…Вятърът ме събаря. Не мога да вървя по-нататък. Нямам нито сили, нито време. Вече е шест часът, ние се движим по гладък лед, в който едвам-едвам се впиват зъбите на котките. Всяка стъпка е акцентиран удар с котката в леда. Такова ходене изтощава, краката треперят от напрежение, умората ти шепне на ухото “не бива чак толкова да се стараеш, няма да ти стигнат силите”, страхът диктува: “само една погрешна стъпка и си мъртва, забивай котките по-силно”. Впиха се, държи? ОК, пренасям тежестта на тялото на този крак, следваща стъпка. След няколко часа работа на ледника с провесване на въжета и забиване на пикели, ние сме целите измокрени, защото слънцето топи леда, водата в равен слой покрива целия ледник и когато лежиш без сили на леда, застраховайки вървящия пред теб, то попиваш много вода и отначало това даже е приятно в тази жега, а сега под ураганния вятър, дрехите ми се превърнаха в ледена черупка. Вървим на края на силите си. Завчера покрай нас надолу с бягане премина една група от седем човека – трима от тях нямаха лица – бяха им измръзнали. Не зная как ще живеят занапред, ако въобще оживеят. Защо не обявих стачка и не поисках да се върнем? Та то си беше ясно, че горе има ураган, изплаших се от презрителната насмешка на Олег? Сега беше късно да се мисли, сега трябва да оцелявам. Андрей като танк върви напред – все се надява да намери поне някакъв камък, поне някаква пукнатина, в която да можем да се втиснем, да се пъхнем, да забравим, да се спасим от този убийствен вятър, изваждащ душата. Поредната цел се оказа лъжлива – пукнатината, която той забеляза се оказа много тясна, и освен това отворена – като се опитваше да намери в нея скришно място, където да можем се скрием от урагана, той за малко не падна вътре и не се утрепа… тогава хич нямаше да си е весело… Струва ми се, даже той е близо до отчаянието, макар и старателно да крие това – паниката в планината е сигурна смърт. Няма какво да правим – трябва да опъваме палатка направо тук, повече няма къде да ходим, слънцето вече се скрива и ако не успеем до тъмно да легнем в палатката – ще умрем, тук вече не ни е до комфорт. Олег е толкова измъчен, че ми се струва, въобще не разбира какво прави – просто ръцете и краката му правят обикновените неща без той самият да участва. Аклиматизацията на различните височини протича различно при всеки и ми се струва, че той сега има остър пристъп на планинската болест. Решено е – спираме точно тук – направо сред огромното ледено поле с наклон от 30 градуса. Падането по такъв наклон е като свободен полет. Може би това и да е по-добре? Поне ще си почина… С ужас отхвърлям тези мисли, но колко ми се иска да затворя очи и да се мисля за нищо… Трябва да се оставя на конвейера – при момчетата всички движения са отработени, а аз повтарям след тях. Забиваме пикелите – тази са за застраховка. По-добре два. С тези пухени ръкавици с един пръст нищо не успявам да направя, къде са ми ръкавиците с пет пръста – не знам, ще се наложи с голи ръце… мръзнат, нищо, ще ги пъхна в якето, ще ги подухам, ще ти стопля. Пикелът влезе на две трети в леда. Стига. Не, малко е. Да, стига… така ми се иска по-скоро да направя всичко… Не, все пак не бива да се поддавам, трябва да забивам всичко съвестно. Готово – чак до края. Слагам отгоре сняг, за да не се нагорещи на сутринта много пикелът от слънцето. А то може да стопи леда около него. Още по един пикел за всеки – тези са, за да си закачим раниците. Най-накрая хвърлям раницата… ех… шнурът е много дълъг, раницата ми сега се кандилка на метър под мен, как да я стигна… добре, по-късно… сега е необходимо да направя стъпала в леда. Къртя. Малки се. Трябва да са по-дълбоки. Потта ми залива очите, а тялото ми е покрито с ледена кора. Как въобще мога нещо да правя? Страхът от смъртта? Според мен, него вече го няма, вече ми е все едно, но изпълнявам силните команди на Андрей. Олег също работи мълчаливо, ожесточено. Помага да изсечем стъпало. Сега мога да стоя полуизправена, гледайки тази извисяваща се нагоре безкрайност навсякъде около мен. Вятърът пронизва всичко – пухеното яке, брезентовото яке отгоре, пухената жилетка под якето, поларената блуза под жилетката – това изглежда невъзможно, но за този чудовищен вятър просто няма препятствия. На него даже може да се лежи, което и правя – потресаващо усещане – лежа на вятъра! Ако не беше застраховката, просто вятърът щеше да ме издуха, когато си махнах раницата. Сега трябва да разопаковам раницата – ще опъваме палатката. Отварям я – отгоре е примусът, вадя го, подавам го на Олег – “пое ли го?” – “поех го”, отпускам ръце, изваждам сенника – “пое ли го?” – “поех го”. Всяка вещ се предава от ръце в ръце, всяка една грешка означава, че нещо ще хвръкне и ще бъде отнесено, това е равносилно на смърт. Още съвсем малко и слънцето ще се скрие.
Всеки пък, когато у мен възникне желание да захвърля всичко и да го пратя по дяволите, възниква разбиране, че аз не съм вкъщи, че не се занимавам с нещо такова, което да може да се отложи или да се възложи на някой друг, няма такава възможност да се измъкнеш от отговорността за своите действия, така че всеки път се налага да преодолявам възникващото отчаяние. Олег се опитва вече за пети или шести път да опъне палатката, може би сега… не, отново вятърът обръща всичко наопаки. Андрей прави същото, но от другия край, също безуспешно. Вече час се опитваме да опънем палатката, като се суетим над полувертикалната ледена стена. Слънцето залезе окончателно, а още нищо не е готово… без слънце моментално стана страшно студено, та освен всичко друго, ние сме напълно мокри! Взимаме решение – няма да опъваме палатката, това е невъзможно, тя е като платно на платноходка за вятъра и ние имаме чувството, че сега и тримата вятърът ще ни откъсне от нашите застраховки. И как не се къса палатката? Това е удивително! Закрепваме ъглите на палатката с пикелите и просто я хвърляме на леда, влизаме вътре като в голям калъф. Забиваме още няколко пикела пред входа на палатката, закачаме за тях застраховките – сеща може да пропълзим вътре и да увиснем на въжето. Но то души, трябва да закача раницата под краката си, за да се опирам с краката си в нея, но нямам сили за това. Оказва се, обаче, че Андрей и Олег имат! А аз вече нищо не мога – увиснах почти в несвяст, момчетата нещо непрекъснато правят, но на мен вече ми е все едно. Напипвам опора под краката си – аха, раницата все пак е закачена под краката ми, може да се подпра на нея и вече въжето не ме души толкова. Все едно ще пукнем. Невъзможно е да се запали примуса, как ще пием? Обезводняването е сигурна смърт. Ние няма да можем да изкараме тази нощ без вода – ще пукнем от жажда, жадна съм, нищо повече не искам, само да пия, иначе ще стана и ще скоча надолу, повече не мога… вода… колко вода, цяло езеро, навеждам се, плискам се – какво щастие – колко вода! Това е бълнуване, бълнуване… аз потрепервам, идвам на себе си, момчетата нещо правят, струва ми се, че някой е излязъл навън, събрал е сняг в пукнатината и го е донесъл вътре, вече е абсолютна тъмница, всичко става с опипване, батериите във фенерчетата при такъв студ се изтощават моментално, може да се свети само с фенерче с вградено динамо. Топлим снега в чашки върху коремите си, постепенно се събира вода глътка след глътка. Мина още един час… или два?… Удаде ми се малко да поутоля жаждата си. Стягаме входа в палатката, но отверстието все едно е огромно – 20-30 сантиметра в диаметър – през това отверстие минават въжетата, на които всеки от нас виси. Вятърът с неистова сила се вмъква вътре, стягаме още, не… отверстието все пак е твърде голямо и през него влиза сняг – много малки снежинки, но те са толкова много… да издържим до изгрев… След два часа цялата палатка вътре е пълна със сняг – напълно! Лежим увити в сняг. Най-близките слоеве на снега се разтопяват от топлината и се превръщат в лед. Леден ковчег… Разпръскваме снега настрани, той се уплътнява и отново и отново влиза сняг и в края на краищата ние сме зазидани – няма накъде да се поместим, няма даже как да помръднем – хубаво е само, че стана топло – снегът ни защити от студа. Времето не съществува – има само непрекъснато бълнуване, то е вечно, както е вечна тази планина, аз не знам къде е реалността, аз не знам – къде съм аз.
Сутрин е… това първата сутрин ли е или втората? И утро ли е това? Според времето вече трябва да е сутрин, но е почти толкова тъмно – ураганът не отслабва и даже се усилва. Аз не разбирам как и кога Андрей и Олег са могли да се измъкнат от палатката, да направят ледени стени, да освободят раниците и да извадят замръзналите на камък салам и кашкавал, но така или иначе в устата ми вече има храна и аз бавно я смуча, няма вкус, нищо няма, вниманието ми е съсредоточено върху това да не изпусна поредната чашка сняг, която отново разтопявам със собствената си топлина. Със сигурност сутринта вече е минала, сега вече ден ли е? Или е вече вечер? Сега трябва да доживея да следващата сутрин – ние имаме шанс… Бисквита – в устата ми има бисквита и аз я гриза – как в тази тъмна преспа им се е удало извадят от раницата под краката ни бисквитите? Що за вкус… по дяволите, не ми е до вкуса, но колко е отвратителен само… какво е това? Боже мой, та това е бензин! Та са се опитвали да извадят бутилката с бензина и да запалят примуса и бензинът се е разлял върху бисквитите и ние сме изяли това? Да, те също твърде късно са разбрали – как ми се гади само… сега ще повърна… дайте да хапна нещо… колко е важно да успеем да запалим примуса – тогава ще имаме вода, тогава устните ми ще спрат да приличат на безформена обувка, а кашлицата ще спре да разкъсва гърлото ми… внезапно рязък пристъп на болка в сърцето! И още, и още – това пък какво е? Може да е от отравянето с бензин? Сега вечер ли е или нощ? Утро? Втората сутрин. Нищо не се променя, всичко си е както си беше. Повече не искам да живея. Искам да умра. Позволете ми да умра. Тялото ми изсъхна, нямам вода даже за сълзи. Колко е хубаво долу? Колко щастлива бях там! Колкото си искаш вода, зелена трева, хляб, картофи, айран, пържени яйца… секс… аз някога правех секс, нима никога повече това няма да се повтори? Никога повече никой няма да ме прегърне, няма да се потъркаляме в топлото легло, няма да изпитам страст и нежност… трябва всичко да захвърля и да тръгна надолу! Може все още да успеем, ако захвърлим всичко и веднага започнем да слизаме. В какъвто и вид да слезнем – без ръце, без крака, без лица, но да останем живи, все още можем да опитаме! Ставам, излизам от палатката, вървя надолу – колко лесно се върви, аз ще мога да стигна. А… отново бълнувам, бълнувам… изблиците на ясно съзнание стават все по-редки, все по-кратки, сега почти изцяло съм потънала в бълнуването си, но то е прекрасно, докосват ме удивително фини преживявания – звъняща радост, блаженство, щастие, възхищение от живота. От колко време сме тук? Три дена? Три дена!!!… скоро ще настъпи третото утро и ако нищо не се промени – ще умрем. Няма емоции, няма мисли – кристалното блаженство ми говори с мек, звънък, безстрастен глас – днес ти ще умреш, скоро ще се освободиш от всички страдания.
Сутрин е… слънчева сутрин, ясна, няма вятър, ние излизаме, отваряме усти към слънцето, палим примуса, пилешки бульон… това е щастие, това е самият бог – пилешкият бульон. Три дни не съм пишкала, сега тялото ми отново оживява, нямам сили да отида настрани, пишкам направо тук с наслада, която не мога да предам. Стягаме раниците си, ние сме пълни с енергия, трябва да се спускаме, ние сме живи, сега трябва да вървим само надолу, към зелените поляни и кристалните реки, да лежа, да се припичам на слънцето, да зяпам небето, да ям, да пия. Искам супа от коприва, искам варени яйца, искам ароматни пържени картофки… Олег върви надолу пръв в групата, аз съм в средата, последен е Андрей. Колко възхитително свети слънцето. Вик. Кой вика? Къде е Олег???!!! Стремително отдалечаваща се надолу точка – леко шумолене по леда – и отново тишина… Ей така – ррраз и за секунда планината отнесе човека… аз не разбирам как е възможно… толкова преживяхме и … как така… като се приближаваме по-близо до окачената раница на Олег, виждаме дупка в леда – всичко е ясно, той е избързал, не е забил достатъчно дълбоко пикела, горният пласт лед се е отчупил във вид на тънка леща, а под него ледът е рохкав, на мехурчета, не е издържал до половината забития пикел. Има ли сложна смърт в планината? Проста грешка, проста смърт, него вече го няма, аз не мога да осъзная това. Като насън вадим вещите му от раницата, взимаме само това, което ще ни потрябва по обратния път, останалото изхвърляме надолу. Нямам думи, нямам мисли, но ръцете ми вършат работата си – трябва да успеем да оцелеем, трябва да се спуснем, да преминем зоната на пукнатините, предстои ни още много борба, а вече нямаме право на грешка – ако един от нас падне в пукнатина, другият сам няма да успее да го измъкне. Какво ми се мярна? Тетрадка? Дневникът на Олег! Ще го взема със себе си. Андрей ме кара да бързам, спускаме се.