…Безкрайни хълмове, обрасли с лазурна трева, а над тях – горещо тричасово небе, разкъсано от стремително бягащи облаци. Аз обиколих с поглед този свят, съществуващ само за мен и чух познат звън, възникнал неясно къде – то ли в главата ми, то ли целият свят зазвъня. Почувствах, че губя устойчивост, и всичко наоколо започна да се разпада и да потъва във виолетова чернилка. Звънът се усилваше и цялото ми тяло изваваше звук, като опъната струна, която едвам докосват с пръст…
Спя ли сега? Огледах се наоколо, всичко беше ясно и устойчиво, но все пак това беше сън.
– Това сън ли е? – извиках аз и ехото от гласа ми се разнесе далеч-далеч.
– Аз спя и не спя! – казах ли това или само си го помислих?
В следващия миг аз се събудих, всичко беше тихо и ми се искаше да пия. Исках да протегна ръка към бутилката с вода, но не можах да го направя – ръката ми беше като от олово. Аз се изплаших, помислих си, че съм се разболяла, поисках да повикам Шафи, но устата ми не се отваряше, все едно, че изобщо нямах уста – нито език, нито устни, нито зъби. И тук аз разбрах, че все още спя и веднага се оказах в друг сън. Готическа катедрала с много високи тавани и разноцветни витражи издаваше монотонен звук и се клатеше от гласа на проповедника с горящи от страст очи. Влажното от екстатично удоволствие тяло се поклаща в такт с гърмящия глас и всяко движение поражда вълни екзалтация. Шамбала! Шамбала! – се раздаде катарзисно заклинание в море от стонове.
– Шамбала! – извиках, като седнах в леглото, окрилена от това, че ми се откри по-нататъшния път.
Нужни ми бяха няколко минути, да се отърся от съня и да дойда на себе си. Отлично… така аз скоро ще тръгна да търся Атлантида… Остатъците от съня се разпаднаха на прах и аз разбрах, че това е било сън.
Шамбала – това е мит… Впрочем, някъде бях чела, че Рьорих е намерил път в този мит. Рьорих, Рьорих… Рьорих е живял в долината Кулу!
Бързо се обляках и тръгнах към града, за да купя “Lonely planet”. Дани ми беше казал, че в центъра на града има няколко хубави книжарници и за действително лесно намерих една от тях.
Звънна звънчето-камбанка, разтревожено от тежката стъклена врата, която бутнах и попаднах в истинско царство на книгите. Вътре беше полутъмно, прохладно и някак величествено спокойно – съвсем друг свят, различен от хаоса, който шумеше и бибипкаше зад прикритите с дървени жалузи прозорци. От малка дървена вратичка, скрита между високите полици излезе някой и дружелюбно ме поздрави.
– Рам?!
– Добър ден, мем!
– Ти работиш в книжарница?
– В това число. Тя е на брат ми и аз често го замествам тук.
– Ясно. Тогава ми помогни да си намеря пътеводител. Смятам да отида в Кулу, нещо знаеш ли за това място?
– Разбира се, знам. Това е много красиво място. Там са живели риши и даже самият Кришна.
– Това е чудесно… А как е там положението с хотелите?
– Там има много хотели и още повече марихуана.
– Марихуаната не ме интересува.
– Странно ми е да го чуя от чужденка, тук всички пушат. И всички отиват в Кулу, защото там има отлична марихуана, която расте направо по улиците.
– Та значи, там има хотели?
– О да и то много. Ще можете подробно да прочетете за това в пътеводителя. Ето – той ми протегна една много дебела книга – ще ви го продам само за десет долара. Наистина, не е нов, но за нов не мога да ви направя отстъпка.
– ОК. Взимам го и може би още нещо…
– Какво Ви интересува? Йога, медицина, астрология, шаманизм, психология, философия, древни текстове, Кастанеда?
– Чел ли си Кастанеда?
– Не, но много съм слушал от чужденците.
– Защо не го прочетеш? Не ти ли е интересно?
– Аз, мем, чета само Бхагават Гита, аз се почитам Кришна.
– Аааа, ясно…
Изборът на книги наистина беше потресаващ – никакви булевардни романчета и детективи. Всички полици от пода до тавана бяха пълни с езотерика, предимно на английски език. Нямах много време, за да разглеждам книгите, затова от минаващите през погледа ми цветни корици извадих това, което ми беше познато – няколко тома на Кастанеда в една книга и жизнеописание на Рамакришна със снимки.
– Ще мога ли днес да замина за Кулу?
– Да, мем. Ще Ви нарисувам как да намерите автогарата. Три пъти на ден има автобуси за Кулу. Може би, сега да няма пряк автобус, то тогава ще се прехвърлите в Джаму, това не е сложно. От там със сигурност има преки автобуси до Кулу.
– Колко време се пътува?
– Към двадесет часа.
– О, не, само не това!!! – още са толкова пресни спомените ми за тридесетчасовия път до Кашмир, че тялото ми уплашено се напрегна.
– Кашмир е отдалечен от целия свят :). Няма да съжалявате, ако отидете в Кулу, това е много древно и загадъчно място. И там е много, много красиво.
– Рам, ти какво? Да не работиш за Кришна! :) – той така ме примамваше да отида в Кулу, както обикновено примамват туристите в магазините, от които получават процент.
– В определен смисъл, мем :).
Ами, двадесет часа, значи дваседет часа!