– Моето момиченце, толкова си мъничка… колко ми е приятно да те галя. Помниш ли как беше “галя” на тибетски? Чурчурдже… красиво ли звучи? Погледни ме, искам да виждам очите ти.
– Вие ми се свят J. Това е страхотно – ето така да се търкаляме, да се галим, да се усещаме един друг, да се искаме един друг… – аз силно стиснах твърдия член и той запулсира в ръката ми.
Дани се притисна към мен с цялото си тяло… стон на предусещане… Ръцете му – толкова нежни, толкова властни и настойчиви, стискат бедрата ми, шляпат ме по дупето, съвсем лекичко галят корема ми, но не се докосват засега нито до стърчащите зърна, нито до мократа от желание катеричка… Искрите на удоволствието се разпръскват на всички страни като хиляди фонтанчета, а дълбоко в мен все по-силно запламтява огън, който ме изгаря все едно облизва отвътре тялото ми с огнен език.
… Искаш ли ме? То ли шепот, то ли ехо се разнася в тялото ми… Кажи, че ме искаш, аз искам, ти да кажеш… пипни колко е влажно там… едвам уловимо докосване и пламнал миг… Искам… още, пипай ме още… На мен ми харесва, че ти искаш… езикът докосва зърното… сладострастно извит гръб… Още!… Моето момиченце… Още! Какъв горещ въздух… кога??? Устните обхващат пръстите на краката и това става непоносимо, сега ще се развикам – твоят член просто не може да стане по-твърд… И аз ще те помъча… ето така… ето така… търпи, не си и помисляй да свършваш… ще го галя колкото си поискам… бързи движения на сенки… Колко са ти вкусни пръстчетата… чувствени колената… и колко си мокра… с неочаквана сила разтваря бедрата ми настрани… цялото ми тяло го иска – щом така искаш – получавай!
… По бузата си усещам дишането на Дани, аз започнах да се събуждам, притискайки се към него. Тялото ми си спомни нощната страст и от центъра на корема ми във всички страни се разнесоха светкавиците на желанието, толкова силно желание, че аз няколко пъти конвулсивно потръпнах. Протегнах ръка… толкова е хубаво… той също спи, мек, нежен… аха… вече, струва ми се, не спи… J Обърна ме по гръб, хвана ме с цялата си длан за катеричката – силно, но не грубо, стисна я в ръката си, леко я постисква…
– Ти все още си мокра, дребосъче… в същия момент ме мушна под себе си, притисна ме към леглото така, че да нямам никаква възможност да противостоя на неговия натиск.
На мен понякога ми харесва така да играя, когато момчето ме обладава без да ми оставя възможност за никакви възражения и сега ми се искаше именно това. Хванах го за раменете, покорно разтворих крака… Колко е горещ! Аз започвам да се съпротивявам, опитвам се да го отблъсна, да се изплъзна, високо шепна “давай, обладай ме”, меко се измъквам и се извивам като змия, но твърда сила непреодолимо разтваря устните ми, но не влиза вътре – Дани се спря за минута, погледна ме в очите толкова дълбоко, все едно видя там хоризонта…
– Искаш ли?
– Да… само не бързай… още по-бавно… стой, стой… не се движи повече, да, почакай, не влизай по-дълбоко…
– Ще се движа бавно, засега просто ще те погаля със своя член, макар така да ми се иска хубавичко да те изчукам, момиче!
– Ммммм J … Ако ще ме гледаш така, аз със сигурност ще свърша сега!
– Какво да правя с теб, малка ненаситна тигрицо… Иска ми се да те гледам и да те гледам и да те гледам… толкова красива… толкова страстна… Още по-бавно? J
– Дани, това е непоносимо, аз просто по чудо не свършвам.
– И аз, моето момиче, и аз.
– Хайде, давай, давай… по-дълбоко, още…
И отново стремителен поток удоволствие разсича гръбнака ми, разтваря темето ми, взривява се някъде високо-високо и пада във вид на нажежени от страст искри като залп на фойерверк.
Колко продължава това докосване до разкъсващото на парчета блаженство? Няколко секунди? Минута? На мен не ми стига, хич не ми стига… и все не ми се удава да се задържа там, на самия връх. Нежността продължава още дълго, но вече не така ярко, като че обвита в матова мъгла… сега ми се иска дълъг гальовен секс… ето така, ето така… толкова, колкото можеш… ако ще и цяла вечност…
– Днес ми е последният платен ден и честно казано, не ми се иска да оставам тук, макар засега да нямам понятие какво ще правя по-нататък.
– Защо да не отидем заедно в Дармасала?
Колко съм гладна! Тази закуска няма да ми стигне, искам още.
– Ненаситна във всичко. J
– Смей се ти, смей се, теб да те бяха изнасилили така, както мен тази нощ… и сутринта… и после още веднъж сутринта J
– И какво – отиваме ли?
Небе, отразяващо се в него езеро… от сутринта е толкова свежо… какво искам? Искам ли нещо? Аз не умея да искам… звучи странно – “да умея да искам”… да, аз отдавна съм се отучила истински да искам, силно, мощно, радостно, свикнала съм с това, че моите желания не са “желания”, а “прищявки”, “капризи”, “своенравия” – аз дори не съм забелязала как е станало така, че съм започнала да се отнасям към своите желания като към досадна пречка, като към нещо неприлично, почти срамно, та това идва още от най-ранното ми детство… и сега, когато показах главата си над миризливото блато, когато навсякъде около мен е свободата, сега трябва да се науча наново да искам.
– Не, Дани, повече от всичко сега не искам да създавам привързаност. Много ми е хубаво с теб, но така мога да забравя всичко на света, а аз не съм дошла просто да пътешествам. Мисля, че може да се срещнем след някой друг месец и може би тъкмо в Дарамсала, но аз не искам да ставаме двойка. Нали разбираш за какво говоря?
Няколко секунди в очите му виждах тъга, но това впечатление бързо се разнесе.
– Да, разбирам. Първата седмица не излизаш от леглото и целият свят ти се струва приказен. Втората седмица вече започва лекичко да се промъква сивотата, но ти все още се разхождаш като се държиш за ръка, а после изведнъж ежедневието те удря със сила по главата, но ти продължаваш да се преструваш, че все още си влюбен, че все още много ти се иска да се целувате по цели нощи и да се държите за ръце… Прав ли съм? J – той се разсмя и сега аз бях абсолютно уверена в това, че у него няма разочарование, а само лека тъга.
– Да, точно така. Колко искам да не е така! Мислиш ли, че е възможно?
– Не знам, Мая, на мен също би ми се искало, но това повече прилича на фантазия. Във всеки случай, аз не съм срещал такова нещо в живота си.
– Може би това е възможно само с един-единствен човек? Вярваш ли в своята “втора половинка”?
– Както каза един западен гуру (и аз съм съгласен с него) – има втора половинка, но уви – тя се намира в теб самия.
– Може и така да е… но всеки път, когато се влюбвам, аз вярвам в друго нещо. И изобщо идеята за такава принципиална самота хем ме привлича, хем ме плаши.
– А може би и да няма самота за този, който е намерил в себе си тази втора половинка?
– Не вярвам… не искам да вярвам, че е така. Да, чувството за самота… то е дълбоко, то диша, то само по себе си не е мрачно и не плаши, но… някак всичко това трябва да бъде по друг начин, не така праволинейно, но как – и аз самата не знам. Много ми се иска да вярвам в някакво “изведнъж”.
– Какво чувстваш, когато си представяш, че си останала съвсем сама и никога до теб няма да има никого, само кратки срещи, без привързаности, без очаквания…
– Възторг и страх едновременно.
– И аз така. И все пак страха е някъде отгоре, той е като коричка на рана, която в края на краищата ще падне. Когато виждам по този начин, започвам да преживявам света като стихия и всяка стъпка звучи в мен като радостно ехо. Разбираш ли?
– Мисля, че разбирам… чувствам. Странно, харесва ми да мисля, че ние може никога повече да не се срещнем. И не защото не искам да се срещнем, а защото така сега аз те възприемам като проявление на стихия, като изблик на неочаквано щастие, а не като своето момче, което е винаги под ръка.
– Да, да! И аз те възприемам като стихия, когато не знам какво ще стане утре и ще се срещнем ли някога отново… И все пак – накъде ще заминеш по-нататък?
По-нататък? Нямах понятие накъде ще отпътувам, нямах никакви ориентири, никакви определени желания. Тъй като “културните ценности” ме интересуваха най-малко от всичко, то съветите на пътеводителя с нищо не можеха да ми помогнат. Аз определено знаех само едно – повече не искам да оставам в Шри Нагар.
Шикарата разреза заслепяващата плът на езерото, отнасяйки ме оттук сама. Аз зяпах играта на водата и слънцето, докато не ме заболяха очите. Облегнах се на облегалката на седалката и веднага ми се приспа. Това беше приятна сънливост, тя ми напомняше за Дани… и аз веднага усетих неговото присъствие. Струваше ми се, че само да отворя очи и ще го видя. Поразително, но аз не усещах това като самоизмама или фантазия, аз действително го усещах до себе си. Или по-точно ще бъде да кажа, че възприятията ми бяха такива, както ако той би бил до мен? Та какво е това раздяла? И какво е това “да бъдем заедно”? Ако аз седя в една стая с любимото момче и не го гледам, ние заедно ли сме или не? А ако аз не само не го гледам, но и не мисля за него, то ние заедно ли сме или не? А ако точно сега го усещам така, сякаш той е съвсем близо, само дето не го виждам, то ние заедно ли сме или не? Къде минава границата? Само малко да се задълбочиш и там, където уж винаги всичко е било ясно, изведнъж се отваря бездна…
Като се пъхах под одеалото, аз все още мислех да това и колкото по-ясно виждах, че не разбирам какво е това “да бъдем заедно” и какво е “да не бъдем заедно”, толкова по-интензивно се проявяваше очакването – като че ли нещо щеше да се отвори и да преобърне всички мои представи за света.
…Звънък смях, голяма дървена люлка, блестяща трева и златни дървета, облаци като крила на фантастични птици, усмихващо се слънце, играещ на криеница вятър… Кога е било това? Или това е само сън? Ако това е сън, то аз искам никога да не се събуждам. …И все пак това се случило, много отдавна, през ранното ми детство… Пътеките, по които бягам се извиват в тайни и вълшебства, аз вдигам глава и огромните дървета ми протягат лапи като добри великани, листата се къпят в гъстата слънчева светлина, която можеш да пипнеш с крайчеца на пръстите си…