Кристи пиеше сок с лед през тънка сламка, като играеше с босите си крака с една малко камъче. Още не се беше стъмнило и тъмнорозовото небе оцветяваше заснежената планинска верига в цветове от сънищата.
– Небето прилича на приказна шатра, (какъв приятен глас има), виж каква луна, прилича на бебешка люлка.
– Ти си толкова красива Кристи :).
Тя помълча малко, не се смути и не започна да говори всякакви глупости и да ми казва някакви ласкателства в отговор.
– Мислих за теб. – Кристи говореше замислено, като без да бърза подбираше думите. – Ти не си такава като другите. Не знам какво е това в теб, което го няма в другите… А може и да не мога да разбера това? Но ми харесва да опитвам :), – от това ти ставаш още по-загадъчна… Тук има страхотно кафе и тирамису, искаш ли?
– Искам… Ти също ли пътешестваш сама?
– За пръв път дойдох тук преди пет години със своя приятел и това беше ужасно! След два месеца съвместен живот аз се заклех, че никога няма да се омъжа. Тогава непрекъснато ми се искаше да се запознавам с някого, да се забавлявам, но той имаше други планове. Той ми забраняваше всичко. Веднъж намери у мен хашиш и ме изгони направо през нощта от хотела… Аз толкова му се ядосах, че наистина си тръгнах, даже не си взех някои от вещите, толкова ме вбеси… Сега съм друга. Сега рядко се запознавам с някого, не ходя на транс-пати, не пуша хашиш – вече не ми е интересно. Много хора идват тук само за това – евтини наркотици, евтини храна и покрив, секс, музика, планина… Отначало това те възхищава, след изблизаната законопослушна Европа ти се чувстваш просто в рая за такива като теб, който живее с това, с което и ти. Но после разбираш, че това не е врата към свободата, а поредният капан. Всички тези транс-пати, марихуани, еднообразно миловидни момченца имат под, стени и таван, а зад пределите на тази уютна килия няма нищо… И може, разбира се, цял живот да се опитваш да лежиш в нея, но на мен ми омръзна и сега най-често ми харесва да съм сама… Твой ред е да разказваш какъв вятър те е довел тук. Ти, май, също си сама?
– А на мен ми омръзна да живея с всичко това, което са ми приготвили родителите и обществото. И аз реших да сложа точка на целия си минал живот… или точка със запетая. Макар че, колкото по-дълго съм тук, толкова по-определено разбирам, че не искам да се връщам към стария си живот. … Понякога даже ми става страшно при мисълта, че сега ще се събудя и ще се окаже, че Индия ми се е присънила и отново трябва да отивам на работа.
Тя звънко се разсмя.
– Да, това е много точно – кошмарна мисъл! И какво търсиш тук? Само не ми казвай, че просветление.
– Ако трябва да съм честна, то може и така да се каже. Индия е моя отдавнашна мечта и тя стана мечта, защото мен винаги ме е привличало това, което го няма на Запад, това, което го няма в Русия. Сега не мога точно да кажа какво именно ме влече, просветление – това е твърде размито понятие… Знаеш ли, понякога четеш книга и изведнъж хващаш нещо живо, все едно хващаш някаква нишка, която може да те отведе някъде там, където ще живееш щастлив, интересен и пълен живот. И най-често това са някакви кратки изблици и нишката прекъсва… Но понякога през сюжета се вижда такава грамада, такава мощ! Това ми се случи веднъж, когато четях Кастанеда, като при това усещането възникваше не при някакви особени описания, даже обратното – колкото по-прости бяха описанията, толкова по-ярко прозираше това нещо, което уж не произтичаше от сюжетните линии.
– Ами те самите са казвали, имам предвид и Кастанеда и Тайша Абеляр с Флоринда Донер, че техните книги ги е писал дух, ето затова прозира през сюжета това нещо…
– Ама ти говориш за това така, като че това нещо обяснява :). Така че, мен също ме доведе в Индия тази жива нишка. Аз, разбира се, мислех, че щом само се окажа тук и животът ми веднага ще се промени и съвсем не очаквах тук да се сблъскам със скуката и ежедневието. Мислех си, че тук винаги ще бъде завладяващо интересно и не само защото ще пътешествам много, а още и защото самата Индия ми се струваше не само парче земя, населено с обикновени хора… Ти сигурно се чувала тези глупости, че тук има някакви особени магнитни полета, че тук твоето състояние веднага се променя, че именно тук има особено много просветлени, защото тук има някакви такива условия…
– Ти считаш, че това са глупости? – поредното парченце тирамису изчезна зад нейните пухкави устни. – А може би, това е истина? Мога да кажа за себе си, че Индия ме промени много. Аз определено чувствам разликата в своите състояния, когато се връщам в Европа и когато идвам в Индия. Тук всеки ден е мистичен опит, всеки ден възникват нови състояния на съзнанието.
– Може би така става именно затова, защото ти вярваш в това? Нещо от типа на плацебо… Може би, тук просто си позволяваш да изпитваш нещо мистично, докато Европа е нещо привично, ежедневно и там ти си свикнала да изпитваш нещо друго!
– Смела мисъл!
– На мен самата често не ми се иска да се убеждавам в това, че няма нищо такова “извън”, което би могло да ми повлияе, че всичко зависи само от това как сега възприемам света, само от мен самата. Тази идея ме плаши… Но ако честно взема и проанализирам своите наблюдения, без да ги украсявам, без да ги доизмислям, то трябва да призная, че не виждам никакво такова влияние отвън, което би променило моето състояние. Днес мога да гледам тази планина и да преживявам нещо мистично, както ти казваш, а утре няма да има нищо такова, просто ежедневие.
– Значи, ти просто не си в състояние да възприемеш духа на тази планина, има някакво препятствие. Например, ти можеш да започнеш да се съмняваш в това, че го има това влияние отвън и това ще бъде препятствие. Виж ме мен, аз не се съмнявам в това :)
– И какво преживяваш ти?
– Наистина ли искаш да знаеш? – в тъмновишневите й очи пламнаха страстни искрици. – Да вървим по-скоро!
Тя здраво ме хвана за ръката и ме повлече след себе си към една малка планинска къщичка, изпълнена с шума на близкия водопад.
… Колко се горещи устните й, тя се целува като момче и всичките движения на моето португалско момиче също са смели, не са момичешки. Толкова е хубаво да се отдавам в ръцете й, които почти разкъсват дрехите ми… Струва ми се, че именно това съм чакала цял живот… Тя леко захапва зърното ми, леко с нокти минава по гърба ми… бута ме и аз падам на леглото… Бързо се съблича и идва при мен, най-накрая мога да се притисна към нея с цялото си тяло. Толкова е гъвкава, мускулеста, еластична – моята ръка се плъзга по силните изящни мускули на гърба й, аз докосвам малкото й дупе и се впивам в нея, притискайки й към себе си. От Кристи се изтръгва лек стон… Още по-надолу, между блестящите полукълба на дупето й, прилепващи към моите длани – горещата дупчица на нейното дупе леко потрепва и се поддава на моето пръстче, от нейната целувка в мен се влива нейния стон, сега още по-нисък и протяжен… Ръцете й потъват в моето тяло, а аз нежно движа крайчето пръстчето си и знам, че катеричката й вече е много мокра, както и моята… Така ми се иска да се убедя в това, да я пипна… Леко я обръщам, за да ми бъде по-удобно да я галя едновременно с двете си ръце… Аз чукам с пръст момиче в дупето! Невероятно… възбужва… Как се плъзга в стегнатата страстна дупчица… струвами се, че сега ще свърша само от това, че гледам това… от това, че и двата ми пръста се усещат един друг пред тънката стена… Тигрицата с притворени очи едва не свършва под мен, но се спира, освобождава се от плена на моите ласки, разтваря бедрата ми и се впива с устни и език в моите горещи изтичащи устни… Тя твори там нещо немислимо, аз не разбирам къде свършва нейният език и започва моят клитор, къде са сега нейните устни, а къде е ловкият й пръст, който се свива в приближаващ оргазъм, но аз се спирам, искам още да бъда на върха, макар, че това е толкова трудно сега – но на нас така ни се иска да свършим заедно, само още малко и още малко… Дръж се мое ръмжащо момиче, искам още да те ближа. Просто си полежи засега, а аз ще хапя лекичко пръстчетата на твоите лапички… Колко са вкусни крачетата ти… И твоите също… Ние галим една на друга крачетата си, ближем “дланите” на стъпалата си, смучем си пръстите, така ми се иска отново да легна върху нея, да ближа дръзкия й клитор, като се отдам на нейните пръсти и устни… Хващам я с две ръце за гърдите й, опипвам ги, стискам ги ту нежно, ту по-силно, стискам между пръстите си зърната й, отпускам ги, отново ги стискам… хапя ги… не, сега аз… сега аз ще бъда властна и силна, ще те обладая, мое момиче, ще те изнасиля! Викът почти се откъсва от устните й, движенията на ръцете и краката й станаха съвсем безпорядъчни, разбира ли тя сега къде е и с кого е?… Аз я притискам към леглото, властно мачкам корема й, гърдите й, бедрата й, иска ми се нещо повече, иска ми се по-силно, по-ярко, аз неочаквано за самата себе си й удрям шамар, не силно, още, още! Впивам се в устните й, захапвам й езика и го смуча… тя даже вече не стене, а то ли ръмжи, то ли ридае… ах, ти… все пак се обърна, влезна в мен с два пръста, с другата ръка ме притиска към леглото и се качва върху мен, притискайки своята превъзбудена и изцяло мокра катеричка към лицето ми, аз разбирам, че сега ние вече няма да се спрем защото повече нямаме сили да търпим тази изригваща като лава страст и ние двете се понесохме в един водовъртеж, завъртяхме се, удавихме се, обърнахме се наопаки и водовъртежът ни захвърли някъде там, където няма думи, има само радост и беззвучен вик…
…
– Дойде време да ти напомня нещо. – тя ме погледна в очите и аз разбрах, че сега ще стане нещо много важно, вълнуващо и радостно. – Ще те заведа на едно място, на което ти вече си била, но си забравила…
… Кой е това? Аз се вглеждам в това, без всякакво съмнение – много познато лице, но на мен не ми достига съвсем малко усилие, за да разбера кой е това… Тя се усмихва, тя толкова се радва, че най-накрая може да ми разкаже това, което…
– Това стана преди много години. Ти беше съвсем мъничка. Ние отидохме там заедно, с нас още беше той – тя направи жест с глава, показвайки зад себе си и… И него го познавам, но кой е това??? Той вдигна очи…
– Този ден промени целия ми живот – нисък глас, леко прегракващ от вълнение… – Тези Жена…
- Тя сама ще види всичко. – тя го прекъсна – Да вървим! – тя ме хвана за ръка… Суха, топла длан, която не ми се иска да пускам.
… Вечер е. Но колко е странно всичко! Колко необикновено сияние има наоколо, откъде идва то? Вече е тъмно, но всичко се вижда като на длан… Къща! Ударите на сърцето ми показаха, че това място ми е познато. Дървена къща, прилича на китайски храм. Иска ми се да вървя по-бързо, но аз не мога – сълзите ми пречат да виждам ясно… Нейната ръка стиска моята, давайки ми да разбера, че тя знае, какво изпитвам сега. Защо плача? Не знам… Като че се скъса язовирна стена и… сега ще се пръсна от това усещане за болка в сърцето, от напрегнатото предусещане, че аз точно сега ще си спомня нещо такова, което ще преобърне всичките ми представи за самата мен… Вратата се отваря от леко докосване, тя пуска ръката ми и порив на вятъра ме подбутва вътре в къщата… Не, чакай, не си отивай, но нея вече я няма, вятърът я отнесе… В дълбочината на полутъмната стая безшумно се отвори врата, аз ридая с цяло гърло и падам върху Нея без сили. Тя е стара, но Тя не ми дава да падна и здраво ме прегръща.
– Ами ето, ти дойде. Ти отново си тук, моето момиче. Ти плачеш… Случва се, случва се.
Лицето й е покрито с бръчки, тя ме гали, но в очите й и усмивката й няма нито сянка жал… Аз рева така, че да ме чуе целият свят от раздиращите ме чувства, а Тя ме гледа като дете, което плаче от това, че е паднало, когато се учи да ходи. Тя знае, че това не е всъщност болка, че това е просто прах пред прага на вечността…
Три млади жени със студено, но дружелюбно любопитство ме наблюдават от вратата. Те си приличат като близнаци – с дълги черни плитки, с дълги черни рокли… Вглеждам се – не, те са съвършено различни, само отдалеч си приличат… Разсмяха се.
– Не сме близначки, просто поискахме за малко да си приличаме :)
– Не ги ли помниш? :) Разбира се, че не ги помниш, това са жените на моя син.
В ъгъла на стаята се появи много висок човек, чиито очертания почти веднага се размиха и той заприлича на дълга свещ с бледа млечножълта светлина.
– Ето, виждаш ли, вече си спомняш. – Тя продължаваше да ме гали.
Чувствах се така, сякаш се върнах на това място, което винаги е било мой дом. Никъде и никога не съм се чувствала така комфортно и така защитено. Грижата, с която тук беше пропито всичко, достигаше интензивност с такава сила, че на мен ми струваше огромни усилия да спра потока сълзи, предизвикани от съвършено нови чувства. Това съвсем не приличаше на емоции… Тук изобщо нямаше емоции! Това беше толкова различно от моите привични възприятия. Това е нещо съвсем друго, но не са емоции, ето какво било… Това не беше нещо грандиозно, това беше просто нещо друго… Всичко беше друго и този свят ми беше толкова добре познат. Как съм могла да го забравя?
… Из стаята пълзяха бебета и ми се пулеха с очи на старци. Никой не ги гледаше… Аз веднага разбрах, че това са нейните внуци… А аз? Коя съм аз?
Бутам крилата на вратата, които се отварят в нощта с люляково небе. Или това не е нощ? Каменисти хълмове, пръстен от скали с пясъчен цвят, излъчващи едва забележима мека светлина… Колко е хубаво тук, каква умиротвореност и каква удивителна красота! На една голяма издатина седи старица в бели парцали, отчуждено гледа пурпурното небе и кърми бебе. Това не са хора! Тази старица и това бебе само отдалеч приличат на хора! И колко са ми познати и близки, аз преживявам към тях такава симпатия…
Това е сън?… ТОВА Е СЪН!!! Нима има толкова реални сънища? Аз познавам този свят! Спомените ме връхлитат като стремителен и ярък вихър. Тук няма слънце… На тази мъничка планета, загубена в края на вселената, няма слънце, тук винаги е люлякова нощ… Тук няма войно, няма емоции, тук всичко е друго… Безкрайните пясъчни планини, близка планета, която прилича на Луната… и… това не са хора! Нима аз все още осъзнавам себе си в съня?
– Бабо! Бабо! Спомних си! – бегом влизам в къщата… Аз я нарекох баба???
Бебетата бяха загубили човешката си форма… светещи лилави съсиреци ми се пулят и всичко това вече съм го виждала много пъти, аз познавам този свят.
– Я ме заведи при баба! По-бързо, губя осъзнаването… По-скоро!… Слънцето вече ме събуди, а цялото ми същество все още беше там – на малката планета с пурпурно небе и пясъчни планини, излъчващи мека, едва уловима светлина.
Още дълго лежах, защото не желаех да се разделям с изплъзващия се люляков аромат, с топящото се усещане за нечовешки свят. Когато сънувам такива сънища, става отчетливо видна нищожността на хипотезата, представяна от психолозите като проверен с опити извод, че сънищата са само компилация от възприятията по време на бодърствуването. Аз не знам кое е по-реално – пурпурната планета или долината Кулу. С какво да измеря реалността-нереалността на едното и другото? Ако приемем за отправна точка дълбочината и интензивността на преживяванията, то, разбира се, тази планета е по-реална в сравнение с долината. През повечето време аз сънувам обикновено сънища, над които нямам никакъв контрол – това е като все едно да се напила до козирката по време на бодърствуване. Но понякога “изтрезнявам” на сън и тогава няма никаква нелепост, всички цветова стават омагьосващо красиви, а образите – завършени и живи. Не знам как да направя така, че осъзнаването на себе си по време на сън да стане постоянно, но няма никакво съмнение в това, че ако това стане, няма да знам на какъв кантар да тегла тези два свята, за да разбера, кой от тях е по-реален. Когато мисля за това, светът на бодърствуването като че прави крачка напред към света на сънищата – все едно се разваля привичната настройка и всеки път възниква палава мисъл – а може би между тях няма никаква граница?