака по прохладните мраморни плочи, внимателно разглеждах забавните статуи, които стояха в каменните ниши, когато от дълбочината на храма се показа човек, който съобщи, че той е Наставник. Аз вече забелязах, че в тук в Ришикеш много предразполага тази доброжелателност, която проявяват във всички без изключение храмове към посетителите – даже ако правиш нещо не каквото трябва, никой няма да те погледне криво и само ако правиш нещо, което съвсем не трябва, тогава с усмивка ще ти покажат как трябва, а не как не трябва. Затова аз не се учудих когато учителят по йога започна да ми помага да разгледам храма, разказвайки ту за едно, ту за друго. Разбира се, много бързо разговорът премина на темата за търсенето на истината и просветлението и той ме покани във вътрешната част на храма. Ние отидохме в помещението за медитация – мястото където и се извършва обучението и беседите с учениците. Като седна на една възглавница и ме нагласи срещу себе си, той ми даде някакви ксерокопирани листове и започна да ми разказва, че лично обучава на това и онова, че сам е измислил ред успешни практики. Като го послушах пет минути, аз неочаквано за себе си открих състояние на нарастваща скука и даже сънливост. Какво е това, може би просто не съм се наспала? Опитах да се отърся, но нищо не ставаше. Думите на учителя се лееха монотонно като от магнитофонна лента; видно беше, че ги е повтарял вече безчетно количество пъти и сега напълно би могъл да съвместява това занятие с четенето на сутрешния вестник. Като направих няколко опита да вмъкна поне една дума, открих, че в неговата реч не са предвидени паузи и това съвсем не ми хареса. Ролята на мълчалив слушател на лекция не ме устройваше, още повече, че нейния смисъл ми убягваше, скрит зад доста отвлечените твърдения, които беше непонятно къде и към какво да приложиш на практика. Вече в този момент на мен ми стана абсолютно ясно, че съм дошла не където трябва, че на каквото и да учи този човек – на мен не ми е интересен нито той, нито неговото учение, но ето така да стана и да си тръгна ми беше неловко и освен това ми се искаше да проверя отношението, възникнало към него – все пак нямам доверие на усещанията си… от една страна много ми се иска да им се доверявам, да се вслушвам в тях когато се появяват от никъде, като вятър, носещ свежестта на непосредствената реакция, а от друга страна сух и досаден скептик постоянно твърди: “Твоите усещания могат да ти казват всичко… не бива да им се доверяваш, а ако грешиш…” Да, това много прилича на грижата на мама! Уморява по същия начин и възниква страх – а ако е вярно и тя е права и не бива просто така да се доверявам на желанията си, а трябва да правя еди как си, защото така трябва, така е правилно, така е надеждно… По дяволите… да пратя мама по дяволите с нейните грижи и изведнъж да я открия в собствената си глава… да…
Все пак аз се реших да задам на учителя няколко въпроса и решително го прекъснах. Той вежливо отстъпи на моя натиск. Аз още не знаех какво именно ще го питам и помълчах около минута, като обмислях вариантите. Тук ме осени, че аз почти никога не съм взимала решения САМА, а не под влиянието на всички тези майки-скептици-страхове в моята глава. Т.е. аз почти никога не следвам своите влечения, които макар и радостно се преживяват и съпровождат от предусещане, но не са подкрепени от ничия авторитетна тежест и затова в очите на вътрешния скептик въобще нищо не значат. А в резултат аз получавам това, което получавам – връхлитаща сивота, безсмисленост – това, от което избягах насам в Индия.. и какво сега… казват, че от себе си не можеш да избягаш и това е точно така – какъв е смисълът, че съм в Индия, а не на работа, ако продължавам да живея пак така, продължавам да пренебрегвам в угода на “правилното и сивото” тези радостно звънящи желания, които се раждат понякога. Не, по дяволите. Макар и да нямам понятие какво да правя сега и за какво да питам – ще я карам направо, ще питам за каквото и да е, каквото ми дойде наум, а то ще си покаже.
Вече отворила уста, аз изведнъж си спомниха, че като говореше нещо за Шива, медитацията и прочее, учителят спомена вечното блаженство. В главата ми се роди палава мисъл, която отначало отпъдих като невежлива, а после с възмущение прогоних “този”, която я беше прогонил – неее, ще задавам такива въпроси, каквито искам, по дяволите майка в моята глава.
– Кажете, Учителю, вие разказвахте за вечното блаженство. Това просто така ли е написано в книгите или това е Ваш личен опит? Изпитвате ли Вие самия преживяване на Блаженство?
– Животът, който живея – това е блаженството. – Учителят многозначително ме погледна, облегна се на възглавниците и се усмихна.
(Мда… и какво да питам по-нататък?) Все пак има някаква неестественост в неговата усмивка, нещо неестествено, ми не ми харесва как се усмихва, нито как говори – да, време е да си призная – той активно не ми харесва независимо от това, че той е такъв голям учител в такъв голям храм… Учител… А ето представям си го без белите дрехи в тълпата или на плажа, зяпащ жените и веднага виждам един най-обикновен индус – примитивен, с тежък, животински поглед и мен ме е страх от него??? Отново го гледам и мисля, че пред мен е учител, възниква безпокойство – важен човек, с него не бива така просто да се разговаря… Като се помятах известно време насам- натам, аз разбрах, че като убедя себе си в това, че той е Учител, аз съм се поддала на елементарна психическа манипулация – ако ми кажат, че тази стока е най-добрата, аз започвам да вярвам в това, че тя действително е най-добрата и преставам адекватно да възприемам явленията. Оказва се, аз с нищо не се отличавам от всички тези идиоти, които е толкова лесно да хипнотизираш с реклама, а аз винаги съм мислила, че тези шегички на мен не ми минават, че се отличавам от хората поне по това…
Щом само си дадох сметка за това аз като че отхвърлих спирачките си и от този момент нашият разговор тръгва бързо и непреднамерено. Като се освободих от страха да си призная пред себе си, че изпитвам негативно отношение към него, аз изведнъж почувствах свобода и лекота, сковаността ми изчезна и аз започнах да говоря с него точно така, както бих говорила да кажем със съседа си от входа и колкото и да е удивително, оказа се, че именно този начин на водене на разговора – като равен с равен – най ясно определи това, в което аз исках яснота. Аз уточних, че става дума не за оценка на начина на живот, а за непосредственото преживяване, преживяване на блаженство – или го има, или го няма. На това учителят отговори, че този начин на живот, който води представлява блаженство, след което отново пристъпи към подробно описание на своя метод. Аз реших да настоявам на своето и вежливо, но твърдо го прекъснах и като го гледах право в очите го попитах натъртвайки всяка дума – има ли той точно сега или когато й да е било изобщо реално, определено, ясно преживяване на блаженството, за което той говореше.
Учителят, струва ми се, за пръв път в живота си беше подложен на такъв разпит. На мен ми се стори, че преди никой не си беше позволявал да прекъсва неговата добре поставена реч и в този момент, когато той се накани да превърти лентата назад и да я пусне отново, в неговия поглед проблесна тревожност, почти паника. Очите му неочаквано се изплъзнаха от моите, той започна да гледа някъде в тавана, след което започна отначало не много уверено, но после по-твърдо заяви, че да, разбира се, той често изпитва това. Тъй като той отново искаше да почне да излага своите открития в практиката по медитация (те започвали с това, че не е необходимо непременно да се седи в позата на лотоса по време на медитация, а може кракът да се сложи ето така – показа как или така – отново показа, а може и изобщо и така да се седи), то аз отново го прекъснах и го помолих да опише онова, което преживява, та нали всеки под думата “блаженство” може да разбира нещо свое – в това аз вече съм успяла нееднократно да се убедя при общуването си с най-различни хора, занимаващи се (или даващи вид, че се занимават) с най-различни практики. Въпросът ми явно го свари неподготвен, очите му неизвестно защо отново се залепиха за тавана (невероятно прилича на онази смешна непосредствена детска реакция, когато ученикът гледа в тавана, когато не си знае урока), а след това той докара блажена усмивка и каза, че това е неописуемо, че няма думи, с които може да се предаде това, което той изпитва. Ами какво… много удобен начин да избегнеш отговора, но на мен такива актьорско номера вече не ми правят никакво впечатление – аз и сама мога да изобразя ако щеш и самият дявол, но да излъжеш по този начин може само безчувствени и празни хора. Аз се доверявам на своите усещания, а не на видимостта и този човек на мен определено ми се струва шарлатанин… Но ще опитам да задам още един въпрос.
А го помолих да опише преживяването пустота, за което той толкова много говореше сега, като вмъкваше тази пустота на много места в речта си. Тук Учителят вече беше готов с отговора си и веднага каза, че понякога в процеса на занятията по медитация, на която той тук обучава, от отваря очи и вижда пустота, а понякога като ги отвори вижда обикновения свят. Тогава аз разбрах, че не съм формулирала достатъчно ясно своя въпрос и го попитах още веднъж – не какво вижда, а какво преживява, какво чувства. Той отговори, че понякога вижда пустота, по точно той отваря очи и нищо не вижда. И аз разбрах! Ако някой поиска да измисли някакво възприятие, което го няма, то разбира се, на него не му остава нищо друго, освен да си го състави неговото описание от старите, вече известни преживявания! Така, ако някой иска да каже, че той преживява пустота, то как той може да си представи това преживяване? Вместо преживяването, той ще говори за “понятието” пустота, или за “виждането” на пустотата, все едно че преживяването се заключава в зрението, или в слуха, или в обонянието! Това е все едно да чуеш килограм. Толкова пъти в живота си съм се сблъсквала с това измисляне на това, което го няма… толкова пъти сама себе си съм лъгала, когато съм се опитвала да си доизфантазирам нещо, което в действителност не го е имало, че вече имам алергия към силните красиви фрази, уж описващи реален опит.
Вечерта се приближаваше към екватора, стъмни се, от Ганг вееше прохлада, нямаше какво да правя повече тук. Оцветените макети на слонове и забавни човечета едва можеха да ме развличат, а куклата-Учител още по-малко. Като се наканих да си ходя аз за последен път попитах – изпитва ли той понякога негативни емоции. Очите на Учителя се разшириха малко повече от обикновеното, той отново заби поглед в тавана и на мен ми се стори, че той мъчително се опитва да реши – да излъже или да не излъже. Но, струва ми се, той разбра, че няма да му се удаде да излъже, защото тази европейска кучка, седяща пред него пак ще го опре до стената с някой въпрос. И той отговори, че да, разбира се, той ги изпитва, но! При думата “но” лицето му отново придоби тържествуващия израз на окончателното просветление. Той не просто изпитва, а изпитва, но не се въвлича и не чувства никаква отговорност както, например, кучето, което се зъби на някого, но не се разстройва по този повод. Та и той, видите ли, така – изпитва негативни емоции, но не се въвлича в тях.
Аз за малко да се поддам на тази фраза, вече започнах да си представям какво има предвид той, но почувствах, че се отнасям на някъде не където трябва, далеч от яснотата, от искреността, а така ми се иска наистина да повярвам, че може да не изпитвам негативни емоции и в същото време да бъда просветлена, но това означава, че няма никакво необходимост да се боря с тях… Но не, аз повече не искам да слушам за някакво митично невъвличане, аз съм живяла с това почти две години и не съм достигнала до нищо освен до нестабилна забрава и мътно задоволство. Вече без да скривам скептицизма си, аз казах, че това е глупост и ако той изпитва негативни емоции, то от същия този момент той е въвлечен в тях. Учителят бързо сдаде тази позиция и реши да отида не по-добре укрепените фаланги – той призна, че аз съм абсолютно права, да, права, но той е имал предвид, че той не чувства отговорност за своите негативни емоции, че ги приема като неделима част от света, както кучето възприема не знам какво си… аз не го дослушах какво точно не възприема кучето, станах и просто си тръгнах. Оказа се, че храма се ръководи от страхливец, лъжец и просто мошеник. През цялото време докато разговаряхме той се опитваше да ми връчи някакви листчета, на които бяха отпечатани призиви с красиви изрази и покана да стана негов ученик. Срещу определена сума, разбира се. И то не малка!
Отидох на моста, спрях се по средата. Беше толкова приятно да гледам надолу към живата стихия – истинска, мощна, към бушуващата вода, разбиваща се в големите камъни, и на извиващите се около тях като фунии потоци. След разговора ми остана неприятно чувство, все едно, че отивах на празник, а се оказах в помийна яма, все едно, че ме бяха оскърбили. Глупост, а все пак ми е обидно и във всеки случай за днес нямам повече желание да посещавам храмове и учители.
През нощта получих рязко за тези места удоволствие – бях в глухата сибирска тайга през лют януарски студ. Работата е там, че към един часа през нощта от към Ганг започва да духа доста силен вятър от планината, от север на юг и когато лежиш в леглото в хотела се създава пълна илюзия, че навън бушува снежна буря. Вятърът, всъщност, разбира се е топъл, но е напълно вероятно да отнесе вещите ти от балкона. Наложи ми се да стана и да сваля прането от въжето на покрива. Воят на нощната стихия ми докара творческо настроение, аз си извадих дневника и се опитах да опише своите последни открития, своето текущо състояние.
“ ** октомври.
Всичко ме приспива. Закусвам, обядвам, гледам телевизор, работя, пътешествам и всичко това ме приспива като монотонна приспивна песен. Понякога аз като че се събуждам и виждам всичко това… По добре очите ми да не виждаха… Понякога имам сили и способност просто да видя всичко това.
Всичко ме приспива: сексът или отсъствието на секс, работата или отсъствието на работа – няма значение. Това е парадокс. Аз си мисля, че сега правя това и това и изпитвам това и това и ако ще правя това или няма да го правя – то именно тогава ще започна да живея някак по друг начин. Печално заблуждение, което рядко ми се удава да осъзная – та за това трябва да имаш достатъчно сили, достатъчно желания, за да направиш и така и иначе и чак тогава да се убедиш, че няма разлика. Та малко е просто да направиш това и това – аз стотици пъти съм била в най-различни противоположности. Уви – всеки път се повтаря едно и също. С убийствено постоянство, задълбавайки в едно, аз започвам да търся избавление в друго и като достигна другото, мечтая за първото. Това може да продължава с години и при много хора, сигурно, така си продължава цял живот. Нерешителността в следването на своите влечения – в това, вероятно, е причината за това, че опитът се разтяга за много дълъг за човешкия живот срок. Понякога ми се струва, че аз се издигам НАД и тогава виждам пустотата на всички варианти. Не е работата във вариантите.
Аз както и преди не зная – какво търся и накъде вървя. Аз зная някои неща, но това е малко. Зная, че животът, обикновения живот, такъв, какъвто го знаят всички, които познавам – това е подбор от квадратчета, това се карета, на които ние играем до края на дните си. Класици. Асфалтът е разчертан на квадратчета и ние скачаме по тях така, както са ни научили. Извън тези квадратчета няма живот за нас – там е загадка, плашеща или просто неизвестна.
Яростта периодично ме завладява – ярост, наполовина смесена с отчаяние. Нима аз така и няма да намеря изход? Няма на кого да прехвърля отговорността. Даже ако до мен имаше стотици достойни мъдреци – щеше ли да стане от това животът ми друг? Нищо не знам за това.
Аз последователно преживявам един и същ подбор от емоции, един и същ ред мисли, чели, мотиви. Впрочем – тук има едно нещо, за което да се захванеш. Зная от своя опит, че ако с напрегнато усилие се прекъсне последователността на кое да е място, то възниква чувство, че светът придобива някаква непозната по-рано дълбочина. В такива моменти се докосвам до нови области от живота, нови области на осъзнаването, които по-рано са били недостъпни. Само по себе си преживяването на тези нови слоеве на осъзнаването е необикновено привлекателно. То явно съдържа нещо особено, защото това силно го отличава от всичко останало, което може да се открива и натрупва. Новите слоеве на осъзнаването отначало винаги са сложна за преживяване – те са много чужди, те са просто непредаваемо инородни. Таков чувство, както в ранното детство – оказваш се в болница и там всичко е иначе, всичко е толкова чуждо, няма го домът, няма ги роднините, няма ги тези, които с теб са ласкави и внимателни – чувството е на абсолютно отхвърляне от известния свят. Макар, че – не: “чуждо” не е точната дума. Ако то беше чуждо, нямаше така да привлича… по-правилно ще бъде да се каже “непривични”. Изострено пронизително чувство за не-домашност. Независимо от тази трудносмилаемост, все пак тук име нещо такова, което никъде повече няма да намериш, затова винаги те тегли обратно – там където го няма чувството за познати неща, чувството за сладко-близкото, чувството за сита защитеност и гнила известност.
На мен ми е ясно, че това, което търся е някъде извън тези пространства, извън моите квадратчета-класици. Там има такава необикновена свежест, там са истинските простори, в които може би ще намеря нещо, може би – няма, но аз трябва да отида там. Искам някъде там. Но не е лесно да попаднеш там. Пълно отстраняване на негативните емоции… нима това е възможно?По-рано бих казала, че не е възможно, но сега – не знам.
Защо точно сега не започна да се опитвам да се занимавам с тази практика?Какво ми трябва? Пълна съм с негативни емоции, това е ясно. И от коя страна да ги подхвана? Колко ще се въртя около проблема? Винаги има съблазън да залитна към някакви други желания… аха… значи аз мисля, че занятията с тази практика ще ме лишат от нещо привлекателно? От какво??? Та искам ли или не искам? Ето това е въпросът, на който трябва да отговоря, а не да си давам вид, че има някакви препятствия. Искам или не искам да направя това – да обявя война на негативните емоции? Колко различни желания… те са много… искам ли да бъда една такава крава, която е заслепена от страстта да има свое гнездо или кариера и да тичам към мечтата си и след като я постигна да се преситя, да повърна, да си измисля ново условие за своето щастие и да побягна по-нататък? Отвратително, жалко зрелище, в което аз толкова добре разпознавам и себе си. Искам да замра, да усетя тревожната свежест на вятъра по лицето ми, да му се отдам и да търся НЕЩОТО.”