През гъстите храсти марихуана ми се усмихва огромен синьолик Шива с неизменната кобра, увита около мускулистата му шия. Очите му, по идея, би трябвало да изобразяват просветлено състояние, но всъщност той най-често прилича на дрогирано хипи. Зад главата на Шива има малък храм, обраснал с двуметрови храсти канабис, в които седеше садху и с вкус пушеше наргиле.
Той вдигна червените си стъклени очи и ме погледна, усмихна се и шумно издишайки дима ме поздрави с прегракнал глас.
– Добре дошла в обителта на лорд Шива :) – усмивката не слизаше от загорялото му лице. – Искаш ли да попушиш заедно с мен? Искаш ли да поговориш с Шива заедно с мен?
– Аз не пуша.
– ??? Тук всички пушат.
– Нима това не се преследва от закона?
– Разбира се, това е забранено… формално е забранено, но реално този закон не работи. А в храма на Шива може да се пуши официално :).
-?
– Ти не знаеш ли, че пушенето на марихуана е един от ритуалите не шиваитите? …Ето, сега вече знаеш, поне някаква полза да има от мен :). Тук можеш да пушиш колкото си искаш, аз имам много приятели от цял сват и всички те идват да попушат с мен. На лорд Шива това му харесва.
– Откъде знаеш?
– Това е очевидно :).
– Ти садху ли си?
– Някога бях садху, но сега аз живея тук, наглеждам този храм – мета пода, бърша праха, поднасям благовония на моя любим лорд Шива :).
Той непрекъснато се усмихваше, но правеше доста неприятно впечатление – все едно, че разговарях не с човек, а с кактус, на който му е добре там, където са го посадили, и повече нищо не му трябва. На всички следващи въпроси за неговата практика, той ми отговаряше с нищо не значещи фрази от типа “Шива е всезнаещ, затова с всемогъщ” и аз побързах да се сбогувам с него и с неговия храм, който повече приличаше на разноцветен чилаут на някой наркоман, отколкото на място за практика.
Да, това сигурно е доста удобно – да се криеш зад всякакви Шиви, узаконявайки по томи начин своите пристрастия и користни доводи. Помня, веднъж в Москва реших да отида на езотеричен купон на шиваити – интересуваше ме всичко, което е свързано с т.нар. духовно търсене и аз се пъхах навсякъде в желанието си да намеря поне някакъв извор в тази каменна московска пустиня. Блуждаейки по междуселския път, който водеше към билото, аз си спомних тази история…
… Това беше събиране на шиваитското “духовно общество” в една известна московска школа по хипноза. Беше денят на откриването и някои бяха съвсем нова, а някои вече се познаваха. От самото начало мен ме порази това, че всички трябваше да се представим и да разкажем за работата си. Аз уклончиво отговорих, че засега съм в търсене, като не исках веднага да създавам напрежение, като кажа, че не знам какво отношение има работата ми към предполагаемата духовна практика. Костя, главният в това общество, започна нещо да разказва на момичето за някакъв духовен учител от Индия. Той изглеждаше уверено и уравновесено. Впрочем, не ми се удаде да избягна конфронтацията, разбира се, тъй като скоро чух фразата, след която започна всичко:
– … има някои признаци, по които може да се разбере, че Виджай е простветлен.
– А може ли да се поинтересувам що за признаци са това? – вмъкнах се аз в разговора.
Костя се обърна към мен, на лицето му се изрази недоумение и объркване.
– Той никога никого не вика при себе си.
– Нима това е достатъчно основание, за да се предположи, че той е просветлен.
– Да, аз също мисля така по повод на тези, които викат при себе си хората. Но значи ли това, че този, който не вика е просветен?
(агресивен глас от публиката): “Момиче, ако Ви интересува това дали и просветлен или не – отидете при него и сама вижте, какво искате от Костя?”
– Съгласна съм с това, че аз не мога по никакъв начин да разбера що за човек е Виджай, като се опирам само на думите на Костя. На мен ми е интересно друго – защо Костя го смята за просветлен.
– Т.е. ти смяташ, че пунктуалността е признак за просветленост? А дали пунктуалният бизнесмен също е просветлен?
– Не е, разбира се. Но ако Виджай не беше пунктуален, то това със сигурност щеше да означава, че той не е просветлен.
– Да допуснем, но значи ли това, че той е просветлен? Това ли са всички признаци: той никого никъде не вика и винаги идва навреме или има и други?
– Не, не са всички, разбира се. Аз виждам в него светлина.
– О! Странно е, че не започна с това… А що за светлина е това? Къде я виждаш? Как? С очите си ли я виждаш?
– При мен са по-развити кинестетично-сензорните канали…
– Това не ми е ясно. Ти с очите си ли я виждаш или с какво?
– … Ми да, с очите си.
– А ти можеш ли да опишеш какво именно виждаш?
(агресивни вопли от публиката): “Започна се… това да не е някакъв разпит…. Защо Ви е всичко това?”, “Защо задавате всички тези въпроси? Защо сте дошли?”, “Има интуиция, с чиято помощ може да се разбере що за човек е пред теб.”
– А какво е интуицията? – С този въпрос аз окончателно бръкнах в гнездото на осите. Изблик на емоции от всички страни – “Интуиция??? Вие не знаете какво е това??? Това е когато гледаш и знаеш!”
– Но какво конкретно вие наричате интуиция? Как я чувствате, как я отличавате от другите мисли, разкажете по-подробно.
– Енергийните потоци в моите чакри винаги ми говорят за това – какъв човек стои пред мен. – Костя отново взе разговора в свои ръце, като успокояващо се усмихваше на останалите.
– Какво наричаш енергийно потоци и какво наричаш чакри?
– Чакра в превод от санскрит означава колело.
– Отлично, и как възприемаш чакрите?
(Хората едвам се сдържат, от време на време някой се провиква): “Вие заангажирате изцяло вниманието му, Вие не давате на другите да говорят, и ние имаме много въпроси, Дайте и на другите да се изкажат”.
– Не ви ли е интересна тази тема? Не ви ли интересува търсенето на истината?
– Много е интересна тази тема, но нека да я отложим за после, сега искаме да чуем и другите.
– Ако имате някакво възприятие, вие можете да му дадете название, можете да опишете това възприятие. Ето, да кажем, аз изпитвам нежност – аз мога десет страници да изпиша, описвайки как я преживявам, какво й съпътства, как се проявява това чувство и така нататък. Съгласни ли сте с мен? Но вие не можете сега да опишете какво конкретно вие наричате интуиция.
– Ами това е ясно и очевидно за всички, защо да го описваме?
– А на мен не ми е ясно. Аз мисля, че всеки има предвид нещо свое, ето и на мен ми е интересно какво имате предвид.
– А моята интуиция сега ми казва, че Вие не сте дошли тук просто така, Вие искате нещо, но криете от нас истинските си намерения. Може би, Вие сте психолог и ни изследвате? Чувствам, че не всичко е така както казвате. Това, вероятно, е Вашата професия – да правите такива допитвания.
– Считаш ли себе си за човек, който се стреми към свобода и истина?
– Разбира се.
– Тогава защо не ти харесват моите въпроси? Та аз се опитвам да си изясня истината в дадения момент.
– А аз пък Ви проверявам доколко Вие сте духовно реализирана! Ето един такъв въпрос: Какво е “дхарана”? – Видът на Костя стана заплашителен.
– Идея си нямам. Какво наричаш с тази дума?
– В превод от санскрит тя означава “концентрация”. А какво е това?
– Нямам понятие. А ти какво наричаш така?
– Ами Вие нищо не знаете! Вие трябва още много да учите, Вие нямате никакъв опит, как може нещо да Ви се обясни?
– Аз не искам обяснения, аз искам описания.
(народът агресивно): “Защо сте дошли? Ако имате някаква користна цел, тогава на платете за това, че седите тук с нас”.
– Костя, гледам те, ти 15 години си се занимавал с йога, а изпитваш сега към мен такава ненавист…
(Викове от публиката): “И какво от това?”, “Тя ни изсмуква енергията”, “Ти самата цялата си потънала в ненавист”, “Погледнете се как седите, имате страшно много проблеми, напрегната сте, обезпокоена, другите не Ви интересуват…”, “Вие имате някакъв зъл замисъл, наранявате всички ни, Вие носите отговорност за тази болка…”, “Защо Ви е нужно това? Защо искате отговори от нас? Защо сте дошли?”
Накрая Костя обобщи:
– С Вас е много трудно да се общува… не искам да кажа, че сте зъл и лош човек…
– Но ти мислиш точно така, нали?
– Необходимо е да спазват нормите на поведение, има етикет, трябва да бъдем меки един към друг.
- Извинете, но аз не съм дошла в нечия кухня да пия чай, дошла съм да общувам с хора, които смятат, че търсят истината…
По същия начин беседата ни продължи около два часа – колкото повече се опитвах да попреча да обсъждаме някаква определена тема, нещо предметно, толкова повече те ставаха подозрителни и започваха да ме обвиняват, че искам нещо от тях, че ги притискам. Всички се обединиха срещу мен – злия и хитрия човек. Те всички подозираха в мен нещо ужасно, но какво – не знаеха и това ставаха още по-нервозни.
По-нататък стана още едно любопитно събитие. Целият купон се премести в друга зала. Сега главен беше един много известен московски мъничък и слабичък хипнотизьор. (Условно Х.) Той всячески се опитваше да си придава вид на обикновено момче, но от това ставаше само по-важен и надут. Неговите мънички крадливи очички също се отиваха да се правят, че могат спокойно да гледат всеки, но от това те не приличаха в по-малка степен на две зеещи дупки, които само се преструват на човешки очи. Всички много мило беседваха и се смееха. Започна чайна церемония по някакви особени правила. Провеждаше я Х. Аз се отказах от участие, защото не мен не ми харесват никакви церемонии.
Х. с интонация на господар обяви, че дадената церемония е посветена на великия учител Шива творец на всичко истинско. У мен веднага възникна желание да му задам въпрос по полод на “Шива”, но веднага възникна и безпокойство. По дяволите, та той е хитнотизьор, авторитет, какво ли може да направи с мен, нещо такова каквото даже и не подозирам. Той все пат е важна клечка, ето има си и своя школа, значи не напразно толкова го почитат. И са се събрали към тридесет човека… но аз не мога да понасям да оставам сама със страха си, той е като товар, който после още дълго носиш и никак не можеш да се отхвърлиш, затова след две минути аз стиснах мокрите си от вълнение длани и все пак му зададох няколко въпроса, на които той яростно не искаше да отговаря, макар да продължаваше да се усмихва. Аз настоявах и когато той се опита да се направи, че не разбира, че се обръщам именно към него като мазно се усмихваше на съседката си с блажено лице, като всячески се стараеше да ми обърне гръб, аз го виках по име и исках той да отговори на въпросите ми. В края на краищата, той ми съобщи, че ще може да се задават въпроси след третата чашка, когато влезнем в пространството на чая.
Когато влезнахме в пространството на чая, Х. помоли всички да се представят и кракто да кажем кой с какво се занимава. Много от хората говориха за това, че ги интересува само освобождаването. Костя, който скромно се представи “йога” също каза, че него го мъчи това, че неговата родина е раздробена, че наоколо е хаос и че той иска да създаде такова общество, в което всички ще се възсъединят и всичко ще бъде наред. Няколко човека казаха, че целият им живот е поклонение на Шива. Самият Х. каза, че чак наскоро е разбрал, че той е шиваит, че най-накрая е намерил себе си.
– А какво или кого наричате “Шива”? – реших все пак да си изясня това. Х. веднага изпита недоволство, но се постара да не го покаже. Цялата последваща беседа той не ме гледаше в очите. Когато му задавах въпроси се обръщаше на другата страна и упорито продължаваше да се прави, че не разбира, че задавам въпроси именно на него. Той явно изпитваше силно недоволство, раздразнение, но се усмихваше и се преструваше на абсолютно спокоен.
– Шива е велик йога.
– Т.е. вие се покланяте на историческа личност?
– Не, такава историческа личност не е съществувала.
– Тогава на кого се кланяте?
– На Бога, назовете го както искате – може и Брахма да го наречете.
– Така, а какво е това?
– Има такъв образ…
– Тогава вие се кланяте на образ?
– Не.
– Може би, вие някак си го виждате?
– Не, не го виждам.
– Така, а какво е “Шива”?
– НЕ СМЕЙТЕ ДА КАЗВАТЕ “КАКВО” когато говорите за Шива! Отивайте да четете книги. Ако нямате никакви знания, то защо не си седите тиха в ъгъла и не слушате?
– Защото не разбирам за какво говорите. Вие се кланяте на нещо, което наричате “Шива”. Можете ли да ми обясните какво е това?
– Шива е всичко, даже ето този чай.
– Тогава защо не казвате “Шива, Шива, Шива”, а казвате “дайте ми чаша чай”?
– Това е невъзможно да се обясни с думи! Вие просто искате да разберете всичко с ума си! А с ума си не може да разбереш Шива!
– Простете, кого и какво не може да бъде разбрано с ум? Можете ли някак да опишете това? Поне мъничко?
Докато той шикалкавеше, аз обърнах внимание на двама ревностни служители на Шива, които почти се сбиха отстоявайки своето право да провеждат пуджу, като се караха със злобен шепот. Това препълни моята чаша и аз на всеослушание заявих, че считам неговата позиция за лъжлива и плаха, и че всеки един от тях тук преследва някаква користна цел и последното нещо, което търси е истината… Какво се започна! Порядъчните шиваити се откъснаха от своята суета около току що направения олтар и почервенявайки от ненавист започнаха да ме наричат вампир, да искат да млъкна, но неясно защо не се решаваха да ме изгонят – дявол знае защо, страх ги беше сигурно. Впрочем интересът ми се изчерпа и аз тръгнах към изхода. След мен се носеше: “Стига си ни вампирясвала!” “На нея нищо не е възможно да й се обясни! Тя иска само да спори…” “Ти си зла, студена, жестока вампирка”, “На нас ни е неприятна Вашата компания”, “В нея няма никаква доброта и топлина”, “Вие въобще защо сте дошли? Да ни се подигравате ли?” Като си тръгвах усещах истинска свобода от това, че не плувам в един ковчег с тези разлагащи се от ненавист “търсачи на истината”…
…Като се отърсих от гнилия мирис на спомените, аз открих, че съм се качила нагоре да още една местна забележителност – древния храм на Кали. До преди да дойда в Индия, при всяка мисъл за индуистки храм по цялото ми тяло преминаваше лека вълна на екзалтация и предусещане. Във въображението ми тази храмове бяха не просто камъни, не просто архитектурни съоръжения, но в реалността те се оказаха именно такива.
О, интересно – това какво е? Струва ми се, това е як – едро пухкаво набито животно, приличащо на голяма плюшена играчка, която ми се иска да галя и прегръщам. Яковете бяха окичени с попони на фигури и неподвижно стояха до своите стопани, които с всички сили викаха туристите да се снимат. Аз се приближих до един, очите му приличаха на два големи влажни бадема. Погалих меката и много приятна на пипане муцуна о почувствах в дланта си неговия горещ и мощен дъх. Някой настойчиво ме дръпна за ръкава… Момченце!
– Какво искаш?
– Шафран, много е евтин – той ми протегна малка кутийка.
Момченцето ми хареса, в него я нямаше тази самодоволна наглост, която прави всички търговци в Индия да приличат на родни братя. Повиках го настрани, за да го разпитам за живота и той покорно тръгна след мен.
– Говориш ли английски?
– Малко.
– Ходиш ли на училище?
– Не.
– Въобще ли не учиш?
– Училище – не.
Аха, явно той съвсем мъничко говори английски.
– На колко си години?
– 12… Мем, при мен е най-евтиният шафран и е много хубав.
Очите му бяха като на момиче, което тъгува за принцове,[…забранено от цензурата …]
– Добре, хлапе, вземи 50 рупии, просто така… аз отивам в храма, натам ли да вървя?
– Да, натам… Мем, при мен е най-евтиният шафран… – прасе! Той все едно не беше забелязал, че му дадох пари и продължаваше със своето досадно натрапване на стоката.
Махнах с ръка и продължих пътя, разгонвайки другите момченца, стопани на якове и просто просяци.
Според местните обичаи, аз си събух обувките и прохладната каменна пътека ме изведе на едно пъстроцветно място, звънящи гривни, благовония, оранжеви цветя, музика, емоции, влажни тела, индийски момичета с големи очи, изсъхнали от странстване садху… Приближих се до храма и погледнах вътре – куклата, олицетворяваща богинята Кали тънеше в гирлянди от цветя, благовонна мъгла и разноцветни рупии. Религиозните празници в индуизма – това се именно празници, там хората се смеят и танцуват… Страшно ми е да си спомням какво представляват христианските празници, винаги ми се е искало да стоя по-надалеч от този мрак. Култивираното страдание и възпяваното чувство за собствена нищожност – това не е за мен, впрочем и индуизмът при по-подробно разглеждане не предизвика у мен нищо, освен лека симпатия към своята външна непринуденост. Не ми се искаше да вниквам в тази религиозност – болшинството индуисти ми правеха впечатление на инфантилни същества, които търсят не истинската радост в своите многочислени ритуали, а опора за своето ежедневие.
Какви симпатични крачета! Мънички и толкова добре поддържани… Погледът ми се плъзна нагоре и откри хубаво дупе, опънало дънките, още по нагоре – безсрамно стърчащи през бялата тениска зърна… леко вирнато носле… своенравни чупливи златисти коси… Усетих силно привличане – все едно ме теглеше магнит към това дяволче с изящни лапички.
– Здрасти :)
Кафявите палави очи, струва ми се, разбраха всичко, или и те търсеха същото?
– Здрасти :). Аз съм Кристи.
– Казвам се Мая.
– Нали прилича на детски празник?
– Аха, много прилича!
– Макар, че преди двадесет минути тук заклаха коза. Видя ли?
– Не. Жертвоприношение?
– Да, нали това е храмът на Кали. Днес тук имаше сватба. За пръв път видях как убиват животно.
– И как ти се стори?
– Странни усещания. Мисля, че ако това не беше тук, не в Индия, то би предизвикало в мен отвращение, а тук възприемаш всичко по друг начин… Тук смъртта не предизвиква ужас. Веднъж видях човешки труп на пътя в Португалия, след това няколко дена не можех да дойда на себе си, целият ми живот се преобърна, четири дена мечтах само за това да стана отново онзи човек, който бях преди да видя трупа. Имах впечатлението, че от мен са извадили всичко и е останала само пустота – нито радост, нито страх, нищо не е останало. И няма къде да се скриеш от тази пустота… А в Варанаси пред очите ми изгориха няколко трупа и у мен това не предизвика нищо, т.е. абсолютно нищо. Ето и сега няма никакво отвращение към смъртта, никакъв страх, но се появи нещо такова… как да го опиша… Аз изведнъж разбрах, че смъртта е неизбежна, разбираш ли? В очите на умиращото животно видях сянката на смъртта, сянката на тази мощ, която няма да се спре пред нищо. На мен ми се стори, че времето е спряло… и ми се прииска да се вслушам в този момент… Аз отдавна пътешествам из Индия и тук непрекъснато стават неща, които не се вписват в привичните представи за живота и сигурно затова и обикалям тук – в този моменти нещо спира в непрекъснатия поток на привичния свят, матрицата отказва и ти можеш да погледнеш зад нея.
Тя пристъпваше от крак на крак и моите очи постоянно се плъзгаха ту към босите й стъпала, ту към зърната й, които сега бяха съвсем близко. По нейната интонация разбрах, че тя чувства погледите ми и на нея й харесваше започнатата игра. Нашите тела като че се слепваха от закачлив еротизъм, всяка дума беше предназначена не само за ушите и разговорът стана увлекателна игра. Ние като че се държахме за ръце и бързо се въртяхме, гледайки се в очите и светът около нас се превърна в разноцветен вихър издигащ се към върховете на боровете.
– Какво виждаш зад матрицата? Как преживяваш това?
– Така все едно, че съм се измъкнала от своя пашкул и мога да гледам света и себе си от друг ъгъл, от друга позиция. Както ако през цялото време съм стояла на едно място и съм виждала всичко само в един ракурс и всеки съм щяла да виждам само този изглед и изведнъж се оказвам на друга точка и виждам уж същото, но това вече е съвсем друг свят.
– А има ли някакви особени възприятия?
– Особени възприятия? – замисли се…
Тя не правеше впечатление на човек, който се вглъбява в себе си, за да разбере, какъв е, към какво го влече. На нея й харесваше да плува в своите необикновени състояния и това, видимо, й беше достатъчно. Аз не виждах в нея отчаян стремеж, но и вегетиращо задоволство също нямаше. На мен определено ми харесваше да стоя до нея, искаше ми се да се смея, да се премятам, да си играя с нея както играят две зверчета, които стават на кълбо от опашки, лапи и уши.
– Аз бих казала така: интересът към живота д тези моменти става особено ярък, особено жив. Появяват се резни творчески идеи… знаеш ли, аз рисувам и това също е една от причините да съм в Индия – тук животът се проявява в най-различни лица: снежни върхове, джунгли, палмови гори, океан, планински реки… А какви лица има тук! …Искам да те нарисувам, ще ми дойдеш ли на гости? :)
– Разбира се, ще дойда.
– Аз живея ей там – тя махна с ръка и аз обърнах внимание на нейните красиви ръце като на спортистка, те приличаха на лапите на силно, но грациозно животно – в планината. Там може да се търкаляш на тревата, да се печеш… Пиеш ли вино?
– Понякога.
– Имам класно вино от Португалия, ще дойдеш ли утре вечер?
Разбира се, че ще дойда утре вечер и ние се уговорихме да се срещнем в италианското кафе, надвиснало над зелената пропаст, с отраженията на заснежените върхове в големите затъмнени прозорци. Аз оставих Кристи под голямото дърво край храма на Кали, на нея й се искаше да поплува във вълните от лица и впечатления, аз пък исках да побродя сама, да запиша нови мисли, да се опитам да хвана някоя интересна идея. Еротичната симпатия към това момиче предизвика изблици на вдъхновение и аз нямах търпение да се вслушам в него, да хвана неговата мека и в същото време настойчиво увличаща със себе си вълна и да се устремя в отварящите се пространства живот, който протича не някъде навън, а в самата същност на моето същество.
“ ** септември
Понякога се улавям, че имам способността да се отдавам напълно на един или друг човек, в който чувствам нещо близко – аз умея напълно да отдам вниманието си, да проникна в неговото възприятие, да се срасна с него, за да го усетя отвътре. Но тази способност моментално изчезва, щом се появи някакво лично отношение към човека. То ест, ако аз дълбоко в душата си искам нещо от този човек – аз моментално губя способността да го усещам. Това може да бъде съвсем не обезателно някакво откровено прагматично желание нещо да получа от него – например, това може да бъде желание да преживея нещо интересно или даже да желание да изпитам радост от това, че ми се е удало да пообщувам с интересен човек – даже такива желания моментално ме правят по-тежка и ме приземяват. Само искрената леката радост от усещането на човека – само леката влюбеност в живота, в ситуацията, насладата от човека примерно такава, каквато изпитваш при съзерцаването на голямо ласкаво куче, когато нищо, ама съвсем нищо не очакваш и просто живееш за момента – само това не се явява препятствие.
Доста сложно е да се хване това състояние, а механизмът на преместване на стрелките към желанието нещо да получиш от общуването се включва съвсем незабелязано, обикновено забелязваш това когато вече е късно. Затова в моментите, които са особено важни за мен, се старая да сканирам всяко свое състояние и да го проверя за наличието на потребност от притежание. Това води до моментален изблик на свежест. Въобще това много прилича на опит да уцеля с острия връх на молива с трепереща ръка малка точица – все съм близо, но все не уцелвам, все не попадам точно, все съм “около”,”край”, но не “в” и изведнъж – попадам и това веднага се съпровожда от рязък изблик на първобитна свежест на усещанията.
Интересно, че това преживяване е съпътствано от много странна гъделичкаща наслада в областта на гърлото – такъв един малък оргазъм в гърлото. Странно усещане. Много пронизително и радостно. Чудесно е, че срещнах Кристи – отново преживях това, приятно е да предусещам скорошната ни среща”.