Аз извиках като подскочих и отворих очи. Още няколко мига неуютната неизвестност се трансформираше в автобус, подскачащ по неравностите на потъналата в тропически гори и кедрови дървета долина Кулу. Далеч долу беше замряла тъмносинята лента на реката. Никъде няма признаци на цивилизация и ако не беше шумът на автобуса, тук щеше да е девствена тишина, нарушавана само от вдигащите безумен шум насекоми.
Стъмни се. Вече престанах да забелязвам умората от безкрайно дългото седене в една поза – започна да ми се струва, че винаги ще бъде така и аз вече изпаднах в това полусънно, а понякога и полусъзнателно състояние и ме мързеше да излизам от автобуса даже когато спирахме за по половин час. Седалката ми е крива, облегалката е фиксирана с тел в едно положение – и това се счита за комфортен автобус… а какво ли представляват т. Нар. “local bus” … страшно е да си помислиш. Прозорецът не се можеше да се затвори плътно и течението с всеки час ставаше все по студено и по студено… по дяволите… дебелото ми яке остана в раницата, а тя е натъпкана в багажника… и това проклето желязо, което стърчи от тапицерията… от него вече ме боли целият гръб… да потъна отново в полузабрава… така е малко по-топло…
За пореден път нещо ме измъкна от водовъртежа на зрителните образи, звуци и мисли, които, струваше ми се, всеки момент трябваше да ме доведат до важно откритие.
– Нагар, мем!
Като обезпокоен сомнамбул излязох навън, сложих си раницата и замръзнах насред шосето, изгубващо се в чернотата. Автобусът изплю вълна гаден черен пушиляк (скоро ще съсипят целите Хималаи) и потъна в нощта, като ме остави на пътя под чистото звездно небе, разпростряло купола си над черните вълни на планината. От тъмнината се появи една черна хитра физиономия, която със сигурност знаеше къде искам да отида.
– За Нагар ли сте, мем?
– Какво значи “в Нагар?” А това какво е?
– Това все още не е Нагар – от тук има още десет минути път с кола ето по онзи път – той махна с ръка нанякъде в тъмнината.
– Колко?
– Само сто рупии.
Малкият микробус прилича на новогодишна елха – целият е окичен с мигащи разноцветни лампички, отвътре се носи примитивен мотив, който прилича на коледна песен.
– От Русия ли сте?
– Как се досети?
– В Нагар често идват руснаци.
– Ааа, а аз си помислих, че ми е написано на лицето.
– Написано на лицето???
– При нас така казват.
– Ааа, ясно…
– Как мислиш, може ли сега там да наема хубава стая? Вече е почти 9 вечерта.
– Може, може, без проблем. Сега туристите са малко, така че няма да има проблем.
Защо започнах този глупав разговор? Сигурно защото съвсем съм оглупяла от седене в автобуса… Та аз и така всички прочетох в пътеводителя и нямам никакви основания да се безпокоя, че няма да има свободни стаи. Безпокойството е такава зараза… промъква се във всяка дупчица… И ето сега аз плащам за това, че зададох ненужен въпрос, сега ще ме засипят с тон също с толкова глупави въпроси, които толкова обичат да задават таксиджиите, минувачите и много други :). Нямам никакво желание да продължавам разговора, но при мисълта, че може да се откажа от общуването, като предизвикам неясно каква реакция, възниква неловкост. Щом само си представя, че сега ще млъкна, веднага ми се появява образът на напрегнатото мълчание… а защо, по дяволите, то трябва да бъде напрегнато? Аз седя в тъмната кола и даже лицето на този таксиджия не виждам, та за какво напрежение може да става въпрос? Каква значение има защо мълчим – защото и не сме започнали разговор или защото съм го прекратила? Отново безпокойство… ето тук да можех да го отстраня… – изплува образът на Дани, разказващ за Лобсанг. Но точно тук в колата, през нощта, по пътя към Нагар… да, не е най-доброто място да се опитвам да усвоя тази наука… а защо собствено това да не е най-доброто място? А кое място е най-доброто??? Откъде изобщо може да ми е известно кое място е добро, а кое – не? Навярно, трябва да опитам независимо от всичко да отстраня безпокойството… не да го потисна, а именно да го отстраня, разликата уж е ясна: да потисна значи да се преструвам пред себе си, че не го изпитвам, да се самозалъгвам, а да го отстраня – това е именно да престана да го изпитвам… да започна да изпитвам нещо друго – нежност, радост… да престана да изпитвам… да започна да изпитвам… как? Към кого сега тук бих могла да изпитвам нежност?
Мислите ми вървят като по релси – сега ще му кажа “не обичам да говоря за себе си, въобще сега не ми се говори”, той естествено ще се обиди, макар че няма да го покаже, у мен, естествено, отново ще възникне основание за нарастващо безпокойство… ще се появи основание… ето представям си – как правя това и ето – безпокойството се усилва… но защо? Да допуснем, че таксиджията стане по-агресивен (е, в Индия това е някакво не много вероятно предположение), да допуснем, той ще ме закара не там, където искам (само за това, че съм му отказала да общуваме?… не…) не, мисля неправилно. Ако в резултат от моето действие могат да се получат някакви проблеми, то това е основание само за това да обмисля самата осмисленост да извърша това действие, но къде тук има основание за безпокойство? Или какво – аз се безпокоя за това, че силата на моето желание ще преодолее силата на аргументите “против” неговата реализация и аз ще получа нежелани последствия, но дори и да ги получа – то за какво да се безпокоя? Трябва да де реша проблема, а не да се безпокоя… не, отново се отплеснах не където трябва.
Мислите ми скачат, като нашия микробус по неравния път, промъкващ се някъде нагоре, покрай надвисналите скали и храсти. И изведнъж като мълния – ами че през всичкото това време, докато се правя на философ, аз напълно съм забравила за таксиджията и той отдавна вече е разбрал, че съм престанала да го слушам и е млъкнал. Значи така – ето тук, струва ми се, е това, за което да мога да се хвана – само да се изпадна отново в тъпота, да не загубя тази искрица ясност. Още веднъж – всичкото това време, докато таксиджията говореше с мен, аз мълчах и не обръщах на думите му никакво внимание. При това аз можех да изпитвам безпокойство. Можех. Имах основания. От друга страна аз не го изпитвах, но само затова, защото се вглъбих в своите си мисли. Същността… сега ще уловя същността… още веднъж – можех да изпитвам… аха – не просто “можех” да изпитвам безпокойство, а още ИМАХ ОНСНОВАНИЯ ЗА ТОВА и въпреки това не го изпитвах. Значи – това за основанията са глупости. Основанията си ги намираме според безпокойството, но те не определят някаква закономерност, неизбежност на неговото проявление… Да, в това има нещо… искам по-скоро да си легна… да се мушна леглото… с Дани… да обсъдя с него възможностите и основанията… основанията… да го хвана за основанието… силно да го стисна… за да набъбне, на се напрегне, да изпълни цялата ми уста…
– Пристигнахме, мем!
Стреснах се. По дяволите… къде се отнесох… не, в такова състояние нищо няма да измисля, трябва да заспя.
Пристигнахме значи. Отлично. Вадя раницата. Не, не я пипай, аз сама, сама… вземи стоте си рупии… доволен си… значи това реално струва петдесет или тридесет… Продължавам да мисля – не бива да изпускам яснотата – трябва да я доведа до нещо очевидно, прозрачно ясно. Между другото, та аз не изпитвах безпокойство, когото си мислех за своите си неща… така в това е и същността – не изпитвах безпокойство. Не го отстранявах, но и не го изпитвах – нямаше какво да отстранявам, така… значи може да се предположи, че …
– Добър вечер, мем. Нужна ли ви е стая? – въпросът е на мениджъра. Той стои на външния вход на страноприемницата, която е осветена по същия начин – като новогодишна елха. Тук да не би цяла година да е Коледа?
– Да, трябва ми стая. – Взимам си раницата и влизам – Къде?
– За дълго ли сте в Нагар?
– Много съм уморена от автобуса, затова сега не мога да отговарям на никакви въпроси. Извинявай…
“Извинявай” някакво се намеси… Просто ми се изплъзна от устата, а аз не се канех да се извинявам. Явно в този момент неловкостта е достигнала своя апогей и за миг ме е заслепила… Почувствах се още по-тъпа и уморена след това “извинявай”. Трябва по-скоро да забравя за автобуса, за таксиджията, за мръсните дрехи, да взема горещ душ (надявам се, тук има горещ душ?) и известно време да не мисля за нищо…
– Има ли горещ душ?
– Разбира се, мем. Включвате нагревателя и след пет минути всичко е готово.
Отлично… сега се пъхам под душа, за нищо няма да мисля и ще спя… Не, тъкмо това не бива да допускам. Слагам си раницата на пода, сядам на леглото, осветено от унила светлина, продължавам да размишлявам. И така: Може да се предположи, че “да отстраняваш” негативната емоция означава да се окажеш в такова положение, в което просто да няма какво да отстраняваш, т.е. в такова състояние, когато нея изобщо я няма. Това и ще бъде “отстраняването” – ето нея я има, а ето – вече я няма. Но как да направя това? Та аз не съм йога, аз не мога по желание да взема и да се отплесна в някакви мисли и да забравя за негативната емоция. Но сега нали можах… да… но следващия път няма да мога… как да променя това? Как да го променя… как да направя това, което вече съм успяла да направя… но сега трябва да направя това по “поръчка”.
Като поседях още няколко минути в безплодно предъвкване на този въпрос, аз разбрах, че сега ще заспя, с последни сили се съблякох, взех си душ и се проснах да спя. На проблясващи светкавици се носеше към небитието въпроса: “Как да направя това по желание”, “ как да го направя…”