Приятно е да се събудиш на топло, под ласкавите лъчи на слънцето, за никъде да не бързаш. Днес искам просто да се поразходя, да поседя с тефтера си под някое дърво, да се стопля на слънце, за запиша всичко, което съм запомнила от разговора с Дани, своите мисли по повод на загадъчната практика на прекия път, за която никъде не съм чела. Между впрочем, защо? Може би, това е тайна практика? На мен ми харесваше да се чувствам причастно към тайната, още повече към такава тайна, която е свързана с духовна практика и ми се искаше да мисля, че нищо не съм чувала за тази практика именно защото тя е закрита за простосмъртните… Седейки си под кичестия бор, аз си мечтаех за мистични ритуали, за посвещения и явявания на светия дух, с празен тефтер и почти изцъклени очи.
По дяволите! Така може целия си живот да прекарам в сладки мечти! Когато бях малка, аз всеки ден дълго си мечтаех преди да заспя и макар тези мечти да бяха за всякакви глупости, това ми позволяваше да изпадна в забрава и да получа поне някакво удоволствие, защото почти през цялото останало време бях принудена да правя не това, което ми се искаше и тези задължения висяха над мен като оловносиво небе, през което не проникваше истинска радост. Аз почти чувствам този горчив вкус на оловото… откъде познавам този вкус на олово? … а… на реката с тайфата палехме огън и разтопявахме оловото от акумулатори… наливаш го конусообразното отверстие в тухла, става тежка пирамидка, гореща, цапаща, ръцете ти горчат… пищящият глас на майка ми в ушите: “Ти, какво правиш, момиче, в компанията на тези момчета? Какви са тези момчета? Защо не дружиш с еди-кого си…” . Но мечтите не променяха живота ми нито на йота – мрачните и тъжни делници се сменяха от почивни дни, които също си приличаха като близнаци, а след тях отново идваха делници.
Ето този подземен мрак, в който премина по-голямата част от училищния ми живот – това негативни емоции ли са или какво? Нима ТОВА би могло да бъде отстранено? Сега не изпитвам подобно нещо, но нима сега живея в пълна степен? Еднозначно – не. Мракът бе сменен от Сивота, сменяща оттенъците си в зависимост от сезона, времето и механични стечения на обстоятелствата. Лятото тя изсветлява и позволява да изпадна в забрава под топлото слънце или в прохладата на вечерите, зимата става натрапчива и даже тревожна и често се формира във вялопротичаща зимна депресия. И колко може да се кара така? Но нали хората все някак могат, живеят, отлагат… но мен такъв живот категорично не ме устройва, искам да го променя още сега. Но какво да правя? Точно сега нямам никакви негативни емоции, значи няма какво да отстранявам… ОК, така и ще запише – “няма негативни емоции… Във всеки случай, аз не забелязвам. Засега не виждам какво бих могла да отстраня още сега”. Повъртях написаното… Да, не е много.
И въпреки това, решението да записвам всичките си мисли и събития, свързани с моите търсения неочаквано предизвика бурна радост, толкова ярка, че ми се прииска веднага да скоча и побягна нанякъде, нещо спешно да направя – поне да се покатеря на този висок бор, достигащ хималайското небе, или да потичам към пет километра по зелените пътеки, спираловидно издигащи се в планината…
Така започнах да водя дневник на своята практика.
Не ми се искаше повече да седя и аз реших най-накрая да погледна къщата-музей на Рахманинов. Пред входа ме посрещна много стара, но енергична жена, която явно беше пазителка на всичко тук. Тя ме погледна с остър, но не тежък поглед, предизвикващ и дискомфорт, и любопитство едновременно и без нито веднъж да се усмихне ми показа стълбата, която водеше към втория етаж. Да, тя доста беше сурова… Но на мен ми хареса – съвсем не прилича на старица. Независимо от дълбоките бръчки, в нея няма нищо, което да я свързва с по-млади на възраст хора – остава впечатление, че тя цял живот е изглеждала именно така както изглежда сега. Прииска ми се да поговоря с нея, но тя вече беше влезнала вътре в къщата и беше затворила вратата след себе си. Любопитството ме накара да се доближа толкова близо до вратата, че усетих нейния аромат: на тежко дърво, което става влажно, тъмно и леко блестящо по време на мусоните и топло и избеляло под планинското яростно слънце.
Аз леко почуках, но никой не отговори и аз почуках още веднъж, вече по-настойчиво. Отново нямаше отговор.
– Какво искате, мис?
Стреснах се от неочаквания въпрос, все едно, че ме бяха хванали да правя нещо, което е по-добре да скрия. Обърнах се. Пред мен стоеше възрастен мъж и веднага стана ясно, че и той живее тук. За разлика от тайнствената жена, той леко се усмихваше и аз веднага реших, че поне с него ще мога да намеря общ език.
– Тук току-що влезе жена, стара жена. Бих искала да поговоря с нея. Възможно ли е? Можете ли да я повикате?
- Не, не мисля, че мога да я повикам.
– Защо?
– По това време тя обикновено е заета и аз никога не я безпокоя.
– Тя пазител ли е в тази къща?
Той неизвестно защо се разсмя.
– Нещо такова, но това няма никакво значение… Мис, сега не бива да се влиза вътре в къщата, затова се качете на балкона на втория етаж и гледайте вътре през прозорците, а после можете да разгледате картините ето тук – той махна с ръка към лявата част на къщата и аз разбрах, че независимо от неговата дружелюбност, той съвсем не е настроен за разговор и още повече не иска нищо да каже да жената.
Малко разочарована, аз се помъкнах към втория етаж и с учудване открих там туристи, обикалящи по балкона и залепени за стъклата, които бяха зацапани от пръстови отпечатъци на хора от целия свят. Аз също се приближих до прозореца, през който едвам можеше да види полутъмна стая, която не ми направи никакво впечатление. Минавам към следващия прозорец и виждам още една стая… маса… столове… бюфет… книги… Защо правя това?… Бавно вървя по балкона, завивам зад ъгъла – долу в малкото дворче под голямо дърво стоят малки фигурки на индийски божества, украсени с оранжеви цветя и червена ритуална пудра. Мъжът, с когото току-що говорих мете със специална метличка боклука зад оградата и поправя димящите с рязък сладникав аромат благовония, но впрочем, този аромат ми хареса и даже предизвика смътни спомени за нещо.
Прииска ми се да се приближа да това място и аз слезнах долу. Пазителят (или свещенослужителят?) почувства моето присъствие, обърна се и известно време ме гледаше мълчаливо, като че размисляше дали да ме заговори или не. Удивително е как погледа му се променяше направо пред очите ми – от отчуждено-вежлив и даже тъп той се превръщаше в нещо напълно привлекателно и даже започна да ми се струва, че ако го гледам в очите достатъчно дълго, мога да разбера нещо такова, което е невъзможна да се предаде по никакъв друг начин.
– Ти не си ли дошла да снимаш?
– Не, просто ми се прииска да се приближа по-близо.
– Защо не разгледа стаите?
– А какво интересно има в тях?
Той се разсмя.
– Не знам :). Но всеки ден тук идват хора, много хора и гледат през прозорците стаите. Някои идват и повече от един път. Не мога да си представя защо го правят. Какво значение има, къде е била масата, стола или гърнето?
Той, обаче, доста добре говори английски и явно сега е по-настроен за разговор, отколкото преди пет минути. Вероятно, му е направило впечатление моето необичайно поведение. Щом само си помислих това и веднага се изпълних с чувство за собствена значимост, усетих се като надута, тромава жаба, която не забелязва нищо, освен впечатлението, което прави на околните. Крайно неприятно, затъпяващо състояние, защо тогава то така ме влече? Отхвърлих жабешката кожа и отново станах малко любознателно момиченце.
– Да, да, то и аз погледнах веднъж-дваж през прозореца и разбрах, че правя някаква глупост.
– Харесват ли ти? – той имаше предвид каменните божества.
– Не знам, какво именно, но на това място нещо определено ми харесва. Това е нещо много смътно, аз засега не мога да го изразя с думи.
– На това място има присъствие. – той подчерта думата “присъствие”, но аз не разбрах какво точно има предвид.
– Те са живи. – той каза това просто така и в същото време с такова чувство, че ми стана малко страшно.
– Кои?
С леко кимване на главата той посочи каменните божества и това беше направено така, че аз останах напълно уверена: той се опитва да ги посочи незабелязано, като че се страхуваше, че може да предизвика тяхното недоволство с това, че разговаря с човек, който не разбира, че те са живи.
Аз не знаех как да реагирам. Той не прилича на луд или на фанатик, но разбира се, аз по никакъв начин не мога даже да си представя, че тези примитивни, стари, счупени на места статуи са живи.
– Лично съм чувал как разговарят. – той продължаваше непрекъснато да ме гледа.
– За какво си говорят?
– Не ми вярваш, нали? – усмихна се той.
– Не, не вярвам. Не защото не вярвам точно на теб, а защото аз изобщо не съм религиозна и докато със собствените си очи не видя как разговарят, няма да повярвам на това. Няма да мога, разбираш ли? :)
Той ме погледна със съчувствие, все едно че съм глуха или сляпа.
– За да чуеш или видиш това, не е достатъчно просто да гледаш или просто да слушаш.
– А какво е нужно?
– Нужно е да отвориш сърцето си и да повярваш. И не просто да повярваш, а да ги заобичаш повече от близките и приятелите си. (Ама че е смешен: повече от близките си…)
– Ти наистина ли си виждал как си говорят или просто вярваш в това?
– Виждал съм, но моите думи все едно са празни приказки за теб. Хората от запад искат доказателства, а как мога да ти го докажа? Ако ти би могла да изживееш тази любов към тях, която изживявам аз, тогава нямаше да се съмняваш. Ти виждаш пред себе си каменни статуи, а аз виждам жив дух. Ти си свикнала да виждаш живото в това, което се движи, разговаря, смее се и, за съжаление, не си свикнала да го виждаш във всичко останало. Аз, обаче, се уча да виждам живия дух там, където ми се удаде да го разпозная и ако това е човек – значи е човек, ако е камък – значи е камък. Как може да се ограничава Бог в неговите проявления? Щом са му стигнали мъдростта и хитростта да създаде този свят, то тази мъдрост ще му стигне и за това да се яви на обичащото сърце в кое да е свое създание.
– Чела съм нещо подобно в книгата за Рамакришна.
– Да, – очите му странно заблестяха – Рамакришна е бил любимо дете на майка Кали. Тя винаги е идвала при него, когато той е пожелаел. Той я е виждал навсякъде, защото я е обичал толкова страстно, че даже не спал няколко години. И когато той преставал да чувства нейното присъствие, то падал на земята и раздирал до кръв лицето си, умолявайки я да се върне. Той я обичал толкова страстно, че тя идвала при него не като демон, който отсичал глава, а като майка, която играе със своето любимо дете. Нима не вярваш в това, което наистина е било?
– Не знам… Когато четох за Рамакришна и Кали, плаках от преизпълнилите ме чувства, толкова живо и искрено беше написано това… но все пак камъкът си остава за мен само камък.
– Това значи едно от двете: или още не е дошло времето, когато боговете ще поискат да ти се явят, или силата на твоята любов засега е нищожна.
– Но така може да мине целият живот!!!
– По-тихо, по-тихо :). Ти какво мислиш? Че самото очакване на срещата е празна загуба на време? Като на гарата в очакване на влака? Не, това е съвсем различно. Това очакване е молитва, в която ти влагаш цялото си сърце. Каквото и да правя, мисля за Нея,… за Кали. Като влюбено момиче – тя мие чиниите, готви, разговаря със съседката, но нито за секунда не забравя за своя възлюбен.
– Но как мога да мисля за някого, когото никога не съм виждала? Излиза, че ти обичаш някакъв образ?
– Не, отначало ти просто вярваш, че съществуват богове, така както съществуват хора. Не знам откъде идват и къде отиват, но аз вярвам, че те въплъщават любовта, знанието, красотата, страстта, вдъхновението… – всичко най-ценно, което мога да си представя и хиляди пъти повече, защото аз съм само малко човече и не мога да побера в себе си това, което Те побират в себе си. И ако вярата ти е достатъчно силна и отчаяна, някой ден ще се събудиш сутринта, ще започнеш да вършиш обикновените неща, ще се обърнеш и ще видиш бога, на когото си се покланял през целия си живот до този ден.
– С теб това ли се е случило?
Мълчание.
– С теб нещо подобно ли се е случило? Защо не искаш да говориш за това?
– Нима ще поканиш трети в спалнята си, когато при теб дойде твоят любим?
(Какво пък – много даже би ми било интересно да опитам… :)
– А Рамакришна? Той как е разказвал за своите срещи с Кали?
– Рамакришна е могъл да си позволи много неща. Той самият е станал бог, а богът може да прави всичко, което си пожелае… за разлика от тези, които му се кланят. Аз не мога да говоря за своите отношения с бог. И не вярвай на тези бърборковци, които разправят на всички, че те познават бог. В Индия има много такива, но на тях им трябват само парите и вниманието ти.
– Как да отлича тези, които наистина представляват нещо от лъжците?
– Ако попаднеш в лапите на лъжец и не го отличиш от искрения човек, значи такава е твоята карма, значи и в теб самата има лъжа. Аз не зная как ти ще ги различиш. За мен това не е трудно. Ако когато гледам човек страстта ми към бог се усилва, то аз считам, че този човек не е празнодумец.
– А как беше в случая с мен?
– В случая с теб имах двойствено усещане. Ти ми хареса, но някак неопределено и аз си помислих, че ти си дошла тук в търсене на впечатления, както всички, които идват тук.
– Ами… отчасти така си беше. Но имаше и друго. Сънувах сън за Шамбала и аз си спомних, че фамилия Рерих много са писали за тази загадъчна страна. Затова дойдох в Нагар. А когато видях пазачката, то ми се прииска да поговоря с нея не от туристическо любопитство, а защото почувствах интерес към нея, нещо притегателно има в нея… А ти вярваш ли, че Шамбала съществува?
– Ти толкова лесно споменаваш бога и Шамбала, все едно че става думо за някакви екскурзии. Разбира се, аз вярвам в това, че тя съществува, но само че тя съществува съвсем не така, както би могло да си представиш.
– Какво имаш предвид?
– Тя не съществува само за обикновените хора, тъй като няма никаква възможност нито да стигнеш до нея с краката си, нито да я откриеш с някакви уреди, защото тя се намира в друг свят, който е вложен, който виждаш с помощта на очите си и докосваш с помощта на ръцете си.
– Чела съм, че има вход в този друг свят. Той отново се разсмя, пристъпи от крак на крак, остави настрана купата, в която имаше стрити червено-жълти цветя. С тази цветна смес той ловко докосваше устните и очите на статуите, оцветявайки ги до поредния дъжд, слагаше шепи цветя в краката им.
- Ти, сигурно си представяш някаква вълшебна врата в голям катинар, отключваш го и там е Шамбала. Така ли?
– Нещо такова :).
– За да попаднеш в Шамбала трябва да отвориш съвсем друга врата и тази врата е ето тук – той показа корема си.
Да, не очаквах, че той ще посочи точно корема си! :) Главата, гърдите, сърцето – бих разбрала, но корема…
– За мен е много важно ето какво: това, което разказваш си го чел или чувал някъде или това е твой собствен опит?
– Засега нямам такъв опит, засега… но аз се доверявам на своя учител. Той каза, че ако моята практика бъде упорита но това място, – той отново посочи корема си – ще започнат да се появяват особени усещания, които аз няма да мога да сбъркам с нищо друго и това ще свидетелства за това, че тази чакра се отваря и именно тя се явява първата врата към Шамбала.
– Казваш, че “засега нямаш” опит. Уверен ли си, че някога това ще се случи?
– Аз, разбира се, не мога да бъда уверен, та това зависи от силата на моята любов, от благосклонността на боговете, но в последно време започна да ми се появява усещане на странно разчупване в корема в областта на пъпа, все едно, че нещо се опитва да излезе навън… или все едно, че някакъв извор иска да се отвори, да си пробие път през пластовете земя. Това усещане е необикновено, но приятно и аз със сигурност знам, че това не е болест, защото когато ги има тези усещания, моята страст към боговете става особено ярка.
– Излиза, че тук, в Кулу, няма никакъв вход в Шамбала?
– Няма, разбира се.
– Значи Рьорих е бил лъжец?
– Лъжец? Не… мисля, че той е бил мечтател. А може би той е говорил за това, че е намерил тук Шамбала в преносен смисъл? А може би, за да запали в хората тези дребни искри на стремеж към бога, които все не могат да се превърнат в огън? Може би, той съзнателно е излъгал, за да събуди хората от летаргията им? Аз няма как да знам това, разбира се, но той не прилича на човек, на когото му е било нужно внимание или пари. Той прилича на искрено търсещ човек.
Светкавицата на фотоапарата ни заслепи и двамата и аз си спомних, че се намирам в музей. Над нас беше надвиснала група туристи с благодушно-безразлични лица, те разглеждаха мен и събеседника ми така, сякаш бяхме експонати. Пазителят моментално стана съвсем друг човек – обикновен индус с глуповат поглед, говорещ развален английски.
– Мем, тук има много красиви места в планината. Горещо ви препоръчвам да отидете до прохода Чандракхани. Синът ми може да ви бъде гид, той няма да ви вземе много пари.
Аз онемях от тази промяна и лека обида ни обви като облак. Без нищо да разбирам, аз подех започнатия от него разговор.
– Ами добре… аз и сама се канех да походя тук по планините… но може би няма да е утре, че…
Пазителят ме прекъсна.
– Мем, аз ви съветвам да отидете до прохода утре.
През преднамерената безсмисленост на лицето му проблесна нещо такова, което моментално ме направи концентрирана, тиха и сериозна.
– Добре. Искам да отида утре сутринта.
– Значи, утре сутринта Радж ще Ви чака пред хотела. В кой хотел сте отседнали?
– Нагар Кастл.
– О, това е скъп хотел, – с уважение поклати глава той. – Значи утре, в седем сутринта.
– А кога ще мога отново да те видя? Всеки ден ли си тук?
- Всичко зависи от волята на боговете, мем. – той хвана метличката си и продължи да мете боклука и да маже носовете на слончетата и човешките фигурки.