Списък на ОзВ с описанията им

Във връзка със сериозния недостиг на време (т.е. много високата конкуренция между радостните желания, аз постепенно ще допълвам тази схема.

Аз смятам, че качественото описание (т.е. такова, което силно резонира със съответното ОзВ) е описание,  което:

а) максимално ясно са подчертани специфичните особености на това ОзВ, които го отличават от другите ОзВ;

б) няма поетични и философски изрази и други такива префърцунени думи, които да не обозначават напълно конкретно възприятие (такива като космически, свръхсъзнание, омагьосващ, непостижим и пр.), тъй като силен резонанс имат само напълно предметните думи (такива като куче ,бор, студен свеж въздух, искам да дишам и пр. – т.е. това, което съм изпитвал много пъти).

Други препоръки вж. в главата “Описания и фиксации”.

= = = = = = = = = = = = = = = =

Сектор на устремеността:

1 линия:

радостно желание

потребност

твърдо желание или упорство, или радост от борбата

стремеж

2 линия:

решимост

яростност (ярост)

3 линия:

радостно очакване

предусещане

очакване (чувство за тайна)

4линия:

безкрайно пътешествие

вечна пролет

зов

5 линия:

изумление

тържествуване

= = = = = = = = = = = = = = = = =

“Потребност”

*) Силното радостно желание придобива качество, което резонира с думата “потребност”, т.е. нещо такова, без което си като без вода – като без въздух. Цитат от Ежатина: “Това прилича на потребността да дишаш, това е увереност, че сега на мен ОзВ са ми жизнено необходими. Когато се гмуркаш – зяпаш подводните същества, но в определен момент чувстваш без всякакви съмнения, че ти е необходимо да изплуваш и да напълниш гърдите си с въздух, да се надишаш. В първите мигове дори няма предусещане, – само възприятие на тази потребност и резониращата с нея решителност, възниква безметежност и изблик на екстатичност при мисълта за това ,че такова възприятие е възможно.

*) Фьорд: “Резонира с образа на вълк, попаднал в капан – желанието да се освободи е толкова силно, че той прегризва лапата си и  се освобождава.”

“Твърдо желание” или “упорство”, или “радост от борбата”:

*) Интензивното радостно желание, изчистено от скептични мисли и проблясъци на НЕ (например безпокойство за това дали ще бъде реализирано желанието или не, кой какво ще помисли за теб и пр.) се превръща в “твърдо желание” – то е изключително устойчиво, резонира с думите “непоколебимост” и “упорство”.

*) Когато твърдата желание е насочено към отстраняване на помраченията с него резонират образите на преса и менгеме. В него е стиснато това, което искам да счупя. Всеки път аз полагам много и разнообразни усилия, за да придвижа стискащия механизъм с един зъб. Но ако няма придвижване, то този механизъм не боже да бъде върнат назад, той няма обратен ход. И с всеки такъв зъб напрежението в притиснатото помрачение расте, то започва да скърца, да пука и расте предусещането, че скоро то ще се разруши и ще се превърне в прах.

*) Когато твърдото желание достигне висока интензивност и отчетливо се прояви екстатичен оттенък, то то резонира с думите “радост от борбата”.

*) Воинът може хиляди пъти да изпита поражение, но никога няма да се предаде.

*) Когато упорството е проявено с интензивност 7 и повече, аз не обръщам назад като си мисля “поспах 5 минути и изгубих цял час”, а продължавам да се съсредоточавам върху ОзВ и да ги пораждам. Когато упорството е слабо, то мислите за недостатъчно ефективните усилия в миналото съществено отслабват сегашните ти усилия. Преди десет секунди съм допуснал ХО (да се разсея)? Това вече няма значение и сега аз продължавам да се боря с всички сили.

Мислите за неефективността на усилията в миналото само тогава водят да отслабване на усилията в настоящето, когато точно в настоящия момент нямаш желание да полагаш усилия и тези мисли се използват като повод за самооправдание.

*) Упорството резонира с образа на вятъра, който духа в Джомсом – всеки ден около обяд той започва да духа и се стреми от долината нагоре. Неговата сила е такава, че ако който и да е обикновен човек прекара половин час, изложен на този вятър, то у него възниква неуправляемо раздразнение, стигащо до бяс – вятърът “съсипва душата”. Той не отслабва нито за секунда, не дава нито миг покой: той блъска, блъска, блъска и нищо не може да го спре.

*) Стриж: “Твърдият глас непреклонно си пробива път през съня и преградите. Този глас ще повтаря и 10 хиляди пъти, непреклонно ще пробива преградите– “има за какво да се бориш, Стриж!””.

*) Тайша Абеляр: “Единственият звук в кухнята беше звукът от капещата от варовиковия филтър вода. Той ме наведе на мисълта за това, че също така постепенно протича процесът на очистване по време на припомняне. Внезапно аз преживях прилив на предусещане и ентусиазъм. Сигурно действително може да се променя, капка по капка, мисъл след мисъл, да се очистя, подобно на водата, просмукваща се праз този филтър.”

*) Упорството при пораждане на ОзВ резонира с образа на звяр, който с мека лапа с извадени нокти придърпва към себе си играчка. Както котките си “чешат ноктите”, разпервайки цялата си лапа и протягайки нокти, като ги закачат за нещо и го придърпват към себе си. Възникващото ОзВ започва да отслабва в резултат на хаотични отвличания или от липсата на навик да се намирам в такова състояние, но аз то придърпвам, като си играя с него, позволявайки му мъничко да отпълзи настрани и после го придърпвам отново и отново. Когато този образ съпровожда усилието, то той отстранява пиететното отношение към ОзВ, поражда радостно, игриво настроение.

“Стремеж”:

*) Цяло море като мощен поток се низвергва в цепнатината на скалата; няма препятствия.

*) Из отчета на една муцуна: “нищо няма да ме спре. Сега аз със сигурност знам това, сега това не са догадки, не са смели мечти, не е полет на фантазията ми, не са най-сладките ми мечти – сега знам това със сигурност. Аз уплътнявам практиката на помненето, прилагам съществени усилия за запомняне, отколкото преди – за Рамакришна, за муцуните,  за своя стремеж към преживявания – аз не мога да кажа, че правя нещо голямо – някакви изнурителни формални практики и т.н. Може даже да се каже, че сега аз живея леко, просто осъществявайки запомняне и съпровождайки го с формални практики само тогава, когато съсредоточаването ми отслабва. Аз просто постигам непрекъснато запомняне и това води до такива ураганни ОзВ, че възниква яснота: сома моето желание да остана тук може да ме спре, нищо друго”.

*) Агава: “огромен отломък се откъсна от скалата и неумолимо се носи надолу”.

*) Понякога резонира с желанието да стана ида започна обикалям из стаята, нещо да строя, да търся, да изследвам.

*) Резонира с образа на огромен влак, който в резултат от дълги усилия най-накрая се е поместил и бавно е тръгнал. Масата му е огромна и колкото е било трудно да го накараш да тръгне, толкова е трудно сега да го спреш –  неуклонно движеща се напред гигантска маса.

“Решимост”:

*) Колкото е по-силна проявената решимост, толкова е по-слабо влиянието на скептичните мисли, толкова по-слаби са механичните съмнения (т.е. такива, които са необосновани, а се проявяват само по навик, въпреки разсъдъчната яснота за отсъствието на основания за съмнения, въпреки радостното желание да се направи един или друг избор или имайки предвид възможните последствия).

*) Усилва се при мисълта за “десет поколения войни, правейки това са постигнали резултат”.

*) Стриж: фразата на Бодхи, която предизвиква резонанс с решимостта: “сега знаеш какво е това ОзВ, знаеш, че има за какво да се бориш, Стриж… има за какво да се бориш!”

*) Дон Хуан: “Ти трябва да направиш нещо по-голямо. Ти трябва постоянно да надминаваш себе си”.

*) Резонира със словосъчетанието “категорично несъгласие с помраченията”.

“Яростност”:

*) Тотална непримиримост към помраченията, т.е. към състояния когато преживяванията не са проявени. Даже за няколко секунди е невъзможно да се отдадеш на отвличанията, като забравиш за помненето на практиката, тъй като веднага възниква отравяне чрез импотентността ти и желание за възврат към устремеността. Пряка задача и най-сладостна цел става непрекъснатото полагане на усилия и непрекъснатото полагане на свръхусилия.

*) Резонираща мисъл: “Практиката продължава от първата секунда след събуждането до последната преди да заспиш, а също така когато се осъзнавам по време на сън. Отвличанията (разсейванията) се плъзгат по повърхността, без да влизат вътре.

*) Резониращо словосъчетание: “прекалена решимост”, “отчаяна решимост”. “Прекалена” не в смисъл “излишна”, а достигнала края и преливаща.

*) Резониращ образ:опъната до краен предел тетива на лък, така че от нея се едва-едва се чува звън.

*) При придобиването на първия опит по изпитване на яснота, възниква неудържимо желание да се хвърлиш в сражение с НЕ, незабавно да започнеш да реализираш радостните си желания, да си проправяш път през гъсталака “нищо не се случва” към ОзВ. При това може и да нямаш радостно желание да реализираш радостните си желания, а ако имаш такова, по реализацията на радостното желание не изчерпва яснотата, постоянно ти се струва “малко”, иска ти се да на всяка цена да направиш още и още. Това в краткосрочна перспектива може да доведе до появата на механично желание да започнеш нещо да правиш, но след отстраняването на това механично желание възниква равновесно състояние на съвършено ново ниво – оказва се, че може постоянно да бъдеш “изпълнен” с решимост и готовност във всеки един момент да се изстреляш като неудържима стрела и това е много привлекателно състояние, колкото повече време прекарваш в него, толкова повече ти се иска. Възниква яснота, че до сега ти си била медуза, гниещ пън и даже не си разбирала, че е възможно да се живее така, на такова ниво на пренасищане, екстатична готовност да се хвърлиш в реализацията на радостните си желания.

*) Резонира с думата  “отчаяние”, но това не е онова отчаяние, което се явява самосъжаление, тъга и пр. – това е отчаянието на потъващия човек, който вече е загубил шанса си за спасение и изведнъж в далечината е видял спасителен пояс и разбира, че е необходимо да направи невъзможното, да забрави за живота и смъртта, да престане да чака чудо или спасители – просто е необходимо да направи всичко мислимо и немислимо, свръх всякакви човешки възможности и да доплува. Това е отчаяние, в което се мобилизират всички сили, в което отпада всичко привнесено, измислено и второстепенно – на карта е поставен живота – не в някакъв преносен смисъл, не като поезия и философия, а като невъзможно конкретна, гола реалност. Това състояние е безкрайно далечно от задоволството или самосъжалението.

Ежатина: “Самосъжалението изобщо не може да се съчетава с отчаянието, може да има само кратки автоматични изблици на самосъжаление, докато още има склонност към него. Доколкото си спомням , самосъжалението е нещо дотолкова вяло, че може дълго да бъде предъвквано + чувството за собствено значимост – желанието да мислиш за горката себе си, на която нещо се е случило. Самосъжалението умъртвява, потиска всичко, аз съм готова да спра да се боря, да се предам, целият свят е против мен. А отчаянието е като взрив, след него е невъзможно да устоиш са място, иска ти се да прегризеш всичко, което те държи, да се бориш, даже ако знаеш, че нищо няма да се промени, просто защото иначе не е възможно да се живее, освен борейки се. Когато си отчаяна не ти е до това, че на някого могат да не му се нравят твоите действия,  в отчаянието няма нерешителност и неискреност, докато в самосъжаление живееш така, сякаш  ще живееш вечно.”

*) Пълна несъвместимост със задоволството.

*) Яростността се съпровожда със специфични физически преживявания – “излизането на волята” (разчупване отвътре в корема в района на пъпа, все едно, че нещо иска да излезе навън) започва да се съпровожда от вибрация – примерно 7-8 херца (вибрации в секунда), която се разпространява от центъра на разчупването по цялото тяло. Необикновено приятно усещане.

*) “Необходимо е да си проправя път. Аз не искам да чувам повече за нищо, не искам нито да мисля, нито да говоря. Това не са фантазии, не са приказки, това е реалност. Изход има, аз ще платя каквато и да е цена, за да постигна това – твърдо знам  има го. Минута след минута ще се боря да постигна екстатични ОзВ. Няма такава цена, която да не съм готов да платя за това”.

*) Из отчета на Ежатина: “Възникна желание да постигна физическа трансформация на всяка цена, за да укрепя опита от проявленията на ОзВ. Отначало бях удивена от такава рязка и необяснима за мен промяна във възприятията, но после възникна желание да отхвърля тези мисли –  какво значение има защо? Решимост до екстаз. Дадох си срок – докато Бо е в планината. Почти няма време. Аз винаги смятам, че имам много време. Омръзна ми цялата импотентност, омръзна ми, че тя може да се сменя с пристъпи на отчаяние, след които отново настъпва задоволство. Започнах да полагам усилия. Възникнаха образите на основните помрачения – загрижеността може да попречи в института, НО отношение към Стриж може да попречи, НЕ от болестите могат да попречат. Изведнъж разбрах, че те за мене повече не съществуват. Няма ги и точка! Аз имам само една цел. Няма да я заменя за нищо на света, какво наслаждение! Целият свят престана да съществува. Не като отчуждение към Стриж – както ако все едно я нямаше и затова няма НО, – а като екстатична радост при мисълта за нея, за това, че аз никога повече няма да изпитам към нея НО, удоволствие от присъствието й, от института.

Колко лесно си отидоха всички помрачения! Знам, че това е само за минута – само засега. Ако аз не се съсредоточавам върху това състояние, то ще изчезне. Три часа правих 10-секундна фиксация на това желание. Аз даже не правя избор: или ще успея, или… – аз трябва да успея, не може да има никакъв избор.

Може би преди, когато съм искала да успея, желанието ми е било твърде размито. Никога не съм изпитвала такава ярка единна цел. Не съществува повече нищо освен нея и от това възниква екстатичност. Докато тази цел не е достигната, аз не мога да се страхувам от нищо, не мога за нищо да мисля, нищо да искам. Няма кога.

На втория час – желание да си почина. Възторг: аз познавам този страж! Аз лесно ще го прескоча.

Целият тайнствен свят, която беше миналия септември, когато често фон беше единната цел, изведнъж ми стана толкова близък. Аз все едно приближих тази граница, до която можах да се приближа само в онзи период на практиката. Само че сега имам повече опит, аз знам, че няма какво да чакам, необходимо е да се прави, прави, прави независимо от всичко: от практиката на муцуните, от това – ще се върне ли Бо или няма. Необходимо е да прескоча тази пропаст. Възторг: нещо не ме задържа, образът на пропастта, до която преди само се приближавах, гледах и отстъпвах назад, а сега аз ще скоча и нища няма да ме спре.

Още един познат тъпизъм: колкото по-ярко е ОзВ, толкова по-трудно ще бъде по-нататък. Но по този въпрос също лесно възниква яснота – не, колкото е по-ярко ОзВ, толкова ПО-ЛЕСНО ще бъде.

Аз изпитвам екстатичност 4-5 вече около 10 минути, а ярки ОзВ – два часа! Решимостта ми е такава, че нямам желание да мисля защо е така.

Още един страж: задоволството. Радост – 10: от какво е това задоволство, аз даже не съм постигнала целта си! Само физическа трансформация, на по-малко не съм съгласна.

Когато заспивах – имах усещането за твърд железен прът от темето ми, който напира нагоре на 30 см.

“Предусещане”:

*) Уличен пес е видял нещо любопитно и е побягнал нататък.

*) Собственият ти образ на начинаещ д практиката – животът тепърва започва, моята практика започва чак сега, аз правя най-първите стъпки – най-интересните неща се пред мен.

*) Една история от Пухкавата Маймунка: “През първите секунди от събуждането ми имаше хаотични отвличания от съня. Погледът ми падна върху надписа: “аз съм нова, всичко тепърва започва, очакват ме толкова интересни неща”. Препрочетох го няколко пъти, като пораждах предусещане. Внезапно възникна увереност-яснота, че аз току що съм се появила, аз никога не съм била в тази стая, нито в това тяло, аз нямам минало, аз нямам нищо, аз току що съм възникнала. Погледнах плаката-лозунг над кревата, в който се появих. Има увереност, че съм не съм го писала аз, има увереност, че го е писало друго същество, което е изразило своите желания, оставило е инструкции и си е отишло. Има симпатия към това същество и желание да направя всичко, за да реализирам неговите желания. Има предусещане на днешната работа върху това място, радост от това, че пред мен има още толкова интересни неща, необикновено състояние на лекота – поради това, че няма минало, аз не съм давала никакви обещания, на никого нищо не дължа, пред никого не съм виновна, за нищо не ме е срам, нямам какво да губя и няма от какво да се страхувам.”

*) Фьорд: “Резонира с образа на снежна лавина, която всеки момент ще се откъсне и ще полети надолу по склона. Резонира и със състоянието на границата на оргазма. Резонира с фразата: “всеки момент нещо ще се случи”.

*) Фьорд: “Възниква раздиращо усещане в гърдите, желание дълбоко да вдишваш, радостно желание за дейност.”

*) Характерното отличие на очакването от предусещането е в това, че при възвръщане на вниманието от обекта на предусещането то отслабва, докато при очакването не намалява своята интензивност.

“Очакване”:

*) Чувство за тайна, приказка

*) Все едно, че дълго съм чакала, “замръзнала съм” в безчувственост и помрачения, а сега се разтапям, пред мен има тайна. Силно резонира с проявлението на радостното желание със страст да започнеш да правиш нещо от практиката.

*) Силно резонира с възторга. Айнщайн: “Най-прекрасното, което можем да изпитаме е чувството за тайна. Този, който никога не е изпитвал това чувство, който не умее да спре и да се  замисли, обхванат от плах възторг, той е като мъртвец и очите му са затворени.”

*) Лама: “Нъщ във влака. Когато гледаш през прозореца виждаш тъмнина и ту тук, ту там проблясват светлините на къщите, прозорчетата в малките селца. Възникват образите на хора, които като нощни пеперуди се събират около тези светлини: гледат телевизия, живеят своя обикновен живот. Всяка светлина се възприема като островче от тази обикновеност и около него – безкраен, привличащ и плашещ океан от тъмнина”.

“Безкрайно пътешествие”:

*) Независимо от практиката на другите муцуни, независимо от обстоятелствата, независимо от страховете и очакванията, от успехите и пораженията, аз ще се занимавам със своята практика, аз ще продължавам своето пътешествие.

*) Стъпка по стъпка аз променям своите възприятия и не е важно малки ли са тези стъпи или големи – важно е, че аз не се спирам.

*) Собственият образ като малък монах-лама-тулку. Аз съм се превъплътил, аз ще постъпя на обучение при високите лами, скоро ще разбера много прекрасни и интересни неща.

*) Във всеки един момент аз мога да стана, да си взема раницата и да продължа нататък.

*) Вятър, прелистващ страниците на книга.

*) “Начало” – силно, неудържимо движение, което набира мощ, расте право пред очите ти. Начало на ледохода, на топенето на снега, на движението на фронта облаци.

*) Собственият образ като парче плат на вятъра, вятърът се усилва, блъска ме все по-силно, във всеки един момент аз мога да се откъсна и да се понеса в неизвестността, аз не знам какво осъзнаване ще стане мой последен порив.

*) Гущер: резонираща мисъл: “няма къде да се върна”

“Вечна пролет”:

*) Животът се заражда, той изглежда слаб, но той не може да бъде спрян; нежните пъпки навсякъде цъфват напролет, текат тънички ручейчета и стопяват леда, който става чуплив и ти се иска да го отхвърлиш, да се отърсиш и да почувстваш лекота. Нищо не може да спре пролетта. Ако се прегради малкото ручейче, то то ще се превърне в океан и ще помете всичко по пътя си. Резонират думите “нища няма да спре идването на пролетта”. Нещо много желано, възхитително ще настъпи неотвратимо.

*) Ежатина: “Както напролет започва да се топи снега и отдолу на места се вижда земята. Отново я засипва сняг, но пролетта не може да бъде спряна, снегът необратимо ще се стопи. Малките изблици на екстатичност се превръщат във фон. Всичко резонира с екстатичността, възниква яснота, че аз тепърва започвам да живея, тепърва започвам да чувствам и да възприемам, а до този момент през всичките тези години съм била все едно замразена. На тялото му става неуютно, дискомфортно – в него е тясно за еОзВ, то се усеща като отровено и трябва да се трансформира, да се очисти от следите от НЕС, да стане единно с еОзВ преживяване.”

“Зов”:

*) Даже когато е едвам уловим, той е непоносимо пронизителен. Резониращ образ: дим от огън на склона на съседната планина, светлини през нощта от другата страна на реката – нещо далечно, на самия хоризонт.

*) Ежатина: все едно възниква желание да гледаш само хоризонта, а не предметите наоколо.

*) Аджи: Пустиня, нощ, аз не мога да разбера къде свършвам аз и къде започва меката студена нощ, ние с нея сме единни, след тази нощ няма да има утре, но именно тази нощ има шанс, аз не знам шанс за какво – но каквото и да е – влече ме натам и ако това не е това, което съм търсил, то аз все пък искам този шанс, защото повече не мога и не искам да оставам това, което съм.

Виждам нощта като каньон, вървящ навътре в планините и когато аз си отида, планините след мен ще се затворят и нищо няма да бъде същото като преди.

Светят звезди и колкото и да са далеч от мен – те сега са ми най-близките същества, аз не съм привързан към никого и тяхната компания е най-диброто, което мога да си пожелая в момент, когато имам шанс. Този момнет – това е това, което аз искам със себе си на пътешествието. Възникват благодарност, нежност, топлина към всичко, което остава зад мен.

*) Ежатина: Силно пронизително желание неясно за какво, иска ми се да го преживявам и да не му подбирам никакви обекти. Струва ми се, че всяко познато ми действие или явление ще бъде твърдо дребно, никога няма да може напълно да резонира с това желание.

“Изумление”:

*) Спира ми дъхът; идва цунами; това не можа да бъде; благоговение.

*) Възниква при откриването на нови ОзВ.

*) Силно резонира с възторга и чувството за тайна.

“Тържествуване”:

*) Необратимост на безкрайното пътешествие.

*) Образът на старец на пейката: аз се правя на старец, седя на пейка в парка в мъхнато занемарено градче, покрай мен от време на време минават хора, лек полъх на вятъра вдига прах, наоколо е сивота и ежедневие. Мен – стар, овехтял старец – никой даже не ме забелязва, аз съм изхвърлен извън пределите на вниманието на хората, аз съм стар оглупял човек, на когото му капе слюнка от устата, глух, почти парализиран, аз съм напълно съсредоточен върху своята практика, аз изпитвам непоносимо прекрасни преживявания, аз преживявам буйно тържество.

*) Ежатина: “Слънчева късна есен, прозрачно синьо небе, студен въздух, слънчева свежест, пронизителна умиротвореност. Аз отдавна съм загубила всички муцуни, те отидоха в Преживяванията, а аз се мотах с помраченията много месеци, години, но днес се събудих и знам, че ще се случи нещо, че скоро това ще стане, че аз вече съм се приближила съвсем близо. Аз вървя и възниква възприятие за стремителност, все едно ме носи поток, все едно, че не ходя, а бягам. Това е предчувствие-увереност, че сега победата е неизбежна. Аз знам,че днес това ще се случи и аз ще видя отново Бодха и муцуните, вече в света на Преживяванията. Това състояние възниква, когато аз виждам слънчева есен – такава като в Муктинатх – есенни жълти дървета, пътечка, обсипана с едри жълти листа, градината на манастира, където си играехме на снежни топки. И опадалите листа, и парата от устата, шумоленето – всеки детайл предизвиква тържествуване от неизбежността на победата.”

*) Ежатина: “Готовността да извършиш необратимо изменение. Предчувствие на нещо неизвестно до сега. Струва ми се, че целият свят е замрял в готовност за скок. Аз няма да се предам. Този път не може да не се стане, аз още никога не съм била толкова готова. Има увереност, че ще бъде именно пробив, а не еднократен изблик на ОзВ.”

*) Резонира фразата “това стана!”. На обикновения език “”тържествуването” обозначава ПЕ, които изпитваме, когато нещо е станало. А какво е това “станало” на обикновения език? Това значи “край”. Когато Спартак печели мача с ЦСКА, мачът е свършва, време е за бира, застигат те задоволството, скуката. Животът е свършил. А какво е “тържествването”-ОзВ? Какво е това “станало”? Това е взрив на творчеството, взрив на наслаждението от непрекъснатото раждане, о пътешествието, това не е край, не е спирка и не е даже промеждутъчен пункт.

= = = = = = = = = = = = = = = =

Група на Единството:

1 линия:

чувство за красота

възхищение

2 линия:

симпатия

нежност

потъване или “няма граници”

3 линия:

самоотдаване или благодарност

самоотричане или преданост

= = = = = = = = = = = = = = = = = =

“Чувство за красота”:

*) Силно резонира с възторга, предаността, нежността.

*) Силно резонира с възприятието “няма граници” – възниква желание да се разтворя и стана част от пространството и от това наслаждението става още по-силно. Съпровожда се от усещане за меко, но стремително отделяне от тялото, рееща се лекота.

*) Лесно е да се отличи “естетстващия  философ”, който счита нещо за красиво и този, който именно преживява чувството за красота. Чувството за красота възниква от такива възприятия, каквито никога даже няма да бъдат забелязани от естета. Естетите дават вид, че изпитват възхищение на това, на което е прието да се възхищаваш – на картините в Третяковската галерия, на гласа на примадоната и т.н. Чувството за красота възниква в това число и най-напред от абсолютно незабележими явления – капка роса върху гъбка, нежно сурова кора на стара бреза, контрастът на ярко червената офика на фона на тъмнозелените листа, засъхнали буци трева и т.н. Има “напредничави естети” – често се срещат сред фотографите – изглежда, че те изпитват чувство за красота и забелязват именно незабележимите неща, но попитай ги – защо са снимали именно това? Вместо фразата “изпитах нежност, влюбеност в това сухо клонче, прииска ми се да я взема в ръка, да почувствам топлината й” той ще произнесе куп технически термини, т.е. пак той ще МИСЛИ, че това е красиво, а няма да изпитва красота.

*) В гората, край морето и т.н. може да се изпитва “симфония на красотата” – цял спектър от изблици на чувството за красота, които се сливат д един непоносим екстатичен пожар. Резониращ образ: всичко се е оплело в искряща паяжина, идваща от сърцето – всяко помръдване на клончето, летящата пеперуда, прелитащото пухче – на всяко движение тази паяжина отговаря със сладостно напрежение, възниква непоносимо наслаждение в сърцето и след това като лава са разтича по цялото тяло – мощно, бавно, изгарящо.

“Възхищение”:

*) Възниква най-често тогава, когато чувството за красота се приближава към екстатичната интензивност, когато има “симфония на наслажденията” и тогава възникват множествени резонанси с другите ОзВ – с тържествуването, изумлението, зова, стремежа. Ако изблиците на красотата възникват от съзерцаването на конкретен обект и се подхранват от възприятието на това, което се приема за “красиво”, то възхищението вече е безобектно, то достига екстатично качество много по-бързо, отколкото чувството за красота.

“Симпатия” или “нежност”:

*) Резонира с думата “разпознаване” – все едно разпознаваш този човек след много дълга раздяла и изпитваш радост от срещата.

*) Симпатията възниква, когато има резонанс на едно от възприятията, което аз наричам “възприемам този човек”, с което и да е от ОзВ, което аз наричам “моите ОзВ”.

*) Интензивната симпатия резонира с думата “нежност” – възможно поради това, че думата “нежност” често се използва с еротичен оттенък; асоциация с нежността, която могат да изпитват /освободените от НЕ в този момент/ влюбени един в друг. Но въпреки това “нежността” има еротичен оттенък само тогава, когато хората изпитващи нежност изпитващ още и еротично влечение.

*) Ежатина: “Симпатията към дадено същество възниква, когато мислите за него резонират с някакво ОзВ. Аз мога да мисля за различни муцуни и при това възникват различни ОзВ: решимост, нежност и т.н. Когато мисълта за това същество резонира с някакви познати ми ОзВ, възникав възприятие за близост на това същество, желание, за има ОзВ на неговото място, желание да извършвам действия, насочени към проявата на ОзВ там.

Когато мислите за това същество водят до събуждането на непознати ОзВ, възниква възхищение, тяга към него, желание да бъда като него, възниква странно разпознаване на тези ОзВ, независимо от това,че аз ги фиксирам като неизвестни за мен.

Симпатията резонира с желанието на другите места да има ОзВ.

Едно от най-привлекателните за мен нейни проявления е безобектната симпатия. Тя възниква когато ОзВ достигат максималната от достъпните ми интензивности – тогава възниква желание всички същества да преживяват това, което изпитвам аз, желание да направя поне нещо, за да могат те да се приближат до ОзВ поне доколкото могат, желание да търся различни нови муцуни, да си пиша с новаците.

Когато си пиша с някой новак – аз самата съм новак и изпитвам същото, което съм изпитвала в началото на практиката – все едно, че пред мен се открива нов свят, всички граници се разрушават, аз мога да правя всичко каквото поискам, да се радвам на всичко. Когато симпатията е проявена, всяка победа на другото същество – новак или муцуна – това няма значение, предизвиква изблик на радост, предусещане, рядко – екстатичност.

Симпатията се проявява като влечение към същество, което иска да изпитва същото, което ми харесва да изпитвам и на мен, това, което ме влече. Желанието на човек да отстранява НЕ и да изпитва ОзВ винаги резонира със симпатия към него на това място.

Когато е проявена симпатия към дадено същество, то започва да ти се струва особено красиво, макар и в друго състояние аз бих могла да го различа като “некрасиво”. Когато това е дебело същество, то изчезва интерпретацията му като “дебело”, а възниква образът на лека пухкаво малко момиченце. По този начин симпатията резонира с чувството за красота.

Симпатията също така резонира с безпричинната радост, еротичното влечение, детското в човек, изумлението, възторга, самоотдаването, радостта от простите неща.

Симпатията резонира с “малките радостни желания” – да постискаш, да си поиграеш, да напишеш нещо, да домъкнеш паднало листо или шишарка от гората, да покажеш паяк. Но разликата при проявяването на тези желания от механичните е в това, че липсва желание да направиш впечатление, липсва желание за позитивна оценка  аз просто споделям радостта си, възхищението си.

Симпатията често резонира с желанието да научиш някого на нещо. Например, да разкажеш подробно за своя опит. Това се отличава от грижата по това, че аз искам именно да науча и повече да не се връщам към това, тъй като ако на това същество му е интересно, то ще запомни или само ще попита, а когато аз се грижа за някого, аз искам постоянно да напомням, да следя – прави ли то така както съм му казала, безпокоя се.

Когато има симпатия, не възниква загриженост за мнението, има откритост.  Няма желание да скриеш нещо, да се защитаваш. Има желание отново и отново за анализираш това, което ти е непонятно, да приемаш и предаваш възприятия, да учиш другите и да се учиш сама.

Когато има симпатия, всички други ОзВ стават прозрачни, леки, пронизителни. Когато няма симпатия, аз все едно съм в черупка, през която и се чува по-глухо, и се вижда по-лошо, и е невъзможно  нежно да докоснеш. Когато се прояви симпатията, тази стена се стопява, върху мен все едно се изсипва реалният гол живот, все едно, че аз цял живот преди този момент съм гледала живота по телевизията и изведнъж съм излязла на улицата или съм отишла гората.

Когато има ярка симпатия, всички възприятия на това място изведнъж пламват и стават прозрачни. Подхожда думата “очистване”. Кристална чистота – тънка, пронизителна, просълзяваща, има удивление – толкова е огромен светът! И толкова крехък: струва ти се, че ако докоснеш и тъй ще зазвъни. Когато има екстатична форма на симпатия, нея не е възможна да я издържиш, иска ти се да плачеш. Мисълта: “Този свят не може да бъде разбран, може само безспир да му се възхищаваш, да бъдеш в него, внимателно да се движиш в него, че иначе ще звъни непоносимо”.

Съпътстващи физически усещания: все едно, че от подмишниците вървят тънки нишки по ръцете към дланите, затова ти се иска да пипаш, да докосваш. Усещане за мек разрив в гърдите.  Няма необходимост да се извършват някакви продължителни, сложни действия, може само лекичко да докоснеш и възниква поток, който помита.”

*) Аджи: Желанието да бъда (с тази, към която изпитвам симпатия), но чрез невидимо, безмълвно присъствие е  като вятър, който полъхва от време на време и разбърква косите й в полета си.

*) Фьорд: “При симпатия възниква усещане за топлина в тялото и възприятие за златиста светлина, която се надига от слънчевия сплит до върха на главата, а после изтича навън чрез очите. От този стълб излизат тънки златисти нишки и се разбягват към различни части на тялото.”

*) Фьорд:  “Нежността винаги започва с усещане за мека плътна гъделичкаща вълна топлина, надигаща се от слънчевия сплит нагоре към гърдите, гърлото и ръцете, завършва с мек взрив: изблик на наслада в гърдите, гърлото и крайчетата на пръстите на ръцете.”

“Откритост”

*) Фьорд: “Откритостта резонира с желанието да позволявам на тези, към които изпитвам симпатия да наблюдават моите мисли, чувства, емоции и действия; няма желание да държа нещо в тайна; няма опасения: ела и гледай. Резонира с образа на планински кристал (прозрачен и сияещ). Възниква лекота, няма тежест от това, че криеш нещо и радостта възниква от това, че ти си толкова лека, искряща и прозрачна и този, който гледа през теб не вижда сянка, защото няма такава. Радост от това, че те познават. Възниква радост от това, че няма преграда за активното взаимодействие с това същество: все едно пада стена, която не е давала да бягаш напред редом до това същество, да правиш нещо заедно с него. Има радост от това, че ти си заедно с това същество – все едно му позволяваш да те увлече и не се безпокоиш за това до къде ще те доведе това.”

“Потъване” или “няма граници”

*) Скво: “Отначало има озарен фон – в слаба форма са проявени стремежът, предусещането, чувството за красота, удоволствието. Когато гледам дърво, огън, река  или небето възниква усещане за притегляне, съпровождащо се с усилване на симпатията и чувството за красота. Иска ми се да замра, да гледам и да се поддам на това усещане за притегляне. След това за 1-5 секунди възниква усещане, все едно дървото или огънят (или това, което гледам и към което изпитвам симпатия) се оказва на това място в областта на корема, гърдите и гърлото. Това не е усещане именно на дърво с клони или на огън, това е усещане за някаква форма, съприкосновението с която се съпровожда с усещане за нарастващо и разширяващо се наслаждение. Когато членът на момчето е в катеричката и има разнообразие от приятни усещания, то формата на члена е невъзможно да бъде определена по усещанията, няма даже усещане, че това е нечий член, в който няма мои усещания, но в същото време има усещане за съприкосновение с нещо. С дървото и небето става същото. Зрителните възприятия остават предишните, на мястото на тялото възниква усещане за мек оргазъм, набиращ пронизителност, съпроводен от усилване на чувството за красота, възхищение и радост. Усещането за емк оргазъм се разширява, то започва от обем с диаметър около 40 см в областта на горната част на тялото, а после стига до 1 метър и възниква усещане за потъване-разтваряне-разширяване. Съществата, които гледам в тези моменти винаги се преживяват като живи, много близки, красиви, чувстващи, тайнствени и в същото време “обикновени”. Няма разделяне на близко и далечно. Няма цели. Има само сега и пълнотата на това “сега” се надига на вълни от радост в гърдите, в гърлото, в корема, разширява се с нарастващо наслаждение. Изследването, когато има това възприятие – това не е анализ и не е сравнение, а потъване в това, което искам да изследвам. В това изследване няма мисли.”

*) Ежатина: “Когато има монотонно ежедневие, аз съм уверена в това, че моя живот е ограничен от рамки и аз знам какво ще изпитвам днес и след една година. В това състояние аз ходя покрай дърветата, като мисля за тях:”дървета”. Те са си отделно, аз съм си отделно. Когато “няма граници” аз мога да прозра: наоколо има толкова Същества! – не-дървета, не-облаци, не-ручеи, не-земя. Мисъл: “всичко е възможно””.

*) Чайка: “Правих практиката на възвръщане на вниманието със затворени очи и в някакъв момент в цялото ми тяло възникна лекота, изпълних се с радостна субстанция. После за няколко мига напълно изчезна тялото ми – мен ме нямаше! На моето място нямаше абсолютно нищо! Вятърът и шумът на езерото се възприемаха като че ли не с ушите, а тях просто ги имаше. Резонира думата “пустота” – на това място имаше наситена пустота, както ако ги нямаше нито тялото ми, нито мислите, нито желанията, нито емоциите, а ако имаше само възприятие на шума на езерото и духащия вятър. Състоянието беше цялостно, нямаше мисли “аз”. Никъде не ме влечеше, нищо не ме разкъсваше, не ме мъчеше, не беше натрапчиво – нямаше никакво “мен”. После, когато пак възникнаха мисли имаше възприятие за лекота, все едно,че хелий е изпълнил балонче и то е готово да полети. Усещанията – силно въртене и сърбеж в областта на пъпа, цялото тяло като че искри и  прелива, навсякъде ти е много приятно”.

*) Фьорд: “Понятието “аз” губи локализация, престава да бъде нещо определено в известни рамки. Възниква твърда увереност, че “аз”- това е и морето, и небето, и гората, и клечката под краката ми,и поривът на вятъра.”

*) Загубата на локализацията на “аз” може да се съпровожда с физически усещания за видими граници на тялото, например, може да възникне усещане не в ръката или крака, а…. на върха на дървото! – разсъдъкът спира изумен пред такова явление, мислите замират и предишната картина на света, която ти се е струвала нерушима, започва гъвкаво да се преустройва, при това възниква същата интелектуална наслада, както при решаването на красива интелектуална задача.

“Самоотдаване” или “благодарност”

*) ОзФ: аз съм стар монах и почти през целия си живот и сили отдавам на възпитанието на малките лами – обучавам ги на това, което зная и умея, макар и то да не е много. Те бързо всичко ще схванат и ще отидат при високите лами да се учат от тях по-нататък, а аз ще обучавам нови дребосъци и така, докато животът ми не свърши. Аз тържествувам от това, че линията на учението продължава. Аз тържествувам при мисълта за това, че ги има моите ученици, аз мога сега постоянно да изпитвам самоотдаване и да го проявявам в това, че ги уча, като по този начин укрепвам АзВ не това място.

*) ОзФ: Аз съм малко тибетско момче-монаха, превъплъщение на висок Лама. Мен ме дадоха в манастир, където с моето начално обучение-напомняне се занимават стори монаси, изпитващи “самоотдаване”. Аз знам, че много бързо ще усвоя всичко, което те ми обясняват и показват, след което ще премина в друг манастир, където с мен ще се заемат други – по-мъдри монаси и т.н. докато не се добера да предния край на свой фронт на работа, на който завърши моят предишен живот. Аз ще се устремя по-нататък в своето пътешествие, а към тези, които са се отдали изцяло, за да ми помогнат по-скоро да достигна тази граница, аз изпитвам ОзВ, резониращо с думите “самоотдаване” и “благодарност” – в това няма чувство на превъзходство или сантименталност, в него има тържествуване на единната цел, единния стремеж, от който са обхванати практикуващите независимо от тяхната близост до непрекъснатите еОзВ. Когато уча, аз искам да дам всичките си сили, да стана пределно искрен, за да могат тези същества да ми повлияят, да ми предадат своя опит.

*) ОзФ: Аз отдавам колкото мога своите сили и време за общуване с други устремени практикуващи, за да им давам разяснения, да споделям опит. Изпитвам желание, те да приемат ОзВ, проявяващи се на това място.

*) Фьорд: “Съпровожда се от симпатия и възхищение към проявите и действията на съществото, което се стреми към ОзВ. Резонира с чувството за красота. Възниква усещане за нещо много горещо в гърдите – кехлибарено огнено кълбо”.

“Самоотричане” или “преданост”:

*) Резонираща мисъл: на мен нищо не ми трябва за себе си, аз искам всичко да дам на любимите, устремени същества – всичко, което изобщо може да се даде. Възниква интензивно желание всичко да дам, да отхвърля, да нямам въобще нищо свое, да нямам нищо за себе си – нито имущество, нито цели, нито желания, нито даже преживявания и фронт на работа, насочен към “своето” просветление, ако това “свое” просветление се мисли именно отделно от желанието да използвам всички свои озарени качества за влияние върху другите стремящи се същества.

*) Ражда се тогава, когато преживяваните симпатия и благодарност са толкова силни, че излизат извън скалата.

*) Резонира с отчуждеността (отречеността).

*) Ежатина: “Преживяването на преданост се съпровожда със странна увереност – това не е увереност в нещо, а безобектна увереност, нерушимост, непоколебима увереност, липса на смущения и суетливост.”

*) Ежатина: “Интензивната преданост резонира с “предусещането-не-за себе си” – аз си представям времето, когато ще муцуните ще станат много и аз ще имам такова интензивно, непреклонно и екстатично радостно желание да им се отдам изцяло: да им дам цялото си време, за да ги обучавам, – така, че даже да не ми остава време за собствената ми практика, за свои открития; аз няма да имам нищо, а там ще има всичко.”

*) Фьорд: “резонира с възприятието “няма граници”.

*) Фьорд: “Възприятието за себе си и за друго същество, към което изпитвам преданост е единно. Небето по време на залез може да има различни оттенъци, но това е единно небе”. Резонира образът на Рамакришна: “клончето, плуващо по реката, “дели” реката на две части, но това е една река”.

*) Фьорд: “Удивителен ефект възниква с радостните желания, когато изпитваш преданост – не ги различаваш като “свои” и “негови”.

*) Прекратяването на различаването на радостните желания като “свои” и “негови” се преживява още по-удивително, тъй като “своите желания” винаги са били неделима част от личния суверенитет и независимо от степента на близост между две същества, винаги има ясно различаване между своите и неговите желания и дори повече – подробното различаване на своите желания се явява непременно условие за тяхното по-нататъшно развитие, развитието на ОзВ и когато има преданост, то самата способност за различаване става даже по-остра от обикновено, но просто изчезват границите между “моите” и “твоите” желания. Т.е. ако съществото, към което изпитваш преданост, изпитва радостно желание и ти го каже, прояви го и го реализира, то ти започваш да изпитваш това желание съвършено като “свое” (необходимо е да се отбележи, че това, разбира се, не означава, че у мен автоматично възниква желание да реализирам това желание, затова независимо от това, че спектърът радостни желания на това място се увеличава, приоритетите в реализацията могат да останат предишните или да се изменят само отчасти и при това възниква “съвместна практика” – удивително разклонение на практиката на прекия път).

= = = = = = = = = = = = = = =

Група на Съществуването:

1 линия:

“нищо не ми трябва”, “край на грижите”

отчужденост (отреченост)

2 линия:

сериозност

нерушимост

3 линия:

свежест

безметежност

4 линия:

електричество

тишина

анестезия

схващане, втвърдяване на тялото

изпълненост

вакуум в гърдите

твърдост

одрана кожа

излизане на волята

вълна на наслаждението

сфера на пустотата – средна

сфера на пустотата – малка

сфера на пустотата – голяма

чакри

(засега тези физически преживявания просто са събрани на едно място без да са сортирани)

4 линия:

кехлибар

Златисто сияние в синьо небе

5 линия:

абстрактната тъкан на събитията

= = = = = = = = = = = = = = = = = =

“Нищо не ми трябва”, “край на грижите”:

*) Образ: В затънтено планинско селце вечерта цялото семейство се събира пред камината, пеят песни – и стариците, и малките момиченца. Старицата е на 80 години, тя знае, че скоро ще умре, на нея вече нищо не й трябва д този живот, повече нищо не може да я разтревожи, скоро тя ще умре и животът ще продължи без нея, тя вече нищо не може да промени, тя може само да дочака смъртта си.

*) Късна вечер, на светлината на фенера искри бавно падащият пухкав сняг.

*) Ежатина: Празна къща, свири тиха музика, вратата скърца от не-вятъра. Така е било преди стотици години, така ще бъде още стотици години.

*) Времето е свършило.

*) Характерна особеност на това ОзВ е асоциацията с прекратяването на всичко неотложно. Резонира мисли, опериращи с думи като “стотици години”, “винаги ще бъде така”, или противоположни образи, например, приведеният образ на старицата, която знае, че много скоро ще умре и за нея времето вече е свършило. И единият, и другият са образи, в които “времето е свършило” по силата на неговия изключително малък или огромен мащаб. Никаква ежедневна цел не може да има значение в тези мащаби.

*) Гущер: неизменност – тук даже няма годишни времена – тук всичко винаги е така – тук няма нито време, нито движение.

*) Гущер: “Старица в коридора на индийски влак. Спи на пода, завита в ярко розовото си сари. Мръсотия, нощният вятър духа от отворената врата, тя спи на грохота на влака, малки лапи, слаби глезени, мургави набръчкани ръце с евтини гривни – към всичко в нея възниква нежност. Иска ми се да и постискам лапите, да я погаля. После тя седи и като леко се усмихва се блещи на минаващите хора. Никой не я забелязва, та е нищо за всички тях, не повече от боклука, сред който седи. В очите й се чете детско безгрижие, любопитство, тя няма повече от какво да се страхува, няма към какво да се стреми – тя е бедна и много стара. Когато тя стана възникна още един изблик на нежност – много мъничка, много слабичка и стройна – суха тревичка, която ти се иска да гледаш и да гледаш. Има нещо много привлекателно в нея за мен – не мога да го нарека сила, силата се асоциира с нещо ярко проявено. А тази старица все едно, че вече я няма, но въпреки това има нежност, безгрижие, непривързаност, които възникват именно когато я гледам. Аз бих могла да си я представя като воин, избрал такъв живот за своята практика.”

“Отреченост”:

*) Скво: “Когато възниква отреченост, личностните възпирятия започват да се възприемат като дрехи – като нещо, което може да се облече или да се свали.”

*) Цитат от Вивекананда: “Когато човек разбира, че животът е вечен, той седи, потопен в съзерцание, на брега на река, винаги готов да даде тялото си като нищожна дреболия, така както вие сте готови да дадете ненужна сламка. В това се състои тяхното мъжество, техния героизъм, в тази готовност да срещнат смъртта по всяко време – като брат, защото те са убедени, че смърт за тях няма. Там е скрита тази тяхна сила, която ги е направила непобедими.”

*) Тибетско знаменце, развяващо се на вятъра.

*) Резонира със средната сфера на пустотата.

*) Образ: прилича на куха тръбичка, направена от найлон, тя е напълно материална, твърда, но като махаш найлона (т.е. възприятията на това място) слой след слой и когато махнеш и последния изведнъж се оказва, че повече няма нищо.

*) Ежатина: “Няма нито едно същество, за което бих могла да кажа, че то разбира за какво живея, че то ми е близко. Нито един спомен, че някога е имало такива същества. Няма даже мисъл, че е възможно да съществува такова близко същество. (Но разбира се, няма и никаква отстраненост, отчуждение, именно затова е възможен такъв уж парадокс като силният резонанс на отречеността със симпатията, предаността. Този уж парадокс възниква само защото у помрачения човек фразата “няма близко същество” здраво се асоциира с НЕ- самота и самосъжаление.)

*) Отречеността и предаността резонират една с друга и могат да се проявяват почти едновременно и еднакво силно, като се сменят една друга, все едно се люлее и клати по вълните яхта, която се носи към хоризонта с мощни платна.

*) Пухкавата Маймунка: “Резонира с думите “радостна самота” – образът на широк, безкраен път и единственото, което ти се иска е да гледаш напред и да вървиш без да спираш. Има яснота, че аз си имам свой път, има радостно желание да вървя по него, да правя усилие след усилие, да постигам целта си. Аз със сигурност знам, че тук няма никого. Всички други хора се възприемат като сън, като нещо, което го няма на този свят. Тук има само път. Тук не съществуват събитията от обикновения живот, те не са значими, отношението към тях е както по време на будуване към сънищата. Целенасоченост, устременост. Всяка стъпка е удоволствие и радост. Всяка стъпка е твърда, уверена и бодра. Невъзможно е да се умориш, Няма мисли за това какво ще стане после, до какво ще стигна. Има наслаждение тук и сега от това, че вървя. Предусещане за тайна, за нещо неизвестно. Има увереност, че Бодхи и Ежатина вървят по своя път, където няма никой друг освен тях. Увереност, че тези пътища никога няма да съвпаднат. Когато мисля за това възниква радостно желание да крача по-нататък. Когато има радостна самота, винаги има упорство – радостно желание да се боря, да полагам усилия при всякакви обстоятелства. Аз съм уверена, че нищо няма да може да ме отклони от този път, аз съм готова за всякакви препятствия, готова съм да се боря с тях, аз виждам своята цел, аз ще я постигна каквото и да стане, нищо няма да ме накара нито да оставя пътя, нито да се спра. При всякакви условия аз ще вървя по този път.”

*) Пухкавата Маймунка: “Всички муцуни си отидоха. Аз останах сама. Никой повече няма да ми пише, никой няма да ми посочи помраченията ми, никой няма да ми окаже натиск. Аз останах сама насред пътя – без багаж, без химикал и тетрадка, без муцуните и без Бо. Няма на кого повече да се осланям и няма какво повече да чакам. Остава едно – да продължавам да вървя по-нататък”.

“Свежест”:

*) Като че всичко се насища с утринна прохлада, всичко е пронизано от тази свежест, която изпитваш когато, рано сутрин излизаш от палатката и гледаш върховете на планините, които заблестяват в злато.

*) Фьорд: “Съпровожда се от усещане за студен мартенски въздух по лицето и в дробовете. Възниква желание да дишаш дълбоко.”

“Сериозност”:

*) Тази сериозност не е загриженост, не е мрачност. Тя е съвместима с усмивката, лигавенето, играта, нежността, предаността и т.н. Ако тя е несъвместима с нещо, то това е с несериозното отношение към помраченията в самия себе си, с неискреността.

*) Резонираща фраза: “Няма на кого да разчитам”. Когато практикуващият остава сам с околния свят, когато до него няма никого, който би могъл да ме помогне, като му посочи неискреността му или друго помрачение, в такива условия става особено ясно,че ако ти ще бъдеш неискрен, то никой няма да ти помогне, никой няма дати подскаже. Твоят живот е изцяло в твои ръце. Няма на кого да разчиташ.

“Нерушимост”:

*) Абсолютна неуязвимост – както не може да бъде разрушено това, което го няма.

*) Резонираща фраза: “Животът никога не е започвал и никога няма да се свърши.”

*) Няма опора, изобщо няма  – няма нито наличие, нито отсъствие – въобще самото понятие “опора” губи всякакъв смисъл, съответно няма безпокойство, свързано с нейното наличие или отсъствие. Няма за какво да се хванеш, няма какво да пазиш, тъй като нищо, от това, което можеш да придобиеш или да загубиш няма никакво значение.

*) Резониращо словосъчетание: “отпред няма нищо”. Пълно съсредоточаване върху “тук и сега”, върху ОзВ, пълно освобождаване от НФ. Резонира словосъчетанието “пълно доверие”, “нерушима опора”, “нерушима безметежност”. От гледна точка на логиката “отпред няма нищо” и “предусещането” си противоречат, но дадените фрази не са елементи на разсъждение, а фрази, резониращи с ОзВ, затова едновременно аз мога да изговарям и двете фрази и да изпитвам нерушимост и предусещане.

*) Резонират мислите: “само така е”, “така е винаги”.

*) Резонира със средната сфера на пустотата

*) Фьорд: “Резонира с образа на огромна скала. Възниква усещане за твърда повърхност в стъпалата.”

“Вакуум в гърдите”:

*) Област на усещанията: в областта на гръдния кош с диаметър около 30 сантиметра и дълбочина около 10-15 см.

*) Характер на усещанията: като че ли от там са изкарали въздуха и там се е образувал вакуум. Притискане навътре.

*) Съпътстващи усещания: твърдост на същото това място, твърдост  гърлото, рядко – гадене, ту понижаващо се, ту повишаващо се налягане в главата, изход на воята.

“Сфера на пустотата – средна”:

*) Област на усещанията: повече или по-малко ярко изразено сферично пространство с диаметър 1-2 метра около видимите граници на тялото с център горе-долу в средата на гърдите. За първите опити е характерна неопределеност на формата, тя може да се усеща като безформен обем или само като предната част на сферата.

*) Характер на усещанията: пространството вътре в сферата е наситено с изключително тънка вибрация, която създава ефект за напълненост и твърдост. Усещането е толкова отчетливо, че е възможно да се движиш, да разговаряш и едновременно непрекъснато да го усещаш. Прекалено интензивните движения размиват това усещане. Усещането за напълнена сфера може да стане даже по-отчетливо, отколкото обикновените усещания за тялото, които могат да заглъхнат, частично и даже напълно да изчезват.

“Сфера на пустотата – малка” :

*) Област на усещанията: кълбо с диаметър около 5 сантиметра, което се проявява във видимите граници на тялото.

*) Характер на усещанията: резонансни описания: “безкрайно твърд”, “неунищожим”, “нерушима твърдост”.

“Одрана кожа”:

*) Повърхността на тялото придобива за известно време свръхчувствителност, все едно, че кожата е одрана. Всяко, дори най-лекото допиране до нея предизвиква интензивни усещания. Съпровожда се от специфична болка в костите и мускулите. Това усещане не е болезнено, резонира с ОзВ, но все пак е доста уморително. Появява се след особено продължително и интензивни ОзВ – явява се елемент от трансформацията на тялото.

“Изход на волята”:

*) Област на усещанията: кълбо около пъпа с диаметър 10-20 см., при това усещанията са както на дълбоко, така и извън видимите граници на тялото.

*) Характер на усещанията: разчупване, все едно, че нещо иска да излезе отвътре навън.

*) Съпътстващи усещания:

–а) Вирация в посочената област – е бива различна: честотата й можа да варира от 10 до 50 вибрации в секунда, амплитудата варира от слаба до много голяма, води даже до отчетливо вибриране на мускулите на корема, които лесно ще усети всеки човек, като сложи ръка на твоя корем.

–б) “Твърдост” в гърлото, в гърдите, в челото.

–в) “Анестезия” в горната част на тялото.

“Вълна на наслаждението”:

*) Вълната на наслаждението със силни тръпки минава по тялото, започвайки някъде от слънчевия сплит и върви с широк фронт по целия гръб (с епицентър в гръбнака), отива във врата и някъде по-нагоре, при това с усещането за наслада резонира гъвкавото изправяне на гърба с рязко неголямо извиване на главата назад и изправяне на рамената – тези действия усилват наслаждението до екстатично.

“Кехлибар”:

*) Меката светлина на слънчевите лъчи през буреносните облаци, пухкава приглушена светлина в гора от ели и борове, все едно няма само един източник на светлина, а има светлина, която идва отвсякъде.

*) Слънчевото лятно утро си проправя път през още неотворените плътни завеси, всички предмети в стаята меко светят и не само предметите, но и всички възприятия са озарени от тази светлина – желанията, действията, мислите, всичко свети с мека кехлибарена светлина; в тази светлина няма никакви грижи, има само детство, лято и радост от простите неща.

“Златисто сияние в синьо небе”:

*) През целия видим свят се вижда пронизително синьо пространство, като че ли небето е навсякъде – направо тук и то е пронизано от златни искрици, които се носят отвсякъде.

“Тишина”:

*) Приглушаване, отстраняване на звуците, особена яснота, твърдост, обемност на възприятията, неподвластност на хаотичните отвличания.

*) Фьорд: “Резонира с образа на вечно работещия и шумящ телевизор, който изведнъж рязко са изключили. Няма звуци. Съпровожда се от наслаждение, усещане за меко обгръщане, както водата на езерото обгръща камък. Резонира с фразата “спиране на света”, възприема се като отсъствие на движение и време. Все едно аз цял живот съм се намирала в центъра на вихър и съм наблюдавала лудото въртене на въздуха около себе си и изведнъж този вихър безследно е изчезнал – настъпил е пълен покой, всичко е замряло. Съпровожда се от усещане за лекота в тялото и свежест. Резонира с чувството за красота и пронизителна яснота.”

“Анестезия”:

*) Състояние, когато “тишината” става доминираща, все едно излиза напред и отмества образите, звуците и усещанията на заден план. Светът все едно е спрял и ти си в епицентъра на циклон. Възниква илюзия за “скреж”. Усещанията се приглушават.

“Схващане, втвърдяване на тялото”:

*) Продължение на линиите на “тишината” и “анестезията”.  Тялото като че се сковава, разливащата се него твърдост го обхваща изцяло, то застива. Има желание за замреш и да не се движиш.

“Абстрактна тъкан на събитията”:

*) Проявява се при препреживяване на събития, оказали реално съществено влияние на моя живот. Т.е. не такива събития, които “трябва” да изглеждат “важни” съгласно концепциите и механичните предпочитания, а такива, в които присъства нещо неизразимо, както ако в дълбока тишина се извършва незабележимо и необратимо това, което от сега нататък ще ме направи друг. “Препреживяване” – пределно детайлно припомняне + отстраняване на всички НЕ – т.е. все едно аз преживявам този отрязък от живота, но без онези НЕ, които тогава са го съпътствали.

*) Резонираща фраза: “Възприятие за това, което стои над обстоятелствата, което ги определя и ги изпълва със съдържание”.

*) Съпровожда се от отреченост, изход на волята, сфера на пустотата, решимост, предусещане, доверие.

= = = = = = = = = = = = = =

Група на Блаженството:

1 линия:

радост или “тиха радост”

радост от простите неща, безпричинна радост

възторг

2 линия:

удоволствие

блаженство

екстаз

атман

= = = = = = = = = = = = = =

“Радост” или “тиха радост”:

*) Резониращ образ: уличен пес с провиснали уши, влажен нос и игриви очи търчи из двора и от време на време хапе, джафка, неочаквано замира. Неговите страни се повдигат, от езика му капе слюнка и той отново побягва.

*) Резонира с поведението, наречено от муцуните “зверячест”. Ето примерно описание на такова поведение: “Ние започнахме да щуреем, да ръмжим, да се хапем, да се търкаляме. Тя беше истински звяр в тази игра: пищеше, ръмжеше, смееше се, имаше няколко момента, когато негативният фон напълно изчезваше на това място и имаше пълна откритост към това същество, пълно отдаване на играта с него. Тя напълно се беше отдала на играта, беше очевидно, че тя не мисли за това как изглежда, тя без да бъде предпазлива радостно щурееше с пълно самоотдаване. Все едно ние двете бяхме хванали вълна и тя ни носеше. И всичките й движения резонираха с моите радостни желания и обратно.”

*) Агава: “Тежестта падна и дишам с пълни гърди. Всичко е лесно! Безгрижен детски смях. При ходене имам чувство за полет – нямам усещане за тялото си, само галещите стъпалата ми докосвания на пътя се отразяват в гърба и ръцете като приятни вълни.”

“Радост от простите неща”, “безпричинна радодст”:

*) Радост възниква буквално от всичко, което попада в полето на вниманието ми. Особено това се проявява при възприятието на хората, изпитващи ОзВ и от това, което ние наричаме “природа”.

*) Мисъл – колко е възхитително това, че го има този камък!

“Възторг”:

*) Агава: “Когато гледаш отвисоко брега на небето-река ти спира дъхът”

“Удоволствие” (наслаждение):

*) леко, спокойно, прозрачно

*) Резониращ образ: до водопада се образува много тънка, почти невидима  завеса от  водни пръски. Само дъгата я издава и пронизителната свежест при вдишване.

*) Резонира с думите “наслаждение”, но думата “наслаждение” ще използвам основно за обозначаване на усещане, за да се избегне смесването на термините.

*) Ванеса: “Резонира с образа на малко ручейче, което си избира пътя в гората сред корените.”

Възможно е този резонанс да възниква още и поради това, че процесът на търсене на действия, които носят удоволствие много напомня на движението на ручейчето, промъкващо се между клончета, буци и корени.

“Блаженство”:

*) меко, гъсто, а когато е интензивно – мощно, разтопяващо всичко по пътя си

“Екстаз”:

*) Когато блаженството достига определена интензивност (аз по определение обозначавам това ниво на интензивност като равно на 8), то придобива качество, резониращо с думите “непоносимо хубаво” и това ОзВ аз наричам “екстаз”.

*) При достигане на определено ниво на интензивност (по определение аз му давам 7-8 степен), екстазът придобива качество, резониращо с думата “поглъщащ” екстаз. Характерното му отличие от обикновения екстаз е в това, че абсолютно всяко възприятие (даже такова, което извън ОзВ би била болезнено, неприятно или уморително) предизвиква само усилване на изблиците на екстаза.

*) Екстатичната форма на блаженството се отличава от “екстаза” – тук може да възникне смесване на термините (особено у теоретиците, чиито сложности са ми безразлични, тъй като мен ме интересуват практикуващите, а не теоретизиращите), но аз допускам това, поради факта, че с това ОзВ ярко резонира оменно думата “екстаз”. “Екстатичната форма на блаженството” се отличава от “екстаза” по качеството, което резонира с думите “тържество” и “непоколебимост”.

*) Три центъра на проявяване на екстаза: средата на гърлото, средата на горната част на гърдите, сърцето. Подпалени едновременно, тези три центъра водят до екстаз с непоносимо качество, екстазът се разлива из цялото тяло и извън неговите предели, пробуждат се физическите преживявания, започва запалването на “Атман”.

*) От дневника на Ежатина: “Събудих се от острото усещане за екстаз. В гърлото, струва ми се, че точката беше малко по-ниско от средата, не помня точно. Пак същата особеност: в точката екстазът е толкова непоносим, че ми се струва, че това е невъзможно, а по цялото тяло, в сравнение с това, което е в точката – е среден, а в сравнение с това, което съм изпитвала преди – непоносим.

Преди, когато изпитвах екстаз в гърлото, колкото по-далеч от гърлото отиваш, толкова той беше по-слаб, постепенно угасваше. Аз можех примерно да покажа, че ето тук е неговата граница, а тук вече го няма. А този път екстазът беше в цялото ми тяло, даже в лапите беше също толкова ярък колкото в гърдите близо до точката. Отново образът на крушката – в нея светлината пламва мигновено, равномерно и свободно.

Когато се събудих, преживяването тъкмо започваше, когато то пламна, тялото ми стана по-леко с две трети, границите се сляха, проявяваха се фрагменти от средната сфера на пустотата. Ясна сфера нямаше, но нещо наоколо се образуваше. Аз не помня колко продължи това. Помня, че на няколко пъти екстатичността спадаше и аз я възвръщах чрез усилия. После някакси съм заспала.

Спомних си, че Бо казваше, че е необходимо да се запали триъгълникът на екстазаа, тогава възниква атман, а това даже не е още триъгълник, това са само негови фрагменти, нима може да има такива възприятия?”

“Атман”

*) Свързан е с физическо усещане: “продълговат, размерът му е колкото малкия пръст на ръката, в сърцето”.

) Резонираща фраза: “Неописуемо блаженство”, “по-силно от всички възможни наслади”, “извън пределите на възможното”.

) Сияещи златисти нишки се разтичат във всички посоки вътре и извън тялото. Няма граници.

) Ежатина: “През нощта се събудих от остро усещане на точка на непоносимо блаженство в сърцето. Дъхът ми спря, точката веднага стана твърдо камъче с непоносимо блаженство. В следващия момент цялото ми тяло засия от блаженство, все едно е крушка, която прелива в разноцветни оттенъци на непоносимо блаженство. Крушка – защото понякога усещането се разлива по тялото като нещо гъсто, на което като че нещо му пречи и аз мога да проследя, че на место то е по-ярко, а тук нямаше постепенно разпространяване, веднага всичко пламна равномерно, като светлината в крушката и започнаха да се преливат различните оттенъци на блаженството.

В твърдото камъче в сърцето имаше такова съсредоточаване на екстаз, че ми се струваше, че от това мога да умра. Атман? Веднага се появиха скептичните мисли – това не можа да се случи на мен. Възприятието започна да гасне. Тогава породих самоотричане – аз не искам това за себе си, аз искам да дам това на Фьорд. Възприятието рязко се усили, възникна преживяване, което резонира с думите “не искам ОзВ за себе си, не искам да се примирявам с това, че може би няма никого повече и да отида в пещера да пораждам ОзВ. Искам ОзВ само, за да могат те да бъдат и на другите места, ще се боря за тези същества”.

Сега аз не изпитвам онова възприятие, аз повтарям думите, които съм запомнила приблизително, но не ги преживявам. Помня само, че това самоотдаване ярко резонира с атмана”.

= = = = = = = = = = = = = =

Група на Яснотата:

1 линия:

Игра на сенки

Отсъствие на “аз”

Всички спят

Тук също възприятията ще бъдат само изброени без да са класифицирани.

Още веднъж подчертавам – яснотата е самостоятелно ОзВ. Когато го описваме, то прибягваме до образи и думи, но яснотата – тя не е образи и думи (вж. 02-01-10).

= = = = = = = = = = = = = =

Общи качества на “Яснотата”:

*) Фьорд: “След като прочетох разбора на моите записки, който направи Бо, озпитах яснота -10 и радост. После имах възприятие за себе си като кристално кълбо, което свети във всички посоки с чиста студена бяла светлина.При това имаше усещане за лекота и свежест. След това възникна силно преживяване на чувство за красота, няма възхищение от красотата на яснотата: яснотата се преживяваше като поразително красиво, прекрасно същество. Искаше ми се да замра, да затая дъх и да съзерцавам красотата на яснотата. После интензивното чувство за красота спадна до 6 и се държеше като фон няколко часа. Възникна яснота, че яснотата и чувството за красота винаги се проявяват заедно, просто по-рано не бях забелязала това.”

“Игра на сенки”:

*) Рязко спадане – практически до пълна нула – на значимостта на това, което става в света на помрачените хора, преди събитията бяха “важни” и “реални”, а сега те като че ли отстъпват на заден план, все едно мътни, едва забележими сенки преминават някъде в далечината и няма начин да възникнат НЕ при възприятието на тези сенки. На преден план има възторг, предусещане, стремеж, блаженство и пр.

*) Фьорд: “Често възниква образът на далечна стена на пещера, слабо осветена от светлината на огън. На нея се виждат смътно различими сенки. Резонира с яснотата: възниква разбиране за абсурдността на привързаността. Резонира с “тук и сега”.

*) Фьорд: “Резонира с физическото преживяване за здрав вътрешна опора-стълб, с диаметър примерно колкото половината от диаметъра на тялото”.

“Отсъствие на “аз”:

*) Резонира с мисълта: “Не е възможно на никого да прехвърлиш отстраняването на помраченията. Нищо, освен усилията, проявени на това място, няма да може да породи на това място ОзВ. Има само възприятия, сред които няма възпирятия “аз” или”ти”.

*) Резонира с радостната самот, абсолютната самодостатъчност.

“Всички спят”:

*) Изведнъж става ясно, че всичко хора около теб спят или даже са мъртви, те не са живи, това са просто механизми, само рядко тук-там ще проблесне нещо живо.

= = = = = = = = = = = = =

Качества на ОзВ:

“екстатичност”

“съсредоточеност”, или “наситеност”, или “плътност” или “гъстота”

“дълбочина”, или “симфоничност”, или “ширина на спектъра” или “изобилие на оттенъците”

“интензивност”

“пронизителност”

“магнетичност”

“всеобхватност” или “проникваща способност”

“масивност” (свойствено на ОФ)

“свежест” (най-вече свойствено на еОзВ)

Качествата на ОзВ също така могат да бъдат описани и чрез резонансния метод:

“Екстатичност”:

*) Ежатина: “Резонира с образа на кристално чиста вода, на бурен, но абсолютно прозрачен ручей”.

*) Резониращ образ на човек, изпитващ кое да е еОзВ (ОзВ с екстатична сила): цял табун тигри  се промъква към върховете на хълмовете – всеки на своя хълм, където те всички заедно ще посрещнат изгрева. Един тигър вече се е изкачил на своя хълм и стои там, изплезил език, очаквайки изгрева, който непременно ще настане, когато останалите тигри се доберат да своите върхове (т.е. когато другите ОзВ на това място достигнат екстатична форма).

*) Интензивната екстатичност се съпровожда от сълзи. При силни НЕ също текат сълзи, но разликата между състоянията, разбира се, е огромна, макар от страни тази разлика да не може да бъде уловена от човек, непознаващ еОзВ.

Тъй като сълзите преди винаги са били свързани с НЕ, например със самосъжалението, то възникват съмнения: а няма ли и тук примес на самосъжаление, но след изследване на възприятията стигаш да несъмнения извод – за никакво самосъжаление не може и дума да става при такова интензивно ОзВ. Все едно някаква вълна се надига от гърдите към главата и възникват сълзи. Рамакришна е казал, че когато само при споменаването на съществото, към което ти изпитваш преданост, започват да ти текат сълзи, то това означава, че изпълняването на формалните практики вече не е целесъобразно за теб. Желанието да ги изпълняваш изчезва, тъй като такова интензивно ОзВ вече е способно само да възпроизвежда себе си и другите ОзВ, без да е необходима поддръжка във вид на изпълнение на формални практики – хаотичните отвличания стават толкова слаби, че вече не могат да попречат на съсредоточаването върху ОзВ, на тяхното лавинообразно усилване.

Може би, именно на това е основана една от най-разпространените заблуди – когато профаните наблюдават отстрани проявяването на еОзВ в човек и виждат, че не него интензивно му текат сълзи, те правят погрешен извод, че той изпитва нещо като силна жал, оттук възможно идва и култът към жалостта в много религии (например, в христианството и христианското тълкуване на будизма, където жалостта се поднася скрита под “благородния” образ на думата “състрадание”, при това умишлено не споменават, че в будизма “състрадание” означава именно ОзВ, а конкретно – екстатично радостно желание, за да могат другите същества да се освободят от помраченията, за да се проявят в тях ОзВ).

Има съществена физиологична разлика между сълзите, предизвикани от еОзВ и НЕ:

а) При еОзВ сълзите могат да текат през цялото време, при това доста интензивно и не възниква нито психологическо, нито физиологическо опустошение нито по време, нито след това, както става при НЕ. Точно обратното – все едно в теб се вливат нови сили: все по-грандиозни маси екстаз и други ОзВ.

б) След даже много продължително сълзене при еОзВ не възниква почти никакво подуване на лицето, а дори и да възникне, то минава много бързо – за няколко минути, така че никой не можа да предположи, че този човек току що е “плакал” в продължение на два часа. Обратното – лицето е много свежо.

в) Фьорд: “По време на еОзВ дишането се съпровожда от явно усещане за наслада, при това издишането се съпровожда от по-силна наслада, отколкото вдишването”. По време на сълзи от силни НЕ възникавт различни болезнени усещания в тялото, които след това могат да прераснат в болест.

*) Екстатичността се съпровожда от рязко увеличение на искреността. Почти физически чувстваш как лълживостта и неискреността се изливат от теб заедно със сълзите. Възниква ефектът на пределното очистване. Рязко се усилва пронизителността на всички ОзВ. (И, разбира се, нищо подобно не се случва когато сълзите са предизвикани от НЕ – след тях остават само мощен НФ, опустошение, сивота, самосъжаление и желание за задоволство).

*) Ежатина: “Изведнъж възникна възприятие все едно, че се е скъсал бент. Предусещането рязко се усили, пламна и какво стана после почти не различавах. Имаше екстатичност, максималната от достъпните ми. Това продължи може би минута-две. Струваше ми се, че аз няма да мога да прекратя това даже и да поискам. Край, то излезе, нищо не може да го спре, аз можех само да преживявам. Нямаше личност на това място. Тялото ми се струваше само съд, в който се е появило Нещо. Нямаше нищо освен непоносимост, силен натиск на непоносимост. Преди наричах това възприятие мощен поток на екстатичността, мощен нерушим поток. Когато го има, аз почти не мога да контролирам тялото. И пак това качество – то не може да бъде кратък изблик –щом си е пробило път, то продължава дълго и устойчиво, даже ако аз се опитвам да се разсея.

След него има вцепеняване, ръцете треперят, тялото леко омеква, при мисълта за това възприятие ми изгарят гърдите. Отреченост, все едно всичко е отишло на заден план, престанало е да съществува. Има такова нещо, което аз не мога да опиша след като то е изчезнало. Когато то е почти спаднало, на мен ми се струва, че този път ще мога да го опиша по-подробно, но докато пиша напълно забравям всичко, освен “мощен, непоносим, проби си път”.

Още аз смътно си спомням, че имах желание да се потопя в него напълно. Сега все едно си спомням много смътен сън. Имаше възприятие на този мощен поток като на нещо близко, в което ти се иска да се потопиш завинаги и никога да не се връщаш.

Имаше образ: аз мога да се потопя сега веднага. Имаше готовност-10 да се потопя, никакви привързаности. Там има нещо такова, на което е недъзможно да се съпротивляваш, мен вече ме нямаше, имаше го само това непоносимо изгарящо блаженство, което привличаше към нещо още по-непоносимо.”

*) Ще отнеса към описанията на еОзВ и това”отчаяние”, което понякога възниква, когато тях ги няма. Думата “отчаяние” обикновено се използва и за описание на силни НЕ и в словосъчетания от типа “отчаян стремеж” – като израз на крайна степен на решимост, невъзможност да се живее по старому. Фьорд: “Имаше толкова силно отчаяние поради това, че няма еОзВ, че ми се искаше да разруша стените на къщата. Възприемах се като тигър, която удря с лапи по своята клетка, а прътите се смачкват, но не се чупят.”

“Съсредеточеност”, или “наситеност”, или “плътност” или “гъстота”

*) ОзВ може да бъде на пресекулки като разкъсани облаци или плътно и гъсто – тези думи напълно точно резонират с това качество и го характеризират.

*) Резониращ разказ от Махабхарата:

“И двамата вървете с мен!” каза Дрона. Те излязоха от двореца. “Погледнете натам! Аз вързах целта.” – каза той. “Ето там, на върха на дървото е прикрепен гленан папагал с червена мишена на шията си. Дурьодхана, вдигни лъка си и се прицели!” Дурьодхана изпълни всичко това.

• Погледни папагала. Какво виждаш?
• Виждам папагал.
• Къде е папагалът?
• Не клончето.
• Виждаш ли още нещо на клончето?
• Да, някакви плодове до него, няколко на брой.
• Какво прави папагалът?
• Просто си стои.
• Ти виждаш всичко това?
• Да.
• Извади стрелата от лъка!

Дурьодоха бил озадачен: “Защо? Аз мога да стрелям, Учителю.”

• Не, просто отпусни.

Той повикал Арджуна: “Приготви се и се прицели!”

• Готов съм.
• Виждаш ли клончето?
• Не, Учителю.
• Виждаш ли папагала?
• Не, учителю.
• Какво виждаш тогава?
• Виждам само червената мишена.”

“Дълбочина”, или “симфоничност”, или “ширина на спектъра” или “изобилие на оттенъците”:

*) Постепенно ОзВ започват да се проявяват не на единични изолирани изблици, а на цял спектър.

Цитат от дневника: “Разхождах се в гората: слънцето беше ярко, идваше пролет, всичко активно се топеше. Изведнъж забелязах, че когато стъпвам в ручейчето, изпитвам забележим изблик на ОзВ. Започнах да се “вслушвам” в него, възникна яснота, че той силно резонира с думите “наслаждение” и “възхищение”. Изпитвах го много интензивно – понякога до 10.

Изведнъж открих, че изпитвам наслаждение от много и разнообразни възприятия: от разглеждането на кората на дървото, от двука на търкащите се една в друга сухи пръчици – вдигнах сухо борово клонче, счупих го на няколко парченца и започнах да ги въртя из ръцете си. И звукът, който те издаваха при триене и когато се удряха едно в друго, също предизвикваше наслаждение. Песента на птиците, ромоленето на водата, повърхността на ручея, еловото клонче, усещането за потъващата под краката влажна земя, влажната трева… толкова много неща и всички те предизвикваха различни оттенъци на наслада.

Открих, че когато ОзВ се проявяват в широк спектър, това им придава устойчивост – мога да ги изпитвам дълго и интензивно, което на свой ред приближава тяхното проявление в екстатична форма, а освен това резонират (още резонира думата “възпламеняват се”) по-високите ОзВ от тази линия. Докато наблюдавах и изследвах това явление, открих още едно ОзВ, което започна да се проявява в широк спектър – радостните желания. Изведнъж те станаха толкова много и това доведе до възпламеняване на стремежа. Зафиксирах, че проявяването на наслаждението в широк спектър води до възпламеняване на блаженството, а проявлението на широкия спектър на радостта – до възторг.

Когато ходех в гората (в планината, на море) често изпитвах някакво силно ОзВ, но когато се опитвах да го опиша, да го фиксирам, това никак не се получаваше. Щом се захванех да описвам се получаваше някаква глупост – нещо определено, разнородна смес и не се улавяше най-същественото. В края на краищата разбрах какво именно изпитвам аз и разбрах защо не мога да го опиша. Подходящ термин: “симфония на наслажденията”. Възникват разнообразни ОзВ, някои от които се проявяват в широк спектър – към спектъра на оттенъците на наслажденията се примесва спектърът на оттенъците на красотата, добавят се оттенъците на радостта и т.н., затова и не се получаваше точно описание, тъй като аз търсех нищо конкретно в това, което от самото начало се е състояло от много компоненти, които при това постоянно са се сменяли в зависимост от това – какви са в сегашния момент зрителните, слуховите и прочие възприятия. “Симфонията на наслажденията” не преживява като зашеметяващ удар, като потъване в това, от което се задавяш, като опияняващо излишество.

*) Цитат от Ежатина: “Достатъчно е само да си представя гората или да се окажа в нея – и всяка дреболия вече предизвиква изблик на това възприятие, което аз съм смятала за влюбеност, но ако аз наричам това “наслаждение” – то е защото също резонира. Става ми непоносимо добре от всяка такава дреболия”.

“Интензивност”:

*) Други резониращи думи, за обозначаване на това качество: проникваща способност, височина на тона, искреност, чистота.

“Магнетичност”:

*) Други резониращи думи за обозначаване на това качество: устойчивост, способност за самосъсредоточаване, залепване, нерушимост. Ще прибегна до аналогия: