Проходът ни посрещна с топъл пронизващ вятър, с носещи по небето облаци и ярко планинско слънце, което подпалваше полукръг от далечни и в същото време близки снежни върхове. След не много сложното петчасово изкачване целта на днешното пътешествие беше постигната. Като си хвърлиш раницата, аз отидох да се поразходя по полегатото и нешироко било. Радж се пльосна на тревата и моментално задряма. Имахме голям запас от време за обратния път, затова аз без да бързам вървях наляво, като заобикалях острите скали. Искаше ми се по-подробно да разгледам клисурата от другата страна на билото. Всеки момент трябва да я видя от следващото хълмче…още…ето! Следваше стръмен откос – нямаше повече накъде да се върви. Клисурата се оказа тясна, много стръмна, залята от слънчева светлина и в далечината завършваше с почти отвесната планина. При поглед от мястото, на което бях, от най-високата точка се създаваше усещането за полет над клисурата и аз завиждах на силните птици, които можеха да се носят във въздушните потоци, без почти да помръдват криле, после да пикират надолу, мигновено превръщайки се в точка. На мен така ми се искаше поне още с една крачка да се приближа към тази красоте… аз направих крачка към пропастта, още една, трета… и изведнъж открих, че надолу води добре утъпкана пътечка – толкова беше стръмно, че тя можеше да се види само ако се приближиш много близо.
– Радж!
Той не ме чуваше, вятърът отнасяше звуците настрани.
– Раааадж!!!
Никаква реакция. Къде е той? Сигурно още се търкаля скътан зад камъка от вятъра и слънцето. Наложи ми се да се върна.
– Радж, видях пътека, която от билото се спуска надясно и надолу. Има ли откъде да се мине там? Какво има в тази клисура?
– Да, там има пътека, но ние няма да можем да отидем там, тъй като няма да ни остане време да се върнем по светло.
– А какво има там?
– На дъното на клисурата има селце, Малана, но там не пускат чужденци, това са свещени места и е по-добре да не се ходи там.
– Странно… Какво, изобщо ли не пускат? Да не би да има граничари там?
– Не, разбира се, няма граничари, но е по-добре да не се ходи, пък и нямаме вече време. Може да се мине през селото, но само по главната пътека, която минава през средата на селото. Даже само една стъпка встрани се наказва много сериозно – в най-добрия случай ще те накарат да платиш много голяма глоба – около 100 долара (Колко???!!!)
– А какво има по-нататък?
– По-нататък пътеката завива надясно и още час, два-три върви по клисурата покрай реката, докато не излезе на пътя.
– А там може ли да се хване такси?
– Трудно е да се каже със сигурност… по-скоро – да, но все едно няма да ни стигне времето.
– А на мен ми се струва, че ще ни стигне. Погледни, два часа надолу, три часа до пътя и още един час за всякакви непредвидени работи и ще можем още по светло да хванем такси и да се върнем в Нагар. Иска ми се да видя това село и освен това, не обичам като ютия да вървя напред-назад по един и същ път. Да вървим Радж. Ще ти доплатя за този допълнителен път… още двеста рупии, ОК?
Радж се колебаеше, макар че двестата рупии почти наклониха кантара в моя полза. Най-накрая се реши.
– Само ми обещай, че в Малана ще вървиш САМО по пътеката, няма да се отклоняваш от нея, няма с никого да се заговаряш, защото ако стане нещо, ще държат отговорна не само теб, но и мен. Даже ако някой, независимо дали дете или възрастен те викне, в никакъв случай не се отклонявай от пътеката.
– А защо ще ме викат, ако сами знаят, че аз не бива да се отклонявам? Защо ще ме провокират, та това си е чиста лъжа?
– … Ами… така
– Добре, Радж, да вървим.
Пътят надолу се оказа красив, но сложен. Пътеката беше толкова стръмна, че понякога ми се струваше, че след поредната издатина, тя просто ще изчезне, но всеки път, на самия край, аз я откривах отново – криволичеща в немислим зиг-заг. От двете страни се издигаха скали, покрай пътеката растяха храсти, сред които на гъсти на гъсти облаци растеше великолепен канабис. Канабисът беше погълнал напълно долината Кулу от горе до долу, като беше направил от нея своеобразен рай за любителите да пушат трева, но тук храстите не бяха особено кичести. (Може би, Рьорихите затова са останали именно в Кулу?:)
Почти половин час вървяхме стръмно надолу, когато изведнъж отдясно аз видях в стената от скали едва забележима пътека. За нищо на света не бих я забелязала, ако преди време Андрей не ме беше научил да различавам планинските пътеки в скалите – това е невъзможно да се обясни. Например, Андрей ми показва склона и казва: “Виж, там има пътека.” Стоя, гледам, минута, две – не, нищо не виждам: склон като склон, съвършено еднообразно струпване на камъни, треви и храсти. Отместваш поглед, мигаш, мигаш и започваш отново. И така на десетия пък откриваш – ми да, наистина, там има пътека! Но я виждаш даже не с очите си, по-точно не тогава, когато гледаш право към нея. За да забележиш такава пътека трябва да я видиш като че крадешком, хвърляйки погледи с периферното зрение на местността и тогава изведнъж се проявява малко по светла извиваща се лента на склона. Ако гледаш право в нея – не, нищо няма. Отново сканираш с периферното зрение – точно, има лента. И се ходи по такива пътеки по същия начин – откривайки завоите й с периферното зрение.
– Радж, виж, там има пътека, накъде води?
Аз попитах просто така, за да постоя минута и да си отдъхна, но въпросът ми предизвика у Радж неочакван ефект. Стори ми се, че той се изплаши.
– Да вървим, Мая. Времето ни е малко.
– Какво те изплаши така?
– Нищо, просто не ми се иска да вървя в тъмното из планината и аз…
– Не, Радж, няма да ме излъжеш. Давай, разказвай, плащам ти пари не за да ме мъкнеш просто така като коза и щом си мой гид, давай и работи като такъв, разказвай ми за това, което ми е интересно.
– Ами нали аз това правя…
– Разказвай, само не ме лъжи, Радж, плащам пари, не за да ме лъжат и въобще това не е по дружески.
Приказките ми “дружбата” помогнаха – иднусите са доста чувствителни към думите “приятел”, “нечестно” и т.н. Колкото се непунктуални и безцеремонни, толкова са и съвестни. Веднъж по пътя от Делхи в Кашмир в автобусът ни за пореден път на спирката се намъкнаха продавачи на най-различни неща и аз поисках да купя банани. Индийските банани абсолютно не приличат на тези, които се продават при нас – те са малки, дълги са около петнадесет сантиметра и вкусът им е тръпчив и сладък. И, разбира се, те са много евтини. Продавачът ми каза цена от по двадесет рупии за килограм. На наши пари това прави около петнадесет рубли, така че аз без да се замисля се пресегнах за парите, но нещо не ми хареса в погледа на продавача и аз реших да попитам съседа-индус колко струват бананите. “Осем-десет рупии, мем”. След като разбра, че продавачът ми иска двадесет, той неочаквано започна за го… кара да се засрами! Именно да се засрами, а не да му се кара, както е бе логично да се предположи. И продавачът – голям мъж – се засрами, той направо се сви, виновно се усмихваше, гледаше ме с умоляващ поглед, извиняваше се на всички (!) пътници в автобуса, взе десет рупии, каза благодаря пет пъти и така и си излезе засрамен. Ето и сега като това, че се позовах на недружествеността в поведението на Радж даде резултат и той се зае да заглажда вината си.
– Тази пътека води към една пещера, учудващо е ти я забеляза… тази пещера е необикновена и е по-добре да не се ходи там.
– Защо, и за това ли глобяват???
– Не, нея никой не я охранява и там може да влезе всеки, но… никой не иска.
– Змии ли има? Или паяци? Опасни пропасти с отвесни стени? Какво има там?
– Как да ти кажа, Мая… това е трудно да се обясни… само да не си помислиш, че те лъжа, не те лъжа…
Със знак успокоих Радж, за да престане да се притеснява.
– Тази пещера се нарича “пещерата на откраднатите животи”.
– Интересно название! Това опасно ли е?
– Не че е опасно, не, това е безопасно, но при всеки е различно и най-често това е трагедия… аз се страхувам да ходя там, но там беше по-големият ми брат, той ми разказа всичко, което му се случило или не всичко… сега вече няма да резбера. След това той вече не можеше да живее както преди това, той стана нещастен, много нещастен, замина от тези места и много години вече нищо не знаем за него. Тази пещера прави хората нещастни и нашето семейство също пострада. Тя открадна брат ми.
Беше доста горещо и на мен не ми се искаше точно сега да изслушвам историите за разбитите семейства, това не ме правеше съпричастна. За индусите семейството значи повече, отколкото за европейците, много повече, но да наречеш живота на човек загубен само заради това, че той завинаги е напуснал роднините си – това е прекалено. Но там нещо става, щом хората зарязват всичко и си отиват? Аз няма какво да зарязвам, аз и така вече зарязах всичко (изплува и се разтвори шопароподобната физиономия на главния редактор – ама хич не се връзваше тя с тези красоти).
– Ами добре, Радж, стига мистика. Искам да знам едно – ако отида там (при тези думи мургавото лице на Радж леко пребледня), заплашва ли ме някаква опасност? Имам предвид реална опасност, нормална, без мистика? Не се страхувам от дяволи и богове, при нас в Русия има дефицит на такива, така че само ще се радвам, ако срещна нещо подобно.
– Не, там няма нищо такова. Няма такава опасност. Само бъди внимателна, може да паднеш и силно да се удариш на острите камъни.
– Това не ме притеснява ни най-малко, аз умея добре да се катеря. Добре, отивам само за малко – просто ще отида да погледна. И не ме гледай така обречено, аз не вярвам особено в духове и привидения.
Пътечката се оказа не много отвесна, не ми беше трудно да се изкачвам по нея, а надолу, разбира се, както обикновено, ще бъде по-сложно… но нищо, имам опит. Докато се катерех си спомних как с Андрей ходихме в Къктебел, там веднага зад хълма с гроба на Волошин има неголяма скала, пътеката стига до нея и по-нататък продължава вертикално нагоре. Като се изкачихме на 10 метра нагоре, ние се заехме да правим секс, като стояхме на малка издатина, където едвам можеше да стъпи един човек. Острота на усещанията придаваше това, че точно под нас на триста метра се разстилаше пропастта на долината. Притискйки гръб в скалата, вкопчвайки се в някакви издатини в скалата отляво и отдясно и обхващайки Андрей с крака, аз увиснах на него, отдавайки се на усещанията, които се разливаха нагоре и настрани по тялото с всяко негово движение и попивах в себе си необхватността на разстилащото се на всички страни пространство…
Капо се изкачих около двадесет метра нагоре, аз открих скална поличка, вървяща нагоре и надясно, която след още двадесет метра ме изведе право към пещерата. Входът беше гъсто обрасъл с храсти и марихуана и при това беше така разположен, че можеше да бъде забелязан само ако се приближиш много близо. Вътре беше сухо, кънтеше, съвсем не беше страшно и беше доста уютно. Тук може чудесно да се почина на сянка, да се почете книжка. Не е дълбока – само около три метра, а ето го и мястото, където може да се поседне. Сигурно тук е седял и брата на Радж и другите… и нищо особено. Впечатлителни са тези индуси, бога ми. Над противоположната стена на клисурата се носеха птици, небето беше яркосиньо, беше ми удобно да седя и лека-полека ме поваляше лека дрямка. Умората от изминатия път си казваше думата. Ще подремна няколко минутки и ще тръгна…
Но не можах да подремна и като се повъртях насам-натам без да си намеря удобна поза за сън, аз реших с това да приключа посещението си на тази забележителност. С известно съжаление констатирах отсъствието на привидения, тайнствени произшествия и въобще на каквото и да било и започнах внимателно да се спускам надолу. Още на скалната полица забелязах, че Радж не се вижда никъде – сигурно пак е легнал зад някой камък и спи. Не ми беше трудно да се спускам, тъй като в отличие от кримските скали, където почти всеки камък е “жив”, тукашните планини са доста здрави и ако си се хванал за някоя издатина, то можеш уверено да се държиш за нея. Като че ли опровергавайки моята увереност, до самата пътека из под крака ми внезапно изскочи камък, аз загубих равновесие и се пльоснах като прелетях, за щастие, не повече от половин метър, но при това си ударих бедрото и ме заболя много. Като преодолявах бликналите сълзи, няколко минути седях на тревата, докато не стихна болката.
Радж го нямаше на пътеката. Той, разбира се, не можеше да си тръгне без мен, изглежда че… аха, ясно, момчето се е възползвало от предоставеното усамотяване и някъде зад някой камък е отишъл по нужда.
В този момент аз видях, че отгоре по пътеката слиза някой, при това много бързо. Буквално за няколко минути той преодоля разстоянието, за което на мен ми беше необходим половин час, просто ми беше трудно да повярвам на очите си, че може по такава неудобна пътека да се върви с такава скорост. Когато човекът се приближи, аз видях, че това е т. нар. “садху” и при това той беше бос! По такива остри камъни с боси крака! Садху – това са такива бродещи монаси, цялото им имущество са яркооранжевите им одежди и бидонът, в който носят храна. И тоягата. В Делхи бях виждала такива, но там те ми правиха впечатление на хора, които се опитват бъдат атракция за туристите и които безсрамно се опитват да измъкват пари от туристите или се снимат с тях – също за пари, разбира се. Този садху явно не беше такъв. Невисок, с точни, премерени движения, целият му облик е като пропит от стремеж. Когато той се приближи, аз реших да се отдръпна малко встрани, но се закачих за някакъв камък и за малко да пльосна отново. Садхуто ме погледна и погледът му ме порази. Колко би могъл да продължи този поглед – половин секунда, секунда, не повече, максимум две секунди, той беше насочен като че навътре, а не навън, дълбок, плътен. Ние оценяваме лицата, телата, вещите по това как изглеждат те, но истинският, живият поглед може да се оцени само по това, което предизвиква в теб самия. Погледът на садхуто като камбанен звън отекна в сърцето ми, топла вълна премина по тялото ми и предизвика остър прилив на симпатия и нежност. Това беше още по странно и необяснимо като се има предвид, че той съвсем не изглеждаше като симпатично момче и откъде се взе тази внезапна нежност към прашния стар и сух странник? Това, разбира се, не беше еротична нежност, но с какво да я сравня… снежна, завихряща се, като лека стремителна вихрушка на ледената пързалка, където се пързалям като малко момиче, ледът отразява светлината на уличните лампи и всичко се върти то ли в мен, то ли около мен.
Омагьосана от внезапно нахлулите преживявания, аз се втренчих в садхуто, заседнах на пътеката като тапа, преграждайки пътя му. Може би садхуто говори английски? Макар вероятността да е нищожна, но все пак я има – чувала съм, че във Варанаси се срещат садху, които имат и висше образование и те прекрасно владеят английски.
– Разбираш ли английски?
Садхуто нищо не отговори, просто ме гледаше. И все пак по едва уловимото трепване на миглите му на мен ми се стори, че той разбира.
– Аз не съм туристка, т.е. не съм просто туристка, няма да ти задавам глупави въпроси, интересува ме само… (как да се изрзя, по дяволите!) истината, разбираш ли? Искам истината, искам истинското, искам това, което виждам в очите ти.
Отново едва забележимо трепване на миглите. Как да го разбера? Човек с такава стегната и непоколебима мимика като неговата, това движение сигурно означава нещо… учудване? Какво да му кажа… та той сега ще си тръгне, а аз искам да поговоря с него. Ми какво? Ще му кажа, че съм рускиня – обикновено индусите отварят очи и радостно викат: “ ааа Русия!”, но това е тъпо. От една страна чувствах абсолютна тъпота, незнание какво да кажа, за да не си тръгне, а от друга страна в същото време преживявах необикновена яснота – все едно с някаква друга страна на съзнанието.
– Можеш ли да ми разкажеш нещо за своята практика, за своята религия?
Той продължаваше мълчаливо да ме гледа в очите, но вече не със затворен поглед, а така, като че ли се взираше в нещо и се опитваше да го различи. В този момент аз разбрах, че моите надежди не са оправдани. Това е просто бродещ монах, той не само английски, ами дори и хинди сигурно не знае, владее само някакъв свой забравен от бога диалект.
– Следвай своите желания! – раздаде се добре поставен, твърд и доброжелателен глас. Все пак той говори английски!
Колко е странно да чуеш от бродещ монах такъв съвет! Очаквах по-скоро обратното – предложение за аскетичен начин на живот. Той като че прочете мислите ми:
– Да, аз съм садху, но не защото си забранявам да бъда обикновен човек, не защото препятствам желанията си, а именно защото им позволявам да се проявяват и те са ме доведоха тук, където съм сега и ще ме поведат по-нататък. Няма въобще нищо друго освен желанията, което би могло да води нанякъде.
– Но ако следваш ВСИЧКИ желания, нима няма да се превърнеш просто в придатък на свои те капризи?
– А ти кое наричаш каприз? Желанието, което са те научили да смяташ за нищо не значещо? Желанията са като живи същества. Ако дълго и планомерно ги потискаш, то те умират и заедно с тях умира всичко останало в човека и остават само болно тяло, болни емоции, болен ум. Хората все си забраняват, забраняват, забраняват… насочват и карат другите, искат нещо от децата си, желаят на тях и на себе си, разбира се, щастие, но кой от тях е получил това щастие? Само свободните желания на човек могат да го доведат до щастието. А когато те са свободни, тогава те са радостни, тогава в тях се проявява особена свежест, особена сила, желанията от несбъднати фантазии се превръщат в реална сила, а човек става истински творец и той твори мир и вътре в себе си и отвън – отново в съответсвие с това, което поиска да направи.
Дааа, не очаквах да чуя подобни неща от монаха! Поразиха ме и смисълът на казаното и експресията. В това нямаше театралност, това беше изчистена, ясна воля. Докато той говореше, аз даже престанах да се държа за удареното място. Ако бях видяла говорещ слон, то щях да се учудя по-малко. Разговорът ме завладя.
– Но тогава какво да се прави с това, че много хора изпитват желания, насочени към разрушение, причиняване на болка, удовлетворяване на алчност… и на тези желания ли трябва да им позволяваме да се проявяват?
– Нима ти имаш желание да причиняваш болка и да разрушаваш?
– Аз нямам…
– Тогава защо питаш?
– Питам за другите…
– Аз сега не разговарям с другите, сега разговарям с теб и следвам своите желания именно сега, а ако пред мен стоеше някой друг, в мен щеше да възникне някакво друго желание.
Нямаше какво да възразя.
– Освен това, ако човек е толкова болен, че изпитва желание да убие, да ограби, да причини вреда – продължи садхуто – то това означава, че в него има огромно количество помрачения, които взети заедно се явяват негови естествени ограничители. А на мен… и доколкото виждам, на теб също – на мен ми е по-приятно, когато около мен има радостни, търсещи и намиращи своя път хора, харесва ми да им помагам, но само в това, което според мен може да доведе до истинско освобождаване.
– Аз тъкмо така искам да живея.
– Ти мислиш, че искащ, но аз съм уверен, че това не е така, иначе ти даже щеше да изглеждаш по друг начин, погледът, движенията ти, думите ти щяха да бъдат други – всичко. Ти искаш свобода и просветление само “по принцип”, но как ти изживяваш всеки свой миг? Сигурно няма да сгреша, ако кажа, че в най-добрия случай само една стотна от своя живот ти използваш за търсенето на свободата, а цялото останало време минава в дребната, но убийствена суета на нищо не значещи мисли, нищо не значещи действия – обикновено запълване на времето с впечатления, които не носят нито радост, нито пълнота, а само по-силно и по-силно те свързват с непрекъснатия кръговрат на вътрешната сивота и спазматичните усилия, за да я избегнеш. Глупаво е да се разстройваш, че не ти се открива истината, но повечето време от живота си ти не я търсиш. Тук няма компромис. Или точно сега, – той посочи с палец земята пред себе си – правиш това, което искаш, или точно сега ти живееш механично и този миг отива или в едната чаша на везните, или в другата. Ако разбереш това – не на думи, а практически, като наистина започнеш да се бориш за всеки миг от живота си…
Садхуто леко ме отстрани и се накани да си отива, когато изведнъж замря на миг и се обърна.
– Има една притча, аз ще ти я разкажа. В едно планинско село живял мъдрец, на когото му харесвало да пише за това, което той откривал в своите пътешествия на съзнанието, но нямало кой да чете това, което той пишел. За да изкара хляба си, той ловил риба и я продавал на пазара, като я увивал в листове от своята книга и неизвестно каква е щяла да бъде съдбата на тези листове, къде щяла да ги отнесе съдбата, може би някои щели да попаднат на боклука, някои щели да бъдат унищожени от времето, а някои, може би, щели да попаднат в нечии ръце и думите, написани на тях да стигнат да търсещо сърце и да оставят там своя следа, кой знае? И тъй като такова било желанието му и тъй като то било живо и свободно, то той продължавал да прави това ден след ден през целия си живот. Когато сега разговарям с теб, аз правя същото – следвам своето желание независимо от това, какво мога да помисля за твоята съдба и за съдбата на казаните от мен думи. Нищо не очаквам – правя това, което искам и продължавам пътя си.
– Ти каза, че желанието било “живо и свободно”. А как да го отлича…
– Има желания, изпитвайки и въплъщавайки които ти чувстваш радост, интерес, предусещане, усещаш тайнствеността на това, което те очаква. А има желания, които дават облекчение.
Очаквах продължение, но се оказа, че той е казал всичко, което е искал.
– Беше ми приятно да те срещна – казах аз, като го гледах в очите. – Толкова много зависи от случайнстта.
– Случайността? Какво разбираш под тази дума?
– Ами… случайността и имам предвид :)
Садхуто отново му прониза с поглед и аз останах с впечатлението, че моят отговор съвсем не беше този, който би могъл за задържи интереса му.
– Почакай, сега. Случайност е когато между две явления няма връзка, няма причинно-следствена връзка, това имам предвид. Това, че аз се оказах тук в това време е случайност, защото със същия успех можех да съм на друго място.
– Но нима ти имаш такова възприятие като “няма връзка” или “със същия успех”? Ето, например, сега аз виждам планината и мога да я опиша: висока, красива. Чувствам своите желания и също мога да ги опиша, възприемам своите мисли и така нататък – всички тези възприятия определено ги има и на мен няма да ми е трудно да ги опиша колкото си искаш подробно. А що за възприятия са “няма връзка” и “със същия успех”? Опиши ги, ако ги имаш?
Аз мълчаливо осмислях казаното. Такъв подход ми беше добре известен, но на мен не ми беше идвало на ум да го използвам към такива прости неща.
Той продължи:
– Ти имаш възприятие на мисълта: “няма връзка”, но самото възприятие “няма връзка” най-вероятно го нямаш. Това е огромна разлика.
– Да, аз действително не виждам никаква “връзка” и не виждам никакво “отсъствие на връзка”, мога само да предположа, че тя…
– “Тя” – коя тя? “Връзката”? Как можеш да говориш за възприятие, което нямаш? Това е лъжа, самоизмама, на която е построено неправилното мислене. Ако искаш, говори за “мисли за връзка”, защото има дума “връзка”, но за самата “връзка” ти въобще нищо не можеш да кажеш – нищо! Нито, че я има, нито че я няма, нито даже това, че не знаеш дали я има или не.
– Но как така, почакай…
Аз исках внимателно да обмисля своето възражение, за да не се окажа отново глупава.
– Виж, аз мога да виждам, че отначало се случва едно нещо, а след него друго и така става постоянно в едни и същи условия. Аз хвърлям камък и се разнася звук от удара със земята. Нима не мога да предположа, че между тези две явления има връзка?
– Можеш. Но това не значи, че сега ти си придобила такова възприятие като “връзка”. И когато ти не виждаш никаква закономерност в събитията, то това не значи, че ти виждаш някаква “няма връзка” и излиза че ние нищо не можем да кажем за нашата среща – случайност ли е това или не е случайност. Има огромна разлика между тези две позиции. Първата позиция – да си съставяш мнения, когато нямаш основания за това – така се появява неправилното, лъжливото мислене. И втората позиция – да не си съставяш мнение, ако нямаш достатъчно основания за това. Ако ти преразгледаш всички свои гледни точки и убеждения, то ще откриеш, че те в огромното си количество не са обосновани въобще с нищо и ти ги поддържаш просто по навик или от желание да съответстваш на мнението на другите хора и т.н.
– Чуй, би ми било интересно да поговорим за това повечко, ти нали слизаш надолу, може би ще повървим заедно и ще поговорим? Или даже ето какво – аз сега съм в Нагар, как гледаш на една покана за гости?
– Не, у мен не възниква такова желание.
– Жалко… защо срещите са така скоротечни…
– Аз мисля, че това е защото към дадения момент ти не представляваш нищо. (Моля???) Ти не си провела никаква работа над себе си, не си получила никакъв опит и възможно, именно за това у мен не възниква желание да продължавам разговора. Ще имаш ли следващ шанс да се срещнеш със знаещи хора е неизвестно, но дали у тях ще възникне желание да общуват с теб – това зависи само от теб, в зависимост от това какво ще направиш с чутото… Отиди в Ришикеш.
Последните думи той каза неразбрано, почти на скоропоговорка.
– В Ришикеш? Защо? Кога?
– Но садхуто вече така стремително се спускаше надолу по пътеката, все едно, че никога не беше се спирал. Беше немислимо да го догоня – веднага бих си потрошила краката, пък и удареното бедро започваше да напомня за себе си, синината вече се прояви в цялата си синьозелена красота. Но къде е Радж? Този въпрос започна да ме безпокои не на шега, аз погледнах надолу, нагоре, неочаквано ми се зави свят и… и аз се събудих! Събудих се в пещерата! Та през цялото това време аз съм спала… По дяволите… Като почти си ударих главата в тавана, аз изскочих навън, побягнах по скалната полица и като погледнах към пътеката видях Радж, който се канеше да хвърли поредното камъче нагоре.
– Мая, да не те уцелих, случайно? Започнах да хвърлям камъни, тъй като ти не се виждаше вече цели пет митути.
– Колко???!!! Пет минути?
– Да пет минути приблизително.
Като се спуснах към пътеката, аз плътно се приближих до Радж.
– Разбира се, аз те следих докато те виждах.
– И никой не е минавал оттук?
– Не.
– И не си виждал тук никакъв садху?
Радж се разтревожи.
– Садху? Не, никого нямаше тук… Мая, с теб всичко ли е наред? Изглеждаш някак странно. Какво е станало?
Ама че работа… Аз седнах на един камък, хванах главата си с ръце и се замислих. (Просто не мога да повярвам, как така, нима това и било сън? Има ли ТОЛКОВА реални сънища… това е невъзможно. )
– Мая, отговори ми, наред ли си?
– Знаеш ли Радж, а сега аз разбирам защо пещерата са я нарекли “пещерата на откраднатите животи”. Не помниш ли какво именно ти е разказвал брат ти?
– Нищо конкретно, почти бълнуване, сигурно в този ден с главата му се е случило нещо лошо, той говореше за някакво момиче, което срещнал тук, влюбил се в нея, живял с нея, имали деца, дом, той бил щастлив, а после всичко изчезнало, но какво значи всичко това, аз така и не разбрах. До онзи ден той дълго не можеше да си намери жена, той толкова искаше семейство, деца, може би на тази почва да му беше станало нещо с главата…
– Струва ми се, разбирам. Пещерата е откраднала живота на твоя брат, тъй като отначало тя му е дала това, което той е търсил, но тъй като той е търсил това, от което е искал да си направи опора за живота, вместо да търси самия живот в себе си, то са му останали само спомени, но нищо не се е променило в него самия и къде сега той да се дене с тази дупка в живота… у от мен пещерата нищо не открадна, тъй като това, което ми даде, не може да бъде откраднато, защото то не е имущество, нито семейство – това съм аз самата, част от мен – моето разбиране, моят стремеж.
Радж изглеждаше изплашен.
– Мая, хайде да тръгваме, не разбирам това, което казваш и ми се струва, че не бива да оставаме повече тук, да тръгваме.
Почти умоляващо той ме дръпна за ръкава. Наистина беше време да тръгваме, нямаше какво повече да се прави тук. Аз се наведох, за да взема раницата и за малко да извикам от тъпа болка. Опипах бедрото си – на него имаше голяма, сочна синина.
След още един час непрекъснато спускане по стръмния склон, аз вече започнах да се съмнявам, че идеята беше добра – да изминем двойно разстояние за един ден. Спускането само изглежда по-лесно от изкачването. Когато се изкачваш се уморяват мускулите, но кракът стъпва на пътеката меко, виждаш къде стъпваш и почти няма вероятност да се травмираш. А от това проклето спускане ме боляха стъпалата, колената, краката ми трепереха от характерната за това натоварване умора, когато с размах се приземяваш на камък или неравно място. Нямаше време за почивка – трябваше да успеем по светло да стигнем до шосето.
Неочаквано видях в далечината няколко къщи, толкова органично вплетени в планината по цвят и материал, че спокойно можеше да не бъдат забелязани.
– Малана!
Вълнуваща студена тръпка премина по гърба ми. Като се огладех на всички страни, забелязах, че храстите марихуана тук са станало особено пищни. Скоро се показаха жителите на селото: мъже, срязващи тези храсти с малки сърпове. Без да се усмихват и без въобще да проявяват каквито и да било емоции, те поздравяваха Радж, а мен даже не ме погледнаха.
– Виж, из цяла Индия мъжете ме зяпат постоянно, а тук никой даже един поглед не ми хвърля. Не им харесвам ли, какво ли, или тук има някакви особени взаимоотношения между мъжете и жените?
– Отношенията са особени, това мога да го твърдя със сигурност… Тук може да се жениш и да се омъжваш толкова пъти, колкото поискаш, ако имаш само двадесет рупии, които ти всеки път жертваш за боговете. Можеш да се ожениш и само за една нощ. Можеш и да се развеждаш колкото си искаш пъти. Безплатно.
– ! А моралът?
– Тук има свой морал, тук всичко е по-различно откъдето и да било другаде. А въобще това село е проклето, казват, че то принадлежи на демони.
– И какво значи това?
– Че е по-добре да стоиш далеч от тук.
– А какво може да се случи?
– Тук може да се случи всичко, каквото си помислиш. Миналата година имаше буря и в една от къщите умряха всички, които се намираха в нея. Защо се умрели е неизвестно, там имаше и деца, и възрастни, общо седем души. Хвърлиха телата им от скалите и от тогава в тази къща почти всяка нощ се чуват странни звуци. Тогава изгориха къщата, но стана само по-лошо: звуците започнаха да се чуват от храстите, из зад ъглите, така че като се стъмни, въобще никого няма да видиш на улицата. И ако беше само това! Тук се случват толкова много неща…
– Може би, те просто твърде много пушат марихуана?
– По-скоро обратното – затова толкова я пушат… а въобще, даже не искам да мисля защо стават всички тези дяволски неща, аз много рядко идвам тук и винаги гледам да избягам колкото се може по-бързо.
Влезнахме в селото. Покрай разбитата пътека, по която се цеди ручейче, има двуетажни дървени къщи с балкони без парапети, на които провисили крака седят жени със сурови лица и тежки погледи. Всички те са заети с едно нещо – производството на хашиш, който впоследствие се разпространява из цяла Индия и зад нейните предели. Интензивното стриване на марихуаната между дланите води до това, че след известно време по кожата на ръцете остава дебел маслен слой конопена маса. Тази маса я обират от ръцете и правят от нея дъвки, които продават. Местните деца от всички възрасти са заети със същото – някои стоят право до пътя и стриват със своите мънички длани надвисналите над пътеката клончета марихуана, а някои изтичват срещу ни и предлагат различни сортове хашиш, убеждавайки ме, ме тук мога да го купя на най-евтината възможна цена. Аз помолих Радж да изгони от мен сополивите наркотърговци и посочих един храм в далечината.
– Това храм ли е?
– Да, но там не бива да се ходи и даже да се снима не бива. Пропуснах да ти кажа още да не пипаш никакви камъни. Местните хора вярват, че в някои от камъните живеят духове, на които те се покланят и ако докоснеш такъв камък – ще имаш неприятности: ще ти се наложи да плащаш и може би даже доста – зависи от настроението на обитателите на Малана.
– А мога ли да погледна такъв камък?
– Ако знаех, бих ти показал, но аз не ги знам.
Ожаднях, а ние тъкмо минавахме покрай магазина – полутъмен прозорец в разбита дървена барака, в която проблясваха сникерси и кока-кола. От пътеката до магазина имаше само две крачки и аз вече почти ги бях направила, когато Радж ме спаси като здраво ме стисна за рамото.
– Даже до там не бива да отиваш! Нали те предупредих – не се отклонявай от пътеката. Дай парите.
Подадох му банкнотите, той ги предаде на един местен жител, който стоеше наблизо, той пък ги пъхна в кривия прозорец, от който мургава мръсна ръка му протегна бутилка вода.
Скоро стигнахме до края на селото, а аз освен марихуана и мрачни хора така и нищо не видях. Това ли ми била загадъчната Малана…