…Дневникът на Олег аз прочетох вече долу, лежейки на брега на тих ручей, изтичащ от надвесения език на елбруския ледник. Почти всички страници са повредени от водата – като преминавахме през мъничка планинска рекичка, аз не си прецених добре силите, течението ме обърна и ме повлече, добре че Андрей ме хвана. Сега ще спрем тук за един ден, докато не изсъхнем. Просто е удивително – каква мощ има даже слабата на вид планинска рекичка!
Но някои неща все пак може да се прочетат!
“мирише, всяка секунда, във всяка мисъл. Толкова всичко е прогнило. Това дете твърди “почакай, та това е разумно, още месец да поживеем в Мексико, да ни е топло и да сме сити, а после може и да се върнем”. Ама че магаре! Този месец е като последната тухла от затвора, който е построил за мен. Замазал е всяка пукнатинка, шпакловал е стените, посадил е отгоре цветенца. Животно! Всичко е толкова красиво и гладко, че не само аз, но даже и другите се подвеждат – всеки, който се е докосвал до това лайно, рано или късно е казвал, че тук нещо не е както трябва.Не цветенцата растат отгоре, не се оре земята. Има нещо тук в избата – нещо гнило и вонящо. А лапите му се промъкватот избата, мислите му се промъкват и той казва: “Какво ви става, всичко е отлично! Само ви се струва, и на теб стопанино ти се струва, никой нищо не е забелязал”. А после лапите ме карат да запълвам тези дупчици, от които вонеше с нов слой шпакловка, нов разсад да садя отгоре.
А самият той, проклетникът, е изтъкан от страхове. Да взима решения! Аааааааа, не. Да действа? Нееееее! Всичко е отлично! Виж – цветенца растат.
…
По дяволите! То напъва да излиза от всички дупки, това малко, жалко, вонящо, отмъстително, алчно и агресивно дете. Всяка мисъл и действие са пропити с него.
…
Всичко, което правих тук беше построяването на затвор, на сладка гробница, погребение на живо. Още един камък, още една тухла, още една порция шпакловка и работата е почти завършена. Но аз съм вътре! На мен ми вони! За какво, по дяволите, са ми цветенцата отвън? Аз съм целият в лайна, до гуша съм затънал в тях. Той се просва на дивана и почва да реве, после му се иска да спи. Настъпва нов ден – и всичко вече е пак като преди, затвор под слънцето. Всичко е гладко. Проклятие!
…
хваща се за хората около себе си. Казва “виж – ето хората седят в своите обители и работят! Значи и аз така трябва. Ти засега си работи, а аз тук през това време ще завърша строежа…” Хванал ме е в лапите си – всичко светло и искрено бива потъпкано- Щом само се появи порив нещо да направя – веднага в противовес това животно подхвърля мисълта, че “няма добри условия за практиката, седи си и кротувай, импотент. Ето така като всички и с практиката – това е супер! А какво като заминеш? Какво ще стане? Аз съм с теб. Лайното винаги е с теб”. По дяволите! Каква гадина!
…
Страх ме е, т.е. него го е страх да захвърли всичко и да започне да прави нещо. И никакви четения и приказки за практиката нищо няма да променят – всичко ще стъпче, проклетникът, ще те изхвърли заради резултатите, ще окачи почетна дъска на затвора. Ще му затворя муцуната с действия. Докато не го направя никога няма да имам увереност, че поне нещо се е променило…
…
воня, гнило, буре с лайна от диария, изтичат през процепите, ще убия гадината!”
Господи, какво е това?! Ето откъде е болката в очите, но защо той нищо не ми е разказал? Какво ли още може да се прочете тук? Прелиствайки страница след страница, аз се убеждавах, че почти нищо повече не може да се прочете. Само накрая още един откъс:
“Събуждам се в 7 сутринта, светът наоколо е враждебен, отново се събудих. Как не ми се искаше вчера да лягам да спя. Беше страшно и тъмно. Сънища. Вечно са кошмарни. И ето го утрото. По дяволите! Топло и уютно ми е под одеалото. Отново този ден, трябва нещо да правя. Мама – в кухнята седи мама и си суши косата със сешоар. Сега ще изпълзя. С едно полуотворено око, по гащи и потник притичвам в омразния апартамент до тоалетната, бързо пишкам и отивам в кухнята, там на табуретката има възглавничка, за да не е студено като сядаш с полуголо дупе. Аз се стискам, на масата вече има чай и палачинки. Аз седя, до мен шуми сешоарът, той духа топъл въздух. По дяволите, как не ми се иска да се събуждам. Мама допи чая си и отиде да се приготвя за работа. Обратно в леглото – един изход. Вмъквам се, то е още леко топло, завивам се през глава с одеалото, пъхвам се под възглавницата. Ще полежа половин час, ще ми стане по-леко. Заспал съм. По дяволите! Осем без двадесет, трябва да ставам за училище. Това ненавистно училище. С децата, които ме гледат, оценяват ме, дават ми прякори, смеят ми се. По дяволите! На тях им е весело, но защо на мен не ми е? И аз искам така, смело, самостоятелно, като тях. Къде са е тази противна училищна униформа? Сакото – в десния му джоб има противни трохи от изсъхнал черен хляб, който си бях крил преди седмица от обяда, като си мечтаех как някъде край канала, под някое дърво ще си го дъвча в самота и тъга и най-накрая ще получа удоволствие. Не бива да изтърсвам трохите на килима, ще ги изтърся на улицата. Ой, вече е без пет, трябва да бягам. Тъпата чанта, в нея е учебникът по математика, даже не съм си написал домашното, сигурно ще ме изпитат. Бягам на училище, гледам децата наоколо, те бърборят, смеят се, а мен ме е страх. Ето тази врата, чието скърцане ми е до болка познато, миризмата на фоайето. Има една минута до звънеца. Влетявам с клас, крия очи, за да не виждам познатите презрителни погледи. Андрей, мамка му, пак закъснява. Чувам как говорят за него, как се смеят. Ето го, виждам го през прозореца, както обикновено закъснява с 10 минути, бърза с дипломатическото куфарче, един такъв важен, намръщен, готов обидено да отрази подигравките при влизане. И какво като ми е приятел, аз нямам намерение да го защитавам, това е негов проблем, гадина проклета. Даскалицата. Само де не изпитва мен, само да не ме кара да ставам пред всички и да излизам на дъската.
…
Село, аз съм на 6. Те отново ми докараха на село с колата, която мирише на бензин и на мен ми става лошо. Тук е скучно, тук има прашен път, непознати деца, баба със своята противна и еднообразна храна, която през цялото време мърмори, че съм слабичък, че трябва да ям. Шаро, на двора е Шаро – мил, чудесен пес, с развяващи се уши, дълга светла козина и навита опашка. Той винаги ми се радва, искам да го погаля. Кибрит – това е интересно, те така прекрасно пламват, а баба все се плаши и се притеснява, че ще й подпаля къщата. В къщата отсреща докараха някакво момче, с една-две години по-малко. Родителите ми прочистват гърла, намекват да отида да си играя с него, да се запозная. Заведете ме там, аз се страхувам да отида сам в чужда къща. Момчето – някакво жалко малко момче. Потичахме из двора, порисувахме с клечки на пясъка в двора. Шаро – дали да се позабавлявам с него. Той е весел, тича из двора, върти опашка. Под вратата към двора за него има изровен малък изкоп, за да може той и кокошките да излизат навън. Баба постоянно се опитва да затвори този изкоп с дъска, но Шаро все го изкопава. Вратата – не нея има всякакви напречни греди, може да се катеря, да гледам отгоре пътя и селото. От там се вижда и бабината градина, там расте песекиня, има и една страшна, закопана в земята бъчва, към която от кладенеца на пътя е изведена тръба. В тази бъчва събират вода за поливане. А в края на градината има изба под земята, с прогнила врата, през която зее чернота и мирише на студена влага, картофи и кисели краставички. За нищо на света няма да влезна в тази изба. А, тя, гадината, е точно на пътеката, която води към полето зад къщата, по пътя за гората. Да те е страх да ходиш там. Вратата – ние с момчето се качихме отгоре, слънце, щуротии, трябва нещо да измисля, по някакъв начин да направя впечатление на момчето. Долу в дупката допълзя Шаро, показа се до половината на улицата и лениво разглежда пътя. Да имах нещо, което да му хвърля отгоре, да учудя кучето. Слизам от вратата, взимам една тухла, покатервам се и със злорада усмивка хвърлям тухлата върху главата на Шаро. Проклятие, какво направих, моят мил Шаро зави, скочи, побягна като виеше. Гадняр, какъв съм гадняр. И това противно момче видя всичко. Той, гадината, направи всичко това, ще излъжа родителите си. Баба и татко чуха звуците и изтичаха, аз плача, показвам с пръст момчето, каква гадина е, това момче. Момчето реве и твърди, че не е то, татко ми с презрение и злоба ни гледа и двамата. Те отиват с баба да търсят кучето, търсят го половин ден, на мен ми е противно, гади ми се, страх ме е. Страх ме е да отида да го търся, да видя страдащото куче. Ще отида поне до съседното езеро, около стотина метра са. Къде си ти, миличко? Той се върна след три дена, виеше от време на време и избягваше хората. Аз се страхувам да се приближа до него. Шаро, прости ми, какво направих…
…
По дяволите! Аз от всичко се страхувам. Страхувам се от хората, от всички, всеки един от тях ми е чужд, всеки може да ме обиди, да ме удари, да ме напсува. Страхувам се да пиша този дневник, страхувам се, да не ми изразят симпатия, тъй като ще изпадна в задоволство, страхувам се, че ако изразят презрение към мен – ще ми стане много болно и обидно. Страхувам се да остана сам и в същото време се страхувам да бъда сред хората. Завирам се в ъгъла в компанията и давам вид, че всичко е наред, че съм такъв като всички. Но аз знам, че не съм такъв, това е маска, сложих я когато бях на три години и оттогава нито за секунда не е махната пред никого. Никой никога не знае какъв съм аз всъщност. Често ми казват – гледам те в очите и абсолютно не разбирам за какво си мислиш сега. А аз съм горд – работи? Моята конспирация най-накрая заработи, сега аз съм такъв като всички. Сега аз съм общителен, весел, успешен, сега мога да се шегувам както ми падне, сега аз пораснах и съм силен. И сестра ми вече се страхува да ме бие. И татко ми стои по-далеч. Това е – вече не съм дете
…
По дяволите! Но аз съм с маска, аз съм кукла. Нито дума, нито мисъл, нито постъпка не мога да направя искрено, та те тогава ще видят какъв съм отвътре, какви страхове имам там, зависимости, самосъжаление, едно тлъсто всепоглъщащо самосъжаление. Да обвиня – иска ми се да обвиня някого. Как така стана, че аз, откогато се помня, от детската градина съм такова лайно, наплашено, криещо се, отмъщаващо, хлъзгаво лайно? Баща ми, това е от него, той е бил същият, баба ми е разказвала как той е мълчал, засрамено и надуто гордо е мълчал, когато неговият по-малък брат правил бели и обвинявал него и баба го наказвала. Той мислил, че това е мъжество. Баща ми, жалко вонящо същество, към което с презрение са се отнасяли майка ми, сестра ми и аз. Майка, добра, с голяма душа, умна! На кукуво лято! В нея има само съжаление, едно голямо съжаление към баща ми, живее с него, мъчи се, плаче, но не си отива, съжалява го. И мен ме съжалява. Олежек, иди да си хапнеш палачинки. Ама че болест, от детството ми всяка секунда вкарвана в мен болест, която нито за секунда не ме напуска.
…
Успешност, задоволство, външни атрибути. Да, с тях можеш да убеждаваш. Какво да мислиш за страховете – няма да се страхувам. Ще давам вид, че заемам смела позиция – правя, а после мисля, няма да мисля за последствията. Трябва да бъда безстрашен. Но това е бягство, както аз винаги съм правил. Отработен механизъм. По-рано, когато нямаше къде бягам вътре – аз бягах отвън, бягах от обстоятелствата, в света има още толкова неща, аз мога да избягам, да намеря място и хора, които да бъдат добри и мили с мен. А сега може никъде да не бягам – аз имам всичко, аз мога да избягам в задоволството, в чувството, че съм важен, супер способ! Колко съм умен! Измислих такъв начин за бягство, отработих до съвършенство, нито за секунда никой няма да ме изплаши дотолкова, че да не усещам твърда почва под краката си. Аз ще направя усилие, ще преборя себе си, ще потисна страха, ще помисля за нещо хубаво, бързо, мълниеносно.
Вчера ревах, стенех, виках, не мога да живея повече така. По дяволите! И видях как роботи този механизъм за бягство!!! За една секунда, мощно, с лекота отстраних рева, страховете, превключих на спокойно разсъдително състояние, с равен глас казвах: “И какво, ето го изхода, ето как се отстраняват сълзите и съжалението”. Но веднага ме обхващаше ужас, вледеняващ ужас от разбирането какво е станало в този момент. Разбирането за машината, безсмислената машина за приспособяване и бягство, нагаждачество. И аз започвах да вия отново, с още по-голяма сила.
…
Къде да се дяна? Каквото и да измисля да направя – това е работа на този механизъм. Аз не помня какво е това радост – тя винаги има някакъв допълнителен вкус на задоволство от това, че всичко е спокойно. Аз не знам какво е нежност – това е само съжаление. Не знам какво е симпатия – това е задоволство от това, че към мен се отнасят добре. Само опитай да ми кажеш нещо на въпреки – веднага се появява негативно отношение, моментално, веднага хитрост, защита, търсене, как да върна всичко към доволството.
…
Хора, наоколо има хора и аз се страхувам от тях. Гледам ги и си представям как аз с меч в ръка ги разсичам по диагонал наполовина и те се разпадат като две парчета месо. Та това е безстрашие, да, не е ли така? Ето ме мен – безстрашен воин… лайно, ненавиждащо жалко същество, без какъвто и да било шанс да се измъкне от лайната. Страшно е да се виждаш такъв – маниак, готов да убива хора, да ги разчленява не само в мислите си, но и в реала. Нямам смелост да разчленя себе си. Мислите за самоубийство ме карат да бъда пасивен, да бездействам. Карат ме да се надявам, че всичко само ще отмине,че ще дойде утрото и всичко ще се забрави.
…
Затвор, изграден от самия мен, създадена, идеално работеща система за бягство вътре, супербърза. Не искам да живея в него, искам да избягам, искам да направя нещо, от което се страхувам повече от всичко – да се измъкна от сладките лапи. Развиках се на себе си, започнах да се обръщам към детето в трето лице, да заглушавам мислите му с глас, заговорих със себе си и отново ме хвана страх – страх да не полудея. По дяволите! Аз разговарям със своето дете вътре!!! Да ударя глава в стената, да го осакатя, животното…
…
Безжалостност, агресия, насочена навътре. План, решение – да зарежа всичко, да продам имуществото си, да напусна работа, да отида в манастир. Та аз никога нищо не съм правил сам, всичко ставаше само по себе си, импотентност и пасивност, само става всичко, не искам нищо да правя. Страхувам се от промените, страхувам се да правя нещо сам. Ами ето – решението да зарежа всичко, в най-прекия смисъл на думата, да остана с една раница и сметка в банката, парите в която да ми стигнат за година скромен живот. Пийнах, реших да видя какво се стане на следващата сутрин. И ето я сутринта: фон, противен фон от вчерашното самосъжаление, главата ми тежи от сълзи, в мислите ми се върти решението да зарежа всичко. Някои вече знае за него, от други искам да го скрия. Страх ме е от това какво ще кажат, че ще ме осъдят, изблик на параноична тревожност, самосъжаление, бягство от обстоятелствата. Но аз крещя в отговор – да остана, да живея в затвор ще бъде бягство, аз никога нищо сам не съм правил, не съм променял живота си, ще минат ден-два, пак ще ми стане сиво, спокойно, ааааааааааааа… Как не искам това! Каква воня! Да ходя на работа, да се усмихвам в отговор, ненавиждайки всичко и всички в този момент. Задоволство, вмирисано месо, запълващо тялото ми, запълващо със своя сладостен сок дупките. Ето това е отровата.
…
Страх ме е да избягам, страх ме е, че нищо няма да излезе от това, че няма да имам сили да се боря с паралелно на живота в новите условия. Страх ме е да остана, страх ме е, че няма да мога нищо да направя, че всичко ще си бъде както преди, аз ще се страхувам от хората, от техните мнения и всяка мисъл за извършване на някакво действие ще идва не от стремежа към свобода, а от механизма на приспособяване към новите условия.
…
Откъде да взема искреност? По дяволите, аз бях честен само когато ревях, когато крещя и изпитвах досада. Тогава не ме беше страх да излея своето съдържимо, само когато съм паникьосан и отчаян съм искрен. Успокоявам се и всичко си тръгна по утъпканата схема, приспособяване, нагаждане, страховете ме връхлитат, ВСЕКИ МИГ, край, това е моят край.
…
Седя, измъчвам се с тези мисли, тъй като те са искреността. Не искам да взимам решения, тъй като ще настъпи спокойствие. Имам план. Всичко е наред, всичко ще се получи, има надежда и отново започва да работи цялата тази система, отново решения и тяхната реализация – това не е искрена постъпка, а постъпка заради това, да окачат резултатите на почетната дъска, за да изпитам вмирисаното задоволство.
…
Не знам какво да правя, как да се хвана за това отчаяние, как да не му дам да си отиде, как да не позволя на затвора да ме затвори обратно.
…
Край, каквото и да направя – това е разложение и воня, трупната сладка воня на задоволството”.