Освобождаване от лъжливи концепции

Съдържание на главата:

02-01-01) Концепциите и тяхната роля при възникване на НЕ.

02-01-02) Източници на възникване на концепциите.

02-01-03) Явни и неявни концепции.

02-01-04) „Очевидно празни” и „работещи” явни концепции.

02-01-05) Практика на противопоставянето и механичната замяна.

02-01-06) Антиконцепции. Определение и видове. Примери на концепции за „бъдещето”.

02-01-07) Съставяне на списък с концепции.

02-01-08) Класификация на концепциите по тяхното съдържание.

02-01-09) Силни и слаби цели.

02-01-10) Класификация на интерпретациите. Въпросът за роднините. Концепцията „връзки”.

02-01-11) Избор на интерпретации. Примери.

02-01-12) Разглеждане на концепции, аргументи и контра-аргументи.

02-01-13) Метод за пряка проверка на концециите.

02-01-14) Циклична смяна на интерпретациите.

02-01-15) Абстрактната концепция „аз”. Практика на осъзнаване на отсъствието.

02-01-01) Пристъпвайки към отстраняване на НЕ ти забелязваш, че те възникват най-често тогава, когато събитията се развиват не така, както ти се иска на теб. НЕ се съпровождат от мисли като „това е неправилно”, „това е лошо”, „трябва по друг начин”, т.е. твоите представи за това как „трябва” да бъде противоречат на това, което е в действителност и навикът да изпитваш НЕ ясно се проявява в такива моменти. Като усъвършенстваш усилията за отстраняване на НЕ, като укрепваш яснотата в това, че ти не искаш да ги изпитваш, искаш да се отървеш от този досаден навик, като укрепваш радостното желание да изпитваш озарени възприятия (ОзВ), като получаваш удоволствие от яснотата на ръзсъдъка, ти достигаш до появата на устойчив интерес към критичното разглеждане на концепциите.

Думата „концепция” се използва в науката за обозначаване на достатъчно непротиворечива система от хипотези и интерпретации на експериментални данни. Думата „концепция” в контекста на този книга се ицползва в съответствие с това, какво значение е придобила тя в нашия разговорен език – „механично пренесена система от възгледи”.

„Механично” – означава сляпо подражавайки, без мисъл, под влияние на НЕ (например, на чувството за собствена непълноценност, неловкост, страх от негативно отношение към себе си, страх от изолация и пр.), без собствени разсъждения, без собствено търсене на основания във вид на експериментални данни. Т.е. започваме да приемаме и да вярваме в някакво твърдение и по-нататък да живеем така, сякаш то е безусловна истина.

„Система от възгледи” – това е устойчив ред мисли, които по навик възникват при определени обстоятелства.

Например, ако детето се е ударило и плаче, то това поражда следния комплект мисли: „детето плаче – боли го – трябва да го утеша”, което се явява основание да кажа, че съществува концепцията „плачещото дете трябва да бъде утешено”. Но с времето ти можеш да забележиш, че сълзите и изискванията стават все повече и повече, налага ти се да го утешаваш все по-често и по-често и чак тогава ти можеш да подложиш на съмнение тази концепция и да започнеш да ръзсъждаваш. В резултат от разсъжденията, наблюденията, произтичащите от тях предположения и получения нов опит, можеш да стигнеш извода, че да „утешаваш” – значи да приучаваш детето към самосъжаление. Като следствие от това, можеш да промениш поведението си – не само да не утешаваш, но напротив – да лишаваш от внимание детето всеки път, когато то изпитва силни НЕ, а щом в неговия рев се появи пауза, да проявяваш към него внимание и симпатия, ако я има. Накрая детето ще разбере, че истеричните ридания и силното самосъжаление го лишават от твоето внимание и ще получи стимул да прекрати навика да култивира дадената НЕ в дадената ситуация. А в резултат, ти накрая ще отстраниш концепцията, ще изпиташ яснота и ще остане само да постигнеш безупречно отстраняване на НЕ, възникващи по навик, когато детето с плач иска да спечели твоето внимание.

02-01-02) Ти възприемаш концепции от най-разнообразни източници. Например, ако майка ти, по време на обяд види хлебарка – ще се намръщи, ще се развика с грозен глас и с отвращение и страх ще я изхвърли в тоалетната, а ако ти си малолетно дете, което приема и попива всичко, ще приемеш и това отношение към хлебарките, след което лесно ще приемеш концепцията: „хлебарките са гадост”. Това е емоционалният път на предаване на концепциите.

Друг път е „авторитетният”. Ако някой „уважаван” или „по-висшестоящ”, или „умен” с важен вид съобщава, че не бива да се прави това и това, то може на сляпо да се приеме неговото твърдение, защото не може такъв „умен” и „уважаван” човек да говори глупости.

Третият път е мимикрията. Ако попаднеш в дадено общество, то започваш да приемаш неговите концепции, ако искаш да си приятен на хората и да не бъдеш отхвърлен.

Отделно искам да отделя болката и свързания с нея страх като път за предаване на концепции. Ако детето е паднало, ударило се е и се е уплашило, то в този момент под влиянието на състрадателната баба то лесно ще приеме концепцията, че „да бягаш бързо е опасно и лошо, а да седиш спокойно е добре и безопасно”.

Петият път се опира на такава грешка, когато някаква съвкупност от факти се разглежда като пълна и окончателна. Когато казваш, че „на Марс няма живот”, то ти отначало подразбираш, че това предположение се основава на тези факти, които са ни известни днес и че в бъдеще може да бъде открито какво ли не – и най-невероятното и непредсказумото, но с времето възниква твърда увереност, че на Марс няма живот.

Шестият път е чисто логическата грешка или недостиг или погрешност на изходните предпоставки, или тъпота, т.е. тази специфичност инертност на мисленето, която живее благодарение на НЕ.

Седмият се основава на чувството за собствена значимост. За кажеш нещо с важен глас и да звучиш „компетентно” – значи да се издигнеш в очите на жената, приятеля, колегата, а после вече нямаш друг избор освен да отстояваш до край своята гледна точка, колкото и обсурдна да е тя, като прибягваш към прихологически натиск („Ама ти какво? Не разбираш ли?”), към нарочно объркване на въпроса, т.е. към специално култивиране на неяснота.

Осмият – това са други концепции, които пораждат натрапчиви механични желания. Ако твоят баща смята, че дъщеря му е „длъжна” да му казва каде се кани да нощува, с кого прави секс и т.н., то когато ти излизаш и не му казваш нищо, той изпитва изблик на тревожност, агресия, иска да те застави да следваш неговото желание и започва да измисля всякакви страшни истории и колкото по-страшна е глупостта, която той измисля, толкова по-голяма е вероятността, че това ще ти подейства. По този начин, той полага усилия за пораждането в самия себе си на нови концепции и се опитва да ти ги предаде, за да може отново да те управлява, да те държи като в затвор.

Деветият е един от най- разпространените – неискреност в разсъжденията. Ти можеш да избягваш аргументите, да не довеждаш до край разсъденията си, защото предвиждаш, че резултатът ще противоречи на твоите убеждения или теб може да те домързи да разгледаш детайлно тънките места на своята концепция. За такива разсъждения е характерно наличието на елементи от рода на „очевидное, че…”, „на всички е ясно, че…”, „Учените отдавна са открили, че…” (при това, разбира се, няма никакви конкретни цитати на конкретни изказвания на учени, съпоставени с други мнения) и т.н.

02-01-03) Хората много рядко мислят, тъй като под думата „мисля” обикновено разбират не процеса на размишление, съпоставката и анализа на аргументите и т.н., а процеса на жонглиране с концепции.

Концепциите се делят на два големи класа. Първият – това са явните концепции, т.е. такива, които могат да бъдат самостоятелно формулирани от човек, които той сам активно поддържа. Може да прочетеш няколко книги за ползата от зелето, да се вдъхновиш от прочетеното и да започнеш да убеждаваш близките си в това.

Да си представим друга ситуация: да попитаме някой човек – възможно ли е да спрем да изпитваме НЕ и той разбира се ще каже „не”, но това не значи, че той някога е мислил за това, разглеждал е нечии доводи или свидетелства или сам се е опитвал да полага усилия. На него такива мисли не са му минавали през главата и до преди да му зададат въроса, той би могъл и да не знае, че ще отговори по този начин. И ако му бяхя предложили да изброи своите представи за живота, то тази концепция въобще нямаше да се появи в списъка. Такива концепции аз наричам неявни. Независимо от това, че са неявни, те са определят поведението на човека в не по-малка степен от явните. Ако склоним към разсъждения този, който споделя неявната концепция „невъзможно е да спрем да изпитваме НЕ”, то той може да достигне до най-различни изводи – „невъзможно е да спрем”, „може и да е възможно”, „не знам, не съм опитвал”, „трябва да помисля”, „защо не” и т.н. обаче пак ще продължи да се държи така, като че ли напълно и безусловно приема концепцията за невъзможността за тяхното прекратяване.

Ако чавек нарушава закона, защото не го познава, той въпреки всичко ще носи отговорност, както и хората изпитват последствията от своите концепции независимо от това, че могат дори да не се досещат за тяхното съществуване.

Още един пример за неявна концепция: „аз няма да мога до постигна просветление докрая на живота си”. На практика е невъзможно да се опровергае. Едва ли тази концепция ще предизвика видимо безпокойство, тъй като оперира с нещо много далечно – края на живота и с нещо твърде неопределено – „просветлението”. От тази концепция няма дапроизтече никакъв забележим вътрешен диалог – силният вътрешен диалог е зает с нещо по-насъщно. Ако някой изкаже тази мисъл, то ти доже можеш даже и да не се съгласиш с нея (според настроението) или да останеш с неопределено отношение и въпреки това концепцията ще си съществува и ще подтиска устрема ти. Осъзнаването на наличието на тази концепция може да се роди спонтанно – като резултат от усилията по отстраняване на НЕ, по пораждането на озарени възприятия, по контрола над вътрешния диалог, от разговор с практикуващ и т.н. и чак след това ти ще усетиш този товар, с който тази концепция те е притискала и ще можеш да започнеш да полагаш усилия, за да го отхвърлиш.

Явната концепция веднага е достъпна за изследване, докато неявната отначало трябва да бъде открита, което съвсем не е лесно, а след откриването е необходимо да бъде точно и ясно сформулирана, за да стане предмет на анализ.

За да бъде открита неявната концепция, аз предлагам да използваш писмена фиксация и анализ на вътрешния диалог в момента, когато възникват НЕ, усещаш въздействието на НФ или НЕС. Всяка една концепция – явна или не – е част от вътрешния диалог (ВД), т.е. бързо възникваща последователност от мисли. Вътрешният диалог се състои от няколко слоя (за това по-подробно в следващите глави). Силният вътрешен диалог се състои от изговорени наум думи и такава мисъл е с продължителност от част от секундата и повече. Слепият вътрешен диалог се състои от части от думи и образи, които са с подължителност 1/30 от секундата и мисълта, състояща се от такива последователни и откъслечни думи и образи има много малка продължителност – например една трета от секундата, така че разпознаването и фиксацията на подобни мисли изискват много голямо внимание и висока скорост на отстраняване на НЕ.

Тази практика аз наричам „оперативна работа с неявните концепции”.

Друг способ е търсенето на резонансни мисли. Изпитвайки НФ или НЕС, аз не го отстранявам незабавно, а продължавам да го изпитвам и ровя из различни теми, задавам си въпроси: „ какво ме безпокои и угнетява? Изключих ли ютията? Не. Детето гладно ли е? Не… Имам ли неприятности на работата? Не…” Аз търся мисли, при които да възникне явлението резонанс – да избликне интензивен НФ и да възникнат НЕ. Това означава, че е намерена посоката на търсене на неявната концепция. Сега аз разглеждам мислите от тази област, докато отново не открия резонанс, което ще доведе до още по-голямо свиване на областта на търсенето. Колкото по-точно очертавам кръга, толкова е по-голяма вероятността да настъпи спонтанна ясност. Колкото по-често се занимавам с тази практика, толкова по-съвършени стават навиците ми.

Третият начин за откриване на областта, в която да се търсят неявните концепции е „резонансното моделиране”. Променяй във въображението си реалната ситуация и наблюдавай – усилва ли се НФ, отслабва ли или остава непроменен. Например, представи си, че са ти повишили заплатата, а после, че са ти я понижили. След това си представи, четвоето дете е започнало да се справя по-добре в училище, а после – по-лошо. И така нататък. Всеки път ти ще наблюдаваш някакво отслабване или усилване на НФ, но някоя тема ще се отзове с особено силен резонанс – значи именно там трябва да се „копае”.

Често търсенето на концепции ги изкарва на бял свят на цели гроздове. Например: имаш гости, пиете чай, възниква безпокойство. Изследвайки откъси от вътрешния си диалог, ти разбираш, че се опасяваш детето ти да не започне да мляска пед гостите. От тук и първата концепция: „Да се мляска е некултурно и лошо.” Продължаваме разкопките: „но защо именно аз се страхувам, та нали не мляскам аз…защото това е моето дете”. Оттук втората концепция: „аз съм отговорен за поведението на детето”. И така нататък. Става ясно, че концепциите се появават навързани в цели конгломерати и се поддържат една друга. За да постигнем яснота трябва да внимателно да ги разделим и да решим всеки въпрос поотделно.

02-01-04) Да разгледаме два типа явни концепции. Първите при разглеждане от близо се оказват очевидно необосновани. Да ги наречем „очевидно празни”. Разглеждането на вторите, обаче, не ти дава веднага яснота, необходим е анализ, разглеждане на аргументи, контрааргументи, контра-контрааргументи и т.н. Да наречем такива концепции „работни”.

Освобождаването от очевидно празните концепции само изглежда много лесно, но това не е така. Защото независимо от това, че за теб е очевидна нейната неоснователност, тя съществува на това място, защото за това има някаква причина. Причината може да бъде една от гореизброените девет и освен тях: инерция или навик. Отстраняването даже на най-безобидния навик изисква последователни и радостни усилия, особенно ако този навик е подплатен от други – например, навикът да изпитваш НЕ в дадената ситуация. Например, като малка си смятала, че не си красива. Когато си се убедила в погрешността на това мнение и си разбрала, че за един ти си красавица, а на друг си безразлична, то по инерция продължаваш да изпитваш все същите НЕ при запознанство с момчета, а концепцията от явна се е превърнала в неявна и продължава да бъде пусково устройство за възникване на НЕ.

02-01-05) За преодоляването на инерцията на съществуването на очевидно лъжливи (или доведени в резултат на анализ до състояние близко до очевидно лъжливото) концепции аз препоръчвам метода на противопоставянето. Формулирам мисъл, опровергаваща дадената концепция, т.е. формулирам антиконцепция, след което изпълнявам формална практика (вж. по-нататък в съответната глава) – стотици пъти на ден си задавам въпроса – кое смятам за вярно – концепцията или антиконцетцията? Мисълта „аз не съм красива” или мисълта „на някого се харесвам, а на друг – не”? В резултат от тази практика, съпроводена от безупречно отстраняване на възникващите НЕ се достига поставената задача – влиянието на очевидно лъжливата концепция върху моето поведение постепенно отслабва, докато не се прекрати съвсем.

Друг един подход се нарича практика на механичната замяна (МЗ). Той ефективен по отношение на тези очевидно лъжливи концепции, които са били вкарани в теб буквално насила – чрез груб психически натиск. Майка ти се е навеждала над теб и е крещяла: „ЩЕ СЕДИШ ЛИ МИРНО???!!!” или обратно – жално е гледала, почти плачейки: „защо ме излагаш…”. Не теб всичко ти се е свивало на буца и си „разбрала” – да седиш мирно е добре, да се лигавиш е лошо.

Практиката на механичната замяна се състои в изговарянето на глас многократно на антиконцепцията – например, един час непрекъснато, всеки ден по един час. Това води до съществено отслабване на концепцията, и служи като клин, който избива предишния клин.

Тази практика позволява да се доведе до край отстраняването на работните концепции когато те са сведени до нивото на очевидно лъжливите или до ниво, близко до това.

За концепцията „трябва да се помага на хората” антиконцепция ще бъде „аз искам да помагам само на тези, на които искам, на които са ми симпатични”, а често може да се формулира антиконцепция само чрез просто добавяне на отрицание: „ ако той прави секс с друга, това значи, че той не изпитва нежност към мен” – „ако той прави секс с друга, то това НЕ значи, че той не изпитва нежност към мен”.

Такава практика може да бъде съвместявана и с други дейности, от това нейната ефективност няма да намалее.

В течение на своя живот ние сме повтаряли дадената концепция – на глас или на ум – десетки и стотици хиляди пъти, но силата на сляпото въздествие е мнго по-малка от силата на въздействието, избрано в резултат от радостно желание, затова само няколко хиляди повторения на антиконцепцията ще постигнат целта, тя механично ще изтика очевидно лъжливата концепция. Антиконцепцията не заема мястото на концепцията и самата тя не се превръща в препятствие, тъй като ти я използваш не на сляпо, а със съвършено ясна цел – да се изтика чуждия механизъм.

Можеш да изпълняваш тази практика съвместно с други практикуващи – отначало антиконцепцията изрича на глас една от вас, посла друга, при това няма нужда от внимателно вслушване.

02-01-06) Да опрделим термина „антиконцепция”. Антиконцепция – това е такова твърдение, което:

а) противоречи на смисъла на разглежданата концепция;

б) предизвиква резонанс с озарените възприятия (ОзВ);

в) в дадения момент ми се струва по-обосновано и достоверно от концепцията.

Антиконцепциите по отношение на абстрактните концепции (определението вж. по-нататък) могат да не притежават свойството „в)”, тъй като тях по определение не можеш нито да ги обосновеш, нито да ги опровергаеш. Например, аз мога да съставя такава антиконцепция: „Няма бъдеще, има само тук и сега”. Не мога да обоснова това, защото думата „бъдеще” не обозначава никаква конкретна съвкупност от възприятия и следва, че аз не мога да кажа нито че го има, нито че го няма. Ясно е за какво иде реч, но тъй като това твърдение води до изблик на предусещане, проява на радостни желания, освобождаване от товара на различни грижи, свързани с мислите за „бъдещето”, то възниква желание за култивиране на тази антиконцепция.

Не е ли използването на антиконцепцията форма на самоизмама? Аз ще покажа, че това не етака. Изходната концепция, която гласи „има бъдеще” е просто нищо не значещ подбор на думи, тъй като в теб се въртят мисли, включващи думата „бъдеще“, имаш емоции, възникващи при думата „бъдеще”, имаш желания, възникващи при мисли с думата „бъдеще”, но няма никакво такова самостоятелно възприятие, което ти да наричаш с думата „бъдеще”. Всяко едно възприятие съществува именно тук и сега. Така ти имаш избор – да поддържаш или тези мисли, които по навик носят със себе си възникването на НЕ, или тези, които опровергават предишните мисли, в резултат на което не възникват НЕ. При това първата и втората мисли се явават абстракти концепции, т.е. нищо не значещи твърдения. Разбира се, появява се желание да поддържаш мисъл-2, а след като тя изчисти негативното действие на мисъл-1, аз лесно ще се откажа и от двете, тъй като ясно си давам сметка, че думата „бъдеще” не обозначава никакво конкретно възприятие. Т.е. аз не започвам да „вярвам” в антиконцепцията, а я използвам като ефективен иструмент. Когато ти пораждаш двойката концепция-антиконцепция, то се освобождаваш от натрапения автоматизъм, а в случая с битовите концепции можеш още и да получиш достоверен опит, след което по-обосновано ще клониш към една или друга гледна точка, или ще отхвърлиш и двете.

Ако от едната страна на кантара е концепцията, положена там от мен в безсъзнателно състояние, то аз искам за начало да я уравновеся с антиконцепция, а след това да я изследвам в състояние на освободеност от предубеждения и НЕ.

Някои фрази, включващи думи, които не обозначават за мен нищо конкретно, резонират с озарените възприятия (т.е. случва се изблик на озарени възприятия), затова от тактически съображения, аз ще ги оставя за известно време в лексикона.

Даже лек порив на вятъра може да счупи гигантско дърво, наклонило се под своята тежест. Концепцията може с години да противоречи на здравия смисъли радостните желания, но в някакъв момент се срутва, като че ли от самосебе си. Ти можеш 30 години да живееш и да общуваш с роднините си, защото „така трябва”и „така се прави”, а не с тези, с които действително радостно ти се иска. 30 години можеш да поздравяваш съседите, да поддържаш разговор за времето и работата, защото ти е „неудобно да откажеш”. И в някакъв момент отравянето от тези лъжи, от вечния страх от негативно отношение ще стане толкова явно, кризата толкова ще назрее, че ще бъде достатъчно само с крайчето на ухото да чуеш антиконцепцията и циреят ще се пукне с пълна яснота: „Може да се живее по друг начин!” Набъбващата лавина се отприщва.

Ще се наложи упорито да се поработи над другите концепции преди те да се отприщят, но тази работа – не е за бъдещи призрачни блага, ти веднага получаваш резултат, в настоящия момент, щом достигнеш относително увеличаване на яснотата. След всяка серия на механична замяна, след всеко претегляне на аргументите „за” и „против” възниква прилив на яснота, с това резонират други озарени възприятия и крачка след крачка ти се движиш към реализация на радостните желания – към освобждаване от НЕ и тъпотата, към култивирането и развитието на озарените възприятия.

02-01-07) Достигнатата яснота в наличието на концепцията само след минута може да изчезне и концепцията отново ще се изплъзне в областта на неявните – ти просто ще забравиш за своето откритие. В това е лесно да се убедиш – опитай точно сега за изброиш всички концепции, които си открила у себе си и в най-добрия случай ще можеш да си спомниш само малка част от тях. Това означава, че всички тези концепции, които ти в дадения момент не си си спомнила се намират извън твоя контрол, извън твоето наблюдение и може би точно сега ти влияят с предишната си сила.

Когато достигаш яснота ти попадаш в непривично за теб състояние, в каквото ти още не си свикнала да се намираш, затова започваш бързо (понякога за няколко секунди) да изпадаш в предишното си състояние, в което няма яснота. Често правиш едно и също откритие многократно, преди яснотата да стане устойчива, затова аз педлагам да съставиш списък на своите концепции и да го допълваш, когато откриваш нови. Това облекчава не само провеждането на анлиз на концепциите, но и процеса на резонансно търсене на концепцията, отговаряща за текущия НФ – взимаш списъка и минаваш всяка точка от него.

В случая на механична разсъдъчна дейност нямаме възникване на ОзВ яснота и ако веднъж ти си достигнала до някакъв извод, то следващия път ти просто ще го повториш, без да изпиташ нищо ново, докато в същото време ОзВ-яснотата винаги се преживява като нещо ново, даже ако то е описано с известна фраза.

Обикновените хора никога не постигат яснота, а само сменят една концепция с друга. Отнтачало вярват в едно, а след това в друго. Да намериш човек, който е постигал яснота, а не просто е правил изводи според правилата на логиката е също толкова сложно, колкото да намериш човек с опит в отстраняването на НЕ, а не изместването й от друга емоция.

02-01-08) Сега да сортираме концепциите според тяхното съдържание. Разните типове концепции имат различна сила, устойчивост, степен и качество на интеграция в общия концептуален конгломерат и често се оказва целесъобразно използването на различни подходи към различните типове, затова задачата за точното разделяне на концепциите, в това число и по смислов признак, се оказва интересна и ефективна.

Две големи групи са „абстрактните” и „смесените” концепции.

Абстрактните концепции са твърдения, състоящи се от думи, които не обозначават никакви конкретни възприятия, т.е. чийто смисъл е абсолютно неясен. Например: „Светът е вечен”. Ти нямаш понятие какво е това „вечен” и какво е това „свят” – ти нямаш никакви конкретни съвкупности от възприятия, които ти би обозначила с тези думи. Или концепцията „Аз съм човек”. Не е ясно нито какво е това „аз”, нито какво е „човек”, но разбира се всички са уверени в това, че е са хора. Още примери: има изменение, има неизмени неща, има начало, има край, има просветление, има помрачение, има субект, има обект, има живо, има мъртво, има едно, има друго, има съществуване, има не-съществуване, има съзнание, има безсъзнателно, има активно, има пасивно, има ме мен, има те теб, има цяло, има част, има минало, има настояще, има бъдеще.

Смесените концепции – това са твърдения, в които безсмислени думи като „вечност”, „поряъчност”, „космически ред”, „справедливост”, „бог” са смесени с термини, които обозначават съвсем конкретни възприятия, забрани и подбуди, например „срам”, „не трябва”, „направи!”, „длъжен си” и т.н. Например, „справедливостта изисква, аз да направя еди какво си”. Какво е това „справедливост” – не е ясно на никого, а какво е да „направиш еди какво си” е ясно. Или: „да си лоша е срамно“. Какво е да си „лоша“ е низвестно, а какво е да „изпитваш срам” е известно. Хората буквално се саморазболяват насилствено с помощта на огромно количество смесени концепции. Смесените концепции убийствено влияят на способността да изпитваш озарени възприятия (в това число и радостни желания), тъй като твърдо регламентират живота ти, но какъв е смисълът от този регламент не е ясно. Представи си в Наказателния кодекс да има наказание за „лош характер” без всякакви разяснения. Или пък за „неспазване на божествения план”. Какъв хаос би настъпил, ако законодателната власт започне да раздава правосъдие по такива „членове”, а изпълнителната власт започне безпрекословно да изпълнява решенията на съда? В твоя бит така се и случва. Законодателят (концепцията) казва: „срамно е да си гол”, изпълнителят (механичното желание) командва: „веднага се облечи”, надзирателите (чувствата на срам, страх, осъждане и пр.) следят ти безпрекословно да изпълниш командата. Като резултат – страшен хаос, натрупване на НЕ, отсъствие на радостни желания, а, следователно, отсъствие на промени, които да те доведат до желани от теб състояния. По нататъшното подразделяне на концепциите зависи от твоята фантазия. Например, смесените концепции могат да се разделят на:

*) Битови концепции

*) Концепции за практиката

*) Социални концепции

*) Фундаментални концепции

*) Механични предпочитания

*) Грижи

*) Оценки

*) Механични цели

*) Механични оценки

*) Механични интерпретации

Битовите концепции са твърдения, регламинтеращи живота вкъщи. „Дрехите в шкафа трябва да са чисти”, „не бива да се яде на пода”, „трябва да се става рано сутрин, а да не търкаляш до късно”, „задължително трябва да работиш и да заработдаш повече пари”, „по-възрастните трябва да се уважават”, „парите трябва да се икономисват”, „трябва да пазиш вещите си“, „трябва да имаш ясна цел в живота и да се стремиш към нея” и т.н. Все битови концепции, които оперират с термините „трябва” или „не трябва”, „добре е”, „лошо е” и т.н. в явен или завоалиран вид. Какво е това „трябва”, „не трябва”, „добре е“, „лошо е”, защо може това, а не може онова – не е ясно и никой не се замисля особено за това.

По аналогия с битовите концепции е възможно да се сформират концепции даже на основата на моята практика: „трябва да се отстраняват НЕ”, „лошо е да бъдаш концептуален” и т.н. Практиката на прекия път – това е полагане на усилия за реализацията на РАДОСТНИТЕ желания т.е. съпроводени от ентусиазъм, очакване и други подобни ОзВ, при условие, че тези желания се отнасят към една от двете групи: 1) отстраняване на помраченията (НЕ, концепции, механични,т.е. безрадостни желания, неприятни усещания, механично различаващо съзнание), 2) пораждане на ОзВ (вж. списъка в глава „Стратегия на ефективната практика”). Аз при всички положения те съветвам да следваш радостните си желания, но ако те не се отнасят към тези две групи, то те не са част от практиката на прекия път по определение, на това е целесъобазно да се даде някакво друго название, например „предварителни етапи”.

Социалните концепции регулират поведението на човека в обществото, в неговите взаимоотношения с другите хора или социалните институции – съвети, магазини, полиция, колегите на работата и т.н.

За ефективната работа с концепциите е целесъобразно да се отдели и състави списък на особено тежките концептуални заболявания, които толкова дълбоко са се срастнали с човека, че даже просто споменаването им, да не говорим за тяхното непревзето разглеждане или отстраняване представляват крайно сложна задача във връзка с целия спектър незабавно възникващи ярки НЕ – както разкъсващи, така и потискащи. Тези концепции аз наричам „фундаментални”. Във връзка с огромното количество свързани с тях НЕ, практикуващият може даже и да не успее да открие в себе си такива концепции. Така, че тук е целесъобразно да се обърнем към други практикуващи, за да „изгонят” от теб известните им на тях фундамендални концепции, наблюдавайки твоите реакции. Задачата се облегчава от това, че на всяко време и на всяка култура са присъщи в достатъчна степен типични фундаментални концепции.

Механичните предпочитания са мисли на тема „добре би било, ако беше ето така”. Ти не се замисляш защо би било добре, а действаш по привичната ти схема, не анализираш какво е ставало предишните пъти, когато се е случвало това, което ти считаш за „добро“. Немеханичните предпочитания – това са предположения, направени по следната логика: „поради какви обстоятелства и какви известни ми закономерности аз предполагам, че еди какви си събития с по-голяма вероятност ще доведат до желания резултат”.

Оценките представляват описание на дадена група възприятия в съответствие с някаква скала. Механичната оценка възниква тогава, когато избраната от теб скала е или абсурдна, т.е. не е стъпила на анализ на твоя опит, а е приета без мисъл, механично, или такава липсва и оценките се формират просто по навик или с цел да поддържат НЕ. Ако оценката възниква в резултат от радостното желание и на основата на ясно мисловно разсъждение, то тя не става твърда табелка, прикрепена към група възприятия и във всеки един момент можеш да я махнеш, което прави интерпретациите гъвкави и ти оставя свобода за преодоляване на механичното различаващо съзнание.

Механичните цели са мисли на тема „аз трябва да постигна това”, „трябва да постигна онова”. При това ти не анализираш промените, които настъпват след реализацията на предишните ти механични цели. Ако направш такъв анализ лесно можеш да откриеш, че твърде често като резултат ти си изпитвала разочарование, получавала си не това, на което си разчитала. Немеханичните цели са мисли от рода на „аз искам да реализирам това радостно желание”. Не смесвай мислите и желанията! Има желание да се поразходиш, а има и мисъл „искам да се поразходя”. В процеса на рализация на радостното желание (т.е. постигането на немеханична цел) аз следя за наличието на резонанс между тези радостни желания и желанията, обозначени като „средства за реализация на желанията”.

Към тази група цели се отнасят и мислите, които ние наричаме „промеждутъчни цели”, съответстващи на желанията, които ние наричаме „средства”. И ако имаш желание да хапнеш пържени яйца, то има и мисъл-цел „[по силата на определени обстоятелства (към които се отнасят и радостното желание, и наличието на котлон и т.н.) и на известни ми закономерности] е необходимо да включа котлона”. Бърканицата в този процес възниква заради това, че в нашия език думата „цел” се използва както за обозначаване на мисли, така и на желания. Като отстраните това смесване е много лесно да постигнете яснота.

Механичните оценки са мисли на тема „той не трябваше да прави това”, „добър човек”. Немеханичните оценки са мисли от типа на „във връзка с определена негова проява, аз имам основания да предположа, че той е изпитал това и това”, „тъй като той се проявава по определен начин, аз квалифицирам неговите действия като еди какви си”.

Механичните интерпретации се основават на случаен избор или на механичен навик, или са обусловени от НЕ, но те не се опират на разсъждения. Например, ако ти си влезнал и си се развикал, то аз може да се обидя и да подбера интерпретация, която паддържа обидата: „той е просто наглец”. Но ако аз съм трезвомислещ човек, то ще разбирам, че е възможен цял ред интерпретации – ти си правиш експеримент, или това е някаква шега, или ти викаш не на мен, а някой друг и т.н. В зависимост от обстоятелставата и известните ми закономерности, аз в края на краищата ще определя кое от предположенията е по-обосновано. След това аз мога да ти задам въпроси, да видя как ще реагираш и да коригирам интерпретацията си, ако има основания за това.

02-01-09) Ще въведа понятето „силни цели” – това са такива цели, чието постигане ще те направи, по твое мнение, по-щастлива – да завършиш интитут, да се омъжиш, да направиш каниера, да научиш японски, да си натренираш мускулите и т.н. Непостигането на тези цели се съпровожда от самосъжаление и мисли като „ако бях постигнала това – тогава животът ми щеше да бъде…”. Постигането на тези цели не прави, разбира се, никого по-щастлив, в което е лесно да се убедиш, като погледнеш тези, които са постигнали целите си или поне себе си и тогава ти спазматично формираш нови цели, а те отново и отново не те правят щастлива, ти отново измисляш оправдания и обяснения за това, поставяш си нови цели и така до тагава, докато радостните ти желания не умрат окончателно и ти не умреш заедно с тях от старост и старческо оглупяване.

Като правило, хората си поставят силни цели поради стаден инстинкт, или защото тези цели са били обусловени от концепции, или от НЕ, или от желание за притежание, за да изпитат чувство за собствена значимост, за да направят впечатление на другите, за да изпитат задоволство, без да се погрижат за това – да изследват живота на тези, които вече са постигнали този цел, за да помислят: по какъв точно начин постигнатата цел ги прави щастливи. В процеса на постигане на силните цели, хората като правило изпитват целия спектър от известните им НЕ.

Ако твоите цели са обусловени от ЧСЗ, желанието ти да правиш впечатление, тогава ти с ентусиазъм учиш езици, четеш различни книги, започваш да разбираш от най-различни работи, научаваш се да декламираш, да увличаш, да разказваш, ставаш енциклопедист, можеш да учиш другите, да караш хората да се възхищават на знанията и способностите ти, пишеш книги… и, разбира се, при това ти изпитваш огромно количиство НЕ и завършваш живота си въпреки това пак в пълно оглупяване и опустошеност, с глава пълна с цифри, факти и хипотези и със сърце, превърнало се просто в мускул съгласно всичките закони на анатомията, и с мозък, превърнал се в същото.

Ръководеният от радостно желание човек също си поставя цел, но изпитва радост и удоволствие в настоящия момент и във всеки един момент от процеса на нейното постигане – такова е свойството на радостните желания, при това нито постигането, нито непостигането на целта не променят това, че той изпитва наслаждение от живота.

Слаби цели аз наричам такива цели, които хората си поставят, за да се избавят от сивотата и скуката – това са някакви ориентири, които те поставят в празното, за да си създадат усещането, че се движат нанякъде. Ако пред теб има само празнота… на кого ще му стигнат силите да си го признае? И тогава хвърлят в празното нещото, към което да се стремят и се влачат към целта си и получават анестезиращо, затъпявщо облекчение в процеса на цялото движение, което се редува с мъчителни пристъпи на тъга от безсмилеността на живота и в края на краищата, понякога те получават минутно мъртвешко успокоение, когато постигат целта, и така и бродят в кръг без спир. Например, ти гледаш предаване по телевизията и виждаш – днес ще дават футбол, изпитваш успокоение, защото вечерта ти вече е запълнена – имаш цел. Ще се обадите на приятелите си, ще отидете на гости, ще пиете бира и ще побъбрите, а сутринта теб те чака работа и, изглежда, че няма над какво да се замисляш – това е напълно разбираема цел и тя ще ме приспи от понеделника до петъка, а в неделя ще отидем на кино, а сега аз ще отида да вечерям и в близкия един час също ще бъда зает. Това са все „слаби“ цели, защото те не се проявавт като ярък и продължителен изблик – те те обгръщат като мъгла, но тази мъгла те държи с мъртва хватка. Всекидневният бит на обикновения човек не съществува без слаби цели. Няма такова време, през което той да не е зает с нещо, а ако се появи такова време, то веднага възниква скука, загриженост и ако веднага не си намери занятие, то НЕ нарастват до нетърпимо интензивни. Кога за последен път просто си си седяла или си се разхождала без иобщо никаква цел? Просто съзерцавайки небето, или разхождайки се в гората, освобождавайки се от всякакви мисли? Постоянното натрупване на слаби цели прави от живота ти мъртва, безвкусна каша.

Опитай да бъдеш сред хора, без да правиш нищо. Реакцията ще бъде моментална и агресивна – те ще положат всички усилия, за да те върнат отново в орбитата на нещо-правенето, като използват за това достъпните им средства: несмешка, осъждане, убеждение, НО, пряко насилие. Никой не трябва да спира, никога. Всички трябва да работят като луди, всички трябва да имат поблеми. Това е неписан закон на обществото, в което живеем. Никой няма да бъде пуснат зад бодливата тел просто така, при това един от главните пазачи – това са твоите концепции и страхове, защото това е много страшно да признаеш, че всичките ти цели са празни, всички посоки водят само до кръгово движение, всичките ти достижения и опит нищо не променят в това как ти преживяваш този миг – изпитвайки НЕ или ОзВ. Практиката на отстраняване на слаби цели отначало се съпровожда с шок, подобен на този, който изпитва наркомана, когато не е получил дозата си – мощен изблик на НЕ, спазматични желания, но след като се преодолее „абстиненцията” възниква удивително ОзВ на пълнота и цялостност. Радостните желания, предусещането и другите ОзВ се пробуждат когато се освобождаваме от слабите цели и те не само не противоречат, но и резонират с тази цялостност.

Механичната дейност напълно запълва живота и го прави сив и безсмислен и да разкъсаш този кръг, макар и сложно не е невъзможно, въпросът е само в твоите радостни усилия. Погледни си живота през последния час и кажи: нима не си била заета с нещо? Нима мислите ти не са скачали насам-натам? Колко минути чисто време на ден ти страдаш от това, че не си освободена от концепции, НЕ и механични желания? Колко минути на ден чисто време ти прекарваш в отчаяни усилия да изпиташ озарени възприятия? По колко минути на ден чисто време ти си обхваната от непреодолима жажда за ОзВ? И при всичко това ти навярно се надяваш на нещо? Ти разсъждаваш за стремежа, за истината, за любовта? Та това е очевидна глупост. Даже за това – да научиш английски език е необходимо да се отдадеш на ученето сериозно и задълго. Защо хората си мислят, чо за да се освободят от помраченията и да се научат да изпитват ОзВ е достатъчно само понякога, докато пият бира да си побъбрят на тази тема? Нищо няма да се промени в теб, ако не се отдадеш на изцяло на своето търсене, на своята пракитка – ден след ден, час след час, минута след минута. Нима е необходимо да се обяснява това? Ден след ден ти гледаш телевизия, правиш секс, миеш подовете, готвиш, мечтаеш за голяма заплата, блестяща кола и красиви дрехи, преяждаш, тренираш мускулите и интелекта си, като при това непрекъснато изпитваш НЕ или ПЕ, но къде е във всичко това стремежът към освобождаване от помраченията и към изпитване на ОзВ? Ти работиш по 10 часа на ден, за да си изкарваш хляба, ама само за хляба ли работиш всъщност? А не заработваш ли и за неща като кристал, полюлей, мебели, кола, вила, женски прищевки, завистта на приятелите? А след това може човек с патетично изражение да разправя колко неуловима е истината!

Времето минава и година след година хората променят плановете си, независимо от това дали ги изпълняват или не. Никога не свъшва това безконечно редуване. Никога не изчезва неопределената надежда – да поживеем някога после в свое удоволствие, за себе си, но това никога няма да се случи само по себе си, до това никога няма да те изведат никакви механични, безрадостни желания. Първо, работата никога не свършва. Второ, в тези моменти, когато човек усеща безсмислеността на своите предишни цели, него го обзема ужас и той истерично започва да търси нова. Трето, когато се появава възможност поне за кратко да поживееш в свое удоволствие, то се оказва, че хората даже нямат порятие – какво е това – да живееш в свое удоволствие, та те вече нямат радостни желания! Тогава те си измислят хоби – занятие, което ще им позволи да изпитват задоволство от притежаването на нещо, или да правят впечатление на другите, а това неизбежно води до нови НЕ, до нови механични цели.

Аз предлагам друг способ за измъкване от този порочен кръг – отстранявайки концептуалните препятствия, да следвате радостните си желания, т.е. тези, които се съпровождат от озарени възприятия – симпатия, предусещане, чувство за красота, тайнственост, устременост и т.н. Всяка цел, сформирана без да се имат предвид радостните желания и не резонираща с тях, ще доведе само пак към все тези НЕ. Превърни се в ловец – следи, откривай всички, даже най-слабите радостни желания, реализирай ги и тогава те ще започнат да се усилват, задълбочават, разширавят, да изтикват помрачените възприятия и да привличат озарените възприятия. Критерият за освободеност от концептуални цели е предусещането, възторгът от преживяването на тайнството на всеки миг.

Независимо от мястото и времето милиарди хора вървят по един и същи път: раждане – натрупване – притежаване – смърт. Свободното време става крайно обременително, та това означава мъчителен сблъсък с проблема „с какво да се заема”, затова всеки истерично се стреми да запълни максимално плътно времето си. И ако човек за известно време остане извън някаква дейност, то той усеща как светът край него се носи някъде напред, той се чувства извън събитията и скача на първото попаднало му „седло“ и се понася да го догонва. Така се носят те и ту се издига на кълбета, ту пада вдигнатият от тях прахоляк.

02-01-10) Сред интерпретациите могат да се отделят в отделна група интерпретациите по смисъл, връзки, предназначения и др., и в още една група – интерпретации на обстоятелствата, които от своя страна могат да се разделят на интерпретации на поведението на други хора, интерпретации на „поведението на предметите”, интерпретоции на своето поведение и т.н.

Когато аз разбирам, че явлението е само явление, а не явление „за нещо” и „поради нещо”, то това облекчава отстраняването на механичните интерпретации. Някои хора сериозно мислят, че ако има звезди, то това на някого е ноебходимо и ако растенията имат листа, то това е така, за да могат да произвеждат хлорофил. Това е крайна форма на механични интерпретации, но от нея страдат много хора. Възприятията, съвкупността от които ние наричаме „явление на обкръжаващия ни свят” просто съществуват и няма нито възприятие „морал”, нито възприятие „справедливост“, нито възприятие „смисъл”, тъй като да доизмисляме къде е „смисъла” значи да правим интерпретация за „предназначението” или „назначението”, което е чиста измислица, тъй като никой няма такова възпрятие като „предназначение”. Това е много трудно да бъде разбрано с разсъдъка, но е много трудно да се избавиш от болезнения навик да търсиш във всичко „смисъл“, „предназначение”, „мистична връзка”, „наказание”и други дяволи. Нащият век се счита за век на атеизма, което, разбира се, не е вярно, тъй като почти всички тотално вярват в примитивни суеверия, доизмислят си „смисъл”, „връзки”, „знаци” и „значение”.

Да ръзгледаме , например, „връзката”. Ако натиснеш клавиша на клавиатурата – на монитора ще се появи буква. Именно това имат предвид трезвомислещите хора, когато казват, че между натискането на клавише и появяването на буквата „има връзка“, но тъй като думата „връзка” в битовия език обозначава и нещо напълно материално – (конец, въженце) за връзване, то двете значения се смесват (именно затова аз смятам за нецелесъобразно да използваме в дадения контекст думата „връзка” и предлагам да я заменим с друга дума) и в края на краищата, хората започват да вярват, че има някаква такава „връзка” между натискането на клавиша и появяването на символа, която се смята за нещо материално, някакво канкретно възприятие, а всъщност няма никакви такива възприятия и думата „връзка” обозначава именно това, което е било обозначено с нея, а именно, че след възприятието „натискам клавиша” следва възприятието „на монитора се появава символ”. Когато това разбиране отсъства, (а то отсъсва масово у хората), започват да никнат като гъби концепциите за кармата, че на „всеки ще се въздаде” и прочие.

Подобни разсъждения могат да се сторят излишно сложни, но при по-внимателно вглеждане в тях няма нищо сложно – трудността не е в самите разсъждения, а в преодоляването на инерцията да си доизмисляме отсъстващи възприятия, в преодоляването на страха да останем без своите илюзии. Когато всичко се проясни се оказва, че това е възхитително – всичко да ти е ясно.

Ще приведа като пример типичен диалог:

• Има връзка между майката и детето.
• Ти как я възприемаш?
• На него вчера му беше лошо и на мен също ми беше лошо.

Това значи, че има възприятие на неговине думи, че му е било лошо, възприятие на неговото поведение, което ти интерпретираш като „на него му е лошо” и твоите възприятия, които ти наричаш „на мен ми е лошо”. Но какво е това „лошо”? Уверена ли си, че вие наричате с тази дума едно и също нещо? Сигурна ли си, че твоето „лошо” не е възникнало по силата на навика ти да ти е „лошо”, когато на него му е „лошо”? Ти виждаш, че то тъгува и ти го съжаляваш – и на двамата ви става „лошо”. А къде е тук възприятието на „връзката”?

• Ами как, та точно това е връзката между нас – на него му е лошо и на мен ми е лошо.
• Това не е „връзка”, това е просто навик да изпитвате някакви възприятия при определени условия.
• Не, това е връзка, на него му беше лошо и на мен ми беше лошо.

И така нататък, едно и също. Невъзможно е да се обясни, ако няма искрени усилия за постигане на яснота.

Що се отнася до интерпретацията на поведението на другите хора, то и тук е по същия начин. Хората и тяхното поведение – за теб това е просто специфичен комплект от ТВОИ възприятия, за които ти не можеш да кажеш нищо друго, освен че ги има. Хвръкна врабче – нима това ще предизвика у теб НЕ? Не, защото ти си свикнала да се отнасяш към това като към „явление на природата” (което, между другото, е абстрактна концепция). Минаващ покрай теб човек злобно ругае. Ще предизвика ли това у теб НЕ? Разбира се, защото това е друг навик, тъй като ти не гледаш на него като на явление на природата, ти му приписваш „съзнание“ и „воля“ (което, между другото, също е абстрактна концепция) и съответно се включват други стереотипи на поведение, т.е. възникват НЕ. Но ако ти разбираш, че възприемането на псуващия човек – това е просто ТВОЕТО възприятие, което ти наричаш „явление на външния свят” (което, между другото, също е абстрактна концепция), то стереотипната реакция във вид на НЕ може да не възникне. Когато теб те залива голяма морска вълна, ти се подготвяш и й даваш отпор – нима при това я ненавиждаш? Не, ти може да изпиташ даже радост, възхищение, възторг, макар и да разбираш, че тя може да те удари силно, а понякога вълните дори убиват. Когато те нападне пиян, ти правиш същото – даваш му отпор, но по навик интерпретираш неговите действия не като резултат от механично натрупване на желания на това място, а си го доизмисляш какъв е той и тъй като има концепции за това, какво „той трябва“, ти изпитваш НЕ.

ТИ вярваш в това, че твоите роднини имат особени качества, които ги правят различни от другите хора, които ги правят „по-близки”. Но всъщност няма такова възприятие като „роднинска връзка”, ти си я доизмисляш и след това следваш стереотипите, които са постоени на основата на този фантом. Какво следва от това, че една жена е родила дете, от което по тайнствен начин постепенно се е формирало това, което ти наричаш „себе си”? Следва ли от това, че вие ще имате общи интереси, че ще ти хареса да живееш и да общуваш с нея? А заедно с това и с нейния мъж, баща, брат, сестра, жената на брата, техните деца, баби, дядовци, техните приятели… нима това не е вопиюща глупост??? А какво следва от това, че ти си родила дете? Значи ли това, че този абсолютно неизвестен ти човек, който се е оказал в твоя корем, занапред „трябва” да ти бъде близък и интересен? А заедно с него и бъдещата му жена и деца, братът на жената, децата на брата на жената.. концепцията за „близостта” на роднините име две уникални свойства: а) тя е нещо свято в нашето общество, б) нейната безсмисленост, неоснователност и противоречивост на целия останал жизнен опит на човечеството е толкова голяма, че да не забележиш това е просто невъзможно. Но всеки опит искрено да мислиш на тази тема, да започнеш да живееш според своите радостни желания въпреки дадената концепция, е обречен на изключително силна ненавист от страна на роднините и да не дооценяваш това значи да се подложиш на опасност. Между другото – „за близостта”. Щом като синът (или дъщерята) осъзнаят, че родителите не са им интересни, щом той започне да следва радостните си желания, то веднага „близостта”, която изпитват към него родителите му придобива много странна форма, а именно формата ненавист. В сборника статии аз ще публикувам статии на практикуващи на тази тема и не всеки втори, не всеки трети – а девет от десет практикуващи се сблъскват с това, че неговите родители като виждат, че детето престава да се прави, че му е интересно с родителите и започва да отстранява НЕ, да пътешества, да следва радостните си желания, обявават на своето „любимо” и „близко” дете истинска война – похищават го, заключват го, връзват го, опитват се да го предадат на психиатрите (което в наше време вече е невъзможно) и даже се опитват да го убият! Привличат към разрешаването на въпроса полицията и тя добросъвестно изпълнява служебния си дълг – кара се на непослушните малолетни (!!) деца, заплашва, плаши ги със затвор (!!). Любящите родители започвет да пишат до съответните инстанции, че аз имам секта, че насилвам момичета, че ги продавам в публични домове, че ги „зомбирам” (??), пишат ми като автор на тази книга писма със заплахи за убийство и даже напълно сериозно обмислят и на всеослушание заявават своето намерение да ме убият като изчадие на ада. От тук съвет към бъдещите практикуващи – ако искаш да дадеш на роднините си възможността да се запознаят с ППП – дай им моята книга заедно с други – Ошо, Кастанеда, Гурджиев и т.н. Нека сами да избират, а ти избирай своя път сама, не се занимавай с „просветление” – това е безперспективно. В противен случай – чакай война не на живот, а на смърт, която ще ти обявят твоите „близки”.

Да разбереш с разума си, че „роднинската връзка” – това е измислен фантом не е достатъчно, за да преодолееш нейното действие, изразяващо се в цал куп „аз трябва”. За реалното преодоляване на действието на механизмите й аз съветвам да направиш пълномащабно изследване на роднините си. Изясни си що за хора са това, доколко те наистина са ти близки и интересни. Състави си списък със стотици въпроси, отговорите на които са значими за теб самата, помоли ги да отговорят на тях, обоснови желанието си именно с това, че искаш да ги опознаеш по-добре. Нека сред въпросите да има и въпроси за секса и за НЕ – всичко това, което наистина те интересува и вълнува. След това безпристрастно разгледай техните отговори и си състави по тях искрено мнение. Уточнявай, задавай допълнителни въпроси – просто си изясни нещата.

Да минем към въпроса за инетпретацията на обстоятелствата. Когато ти се спънеш в камък и те заболи, възниква мисъл като „ама че гадост, търкаля се тук…”. Когато отвориш книга и вече трети път подред тя падне от ръцете ти, възниква мисъл „каква е тази работа” и започваш да се дразниш. Такива прояви, свидетелстващи за наличието у теб на механични интерпретации има много – трябва само да се вгледаш и ще видиш, че животът буквално е пронизан от тях, всеки миг е претъпкан с интерпретации. Ти „знаеш”, че книгата „трябва” да се отвори от първия път; ти очакваш, че камъкът „не трябва” да бъде на пътя; ти си уверена, че съседското момче „трябва” да поздрави първо, а твоят син е „длъжен” да се учи по-добре, правителството „трябва” да провежда по-правилна монетаристка политика, а новият хладилник „не трябва” веднага да се развали. Механичните интерпретации на обстоятелствата са навсякъде, целият живет е омотан с тях.

И когато ти започваш да отстраняваш механичните интерпретации, то се появава особена свежест, озарени възприятия. В ранното си детство ти си била свободна от товара на интерпретациите, ти просто си гледала света с широко отворени очи и с отстраняването на механичните интерпретации, ти започваш да усещаш как свежестта на детските ти впечанления се възвръща. Светът става по-дълбок, по-широк, по-висок, по-грандиозен, по-поразителен, по-прозрачен, в него израстват нови измерения на възприятията, които по-рано незабавно са били потискани в самия си зародиш.

Интерпретациите са мисли, които се групират в твърди концептуални структури. Това е лесно да се види. Когато вървиш по улицата, то знаеш, че сега е „зима”. Когато се прибираш, то знаеш какво е на улицата. Когато отиваш на работа, ти точно знаеш, че ще отидеш именно там и че там ще бъде именно така, както обикновено. Аз знам как се казвам. Знам в коя страна живея, какви са хората около мен. Всичко това е здраво закрепена съвкупност от интерпретации и аз нямам възможност да видя това, което обикновено не виждам. Ако аз виждам „дърво”, то знам, че „дървото” – това е клони, ствол и листа и аз няма да обърна внимание на светлината между листата, няма да видя играта на сенките и няма да изпитам чувството за красота и предусещане, които по тайнствен начин резонират с нея. Аз няма да обърна внимание на изблика на радостното желание, няма да се обърна и да тръгна на другата страна – та аз „знам”, че отивам в магазина.

На мен ми харесва да пътешествам – да бродя из непознат град, да гледам най-обикновени неща и да изпитвам удивително чувство на откъснатост и свежет само за това, че тук всичко ми е непознато, зощото не съм бил никога тук и не знам какво ме очаква зад ъгъла. Аз знам, че никой тук не ме познава и аз се чувствам освободен. Аз не знам какво ще изпитвам след минута или две – нищо не е програмирано, още не са се формирали навици. А какво ти пречи да изпитваш това направо тук и сега – вкъщи, на работата, в транспорта? Само че навикът да се възприемаш „вкъщи” е още и навик да изпитваш сивота, да си безчувствена, уморена, нищо да не очакваш, да се не вслушваш в желанията си и озарените си възприятия. Когато си представя, че живея в друг град, че тук никой не ме познава, че аз изобщо не съм аз, то животът се пробужда, радостните желания се обострят. Но, разбира се, веднага възниква мисълта: „всичко това са игри, всъщност аз знам къде се намирам” и всичко изчезва, отново идва на власт сивотата. Ясното разсъдъчно съзнание не протеворечи на озарените възприятия разбира се, но чрез подобна практика на „потискане” може да се извикат за живот тези ОзВ, които по навик не се появавт в дадените обстоятелства, да ги запомниш и да тренираш да ги изпитваш независимо от интерпретациите. И тъй като се проявават тези възприятия, които до преди това не ги е имало, това означава, че „аз” предишния – вече не съм този „аз” – та „аз” това е само обозначение на съвкупност от възприятия, прояваващи се на това място.

Ние ежеминутно, ежесекундно са самозалъгваме, казвайки си – това всичко вече ми епознато, всичко ми е известно. Известно ми е какво е сега, какво ще бъде и къде ще бъда след минута. Непрекъснато работи комптър в главата ти и докато той работи – бъди уверена – 99% от всичко интересно, което ти би могла да изпиташ в този момент, минава покрай теб. Върху света се наслагва схема с описания, която не позволява да се измъкнеш извън пределите й.

Аз се събуждам сутрин. Аз казвам – аз съм вкъщи, това е моят дом, моят апартамент, моят град, аз ще правя това и това, имам такива планове, навън вали, гадно е, мрачно, безперспективно…изплува цял ред асоциации и навици, свързани с това описание и аз ставам сиво безлико същество.

Аз се събуждам сутрин. Аз знам, че ще полагам усилия за отстраняване на помраченията, затова може да се случи всичко. Може да ми случи нещо ново независимо от това къде съм и кой съм, във всеки един момент животът може да се промени и това е малко страшничко, но много интригуващо. И особенно моят живот може да се помени ако аз прибегна към действия, освобождаващи ме от плена на стереотипните възприятия и стереотипното отношение към света. И аз усещам, че се докосвам до пулса на живота и в същия момент започват да се случват удивителни неща – възникват интересни нови мисли, свежи настроения, проблясъци на нови или вече известни ОзВ, аз започвам да се държа по друг начин, направо в мен се отваря път.

Преди аз често съм изпитвал остра потребност да обичам, но компютърът в главата ми казваше – ти искаш да обичаш, но няма кого! Ами, няма сега до мен такъв човек, от когото да се възхищавам, към когото бих могъл да изпитвам истинска любов. И веднага ми ставаше гадно, сиво и противно. Това можеше да продължава с месеци, когато аз не изпитвах любов, защото нямаше кого да обичам. И дойде ден, когато аз се запитах – всъщност какво значение има? Аз искам да изпитвам любов сега. Има ли значение, че сега няма към кого да я изпитвам? Може би трябва да си измисля такъв човек, та аз искам да изпитвам любов, а към кого – има ли това значение? Аз опитах да си представя момиче, някаква представа се получи, но аз разбрах няма да мога да обичам абстрактен образ. Тогава поставих въпроса по друг начин – а може би ще мога да изпитвам любов, ако мога да приема хипотезата, че някъде има момиче, което аз бих обикнал, ако бих я срещнал. Моите очи не я виждат, аз нищо не знам за нея, но това, че аз изпитвам желание да я обикна, това и значи, че аз я усещам и я обичам. И защо трябва да убивам с размишления своето желание и способността да обичам? Това е все едно да кашеж – сега е нощ, мила, много е тъмно, не те виждам – как мога да те обичам? Глупаво ли е? Глупаво е? А тези ситуации много си приличат – аз не виждам, не чувам, не знам за съществуването на любимото момиче, но именно потребността да изпитвам любов се явява най-непосредственото знание за нея. Като размислих над тази хипотеза, аз открих, че съм способен да изпитвам любов! В този момент се чувствах малко луд, защото разумът ми нашепваше: „Ти пък и ти…как може изобщо да се обича някой неизвестен? Това е някаква лудост…” Но лудост или не, а изборът е много лесен – или аз точно сега изпитвам това, или не го изпитвам. Аз избрах да го изпитвам, като по този начин осъществих пряко пораждане на озарени възприятия, отстранявайки сивотата, поддържана от концепцията за отсъствието на любимо момиче. Ако някой нарече илюзия, глупост или лудост моите преживявания – на мен ми е все едно, тъй като на мен това ми ХАРЕСВА, на мен ми харесва да изпитвам любов сега и ми харесва начинът, по който се променя животът в резултат от тези преживявания.

Впоследствие аз преживях любов, която не беше насочена към конкретен човек, толкова, колкото въобще бях способен да понеса. За това не ми пречеха нито личните отношения с любимата, та нашите личности не се пресичаха и моята тогавашна склонност към НЕ не стана препятствие за любовта. Тази любов имаше уникални свойства – тя не само не беше насочена конкретно към някого, но освен това тя не беше излъчвана от мен! Аз бях все едно на пътя на поток от любов, която започваше никъде и вървеше на никъде, пронизвайки ме. По-късно този опит ме научи да обичам и конкретни хора без примеси от НЕ свързани със собственическото чувство, ревността и т.н. Любовта стана именно преживяване, а се кошмарна смесица от НЕ и ПЕ.

Нишо не ограничава така живота както лъжовното „разбиране”, че животът е ограничен. Моите експерименти ме доведоха да извода: емоциите се неотменна част от „мен”, и тях мога да ги избирам по желание. И когато се замислих – какво всъщност искам, то видях, че НЕ са като багаж, който нося по инерция и аз искам да го оставя. Така аз си поставих като задача да прекратя да изпитвам НЕ и нейното решение се оказа крайно интересна, макар и нелека работа.

02-01-11) Промените в живота на човека стават негов затвор, тъй като са предизвикани не от усилия за реализация на радостни желания, а от влиянието на механичните желания, обусловени от НЕ, концепции и страхове. Например, ти се омъжваш не защото си влюбена и изпитваш радостно желание да живееш с този човек, а защото „така трябва”, „време ти е”, „удобно е”, „изгодно е”, „приятелките ти те съветват”, „може законно да правиш секс”, „време е да родиш деца, защото това е предназначението на жената…“, „човекът не е лош“ и т.н. Преминаваш от езин затвор в друг, сменяш обектите на привързаността си и видовете помрачения, а животът си остава все същия източник на страдания независимо от това как ще постъпиш. За хората напълно се отнася следния съвет: „Прави каквото искаш – все едно ще съжаляваш”.

Един от начините сама да се държиш в затвор е механичният избор на интерпретации, т.е. не с помощта на разсъждения или на резонанс с ОзВ, а автоматично, т.е. по навик, под влиянието на НЕ и концепциите, след което интерпретацията здраво се свързва с явлението и започва да се възприема не като една от всички възможни, а като израз на „истинската същност”. Концепциите, заобиколени от автоматични интерпретации придобиват особена твърдост, стават „опора” за човека независимо от това –какви страдания му носи тази „опора” и страховете повече не допускат разсъдъка в тази област. Например, ако ти вярваш в концепцията „детето трябва да си учи уроците” и тя се допълва от интерпретацията „това е моето дете”, то нищо вече няма да спаси нещастното – ще му се наложи да учи до посиняване, каквито и да са неговите радостни желания. Но ако изследваме концепията за „моето дете“ и вместо интерпретацията „моето дете” изберем „самостоятелен човек със собствени радостни желания, който сам избира живота си и сам ще се учи, в това число и от последствията от собствения си избор”, тогава и твоята концепция – „детето е длъжно” ще се оголи, ще стане достъпна за изследване, ще загуби предишната си власт над теб, ще престане да бъде източник на НЕ и освен това твоето дете ще има шанс да избегне безпощадното насилие, да започне да изпитва своите радостни желания, да започне да живее.

Гледайки парче месо, обикновения човек вижда апетитна вечеря, а вегетарианецът – отрязана част от трупа на животно. И в единия, и в другия случай парчето месо е едно и също, но интерпретациите се различават кардинално – но и в двата случая хората смятат, че тяхната интерпретация е единствено истинната. Хората интерпретират ВСЯКО явление и събитие, даже най-незначителното.

Изборът на интерпретация се ръководи от различни концепции и навици, но може да се живее и по друг начин. Например, уволнили са те. Ако ти не изпитваш ОзВ, то възниква обикновената интерпретация на това събитие – повод за възникване на НЕ. Ако аз се занимавам с практиката, то ще възникнат съвсем различни интерпретации: „а) появила се е възможност да тренирам отстраняване на силни НЕ и ако аз ги преодолея, то навиците ми ще станат по-съвършени, ОзВ ще започнат да се проявавт по-активно, б) аз съм изхвърлен от средата, в която са се формирали множество механични навици, които не ми се е отдало да преодолея безупречно и в новите условия аз ще мога веднага да започна да изграждам нови навици, в) неизвестно как сега ще се промени животът ми, какви нови възможности ще ми се предоставят”. Още един пример – възникнала е НЕ. Една интерпретация: „това е препятствие за моята практика”, втора: „това интензифицира практиката, тъй като аз съм получил още един опит в остраняването на НЕ; открил съм ситуация, в която както и преди, възникват НЕ; още един път ще породя стремеж кам ОзВ“.

Аз избирам интерпретациите, не противоречащи на разсъдъчната яснота и резониращи с ОзВ, тъй като си давам отчет, че няма такова възприятие като „какво стана всъщност“. И съвсем не е задължително това да бъде една определена интерпретация, те могат да бъдат няколко, те не си пречат една на друга. Ако се е появила НЕ, то „какво е станало всъщност”? Тя трамплин ли е или препятствие? И какво „всъщност представлява” дървото? Листата или светлината между тях? Или и едното, и другото? Или още и чувството за красота, което, ако няма препятствие във вид на НЕ, ВИНАГИ се проявава на това място също толкова неизменно както зрителните, тактилните и слуховите възприятия? Та аз фиксирам – „има чувство за красота”, но няма възприятие „моето чувство за красота”.

Когато ти механично избираш една интерпретация и започваш да вярваш, че само тя е единствено вярна, ти се превръщаш в труп. Ти ставаш глупачка, на която всичко й е „известно”. Очакването, устремеността, предусещането, е след тях и другите ОзВ престават да възникват, разсъдъкът ти те напуска, радостните желания няма да се проявят, няма да има открития и НЕ ще придобият безразделна власт, превръщайки твоето лице в маска, а тялото ти – в стремително остаряващ, болезнен цирей. Огледай се – на хората около теб винаги всичко им е ясно. Кога за последен път си чула отговор на свой въпрос от типа на „не ми е ясно” или „нямам достатъчно основания да съдя за това”, или „мислих по въпроса, но не стигнах до определен извод”, или „в дадения момент, моята гледна точка е еди-каква си, тя се основава на еди-какви си наблюдения, предположения и на някаква информация и засега нямам аргументи, за да я променя”? Аз ще ти отговоря – никога не си чувала такива отговори и няма и да чуеш от никого другиго, освен от хора, занимаващи се с моята практика.

Освобождаването от концепции освобождава път към изпитване и преживяване на ОзВ. Например, ако ти се иска да изпитваш нежност, симпатия, възхищение, чувство за красота, но нямаш човек към когото да изпитваш тези ОзВ, то ти и не ги изпитваш, като по този начин ставаш жертва на концепцията, която утвърждава, че можем да ги изпитваме само към конкретен човек, когото познаваш, виждаш и усещаш. И ти си мислиш: „ами няма към кого да ги изпитвам…” и с това всичко свършва, в същото време, обаче, нищо не ти пречи да изпитваш тези ОзВ.

В резултат от искреното изследване на интерпретациите възниква яснота, че няма никакво „какво става всъщност”, а има само възприятия и техните интерпретаци, които могат да бъдат логически противоречиви или непротиворечиви, да резонират с ОзВ или не, да съответстват на направените наблюдения или не, да бъдат изградени върху твърденията на други хора или не. Тази яснота, както и всяка друга, се изживява като нещо удивително, като чувство за безграничен простор и свобода.

Яснотата, възникваща в резултат от освобождаването от механичните интерпретации се явява самостоятелно озарено възприятие. Когато ние описваме това възприятие, то прибягваме към образи и думи, но яснотата – това не са нито образи, нито думи. Разликите са много:

А) когато възниква яснота, която резонира с думите „всички хора наоколо непрекъснато спят или са вече са мъртви”, то след минута яснотата вече може да изчезне, докато в същото време разсъдъчната яснота остава, но калкото и да предъвкваш тази фраза, нищо не се променя – отново да породиш яснота се отдава само в резултат на нови усилия, на нов порив към искреност

Б) яснотата има огромно количество оттенъци, нива, докато в същото време нивото на ръзсъдъчната яснота е само едно – или ти е ясен ходът на разсъжденията, или не е.

В) яснотата предизвиква резонанс с вруги ОзВ, докато в същото време разсъдъчната яснота остава изолирано възприятие – именно затова инетелектуално развитите хора най-често остават тъпи, напълно затънали в НЕ.

И така нататък. На битов език думата „яснота” обозначава и двете явления и това смесване води до голяма бъркотия.

Още един пример: навикът да се интерпретират някои условия като „неудобни” за практиката, а щом условията са „неудобни”, то ти остава или да чакаш, докато не се „подобрят”, или да започнеш да ги „подобряваш”, което може да отнеме целия ти живот, а в крайна сметка да имаш само следващите „неудобни” условия. Областта на условията, попадащи в категорията „неудобни” може да се разширява толкова много, че в кная на краищата за обхване целия живот, ставайки оправдание за отсъствието на практиката. Тази грешка може да се избегне като се определи точния смисъл на думата „неудобен”, а също следвайки радостните желания, в това число и желанието да промениш условията, и желанието да спреш да ги променяш, и желанието да се съсредоточиш върху практиката при всякакви условия и желания. Практиката понякога става особено ефективна и именно в нежеланите от теб условия, ако твоите решимост и упорства са на нужната висота и тогава може да възникне желание специално да си създаваш условия, които преди си интерпретирала като неудобни (вж. по-нанатък главата за сталкинг и аскетизъм). Позицията на практикуващия е такава: всички обстоятелства са прекрасни условия за практиката, това е предизвикателство, което ти приемаш с радост и очакване. Имаш агресивни роднини? Това са прекрасни условия за отстраняване на твоето НО, породено в отговор на тяхната агресия, на насрещната агресия, чувството за самосъжаление. Никой не те закача, имаш си всичко и никой не ти пречи? Това са прекрасни условия за отстраняване на задоволството, скуката, сивотата и механичните желания. Желанието да промениш условията може свободно да се проявява и реализира паралелно с други желания. Задачата е в това, желанието да бъде радостно, да се съпровожда с предусещане, да не е плод на самосъжаление или други НЕ.

От Кастанеда: „Воинът взима съдбата си, каквато и да е тя, и в абсолютно смирение я приема такава, каквато е, но не като повод за съжаление или гордост, а като живо предизвикателство.“ Замени думата „съдба” с „възприятия, които ти наричаш „обстоятелства” и възприятията, които ти наричаш „себе си””, а думата „смирение” с „отсъствие на НЕ и ПЕ”, а „живо предизвикателство” с това, което резонира с предусещането, устремеността и тогава смисълът на тази фраза ще стане съвършено ясен.

Тези примери са повече или по-малко ясни, а сега – един необикновен пример, който ще изиска от теб усилия. Считаш ли ти листата, клоните и ствола за части от дървото? Считаш? Защо? Защо листото е част ото дървото, а колата, паркирана под дървото не е част него? Защото листото постепенно израства? Но колата постепенно се приближава, с какво едната постепенност е по-лоша от другата? Защото може с поглед да се проследи пътя от листото към ствола? Но и от колата може с поглед да се проследи пътя по земята до ствола, още повече, ако колата докосва дървото. Защото соковете текат по клона към листото? Но и от гумите на колата ручейчето тече към дървото. В края на краищата става ясно, че въпросът за това кое е част от дървото се решава по пътя на договарянето и че критериите, които могат да определят границата се откриват лесно – листото, отделено от дървото, винаги започва много бързо да се променя, да изсъхва, докато ако колата се отдалечи на метър разстояние – няма да се промени. Винаги има листа на дърветата в соътветствие с цикличността, докато милиарди дървета в тайгата никога не са се докосвали до кола. Сега да си зададем въпроса – чувството за красота, което аз изпитвам като гледам дървото – част от дървото ли е? На всеки човек този въпрос ще му се стори идиотски, та отговорът е съвършено „ясен“ – разбира се, че не, чувството за красота не е част от дървото. Това е твърдо установана интерпретация. Ще дам за пример диалог, в който аз показвам, че е възможна и друга интерпретация:

– Когато аз гледам дърво и виждам ствол, то аз имам зрително възприятие – това е именно мое възприятие, но аз го наричам „възприятие на част от дървото” и ако аз изпитвам чувство за красота, то защо аз не го наричам също възприятие на част от дървото?

– Защото когато ти гледаш дървото всеки път изпитваш възприятието „виждам ствол”.

– Аз всеки път изпитвам и чувство за красота, когато гледам дървото.

– Всеки път??? Всяко дърво?

– Да, всеки път, ако не изпитвам НЕ.

– Аха, значи ако изпитваш НЕ, то чувството за красота липсва?

– Разбира се, но ако си затвориш очите, то тогава няма да имаш и възприятие за ствола.

– Но всички листа на дървото са различни, тяхното многообразие е безкрайно, а чувството за красота е едно и също и значи чувството за красота не е част от дървото, а особенност на твоето възприятие, та нали ако си сложиш розови очила, то това няма да означава, че светът е розов?

– Чувството за красота не е едно и също. То е също толкова безкрайно разнообразно, но ти прекарваш целия си живот в НЕ и озарените възприятия за теб са рядкост, затова ти нямаш опит в различаването на нюансите на това чувство.

Ето един такъв необикновен извод, който открива път към много изследвания и открития. В този пример причина за наличието на лъжлива интерпретация е не само неопределеността в думата „част”, но и отсъствието на опит при изпитването на ОзВ. Този, който не е тренирал да различава цветовe и форми ще каже, че всички листа са еднакви, но всички деца са принудени да се учат да различават цветовете и формите, тъй като ако майката каже „дай светлосинята чашка”, а ти донесеш тъмносинята, то ще получиш порция НЕ и вече ще имаш стимул да различаваш светлосиньото от тъмносиньото.

Още един прост, но показателен пример: кагато си седиш в офиса, ти „знаеш”, че навън е шумният, мръсен град, а зад стената – тъпите и раздразнени хора. Но навън и зад стената има и други неща – има и океан, и тайга, и планини, и животни – просто те не се виждат от прозореца, но ги има и ти знаеш за тях, защото си пътешествала и си ги виждала. Защо ти избираш да не мислиш за това, което резонира с ОзВ? По навик. И двете интепретации не противоречат на твоите представи за света, затова практикуващият избира да знае, че зад стените на офиса са океанът, планинските върхове, полята и горите.

Още един пример, чието разглеждане има сериозни последствия. Каквото и да твърдят философите, всички хора (и самите философи в това число) безгранично вярват в това, че съществуват субект и обект. А всъщност това е само интерпретация на нашите възприятия. Обяснението лежи на повърхността, тук не се изисква никакъв задълбочен анализ. Виж сама: всички възприятия, които съществуват, какво може да се каже за тях, освен че съществуват? Ето какво: може да се посочат техните различия и да се опишат тези различия. Това без съмнение е така и ние често се занимаваме с това – посочваме различията, даваме различни наименования на групите възприятия, използваме ги в ежедневието си и в практиката и получаваме желаните резултати. Разбира се, ние никога не можем да открием така наречената „граница”, например: „стол” е това, което има крачета, седалка, върху крачетата, и облегалка, прикрепена към седалката. В мебелния магазин може да се открие предмет, който също се нарича „стол”, но който изобщо не прилича на нашето описание – например това може да е „мека табуретка” – без крачета, без облегалка и с нещо, което съвсем слабо пасва на описанието на „седалката”. Със същия успех това може да мине и за „възглавница”. Това е ясно на всички и такава неопределеност изобщо не ни пречи в ежедневието да реализираме своите желания, затова ние с успех продължаваме да използваме този мегод – ние групираме възприятията и се договаряме за тяхното обозначаване.

Отиваме по-нататък. Какво наричам аз с думата „моята ръка”? Съвкупност от конкретни зрителни възприятия, усещания, тактилни възприятия. Какво наричам с думата „неговата ръка”? Малко по друга съвкупност от възприятия. Но това е само обозначение, а на какво основание ние си доизмисляме някакво „себе си” и „него”, като в същото време няма никакво такова възприятие като „аз“ и „той“? А какво е това „дърво“? Това също е определена съвкупност от възприятия. И на какво основание ние казваме, че „дървото” е „обект”? Та нали няма никакво такова възприятие като „обект”, има само конкретни възприятия, с които ние обозначаваме думата „дърво”, но това са „моите” възприятия – усещането за кората, вкусът на листото – това съществува тук, у мен, а какво е това „дърво”? Не е ясно. Съвършено очевидно е, че „аз”, „ти”, „обект” – това е само начин за обозначаване на възприятията! Точно така аз мога да играя съм със себе си на шах, като условно разделя мислите си, възникващи след хода на черните като „аз”, а мислите възникващи след хода на белите – като „моят съперник”.

И какво се получава? Получава се нещо, което дотолкова катастрофално излиза извън известния начин на възприемане на света, че ние просто го избутваме, не искаме да го приемаме, отхвърляме го, защото не искаме да култивираме неискреност, страхливост и тъпота. Напомням, че мисълта и яснотата са съвършено различни възприятия. Да сформулираш и с разсъдъка си да разбереш хода на разсъжденията си е лесно, но за да изпиташ яснота са необходими особени усилия – усилия да прекратиш да поддържаш тъпотата, усилия за стремеж към искреност. И ако някой би бил много много искрен и ако той би се стремил към яснота така, както удавникът се стреми да си поеме въздух – на него би му било достатъчно само да прочете тези фрази и той мигновено би придобил пълна яснота, като по този начин придобива и „постижението недвойственост”. Но тъй като такива хора няма, затова аз прибягвам към промеждутъчни практики – към създаването на промеждутъчни островчета на яснота.

Ако някой казва, че е постигнал недвойственост, то с това той заявява, че никога нито за един миг не е изпитвал НЕ и непрекъснато изпитва най-ярки ОзВ, така че да се разобличи лъжеца е елементарно, ако разбира се съвсем не искаме да изпаднем в крайна тъпота и не си доизмислим човека, въпреки здравия смисъл.

02-01-12) Сформулирай концепция, например: „Моят мъж страда, тъй като аз правя секс с моя приятел, значи аз съм виновна за неговите страдания”. Подложи я на съмнение: „нима аз му причинявам страдания? Аз само следвам своите радостни желания и аз съм му разяснила това. Нима той сам не се измъчва от това, че интерпретира моето поведение като оскърбление, като безразличие към него?” На това може да се намери контрааргумент: „Да, той така интерпретира нещата, но това е негово несъвършенство, защо трябва да му причинявам болка?”. На това може да се възрази, че много хора искат нещо от мен и буквално с всяко свое действие аз непрекъснато „причинявам” на някого страдания, че просто няма начин да избавим човека от подобни страдания, той може да направи това само сам, със свои усилия. Твоят мъж изисква от теб да спазваш 10 правила и ти можеш да опиташ да ги изпълняваш, но твоите радостни желания ще започнат да пресъхват, а заедно с тях и радостта от живота, а той скоро ще създаде нови правила, чието неспазване отново ще предизвика раздразнение, обида, безпокойство и прочее. Това доказава, че той просто не иска да живее по друг наичн. Още един контрааргумент: ако той страда и не иска страда, то нека да разкаже какви конкретно действия извършва, за да не страда, за да се промени.

Звената във веригата аргументи и контрааргументи могат да бъдат продължени дълго и аз те съветвам именно това и да направиш като създадеш възможно най-пълния списък на аргументите, контрааргументите и контра-контрааргуменитте, така че нищо да не остане в сянка и всеки известен ти аргумент да бъде разгледан. Разговаряй с други хора – сигурно ще намериш много неоткрити от теб аргументи „за” и „против”.

В крайна сметка ще стане ясно, че е невъзможно да се докаже каквото и да било – веригата аргументи – контрааргументи е безкрайна, но това, което остава неизменно е твоето чувство за вина, т.е. ти ще живееш така, все едно че твоята виновност е доказана. Атакувай концепцията: постоянно се връщай към тази тема, взимай записките си и отново и отново разглеждай аргументите, старай да постигнеш яснота в това, че няма основания да се предполага, че ти си „виновна“ за страданията на мъжа ти. Противопоставяй яснотата за остъствието на аргументи да считаш чувството за вина в дадената ситуация правомерно и яснотата в това, че чувството за вина все едно си възниква. Повтаряй това упражнение 100 или 1000 пъти, фиксирай това, чме няма смислени основания за вина, а все пак ти усещаш вина, докато в крайна сметка не възникне ново чувство – яснота, съпроводено от нова степен на освободеност от чувството на вина в дадената ситуация.

Разбира се, не е възможно нито да докажеш, нито да опровергаеш концепцията, та тя оперира с термини, които не обозначават нищо конкретно: „виновна”, „справедливо”, „трябва”. Примерно, под думата „любов“ всеки има предвид произволен комплект възприятия, често включващ и такива разрушителни НЕ като ревност, агресия, самосъжаление. Никой не се замисля какъв именно комплект от възприятия той нарича с думата „любов”. Това не пречи на хората да говорят за „любовта”, да спорят по темата, да се „разбират” един друг, макар и да е абсолютно ясно, че не може да става дума за разбиране, докато не се изясни за какво точно става въпрос.

Невъзможно е да се постигне разсъдъчна яснота, ако не се заменят подобни паразитни думи с думи, които имат за теб напълно определен смисъл, но дори и без да е свършена тази работа може да се постига освобождаване от властта на концепциите по гореописания начин. На определен етап от разглеждането на аргументите и контрааргументите безсмислеността на концепцията може да стане очевидна.

Последователният анализ на абстрактните концепции също така бързо открива и вади на повърхността тяхната абсурдност. Например, да си зададем въпроса: „Когато човек се променя – той става друг или си остава същия?”. Прост въпрос, нали? Някой уверено ще каже – „това е същият човек, само че променен”. Друг не по-малко уверено ще отговори: „това е друг човек, та той се е променил” и от тази увереност ще се родят други концепции – у всеки различни. Хайде да разгледаме този въпрос по-внимателно.

Като че ли е очевидно, че ако са се сменили мислите, емоциите, желанията, усещанията (ако тялото си е променило положението, значи са се променили усещанията и даже химическият състав на тялото – някои молекули са го напуснали, други са се появили) – значи на това място вече имаме друг комплект възприятия, т.е. друг човек, при това разликата може да бъде огромна – одобрението след секунда може да се смени с ненавист, желанието да прегърнеш с желание да удариш. Всичко се променя непрекъснато. Но ако човек стане друг – тогава излиза, че към целта се стреми един човек, а я постига друг? Аз поднасям лъжицата към устата, а я лапа друг? Успехът ще отиде при друг, неуспехът ще отиде при друг, „аз самият” вече няма да получа никакъв резултат, а и „този”, който го получи, вече няма да се възползва от него – това пак ще бъде някакъв друг човек… С този извод вече никой няма да се съгласи, но ако някой се престори, че е съгласен, тогава може да го попиташ – защо продължава да се стреми към целите си, нали от резултата ще се възползва друг. Ако отговори „все ми е едно”, то просто вземи вещите му и ги отнеси и ще видиш, че не му е все едно, че някой друг отнася резултатите на неговия труд. Излиза, че тук няма нищо очевидно.

Сега да допуснем, че човекът си е останал същия. Но тук веднага възниква противорчие – ако той е останал същия, то за каква промяна става въпрос? Получава се, че и двата варианта са невъзможни. Може би, човек остава сам себе си, но променен? Но кое именно остава непроменено? „Аз”? Но нали няма такова възприятие като „аз”, а тези възприятия, които съществуват – всички до едно са променливи.

Ние стигнахме да безнадеждно задънена улица, В резултат от което абстрактните концепции „човек се поменя” и „човек е неизменен” губят своята значимост, постепенно отпадат от разсъжденията и от вътрешния диалог.

Да разгледаме концепцията за „миналого и бъдещето”. Когато казваме „има портокал”, то подразбираме, че има просто мисъл „портокал” или образ „портокал”, а има още огромно разнообразие от усещания, които ние наричаме „вкус на портокал”, „усещане за кора на портокал” и т.н. Ако съществува минало, то освен мисълта „това е минало” съществуват и други възприятия за миналото. Ако в миналото аз съм изпитвал едно, а сега изпитвам друго, то ние и казваме, че е станала промяна. То ест понятието „промяна” се основава на абстрактната концепция за съществуването на минало, настояще и бъдеще. За да сравня, на мен ми е необходимо да преживея „аз вчерашния“ и след това да сравня „аз сегашния“. Но как да стане това? Да си спомня какво съм преживал вчера? Но това не е минало, това са мисли, съществуващи сега в настоящето. Аз мога да кажа – вчера аз изпитвах радост, но това няма да бъде „аз вчера изпитвам радост” – това ще бъде или мисъл, съществуваща сега, или още и радост, която изпитвам именно сега. Всички възприятия са това, което става с нас именно сега, или по-точно казано, са това, което е, защото думата „сега“ вече произлиза от концепцията за съществуването на „преди“ и „по-късно“.

От тук и простият извод: думите „настояще”, „минало” и „бъдеще” обозначават само група възприятия, съществуващи „сега”, а не нещо такова, което го има „не сега”. Това, което ние наричаме „минало” се оказва, например, емоция, съпроводена от мисълта „това беше вчера” и образ, съпроводен от същата мисъл. Това, което ние нарекохме „промяна” се оказва само образ, съпроводен от мисъл „беше така, а стана така”.

02-01-13) Един от най-простите начини за отстраняване на концепции е тяхната проверка в практиката. Но този елементарен на пръв поглед способ почти не се използва, защото вместо изследването на своя опит, хората се опитват да го нагаждат според концепцията. Ако ти имаш следната концепция: „да правиш секс с красиво момиче – това е много приятно”, то от тук се ражда механичното желание (МЖ) да правиш секс с тази, която считаш за красива. Но всеки път, когато красивото момиче се оказва ревниво, безчувствено, тъпо и изпитващо негативно отношение към секса, ти всичко ще обясняваш с „разликата в характерите”, продължавайки да си доизмисляш за нея това, което не възприемаш и да изтикваш това, което възприемаш. Неискреността и отсъствието на последователен анализ водят до това, че ти не получаваш опит от сблъсъка с реалността – ти се запознаваш с някакъв измислен фантом и се разделяш пак с него, а в резултат концепцията си остава неизменна и всичко се повтаря отново.

Ако ти считаш, че болшинството физици са по-умни – провери го! Изследвай ги, задавай им въпроси, анализирай отговорите. Ако ти считаш, че философите са мъдри, а писателите – загадъчни, то изследвай ги искрено, без да се страхуваш да видиш реалността, каквато и да се окаже тя.

С нито един човек ние не общуваме като с реално същество. Всеки ние си го доизмисляме в едната или другата посока, след което общуваме вече с този измислен образ. Най-напред това се отнася за тези, които ние „познаваме” най-отдавна. Около тези фантоми възникват най-разнообразни помрачения в това число и привързаност, ревност, около тях се формират цели облаци механичен вътрешен диалог (ВД) и може да стане така, че без ти сама да забележиш, в продължение на десетки години в своя ВД и в своите действия да се оправдаваш пред родители и познати. Тъй като – „общуването” както в реалните разговори, така и във ВД става с фантомите, то разбира се, никакво „обяснение”, никакво „съгласие” няма да има никога – фантомът ще продължава да съществува в предишния си вид и бъде източник на НЕ.

Много ефективен начин за откриване и отстраняване на измислиците по отношение на даден човек е последователното сближаване с човека, като на всеки етап ти му правиш „портрет“, определяш отношението си към него – например при интернет запознанствата отначало ти си съставяш мнение по писмото на човека, после по второто, после по снимката, после по втората, после по равносметката от по-задълбочените писма, после по резултата от телефонния разговор, после по впечатленията от личнана среща и т.н. Процеса на определяне на отношението към някого се облекчава от наличието на списък с определени качества – ти го преглеждаш и слагаш своите оценки. В самото начало междинните резултати ще се различават много, но с придобиването на опит в отстраняването на доизмисленото и изместването на твоето първоначално отношение към човека, те ще съвпадат все повече със заключителните.

Колкото по-ярки НЕ изпитваш, толкова по-автоматично ще бъде твоето поведение, толкова по-сложно ще ти бъде да различаваш възприятията и да осъществяваш последователен анализ.

Колкото повече се освобождаваш от концепциите, толкова по-често и по-ярко се проявяват радостните желания, резониращи с ОзВ.

02-01-14) Да разгледаме пример с интерпретация на „самота” и „намирам се сред хора”. Едната интерпретация може лесно да замени другата в зависимост от това какъв смисъл ще влагаш з думата „самота”. Намирайки се сред хора можеш да се считаш за самотен, да изпитваш едноименната НЕ, а от друга страна, намирайки се в празна стая можеш да се смяташ за част от някаква група хора и да изпитваш или НЕ, или ОзВ по твой избор.

По аналогия с практиката на цикличното възприятие, провеждана с НЕ, ние можем да провеждаме практика по отношение на интерпретациите. Резултатът – отслабване на автоматизма на възникване на интерпретации, появявавне на възможност за постигане на разсъдъчна яснота и проявяване на изблици на преживяна яснота.

02-01-15) Има ли конкретно възприятие, което ти можеш да наречеш с думата „аз”? Емоциите, мислите, усещанията, желанията се приписват на някакво „аз”, за което няма възприятие, както няма и въприятие за „принадлежност” на желанието или мисълта на някого. Точното описание на тази ситуация е такова: сред цялата съвкупност от възприятия има още и мисли, които включват думата „аз“, не обозначаваща нищо конкретно, т.е. тези мисли представляват концепции. Да оставим неопределеността и да определим тази дума. „Аз” това е обозначение на съвкупността от всички известни ни 5 възприятия, които не могат да се определят едно чрез друго. Да се определят тези видове възприятия е невъзможно, тъй като „да определиш” означава да сведеш до нещо друго, а в дадения случай това е невъзможно (например, слепия по рождение няма да разбере какво е това да „виждаш”, както и да му го обясняваш). Затова можем само да ги изброим. Нищо друго, освен тези 5 възприятия не влиза в състава на „аз”: усещания, емоции, мисли, желания, различаване.

Физическите усещания (по-нататък просто „усещания”) това са все видове възприятия, обединени в понятието физическо тяло. Идеята за „физическо тяло” е концепция, тъй като ако ние оставаме в рамките на искреното свидетелство на своите възпрятия, то всичко което можем да кажем – това е, че има няколко вида възприятия, обединени от нашия разсъдък в понятието „физическо тяло” – зрителни, слухови, вкусови, тактилни, сексуални и т.н. Да виждаш „тялото” означава да имаш определени зрителни усещания. За пипаш „тялото” значи да имаш определени тактилни усещания. Но по същия начин, по който ние обединяваме усещанията с термина „физическо тяло“, всичките си емоции можем да обединим с термина „емоционално тяло”, а мислите с „ментално тяло”. По навик ние не правим това и от тук възниква неправилното противопоставяне на усещанията, емоциите и мислите, в резултат на което „тялото” се смята за нещо реално, за главния атрибут на „аз”, а емоциите, мислите и желанията – за нещо молкореално, за второстепенен атрибут на „аз”. След възприятието „махам си рокличката” често следва възприятието „виждам гърдичките” – това се явава основание да считаме, че „гърдичките“ са част от „физическото тяло”. Но понякога тези възприятия не следват едно след друго . Например, може да последва възприятието „виждам сутиен”, но това нищо не променя, тъй като разумът подрежда всичко това в непротиворечива схема. И точно по същия начин след възприятието „чувам думата „идиот”” често следва възприятието „емоция – възмущение”, а понякога то не възниква, ако има възприятие – мисълта, че „всъщност и аз съм идиот”. Аз искам да покажа, че няма никакви разумни основания за това, комплексът от усещания да се нарича „тяло на усещанията“, а комплексът емоции да не се нарича „тяло на емоциите” – това са просто навици.

Различаващото съзнание е почти неуловимо възприятие за тези, които изпитват НЕ и не изпитват ОзВ, затова в практическата работа по освобождаване от НЕ, концепции и механични желания и по достигане на ОзВние го оставяме без внимание и засега ще говорим само за четирите вида възприятия.

Сега да разгледаме като пример съвкупността от дървета и други растения, от които се състои гората. На всеки обикновен човек му е ясно, че той не възприема гората като нещо самобитно и съществуващо отделно от всичко това, от което се състои. Гората е само наименование. Както и „аз” – това е само названието на гората, състояща се от 5 вида „растения”. Това твърдение е път към свободата. Цял живот ти си мислила, че има някакво дълбоко скрито „аз”, някакво тайно „аз”, надсъзнание, подсъзнание и други такива, където е почти невъзможно да се проникне. Ти си си мислила, че всичко това е изключително сложно, непостижимо, объркано, че пътят към свободата може дабъда открит само от гениален, чудовищно развит „духовно” човек. И изведнъж се оказва, че „аз” е само 4 вида възприятия и това е! Няма кой да бъде помрачен – просто има помрачения. Няма кой да се стреми към ОзВ – просто има радостно желание да изпитваш ОзВ. „Никой” не е тъп – просто има възприятие на тъпотата, което може да бъде отстранено, ако възникне желание да го отстраниш. Няма кой да бъде вързан, няма кого да освобождаваш. Това е все едно да кажеш на затворника, който вижда безкрайния ред стени и килии: пред теб има стена, и отзад, и отляво, и отдясно, и отдолу, и отгоре – и това е всичко! Над тавана няма „надсъзнателна” стена и когато пробиеш пода – под него няма да има „подсъзнателна” стена – там е свободата, там е необозримия свят на озарените възприятия. Представяте ли си колко радост, увереност и решимост ще всели у затворника тази новина? Ти си затворник и аз ти съобщавам тази радостна новина: аз пробих тази стена и открих там свободата и пиша тази проста инструкция, от която ще може да се възползва всеки желаещ. Наслаждавай се на тази новина, осмисляй я, гали я и разбери: свободата е съвсем близко и ти можеш да я вземеш с голи ръце, ако се заемеш с делото с упоритост, внимателност, решителност и очакване.

В иследването на концепцията „аз” могат да бъдат използвани методите, описани по-горе, но в допълнение към тях аз предлагам още един – практиката на „осъзнаване на отсъствието”. Тази практика ефективно може да се използва за разсейването на концепции, които имат същото свойство, като концапцията „аз”. Престави си, че аз имам концепция с непреодолима сила, състояща се в това, че уж в моя дом живее хипопотам. Като се вглеждам, ослушвам и подушвам внимателно, аз рано или късно стигам до извода, че все пак, струва ми се, хипопотам няма, във всеки случай на мен не ми се отдава да открия каквито и да било свидетелства за неговото съществуване, затова, докато не се появят такива свидетелства, аз ще живея така, както бих живял, ако тук няма хипопотам. Това е много просто, но по някаква причина ние всички упорито вярваме, че сред възприятията ни има някакъв звяр, наречен „аз”.

Въобще, моята практика е много проста. Не трябва да се прави нищо непонятно, заради някакви бъдещи „блага”, да се вярва в това, че непонятните за теб сега блага ще дойдат, ако ти се откажеш от това, което ти се иска сега. Пътят на искреността е друг: ако ти си видяла, че нащо е илюзия, то обратен път няма, да се върнеш назад към своята сляпа вяра е невъзможно. Резултатите от извършените усилия се виждат незабавно и ти им се наслаждаваш сега веднага: ако точно сега си отстранила НЕ, то в същия момет изпитваш изблик на ОзВ. На прекия път няма последователи и няма лидери. Всеки следва своите радостни желания и когато възникне озарено възприятие, ти се чувстваш като първооткривател и ти си такъв.

За да да осъзнаваш постоянно, чо думата „аз” е само обозначение на всички възприятия са необходими постоянни усилия – не по-малки, отколкото усилията за тотален ежесекунден контрол по остраняването на НЕ. Необходимо е да се пречупи навикът да се доизмисля някакъв самобитно съществуващ звяр. За мен е най-лесно беше да правя това като изброявах наличните възприятия – това го има, и това го има , и това, нищо друго не се възприема.

Едно от препятствията за достигане на осъзнаване на отстъсвието се състои в това, че думата „аз” е навлязла много здраво в нашия език. В продължение на един ден ние я използваме стотици пъти, като по този начин поддържаме свързаните с нея концепции. Затова е много ефективно да се откажем от използването на думите „аз”, „ти”, „тя”, като ги използваме само в общуването с хора, в чиято предсказуемост ти си заинтересована (на работата, например). На мен ми харесва вместо думата „аз” да използвам „това място”, а вместо „аз искам” може да се каже „има желание”, вместо „аз мисля” – „има мисъл”.

Аналогична е практиката на осъзнаване на отсъствието на „ти”и „тя” – ти разбираш, че възприятия като „видът на дупето“, „звукът на гласа”, „вкусът на гърдите”, „докосването на езичето до катеричката”, симпатията, нежността ги има, а възприятие „тя” – няма.

В резултат от тази яснота възниква необикновено възприятие. Може да възникне негова механична интерпретация като „самота”, но това не е самота, тъй като „самотата” – това е когато има „аз” и когато има недостижимо „ти” и има НЕ по този повод. Но това ново възприятие резонира с думите „безпределност”, „откритост”. Ти изпитваш пронизваща радост от освобождаването от вечния страх от самота, който се е оказал просто сапунен мехур. Ти откриваш, че целия ти живот, целите ти и ценностите ти са били построени на вярата ти в „зрителя“, „другия“. Хората играят безсмислен, безкраен спектакъл от раждането до смъртта си. Сега тази химера се е пукнала като сапунен мехур и какво? Пред теб като игриви тигърчета са радостните ти желания, които те водят към озарените възприятия не за „някого“ и не „защото“, а само заради самото наличие на неудържим стремеж. Цял живот ти си играла сама със себе си шах: измисла си си съперник, печелила си, губила си, изпитвала си досада или задоволство, раздразнение ли подобострастие. А сега изведнъж си разбрала… няма никого! Има избор – или да гниеш в помрачения, или за пътешестваш из безкрайния, поразетелен свят на озарените възприятия. Трети път няма.

Навикът да се доизмислят „субекти” и „обекти” е толкова силен, че е необходимо да се полагат постоянни усилия по исреността (т.е. да се фиксират възприятията такива, каквито са – без доизмисляне, без цензура и без криви огледала), за да се създаде и закрепи нов навик – навик да се изпитва яснота, че няма възприятия, които ги няма, а има само възприятия, които ги има. В различните ситуации това се постига с различен успех. Едно е да осъзнаваш това, докато си седиш на дивана и друго – когато разговаряш, когато имаш възприятия за гневни викове или нежни прегръдки. Възникват лъжливи интерпретаци, например, „ако няма никого, защо да изпитвам нежност”? Въпросът няма смисъл, тъй като самата дума „защо” подразбира съществуването на някакъв субект, взимащ решение, а също подразбира, че липсва желание да изпитваш нежност. Но всичко е много просто – имаш радостно желание да изпитваш нижност, има наслаждение от нежността, има желание да усилиш това възприятие, има желание да усилиш желанието за изпитваш нежност и силата на тези желания превишава силата на желанията да оставиш нещата такива, каквито са, да се върнеш в мрака на НЕ и тъпотата.

Невъзможно е да се прецени в какви условия е по-лесно да се постине тази яснота – като се седи в пещерно уединение или обратно – като се въртиш във водовъртежа на тълпата. Това зависи не от условията, а от това дали следваш радостните си желания.

С илюзията „аз” ти се самозалъгваш двойно – от една страна вярвайки в това, че в теб и в другия човек има „аз”, от друга страна вярвайки в това, че в камъка, дървото, растението го няма, което, разбира се, също е не е така, защото няма такова възприятие като „намя аз”, да не говорим за това, че не е определено за отсъствието на какво става въпрос. Ако някоя дума не обозначава никаква конкретна съвкупност от възприятия, ние изобщо не можем нищо да кажем за това – нито, че „то”съществува, нито че „то” не съществува. Емоцията, мисълта, усещането ги има, а възприятието „няма аз” – го няма. Това не е сложно да се разбере. По тази начин още един аспект от практиката за достигане на яснота за отсъствието на възприятието „аз” се състои в това, че ти осъзнаваш, че възприятието „няма аз“ също не съществува. Единственото развитие на тази пракитка е „не-река, не-планина“, която е описана в главата за озареното различаващо съзнание.

Последователно използвайки този подход може да се постигне яснота по отношение на абстрактните концепции, постоени на механичното различаване. Ние гледаме камък, който лежи в морето и си правим извод, че камъкът е едно, а морето – друго. Изводът се основава на това, че се вижда границата между морето и камъка и че тази граница я има и днес, и утре, и след година ще я има. А ако погледнем една лека мъгла, то ще е по-трудно да се каже че мъглата е едно, а въздухът – друго, защото мъглата неуловимо се разтваря във въздуха. Между другото прекрасно е известно, че и камъкът след милион години ще се разтвори в океана, от което следва, че нашият извод е твърде условен. Как би могло да разсъжвада за света същество, което би живяло само един ден? То би могло да си създаде такива представи за света, които биха ни се сторили съвършено абсурдни.

Да погледнем от друга страна този въпрос: ние правим извод за съществуването на два различни обекта по това, че между тях има ясна граница. Но между окото и клепача също има граница и то не по-малко явна отколкото между камъка и водата в морето – основание ли е това да считаме, че човекът се състои от няколко различни обекта? Формално това може да се направи и ние така и правим в предметната си дейност, но при това помним, че човекът е не просто съвкупност от няколко обекта, а твърде сложен механизъм, нещо единно. То защо тогава ние наричаме камъка и морето два различни обекта? По навик. В този пример явно се вижда двойният стандарт на концептуалното мислене.