Вече изминаха 15 часа откакто тръгнахме към дефилето и се влачим по тесния път с много завои, на който едвам се разминават автобус и джип. Лявата страна на автобуса периодично увисва над пропастта, камъни се сипят изпод колелата и стремително падат в бездната, а ако се подадеш от прозореца и погледнеш надолу възниква пълна илюзия, че колелата вече са почти паднали в пропастта и автобусът всеки момент ще полети и той. Индусите, които седят до мен не обръщат на това никакво внимание. Какво ли е това: твърд характер или безразличие към живота? Чувала съм, че случаите на падане на автобуси в пропаст не са чак толкова редки в Индия. Та от време на време възниква лек страх, следва изхвърляне на адреналин и ми се появява мисълта, че АЗ мога да умра ето така – некрасиво, не внушително, поради невниманието на някакъв си там шофьор.
Тридесетчасовото заточение в автобуса ме изтормози до краен предел. Тялото ме боли от умора и дългото принудително седене. Вече не ме интересуват планините зад прозореца. Нима това са Хималаите? Невисоки, сиви, с рядка растителност, абсолютно неприветливи и силно приличащи си. Към тайнствената дума “Хималаи” тези планини имат не по-пряко отношение, отколкото огризката към ябълката и все пак това именно те – наистина това е само предпланината, която се навива на колелата на автобуса ни с безкрайните си километри пътища. Долу, по големи камъни тече неширока река с цвят на бетон, от време на време пробива слънцето и всичките ми мисли са насочени само към това, кога ще свърши това монотонно тръскане.
Шумната компания чужденци, които се бяха веселили цяла нощ, сега също изглежда бледо: всички са изморени от денонощието прекарано в път и лениво си разменят впечатления, планове и информация за цени и хотели, без да си дават сметка, че вече се повтарят, дори потретват. Разговорът живее свой собствен живот и не иска да свършва, като носи вече не впечатления, а само умора и скука. Не искам нито да слушам такива разговори, нито да участвам в тях. Приятно ми се да се чувствам окачена в пространството и времето, без да съм свързана с никого и с никакви планове.
Села, хора, безкрайна върволица от къщички покрай пътя, те живеят тук… раждат се, живеят, раждат и умират – направо тук… удивително… като малка аз се разхождах през тъмните есенни или зимни вечери, гледах осветените прозорци и поглеждах вътре: фигури на хора… говорят, ядат, ходят, жестикулират… те живеят там… Не знам защо всеки път ми ставаше страшно неуютно, все едно се изместваше обикновеното възприятие, аз преставах да бъда себе си и ставах ето онзи човек, ето онзи… по-точно ставах нещо “междинно” – увисвах по средата и това ми вселяваше ужас: ужас да не загубя индивидуалността си, себе си. Нима те живеят там… нима може да има някакъв живот без мен, там където ме няма и няма да ме има? Това ми напомняше за страха ми от смъртта през ранното ми детство: докато си лежах в леглото плачех, защото си представях, че като умра животът ще продължи, но вече не за мен, мен вее няма да има НИКОГА… Аз така и не можах да се примиря с това “никога”, – с това е невъзможно да се смириш, може да се потисне, да се изхвърли, можеш да се насилиш да не мислиш за това и кой знае – какво още забравям, като осъзнато предавам на забравата цели парчета от живота си…
Край нас прелитат хора и техните къщи – картонени детски играчки “анти-Барби”, обърнати наопаки. Целият им живот е като на длан, право пред теб. Мият се, ядат, учат, перат, карат се, плачат, смеят се и всичко това се вижда от прозореца на автобуса – гигантски спектакъл с дължина две хиляди километра, в който ме няма и никога няма да ме има.
Скоро ще пак ще бъде вечер… Това ще свърши ли някога? Автобусът за пореден път спира и на пътечката изниква човек, който издава звуци, които напомнят нещо средно между молебен и агитация. Спираме за обяд? Петнадесет минути твърда почва под краката ми. Вече съм свикнала с това, че при всяко спиране на автобуса в салона се качват по няколко човека и доста безцеремонно тикат на хората в лицата всякакви работи за ядене, които те продават, така че този персонаж дори не го погледнах. Човекът се оказа настойчив и в края на краищата обръщам внимание на това, че той държи табелка в ръцете си. Вглеждам се и чета на нея своята фамилия – ама че работа! Звуците, които бях приела за пръски местен колорит се оказаха неговият опит да озвучи написаното. С широка усмивка казва нещо… аха, казва се Рам. Ами, добре. Рам значи. За пръв път от както съм пристигнала тук, усмивката на индуса ми се струва уместна. Сбогом, дяволска таратайке!!! Така човек може и да забрави да ходи… Брей! Стара “Волга”! … Не, само прилича, но все едно ми е смешно. Само трети ден съм в Индия, а имам впечатлението, че се минали десет дена – почти на всяка крачка и след всеки завой ми се иска да възкликвам: “Ама, че работа!”, “Не божа да бъде!”, “Брей!”. На края на света неочаквано да изплуваш от хаоса на местния колорит и да се окажеш в раздрънкана съветска таратайка! В колата нещо съска, много отдалеч напомнящо музика. Шофьорът радостно приглася и даже се опитва да танцува на място – ние пътуваме, сбогом прашни автобусе!
Скоро от двете страни на пътя започнаха да се появяват мрачни каменни плевни.
– Това вече градът ли е?
– Да, мем. – улавям нотки на раболепие в неговата интонация.
– “Мем”? А, да…
Напомням си, че сега съм се превърнала в “мем”, както и всяка бяла жена в Индия. В тази дума “мем” – официално приетата вежлива форма – така тясно граничи с покорството на роба, че неволно се събуждат най-съкровени инстинкти за заповядване. В превзета Европа, а още повече пък в застроената с блокове Русия, не е възможно да изпиташ такова нещо. Впоследствие аз не един път видях как очите на сивите невзрачни европейки пламваха с тъмен блясък при тези малки, ни съзвучни на стремежа за власт знаци на раболепието.
– Това вече градът ли е?!
– Да, мем!
– Къде ще живея? – става ми неуютно при мисълта, че ще ме тикнат в някое ужасно място.
– Ще отидем до голямо езеро, мем, и там има лодки – големи лодки-къщи.
Той говори на примитивен английски или просто речта му е толкова примитивна? През цялото време ми се върти мисълта – нима той е толкова тъп? Или счита мен за тъпа?
– Това езеро се нарича Дал Лейк. – Да, точно така, говори с мен като с двегодишно дете.
Покрайнина!… Впрочем в Индия покрайнините често не се различават много от центъра на града, особено ако този град не е голям. Шри Нагар е столица на щата Джаму и Кашмир, но аз имах щастието да се убедя, че мръсотията и нищетата тук навсякъде са еднакви – и в центъра и по периферията.
Кошмарно разбити пътища, полуразрушени и почернели от влага къщи, безчислени сметища… сигурно точно така бих могла да си представя обикновен град след атомен взрив. Хич не мога да свикна с това, че тук навсякъде е мръсно и даже природата ми се струва прашна и унила… След петнадесет минути смътно безпокойство и пристъпи на тревожност, най-накрая пристигаме на голямото езеро – широко живописно петно между колиби и паркове, което внася покой и прохлада в напрегнатата атмосфера на уличната суета, натъпкана с войнствени автоматчици.
– Венецията на Кашмир! – Рам доволно се заусмихва и очите му заблестяха. Сочеше езерото като се опитваше да предизвика у мен изблик на емоции и признание на красотата на “неговото” място.
Разглеждам най-накрая това същество – не е висок, дори е нисък и е абсолютно неясно на колко е години. Облечен е добре според местните стандарти, но крайно небрежно, както и болшинството индуси. Няма бръчки, кожата му е гладка и еластична като на съвсем младо момче, но погледът му при това съвсем не е юношески. В неговото поведение има някакво закачка, а в очите му нещо такова, което всеки момент ще ме накара да тъжа, но аз съм твърде уморена за това и се захващам да огледам околността.
На дълги, скриващи се в лотосова мъгла редове по цялото езеро са се строили плаващите къщи, house boats, с имена, които предизвикват изблик на емоции, които са толкова свойствени на всички начинаещи търсачи на истината. … “Ретрит на Шива”, “Танцуващата Шакти”, “Усмивката на Лакшми”, “Према Парадайз”, “Спящият Кришна”… Скачам в голяма цветна лодка, която много напомня на гондола с индийски орнаменти и дантелен навес, с удоволствие на пльосвам на малък диван с възглавнички и искам да плувам с този лодка дълго, най-накрая мога да се отпусна след пътя и да забравя безпокойството… на това езеро може да се живее! Мълчаливият гондолиер пусна веслото във водата и бавно ни подкара нанякъде из тесните улички на този воден Харлем.
Лодката зави покрай плаващите домове, после още веднъж зави и още… това прилича на улици по вода. Почти няма хора, но тези, които са тук непрекъснато ме зяпат, все едно съм необикновено същество от друг свят. Някои се усмихват, но по-голямата част от любопитстващите изглежда нащрек и даже недоволна. Възможно е недоволството им да се дължи на това, че по тези места има все по-малко туристи, а напоследък тяхното количество приближава абсолютната нула… Туризмът е основният им източник на доходи и ето сега те виждат, че не съм сама и на лицата им е изписано мъчително разбиране – аз вече отивам някъде, вече някой ме е хванал в мрежите си… Постоянното очакване на евентуален военен конфликт с Пакистан, непрекъснатите терористични актове на кашмирските сепаратисти са превърнали този рай през 80те в тъжен край на алчни хитреци, а на туристите това не им харесва и на мен също не ми харесва.
(Какво, по дяволите, търся тук?)
Гондолиерът нещо пее: монотонно, но с чувство. Все не мога да се освободя от напрежението след дългия път, дали да легна на възглавничките? Рам одобряващо кима с глава, добавяйки на своя бабешки английски нещо като “Вашият път беше дълъг, мем, но от това Вашият отдих ще стане само по-сладък…” Водата се плиска равномерно, лодката леко се поклаща, езерото е потънало в тишина… плуваме покрай едри лотоси…
Очите ми се затвориха, аз още помня къде съм… но ето, че картините на съня пронизват реалността и в перленото отражение на езерото аз виждам себе си в непознат град. До мен върви Раз и разказва нещо. Той е моят гид и ме води. Приближаваме много странно здание и аз не мога да разбера защо то ми се струва необикновено. Обръщам се към Рам, за да го попитам, но него го няма никъде. Пак гледам зданието: или е полуразрушен дворец, или древен индуистки храм, забравен от бога и хората. Но определено има нещо, което ми е познато в това място… носи се едвам доловим аромат на нагорещени камъни и байцвана дървесина… всичко е толкова познато, но толкова далечно…
– Добре дошли, мем! – едновременно с тези думи лодката се удари в бетонните стълбове, на които се крепеше стълбата, водеща към къщата.
Аз трепнах и се събудих. Пред къщата имаше малка дървена площадка. Там стоеше млад индиец, облечен изцяло в бяло: широк панталон и дълга риза почти до коленете.
– Как мина пътуването?
Изобщо не ми се иска да разказвам как ме излъгаха в туристическата агенция в Делхи, като ми обещаха, че пътуването ще продължи 20 часа вместо 30 и колко е тежко да седиш тридесет часа практически в една поза и колко е неудобно да се спи в тази поза (абе, и ти самият всичко това го знаеш, защо задаваш глупави въпроси? По добре ми дай тук една баня с топла вода, широко меко легло и пухкави кърпи…) Минавам с едно вежливо “ОК” и слизам от лодката като се отказвам от услужливата ръка на Рама. Не ме напуска смътното усещане, че на сън е станало нещо важно и че ако не беше ранното пробуждане, аз обезателно щях да открия тайната на храма… Изпитвам лека досада към човека в бяло… Те си размениха с Рам няколко фрази като съпровождаха речта си с жестикулации, а после той ловко скочи в лодката и даде знак, че може да тръгва. Лодката отплува от малкия кей и аз отново видях нещо неизразимо печално в неговите очи. Той спря да ми се вижда тъп, даже ми стана жал за него, като за тъжно дете…
– Довиждане, мем! Кой знае, къде и как ще се срещнем отново, но ако някога ви потрябва гид, – сърцето ми се сви в този момент – попитайте Шафи – показа човека в бяло – как да ме намерите.
Той ми предложи да ми бъде гид – все едно беше подслушал или видял съня ми! Такива странни съвпадения… та това може да бъде не прост случайност, особено когато въздухът започва като че да бучи… Ако аз не мога да намеря еднозначно тълкуване на тези съвпадения, то те не стават безсмислени от това – в моментът когато това се случва аз преживявам нещо, което ме изкарва извън рамките на ежедневието ми и привичните ми закономерности на живота. В самия момент вече има намек за това, че има още нещо, макар и неразбираемо за мен засега, но ако обръщам внимание на това, то кой знае да къде могат да ме изведат тези знаци.