– Вегетарианско или обикновено?
– Какво? А… Да, вегетарианско…
– Извинете, вегетарианското е свършило, искате ли обикновено?
Ето. Както обикновено – добри намерения…
– А с какво месо е?
– С пилешко.
Така да е, взимам го: сега съм гладна.
Залеза зад илюминатора невъзмутимо пламти на фона на площада с пазара в почивен ден – гласове, викове, лица, музика, откъси от разговори, – в главата ми е обикновеният натрапчив хаос.
… – По дяволите, Мая, броят трябва да излиза вече, а твоята статия още не е готова! Това ми омръзна, в края на краищата! – отново и отново този вик в слушалката…
– Сега идвам!
Хвърлям мобилния в чантата, паркирам, минавам тичешком през будката на входа, нервно удрям бутона на асансьора, чакам – 10…9…8… Колко може да продължава това?… Кабинетът на главния редактор, лицето на новата секретарка, което по цвят напомня на семафор, с презрителна гримаса сочи – него го няма. Ами аз май знам кой сега обикаля около бюрото ми… ми да… точно така….
– Ама нали Вие ме изпратихте на откриването на ресторанта, Всеволод Владимирович! И аз не успях да отредактирам статията, още сутринта Ви казах, че ако отида няма да успея да я довърша. Нали Ви казах….
– Мая, откриване на ресторанти, презентации … да, това е досадно, Мая, аз петнадесет години се занимавам с това, намен самия това ми е дошло до гуша, – отчаяно тръсна глава и прекара ръка през гърлото си. – Но това е нашият хляб, ти знаеш това не по зле от мен, какви са тези претенции? Ще си изкараме пари за хляб, ще го намажем с масло и тогава ще заминеш някъде в Аржентина да правиш репортажи за амазонките… И изобщо не разбирам защо непрекъснато имаш някакви претенции??? Не ти ли харесва тази работа?
Харесва ли ми тази работа? Този въпрос възниква все по-често и всеки път става по-остър, така ми се иска да зарежа журналистиката завинаги, но вечно се набират някакви “но” и отново и отново продължавам да излизам от къщи рано сутрин и да търча из градската сивота и да се прибирам от тази сокоизстисквачка късно вечер. Завършилите журналистическия факултет могат само да мечтаят за моето работно място. И аз мечтаех за него, когато бях студентка, но сега все по-малко разбирам за какво ми е това… Ето го главният редактор на престижния вестник – целият му живот е преминал сред суматошния водовъртеж на неготовите за затваряне броеве, истеричните рекламодатели, опушените до краен предел стаи на редакцията, кюфтетата и компотите в стола, ексцентричните и вечно бързащи сътрудници, стремителното отлитане в небитието на това, което е било много важно само допреди две минути. И какво сега? Само на четиридесет е, а изглежда като изцеден лимон, тежи почти сто килограма, очите му са проядени от никотина и вечно го разкъсват на части – ходещ възел от раздразнение и недоволство. Ето и сега стои пред мен (мисли, че аз стоя пред него – типичния егоцентризъм на хомо фабер), почти пръска слюнка от възмущение и няма никаква възможност да му се обясни нещо. Ей такъв навит механизъм, която не те чува и може би дори не те вижда. Когато крещи очите му се плашещо празни и безсмислени. А някога сигурно също е бил вдъхновен от журналистиката… Искам ли и аз такава участ?…
– Ти слушаш ли ме изобщо? Какво гледаш като теле железница? Стои си тя и си мечтае… Какво е това в края на краищата – аз се отнасям с теб като с човек… Хайде, размърдай се, всички само теб чакат, без твоята статия половин колона отива по дяволите. Какво да сложа там? Твоите мечти ли? Ще те оставя за една седмица ти да измисляш заглавията – ще видиш тогава…
– Не ми пука за вашата половин колона! – Приближавам се до прозореца, поглеждам надолу: мравунякът живее, не спира нито за миг.
– Какво??? Какво си позволяваш?!
Даже не поглеждам към него, какво да ги гледам… и така ми е ясно, че сега той се е надул и е почервенял от злоба. За момент като че ли се обади някакво безпокойство, та аз нищо не съм обмислила, как ще живея по-нататък… от ъглите на стаята като скунксове от дупките си ме гледат колегите: някои със страх, други с възмущение. И в същото време такава радост се надига… все едно, че е излязъл вятър, който духа откъм гърба ми и настойчиво ме бута към стихията на живота.
Ужасно ми се прииска да отхвърля безпокойството и смело да го погледна за последен път в очите, да му кажа, че аз съм млада самка, че ми се иска да живея, да се наспивам, да лапам картофи със сельодка, да се разхождам и да се чукам ми се иска в края на краищата, не само в почивните дни… Ох, каква няма сцена би настанала тук… А стана по друг начин мозъкът вече вършеше своята гадна работа – започнах да обмислям всичките си движения и думи, за да скрия парализиращото вълнение и да изглеждам достойно…
– Чай, кафе, вино? – стюардесата със загриженост наднича в очите ми.
– Не, просто минерална вода… благодаря…
… – Мая, ти да не си полудяла, че така да си тръгнеш от Тази работа! Серьожа, тя е попаднала в секта, сигурна съм – не можеш да излъжеш майчиното сърце, донеси ми бързо валидол… Мая, ти си длъжна незабавно да ми разкажеш всичко. Заедно ще се оправим. Не е необходимо да си зарязваш работата и няма да ходиш в никаква Индия… Ти отиваш сама??? Там ще те чака ли някой?… Аз имам параноя?! Аз ти, мерзавка такава, как смееш да говориш така с майка си?! Сега ще те заключа, докато не се изпарят всички глупости от главата ти… Татко! Какво мълчиш, кажи нещо!!!
Намръщеното лице на баща ми… наистина ли някога е било друго, не такова застинало в тая тъпа гримаса?
– Какво ти става? Да не си попаднала при наркотърговци? Наркотици ли ще носиш от Индия? Имам свои хора във ФБР, ще те следят… Сега ще те… – запъна се, безпомощно размаха ръце и лицето му почервеня.
Сега какво? И той самият не знаеше. Просто старата латерна доизсвири докрай плочата, пусната още през детството… Та той е просто робот! И ако беше само той…
Индия се приближава с всяка минута и все повече се размазват очертанията на редакцията, курсовете по йога, рейки, психологическите семинари, тантрическите тренинги, кухненските философски спорове до сутринта и до чувство за гадене и вече не е така важно, че търсенето на единомишленици завърши с пълен крах, – аз започвам нов живот. Нещо в мен знае, че аз сигурно никога няма да се върна.
… – Ами, махай се, малка кучко! Винаги съм знаел, че ще си намериш друг и няма да ти пука за моите чувства… Никога не си ме обичала истински. Много съчувствам на новия ти избраник, та ти точно така ще си изтриеш подметките и в него…
– Имате ли одеяла? Че нещо ми се приспа.
– Да, сега ще ви донеса.
Черните прозорци на илюминаторите, целият самолет спи, смешно отворил няколко десетки усти… Одеалото е грубичко, но нищо, ще свърши работа…
Вратата на редакцията се захлопна. Прохладната августовска вечер съвсем не е такава както обикновено – светът се е променил, във въздуха звъни вълнуващо и радостно очакване и цялата лятна столична суета на Пушкинска прилича на картонен декор, който всеки момент ще рухне. Всичко стана полуреално и нищо не значещо в сравнение с това, което се освободи и ме вика неизвестно накъде. Между къщите запламтява залезът и за кратък миг избухва през къщите – все едно ме вика от всички страни. Накъде?
Разруши се мечтата ми за революционна журналистика, която обръща на 180° консервативните умове, взривява предразсъдъците, гори от нови идеи и нови открития… то от самото начало си беше ясно, но аз вярвах до последно, затварях си очите за очевидното – страхливка съм, разбира се, но как да призная пред себе си, че отдавна върша не това, което истински искаш? Как да отворя очи и да видя, че съм се слял с безликата биомаса, как да престана да се нося по течението и да се измъкна от този смъртоносен водовъртеж?
– Вече сме в Ашхабад?
Влача се полусънна по коридора, тръшвам се на креслото. Три часа в тразитната зала, после още три часа полет – след шест часа съм в Делхи… Делхи… колко е необикновено, не мога да повярвам – аз летя към Индия, ама че работа! Що за свиня е измислила тези надупчени голи метални седалки в транзитната зала? Нито да седнеш, нито да легнеш… Бих окачила за топките кретена, който ги е измислил… цял час се мъча да се наглася, само кошмари ми се въртят в главата.
… Страшно беше ей така да се хвърля с надолу главата в пълната неизвестност, да следвам тревожния и настойчив зов, зачерквайки всичко устойчиво и разбираемо. Като напуснах работа един месец се разхождах из гората, сърфирах из Интернет, гледах как живее светът, четох… аз отново можех много да чета, но старите книжки не ми вървяха, а на нови, които да ме увлекат не можех да попадна. В началото на септември в джоба ми вече имаше международен паспорт, билет с годишна открита дата за обратен полет и виза за Индия. Като се сбогувах с целия си минал живот, аз затворих вратата на дома си, която тутакси изчезна в безкрайната върволица от събития и явления.