Когато слънцето едвам-едвам се показва над върховете, то тези планини, които му противостоят от запад се осветяват рязко, ярко, а тези, които не са пряко обърнати към слънцето се потапят във влажна, размита мъгла, все едно се къпят в нея. Това е много красива гледка, но е абсолютно безполезно да се правят снимки – те стават просто мътни… така че красотата на планината, къпеща се в утринната мъгла ще остане само в моята памет.
Днес се събудих с удивително чувство, все едно отново улових някаква искра… понякога когато се събуждам, от съня остава някакво странно усещане… и ако не правиш излишни движения и му позволиш да се прояви по-отчетливо… ако се отдадеш на тази полусънна дрямка… това усещане не е свързано, както изглежда, нито със сюжета на съня, нито с нещо от нашия живот въобще… то е странно, идващо от самата дълбочина на съня… то се преживява малко тревожно, може би дори е страшничко… то е твърде различно от всичко, с което ми се е налагало да се сблъсквам в реалността на бодърствуването или в реалността на съня… то като че ли идва от най-дълбоката ми същност… т.е. от моята индивидуалност през цялата пелена на човешкото… страшно или по-точно предстрашно усещане… то се напрупва, по-точно опитът от преживяването на това усещане се натрупва и оказва меко влияние на целия ми живот независимо от желанието или нежеланието. Как да опиша това влияние? Защо то е плашещо и привлекателно едновременно? Плашещо е, защото носи в себе си заплаха за всичко, което не хармонира с него, което е извън него – колкото по-силно е това усещане, толкова по-плоска изглежда сянката на моя обикновен живот като личност. То е привлекателно защото някъде натам лежи моят път, защото приникновението към прякото преживяване на своята индивидуалност ме прави по-цялостна и по-пълна с празнота, която изпълва всичко без остатък, която се излива някъде издън мен, безкрайно далеч… Ние сме самотни странници в световете на разделеността, затова толкова безумно изглежда за външното съзнание всяко появяване на спомен за това, което преживявам нощем в сънищата си…
Качих се на покрива, където бяха наредени саксии. Постепенно у мен започна да угасва негативното отношение към ранното утро и делниците, изработено от десетилетията ходене на детска градина, училище, институт, работа… Започна да ми харесва да ставам рано сутрин – като в безкрайно далечното детство, когато не трябваше никъде да “ходя”. Защо, по дяволите, най-нежните години от живота на човек се експлоатират така безпощадно? Защо е необходимо всичко това? Винаги ще се намерят мазохисти, които да твърдят: “Благодарение на майка, която ме караше да ходя еди-къде си – сега съм стигнал до тук…” А според мен, това е гавра и умъртвяване на всичко живо и какъв е смисълът, че си стигнал еди-къде си, ако си се превърнал в пън, ако животът ти не е прекрасен? Когато бях на две години, аз изпитвах цял рояк светли, гъделичкащи с новостта си преживявания, независимо от това дали се търкалям в леглото, играя в пясъчника или бягам по полянката. А когато започнаха “трудовите ми делници” – детската градина, музикалното училище, обикновенето училище, плуване… всичко си отиде, отстъпи, сбогува се, като отстъпи място на вечната сутрешна мъка от новите задължения, които нямат край. И какво остана в мен от всички тези безчислени уроци, учебници и лекции? За това мътна сбирщина от случайна информация ме накараха да заменя целия си живот… Когато като бях на пет годинки ми се прииска да уча математика – сама поисках, просто така – аз взех учебника и тази математика направо се изливаше в мен, защото на МЕН САМАТА МИ СЕ ИСКАШЕ, ХАРЕСВАШЕ МИ, нямах графици, зачоти и уроци. А когато същата тази математика започна в училище… аз повърнах и с усилие изкарвах даже тройки. Ето каква е разликата между “доброто образование”, т.е. изнасилването под благовиден предлог, пораждащо тълпи самодоволни идиоти и естествения, спонтанен интерес, който органично се вплита във възприятията за красота, новост, предусещане и радост от нови открития. И даже самият мотив на това узаконено изнасилване е глупав до невъзможна степен, видите ли, така готвят децата за живота… за смърт ги готвят, не за живот. Добър професионалист, уверено заемащ своето място под слънцето ще се появи само тогава, когато човек получава удоволствие, влага душа, проявява своята индивидуалност, така че ако аз някога имам дете – друг път ще го пусна на училище. Ще прави само това, което му е интересно и аз ще му помагам в неговите интереси – именно ще помагам, а няма да насаждам.
Между другото, тук също има Интернет… ще отида да погледна – може Наташа да ми е писала.
В Нагар има две-три интернет-зали, цените са напълно божески за планинско, отдалечено от цивилизацията населено място – долар и половина на час, така че може да поседя да погледам какво става по света и в електронната ми поща. С Наташа се запознахме в автобуса. Тя продължи с приятелите си по-нататък до Манали. Аз я забелязах още когато влизах и отивах към мястото си – такава пълничка, симпатична, с живи очички. Помислих си, че е израелка, но изведнъж чух руска реч. Тя седеше на предния ред от другата страна на пътечката, по диагонал от мен и аз често улавях погледите й върху себе си. От момичетата, с които тя пътуваше можеше да ти се доповръща – едната с много патос, другата нахалница и аз забелязах, че лицето на Наташа става по-глупаво когато започва да говори с тях. Забравяйки за приличието, аз доста студено пратих по дяволите нахалницата, която се беше обърнала към мен с някакъв въпрос и се заплюх пухкавичката, след което разбрах, че се казва Наташа, че веднага много съм й харесала, че нейните спътнички са случайни познати, с които тя е летяла до Индия в самолета и се залепила за тях, защото не знаела какво и как. Ние веднага намерихме общ език, беше ми добре с нея, приятно ми беше да докосвам ръцете, раменете й, да я прегръщам, за я гледам в очите и нея това също й харесваше. Говорихме си няколко часа. Както и аз, и тя търсеше “онова, дето не знам какво е” – това, което би изпълнило живота със смисъл, съдържание, радост, търсене, предусещане. Както и аз, и тя не беше поискала да мухлясва вкъщи и на работата си, зарязала всичко и се понесла към Индия с надеждата поне тук да намери нещо или някого, или поне просто да се опита да се изясни сама със себе си, далеч от суетата на делниците. Ние си разменихме е-mail адресите и се разбрахме, че обезателно ще се срещнем в Москва. Сигурно тя вече ми е писала от Манали… Да! Писмо от Наташа…
“Здравей, Мая! Истинско чудо е, че се срещнахме с теб! Аз реших да не оставам в Манали – тук няма абсолютно какво да се прави и още сега сама заминавам за Дарамсала, казват, че там е забележително – има много тибетски монаси, красиви планини… помниш ли, ти ми разказа за Лобсанг – може би ще го срещна там :). Ще ти пиша от там, ще ти разкажа как е там. Влюбих се в теб от пръв поглед…
Маечка, пожелавам ти успех в търсенията ти, напиши успяваш ли да се справиш с негативните си емоции, а аз ще ти пиша от Дарамсала. Прегръщам те, мачкам те, целувам те :).
Твоя Наташка”
М-да, тук има още няколко писма, в това число от родителите ми… Мога да си представя какво ми пишат. Зарежда се… Да, точно!
“Мая, ние не очаквахме, че ти ще постъпиш така с нас. Сигурно се смяташ за достатъчно голяма, за да взимаш сама такива решения, но това, което правиш ясно показва, че ти си още дете, жестоко дете, което въпреки всичките ни молби и грижи, захвърли всичко и през глава се втурна в това ужасно блато – Индия. Какво те влече натам?Мая, ние сме убедени, че ти си попаднала в секта. Защо не искаш да признаеш това открито? Всичко вървеше натам. Теб винаги те влечеше не натам, накъдето трябва: ту рокерите те привличаха, ту йогите, ту тези ужасни тантристи… И всеки път ти така се вдъхновяваше от своите нови познати, че всеки път изпадахме в ужас – какво ще ни сервираш този път! Само благодарение на нас, ти успя да получиш добро образование и да намериш такава престижна работа. И какво? Ти си изтри в нас краката и избяга в Индия. Знаеш ли какво стана с майка ти, когато ти се обади по телефона, а там й отговори онази мръсница Яна? Как си посмяла да дадеш под наем апартамента на баба си? И то на кого! Може би искаш и да я продадеш?Няма да бъде чудно… Твоите приятелчета-сектанти ще поискат и други неща от теб!
Казваш, че ние не искаме да те разберем, винаги така си казвала… И никога не си искала да ни чуеш, не си искала да ни разбереш. Къде щеше да бъдеш сега, ако не бяхме ние? На улицата? В някоя изба? В затвора? Кой знае… До този момент ти се удаваше да минеш на ръба на пропастта и да не погинеш в поредната яма, но сега изглежда си попаднала в истинска беда и не ни оставяш никаква възможност да ти помогнем. Ако поне веднъж ни беше казала истината! Това вече би било стъпка към взаимното разбиране.
Мая, на майка ти й е много зле, ти знаеш, че не е добре със здравето. Ако ти не се върнеш, във всеки един момент може да стане нещо страшно. Не бива да се шегуваш със здравето. Ако в теб е останало поне нещо човешко – върни се. Аз ще мога да те уредя на работа, в краен случай имам резервен вариант – има свободно място в английското посолство. Мая, та ние те обичаме от собствения си живот и ще направим всичко, за да бъдещ щастлива. Дъщеричке, връщай се, докато не е станало късно, не ни докарвай беда. Обича ме те: мама и татко.”
От мрачното подземие излязоха хлъзгави лапи и се вкопчиха в мен. До сега им се удаваше ловка да ме манипулират по най-различни начини – отначало с помощта на агресия и заповеди, а ако това не даваше резултат в ход влизаше предизвикването на жалост и чувство на вина. Не помня нито една не отровена от чувство на вина пред родителите вечер, особено пред мама, за всичко – за това, че не съм й се обадила, за това, че съм закъсняла, за това, че ухая на живот на голямо момиче, а не на детски сапун.
Бях така щастлива когато почина баба – сега щях да мога да живея сама, макар, че и за това право ми се наложи да се боря, независимо, че вече бях на 22… И ето отново тези лапи искат да ме хванат, на всяка цена да ме накарат да живея така, че да им бъде спокойно на ТЯХ. И защо трябва да се удуша със собствените си ръце заради спокойствието дори на самия господ бог? Никога не съм могла да разбера това. Имам си своите представи за живота и си имам своите желания и влечения, а при моите родители смисълът на живота, струва ми се, се състои в това, да ме осакатят така, че техният живот да стане удобен. И само се опитай да кажеш, че не ти пука за тяхното удобство и спокойствие. Веднага ще те връхлети буря от “справедлива” ненавист – ние сме те отгледали, отхранили и тем подобни – познатите тъпотии, с които ни бият през лицето във всеки удобен случай, когато няма какво да се каже по същество.
Тук, в Индия, бедняците обезобразяват децата си по много изтънчени начини: още докато са бебета им чупят краката или ръцете, слагат ги в специални калъпи, за да растат крайниците причудливо уродливи, с различна дължина и форма; или правят така, че пръстите да се сраснат, или отсичат нещо, или въобще от човека правят нещо наподобяващо крава на четири крака – такова чудо няма къде другаде да видиш… Но нима не правят същото с психиката на своите деца родителите от така наречения цивилизован Запад? Нима не си слагат същите калъпи от най-ранното си детство на всичките ни желания, мисли, на всичките ни творчески пориви, изследвания, стремежи? Нима светът не е пълен с морални уроди, целият живот, на които се състои от комплекси, страхове, потиснати желания и негативни емоции? И всичко това е скрито зад бронираната маска на приличието и тоталната лъжа. Зад тази маска се крият не невинни деца, както ни съветва да мислим психологията – това е щитът на чудовище, което за своите изнасилени желания и стремежи сега е готово да прегризе шията на всеки, ако в един прекрасен ден господ бог си вземе почивка и отмени моралът и углавната отговорност.
Не искам сега да мисля за родителите си, не знам как да постъпя. Кришнамутри е писал за това, че у наистина търсещия няма привързаност, няма семейство, нито дом, нито родина. Шри Рамана е пратил своите родители по дяволите, когато те дошли да го “спасяват”. Рамакришна пише, че ако ти не се погрижиш за семейството си, преди да се станал монах, то ти нямаш сърце. Дон Хуан също пратил жена си “далеч” и завинаги… но няма цял живот да се крия зад авторитети! Време е сама да взимам решения, които противоречат на опорните точки, на които почива този гноясал хибрид – обществото.
Да и писмото от Макс… Сигурно вече няма да се отвори, писмото се сваля вече към минута. Но, не – провървя ми :).
“Взимам касетофона, радиотелефона и половината компакт дискове. Предупреди Яна, че ще й се обадя и ще взема тези вещи. Макс”
И това е всичко, което той е могъл да ми напише след две години съвместен живот… Нима няма какво повече да ми каже? Преди ми се струваше, че имаме общи интереси, общи стремежи, но нима това е написано от човек, който ми е поне малко близък? Неговата реакция на това, че си тръгнах аз оправдах с това, че това беше тежка ситуация, то и аз самата не винаги съм реагирала адекватно, когато са ме зарязвали – и на мен ми се е искало да причиня болка в отговор, макар че в други ситуации отмъстителността не ми е свойствена… Затова независимо от оскърбленията, у мен все пак оставаше светлият образ на Макс, който се превърна в прах след това късичко писъмце. Тези редове извадиха на повърхността на моите фантазии и митични представи неприятната реалност – две години съм общувала сама със себе си, като съм си доизмислила в този човек това, с което ми се е искало да общувам, като в същото време той е бил празен отвътре, крил се е зад доволната физиономия на приятно момче…
Край, стига за днес. Връзката умря окончателно и аз безцелно, в полуадекватно състояние се взирах в мъртвия монитор. Миналото ме застигаше, бъдещето се виждаше само на пет метра напред и потъваше в непрогледна мъгла… А в настоящето засега не възникваха определени желания по повод на това, какво да правя по-нататък. Беше обяд и трябваше да намеря какво да правя. Определено ми се искаше да остана в Нагар още известно време, след което да последвам съвета на садхуто и да замина за Ришкеш.
И как да постъпя ако точно сега имам няколко противоречащи си желания? Как да ги следвам, ако “аз” искам да отида да се потъркалям под дървото, отново “аз” искам да отида в Манали и все същото “аз” искам да се прибера в стаята си и да поспя? Аз помислих, че садхуто ми даде толкова малко информация и не поиска да ми даде възможност да се срещна с него още веднъж и почти веднага изпитах недоволство и даже негативно отношение към него! О! Негативни емоции! Най-накрая ми се удаде да ги забележа точно в момента на възникването им и при това да си спомня за прословутата практика. Даже сърцето ми започне да бие по-бързо – ако точно сега трябва да опитам да ги отстраня… Но как? Мислих си за садхуто и разбрах, че вместо симпатия, която да ме изпълва с устременост, аз се чувствам замразена в негативно отношение. Вече не мога адекватно да разглеждам неговите действия и думи, сега всичко се възприема през призмата на това ледено отчуждение. Виждам всичко това, направо виждам тази призма, този механизъм, но нищо не мога да направя. Как така? Значи така стоят нещата всъщност! А аз си мислех, че винаги имам избор – какво да изпитвам, а какво – не, а излиза, че този избор не съществува?! Точно сега негативното отношение ме е хванало за гърлото и не ме пуска, независимо от това, че поредното и все същото “аз” НЕ ИСКАМ да го изпитвам. Това си е истинско насилие! Спрямо “мен”! (А имало ли го е въобще този садху!…)
Пъхтейки се изкачвам по дългата и стръмна каменна стълбичка, стиснала зъби от напрежение и отчаяние от открилото ми се положение на нещата. Сега аз ясно виждах негативните емоции – това не съм “аз”, това са дяволски “паразити”, които са се впили в мен, но не можеш да ги махнеш с едно елегантно движение, тек е необходимо нещо по сериозно от желанието да не ги изпитваш, което възниква заедно с желанията да поспя и да се разходя из Манали. Почувствах се като див мустанг, който има намерение да изхвърли от седлото наглия каубой.
Ровейки земята с копито, дъвчейки юздата и хриптейки от преизпълващия ме ентусиазъм, аз стигнах до стаята си, седнах на леглото и твърдо реших никъде да не ходя – не ми се искаше да излизам от това отчаяние и да се връщам към обикновената лекота на живота. Като поседях две минути, аз усетих, че все пак искам да отида някъде и скоро открих, че вече съм започнала да мисля, че няма никакъв смисъл да седя в стаята като кокошка и да пораждам отчаяното състояние. Това “аз” ли го мисля или “те” го мислят така, че все едно го мисля “аз”? Моите мисли отидоха по-нататък, аз ги наблюдавах и още някой наблюдаваше наблюдаващото “аз”… да…. ето какво значи да стоиш на течение – всичко започва да кипи и да се клати. Добре, ще се оправя… И така – какъв е смисълът да седя в стаята? Та нали именно в кръговрата на всевъзможни ситуации възникват негативни емоции, а това значи, че аз отново и отново ще се опитвам да ги отстранявам. Лобсанг е казал на Дани, че това е много сложна задача, че отначало въобще нищо не се получава, но на мен ми харесва да правя това, харесва ми да опитвам, харесва ми даже да изпитвам отчаяние от това, че нищо не се получава – аз все едно преживявам това като движение напред. Сега аз мога да се противопоставя на негативните емоции и в самото това противопоставяне вече има нещо ново, което го е нямало преди, в това вече има някакво освобождаване от отъждествяването с тях. Именно така преживявам това – точно в този момент, когато възникна възмущение и отчаяние от невъзможността да прекратя да изпитвам отчуждение и недоволство, аз се почувствах силно и събрана, видях врага в лицето и макар и да загубих тази битка, но сега знам какво е да бъдеш готова и решителна, сега знам, че има срещу какво да се боря и най-важното – за какво да се боря. Аз още веднъж сравних двете възприятия на садхуто – вчерашното и днешното. Вчера всяка мисъл за него като звънка стрела попадаше точно в целта – звъняща от възторг радост, а днес – като фиба, невнимателно забучена в капризна глава – в недоволството, в проклетията…
Искам в Манали! Идея си нямам какво ще правя там… Усещам дискомфорт от това, че не съм свикнала така да постъпвам, а съм свикнала винаги да си давам сметка за това защо отивам някъде, още повече ако е по-далеч. Хвърлям всичко необходимо в раницата, появява се тревожност… Зарязвам събирането на багажа, опитвам се да отстраня тревожността, по дяволите – нищо не се получава, тя само се усилва, само това ми липсваше… Изблик на отчуждение към Дани – що за практика е това, когато страданията само се усилват? – Чувството за вина заради възникналото отчуждение. КАК да убия тези животни, мамка ми??? – Силно недоволство от това, че се намирам в такова помрачено състояние – КАК??? Самосъжаление към себе си поради това, че нищо не мога да направя. Все нови и нови чудовища се появяват, като от рога на изобилието. Падам на леглото и плача от отчаяние. Сломена съм, не – разгромена, почти унищожена от негативните си емоции и не мога и не искам, искам но НЕ МОГА нищо да направя с тях и вече даже не възниква живително отчаяние – всяка мисъл за текущото състояние ме кара да плача. Така… махам гримасата на страдание от лицето… спирам да удрям с крака и ръце… прекратявам истерията. Не мога да понасям истеричките! Взимам тефтера, записвам всичко, което се е случило, малко се забавям преди да напиша “нищо не се получи”, но все пак го пиша и в същия момент състоянието ми се променя без никакви особени усилия от моя страна – иска ми се да се смея и отново имам сълзи в очите, но вече не от отчаяние, а от радост. Струва ми се, че полудявам. А все пак има разлика – просто да осереш ситуацията или да я осереш и зафиксираш това в дневника си, видите ли, стана еди какво си, опитах да направя това и това, получи се това и това, по-точно – нищо не се получи. Мъничко е, но си е откритие и никак не мога да разбера с ума си, защо се получава така, но общо взето и не ме интересува, важен е самият факт, че става така: писменото фиксиране на това, което стана с мен, прави даже от поражението малка победа. Страхотно! Иска ми се да споделя с някого откритието си. Бърша сълзите си и се изсипвам на улицата да ловя рикша за Манали.