… Цялата нощ премина в мъчително гранично състояние между съня и реалността – много ми се спеше, бях смъртно уморена, но все не успявах пълноценно да заспя. Тялото ме болеше като при грип, главата ми – също, даже и след като взех силни обезболяващи. В корема си на няколко пъти усетих леки спазми и аз с ужас си мислех, че ако получа разстройство ще ми се наложи да излизам от палатката в студа и тъмницата и да си замразявам дупето, на което много му се искаше да си стои на топличко!
Утрото настъпи стремително – слънцето моментално нагря въздуха, аз се подадох от палатката, но не почувствах облекчение – студът и пронизващия вятър бяха заменени от задушаваща жега, беше още по-трудно да се дише, чувствах се като на нажежен тиган.
Никога не ми се беше налагало с такъв труд да се измъквам от спалния чувал и да изпълзявам от палатката. Съвсем забравих, че трябва да си слагам очила и да се мажа с крем, но щом само си показах главата, заслепяващото слънце моментално ми напомни за това.
– Ми, ето на, а вчера се сърдеше, че се отнасям с теб като с дете – промърмори Олег.
– ??? Не съм казвала такова нещо… Или съм казала?
– Няма значение, но така беше.
Аз бях уверена, че съм го казвала, макар след такава изнурителна нощ вече не можех да бъда уверена в нищо. Не ми се искаше да мисля повече за това – спомените, както и всичко останало ми костваха усилия, затова пък страхът от предстоящото изкачване с Олег само се усилваше.
Снежните полета отразяваха слънчевата светлина като огромна призма, фокусирайки топлината. Това е просто удивително – непоносима жега, а снегът не се топи, сигурно има някакво обяснение. Въздухът не потрепва, това е една застинала снежноледена печка, в която аз сега ще се задуша. Влезнах обратно в палатката и веднага изскочих обратно – вътре беше истинска сауна.
Господи, как е възможно – на такава височина, сред ледовете и снеговете да бъде като в парно отделение в баня!
– На сянка ще бъде добре – раздаде се от палатката – Сега ще свалим тентата, ще отворим палатката и всичко ще бъде наред.
От тентата момчетата направиха малък навес, като го закрепиха единия му край към палатката, а другия – с пикелите към снега. На сянка наистина се оказа неочаквано прохладно. Като слагах ръката си ту на слънце, ту на сянка, аз наблюдавах как на ръката ми й ставаше ту прохладно, ту горещо.
– Да, тук е така – Андрей палеше примуса, но на мен съвсем не ми се ядеше – такава разлика в температурите на сянка и на слънце добавя проблеми при ходене в района на пукнатините, тъй като на слънце може да бъда плюс 80, а в сянката на пукнатината, когато се спускаш в нея, за да я преминеш – минус 10 и ако вървиш разсъблечен по жегата, то като попаднеш за няколко минути на сянка, можеш да се простудиш, а бронхитът на голяма височина…. е голям проблем. Не говоря за такава доста банална ситуация като падането в пукнатина – макар и да не падаш дълбоко – може би на половин-един метър, тъй като всички сме вързани един за друг и остен това снегът може да те задържи, тъй кат пукнатините често са пълни с него – а все пак може сериозно да се простудиш за тези две-три минути докато те извадят от там.
– Да, бронхитът не е приятен…
Андрей сухо се разсмя.
– Бронхитът долу е неприятен, а тук е голям проблем и сериозна опасност за живота. На голяма височина, от началото на заболяването до леталния изход има около две денонощия. А кашлицата, както виждаш, спохожда почти всички и я опитай да определиш – започваш да развиваш бронхит или това е само кашлица. Ако е бронхит трябва незабавно да се слезе на по-ниско, което, както се досещаш проваля изкачването, а ако това е само кашлица – може да се върви по-нататък, но цената на грешката е твърде висока.
Като видя моята загрижена физиономия, той се разсмя.
– Не се страхувай, на такава малка височина – до 5 000 метра – това не е толкова страшно, но да се простудиш може и тук при такива промени в температурата, затова трябва да си топло облечена даже и при такава жега.
Въобще аз си представях изкачването малко по иначе. Представях си хора, преизпълнени от решимост, изпитващи радост от преодоляването, бодро изсичащи стъпала в леда, а всъщност… всъщност бях напълно апатична, въобще нищо не ми се искаше, седях на едно килимче на снега и не можех даже да помръдна – и най-малкото движение беше измъчено. Огромните тъмни очила правеха света блед, но не можех да ги сваля – снегът заслепяваше моментално и за две минути можеше да ослепееш напълно. Когато нямаше вятър очилата непрекъснато се изпотяваха и трябваше да ги бърше с ръце. Долната част на лицето си прикривах с марлева маска, иначе то би изгоряло до степен да стане на мехури и аз се чувствах като в скафандър и в печка… и изобщо се чувствах крайно отвратително.
Реших да се откажа от закуската – беше ми невъзможно да натъпча каквото и да било в себе си, освен може би да пийна пилешки бульон… какво са приготвили момчетата… ооо… каква гадост… кафе… рибна консерва…
– Да, такава е тя планинската болест – потупа ме по рамото Андрей – нищо не ти се иска, предпочитанията към храната се обострят невероятно много, но няма какво да се прави – трябва да ядеш, дори и да не ти се иска, иначе няма да можеш да вървиш. Тъпчи храната в себе си, наливай се с вода, дори и да ти се повръща. Браво на теб – на мрънкаш и не се оплакваш. И запомни – ако седиш така – ще ти става все по-лошо и по лошо.
– Помня… И какво да правя?
– Каквото искаш. Ако искаш носи раницата от едно място на друго. По-добре, разбира се, е да правиш нещо полезно, а най-добре – да походиш нагоре-надолу.
– О!!! Да походя! Какво говориш, аз за да стана трябва да направя усилие…
– Трябва да ми повярваш. Колкото повече правиш поне нещо, толкова по-леко ще ти бъде. Тук никой не може да ти помогне – или ти сама ще преодолееш своята болест, или тя ще те преодолее. Стани и започни за начало да опаковаш раницата си. След два дена ще започнеш да се аклиматизираш и ще ти олекне.
Докато си стягах раницата, с крайчеца на окото си погледнах Олег – той беше мрачен и даже не ни поглеждаше. Отново възникнаха съмнения по повод на неговата адекватност и се появи нова загриженост – как да поговоря за това с Андрей така, че Олег нищо да не заподозре. Обърнах се към Андрей и с очи му дадох знак, че искам да се отдалечим малко встрани. Той придаде учуден израз на лицето си и се канеше нещо да каже, но аз веднага сложих пръст на устните си, като изобразих тревожност и молба. Без нищо да разбира, той мълчаливо взе ледокопа.
– Да отидем да погледнем днешния сняг. – Андрей ми хвърли края на въжето и започна да прави утъпква стъпки нагоре.
Стори ми се, че Олег стана още по-мрачен и като че ли той самият я забелязваше, като че вслушвайки се в своята мрачност, но не намирайки й обяснение… Или просто поради моите очила лицето му изглеждаше синьо-зелено, а аз съм станала много подозрителна поради умората, пристъпите на световъртеж и фоново безпокойство? Каквото и да беше, аз все пак исках да поговоря с Андрей и да му кажа своите опасения.
– Уверен ли си, че Олег е психически здрав? Вчера, когато ти заспа, той ми разказваше за своите пътешествия и понякога аз виждах в него истински луд. Не ти ли се струва, че не е с всичкия си?
Лицето на Андрей се изкриви в недоволна гримаса.
– Какви глупости говориш? Не, нищо такова не забелязвам. Какво ти става? И гласът ти е такъв нервен, накъсан. Струва ти се само, познавам Олег, разсъдъкът му е много по-здрав от на много други хора.
– Ти си го познавал преди! Да го беше чул какви ги говореше вчера и главно КАК говореше. Андрей, страх ме е да вървя с такъв човек по-нататък. От него всичко може да се очаква.
– Мая, чуй ме, това е просто планинската болест. Ти си уморена, не си се наспала, виждаш всичко в погрешна светлина. Трябва да се успокоиш, иначе с теб ще стане опасно да се върви по-нататък.
– С мен??? – абсолютно неочаквано ме обхвана много силно възмущение.
– Ето, виждаш ли, колко неадекватно реагираш…
– Да, наистина неадекватно – засрамих се от своите емоции. – Но вчера се чувствах добре и все пак видях, че той е луд.
– Вчера вече е започвала планинската болест, тя винаги започва вечер, така че хайде да прекратим този разговор, още повече, че вече е време да се стягаме и да тръгваме нагоре. Скоро снегът ще се размекне и ще бъде трудно да правим пътечки. Когато свикнем с височината, ще започнем да си лягаме към 7-8 часа, а ще ставаме и ще тръгваме в три през нощта – така е по-леко. Замръзналият сняг има твърда коричка и по нея може да се върви с раницата без да пропадаш.
– Нима тази коричка може да бъде толкова твърда, че да те издържи заедно с раницата?
– Ами… мен може и да не ме издържи, но теб ще те издържи. В краен случай може да свалим раниците и да ги влачим след себе си с въже. На такава височина да се прави пътека, като пропадаш в снега на всяка стъпка чак до…. абе, това си е истинско мъчение.
Представих си, как вървим, влачейки след себе си на въжета големите, запъващи се раници и се разхилих – истинска сцена от някоя лудница…
Върнахме се към палатката. Шапката и големите слънцезащитни очила почти напълно скриваха лицето на този, който толкова ме плашеше и аз се почувствах отчаяна, че загубих опората си в лицето на Андрей и че ще се наложи или да искам всички да се върнат обратно, защото няма да мога да намеря сама пътя надолу, или ще ми се наложи да вървя нагоре, отровена от нарастващо безпокойство и планинската болест…