Bulgarian change

Error

×

Глава 38

Main page / Мая-1: Форс-минор / Глава 38

Contents

    Като изкарах още един ден в Бодхгая заминах обратно да Делхи – към началото на своето пътешествие. Не знам дали да отида до Дармасала или да го отложа за следващата година… а къде да се дяна сега? За Непал вероятно вече е късно, там трябва да се ходи към септември-октомври… Като цяло, отсъствието на ясен план за по-нататъшните ми действия съвсем не ме обезпокои и даже не ме заинтересува. Аз се усещах като морско свинче, което догоре си е натъпкало устата със зърно или като боа нагълтала голям дебел заек – сега, когато се изпаднах от поредицата срещи и разговори, трябва просто спокойно всичко да прегледам, да разбъркам, да преразгледам, да осмисля. Сега искам само едно – никой да не ме закача, да не ме натоварва с разни умни разговори. Да не мисля за храна и за жилище, да има полянка с тревичка, където да мога да се търкалям колкото си искам, да имам маса и стол, където да мога да си поседя на тишина със своя дневник. Когато се добера до Делхи ще реша накъде да тръгна по-нататък.

    Делхи! Този град е достоен да заеме едно от първите места в списъка на препоръчваните туристически маршрути. От към края, разбира се. Такова количество мръсотия, прах, шум, дрипльовци от всякакви разновидности е трудно да се открият на друго място. Делхи е първоначалният пункт за туристите, които пътешестват из Индия. Те идват тук само, за да могат по-скоро да се махнат от тук. Само по себе си посещението на Делхи е отделна история, като допълнителна предмет, който трябва да купиш, заедно с основната покупка. Купуваш екскурзия до Индия? Къде искаш да отидеш? Във Варанаси? В Пушкар? Амритсар? Дармасала? Ето ти допълнително и посещение на Делхи.

    “Прелестите” започват още на излизане от зданието на летището. Таксиметровите шофьори ти се лепят на гроздове, викат ти нещо в ухото на техния си език, който те си мислят, че е английски, дърпат те към своите коли. Да проявиш тук слабост не е смъртоносно, но е много обременително за портмонето. Някои туристи се лишават от няколко стотици долари в резултат на мошеничествата на таксиджиите и свързаните с тях в една мафия собственици на хотели и туристически фирми. Преди всичко ти изпраскват цена от 500-700 рупии, за да те докарат до хотела. 45 индийски рупии са един американски долар. Ако ти изумено им показваш Lonely Planet, където черно на бяло пише, че нормалната цена е 100-150 рупии, то те придават оскърбен вид на лицата си, вдигат рамене и въобще се държат така, че ти полека почваш да мислиш – може пък в справочника да има грешка. Правилната линия на поведение тук е такава – просто съобщаваш, че си готова да вземеш кола за 150 рупии и нито цент повече и си вървиш спокойно по пътя, водещ от летището към шосето. Сто процента, че ако ти стоически издържиш всичките предложения, които те обсипват и стигнеш до шосето (две минути пеш), то някой непременно ще се съгласи на твоята цена. А ако не се съгласи – какво пък, по шосето курсират камара моторикши, които с радост ще те качат и за сто рупии. Но трябва да бъдеш много внимателна! Да се разбереш с таксиджиите за цените – това още не е всичко! Любимият им номер е следния: ти се договаряш с някого за конкретна цена, той те води до колата си и в последния момент на волана сяда друг. Ти не обръщаш внимание на това, защото има много таксиджии и всички те си приличат и на теб ти е все едно кой именно ще те закара. А като стигнете на мястото ти с изумление чуваш цена 3 пъти по-висока от договорената и на всички твои вопли таксиджията отговаря, че лично с него ти нямаш никаква уговорка, а неговият шеф е казал да вози за еди каква си сума. Разбира се, ако ти си мъж с бицепси, а още повече ако сте повече хора, то проблеми няма да има, но ще има много викове, физиономии, грозни сцени и прочее. Често помага следната процедура – ти записваш номера на таксито и казваш на шофьора, че веднага ще се обърнеш към полицията и ще съобщиш за неговите груби номера. Казват, че това действа.

    Случва се и така, че се определя някаква сума и уж всичко е ОК, а след пристигането започва да се кълне, че е имал предвид не една цена за всички пътници, а за всеки един по отделно и не в рупии, а в долари. (За да бъдем справедливи трябва да кажем, че в Русия може да се натъкнеш и на по-страшни неща, при това съвсем не с безобиден край. Нашите са доста по-агресивни и опасни.)

    Какво е това моторикша? О… – това е чудо на индийското автомобилостроене! Прилича на отворен ковчег на колела, зарежда се с банани. Да минеш по улиците на Делхи именно с моторикша, а не в затворена кола е особено удоволствие, ти се потапяш до уши в уличния живот, а този живот кипи със страшна сила. По принцип, тук има едно правило за движението по пътищата. Едно. Движението е в лявата страна. Преобладаващо… За останалите неща няма правила, затова трябва да имаш валидол в запас – първото впечатление е подобно на микроинфаркт. Джипове, автобуси, инвалиди, велосипедисти, моторикши, велорикши, крави, каруци, теглени от волове, пешеходци, които си просто си вървят, пешеходци, които бутат пред себе си натоварени колички, пешеходци, които никъде не отиват – всичко се слива в един грандиозен крещящ и трещящ поток, където всеки прави всичко каквото си поиска. Ако някой е решил да си поправи примерно дивана направо насред пътя – няма проблем? Да поспиш? Заповядай. Да си изтупаш дюшека? Разбира се. Никой никого не само няма да напсува, но даже няма да обърне внимание – потокът просто тече покрай препятствието и се стреми по-нататък. Ако някоя кола е ударила някого, то шофьорът не носи отговорност, ако в този момент той е бибипкал, затова всички избират най-простото решение – те натискат клаксоните почти ПОСТОЯННО. Улиците на Делхи – това е адът, който те блъска по ушите, по мозъка, по очите, по носа, а понякога и по портмонето.

    Когато попаднеш в лапите на таксиджията, той ще положи всички усилия, за да те издои до дупка. Например, обичат да предлагат някаква допълнителна услуга – да ти помогне да се настаниш в хотел, или да те закара в “хубав” магазин, в “хубава” туристическа фирма. Твърдо и безкомпромисно отказвай всяко предложение – ВСЯКО, тъй като иначе ще плащаш за всичко десет пъти по-скъпо. Въобще нищо не придобивай предварително – в Индия винаги има всичко, затова е много по-удобно и много по-евтино всичко да се взима на място, а не да се поръчва предварително, макар че могат много аргументирано да те убеждават в обратното с най-честно изражение на лицето. Особено се опасявай, ако шофьорът предложи да посетите някоя туристическа агенция. Това може да се окаже наистина опасно, тъй като в тези туристически агенции работят истински хищници, които си знаят работата. Те буквално напират, оказват натиск върху психиката ти, окуражават те, хващат те за ръцете, усмихват се широко, викат, а в края на краищата могат и просто да заплашват. Да си отиде от там, без да купи някоя абсолютно ненужна екскурзия за 200 долара (при реална цена 30), може само много устойчив психически човек. При това шофьорът може да те закара в някоя агенция и без ти да знаеш – като че ли просто случайно ви е била на път. Трябва да покажеш крайно негодуване и веднага да го накараш да продължи да кара по-нататък и да го заплашиш, че няма да платиш и ще се обърнеш към полицията.

    Адресът, който казваш на шофьора трябва да бъде назубрен наизуст. В Делхи има улица, където се концентрират почти всички туристи – там е пълно с евтини хотели, ресторанти, нормално работещи туристически агенции. Тази улица се нарича “Мейн Базар”. Важната особеност се състои в това, че в Делхи има няколко “Мейн Базара”, а този, който ти трябва на теб се намира в района на Пахар Гандж, затова единствено правилният адрес звучи така: Пахар Гандж, Мейн Базар. Ако пропуснеш словосъчетанието Пахар Гандж – очаквай беда… таксиджията ще те откара в друг район в предварително договорен с него хотел, където цените не са 2-5 долара на вечер за стая с две легла, а 20-50! И ти ще излезеш на улицата където няма нито една европейска физиономия, ще питаш “Това Мейн Базар ли е?” и разбира се това ще бъде Мейн Базар, а на теб ще започнат да ти се лепят тълпи от търговци на всякакви боклуци, бедняци, велорикши и ти с опулени очи ще побегнеш обратно към хотела.

    Има и съвсем груби начини за “прекарване” на неопитните туристи. Например, шофьорът се прави, че се объркал, че е “забравил” къде е този хотел, че не знае накъде да кара и спира пред “първата попаднала му” туристическа агенция, за да се обади в хотела и да попита за точния адрес. Ти казваш номера на телефона, но служителят в агенцията “не може да разбере” твоя английски, взима твоята хартийка с телефона и “услужливо” го набира. Но, разбира се, той набира съвсем друг номер и “мениджърът на хотела” ти съобщава, че за огромно съжаление, имат повече резервации отколкото стаи (или има пожар, наводнение, чумна епидемия). Ти си разочарован, но служителите на туристическата агенция отговорно ти идват на помощ и ти предлагат съвсем евтин ($20-30 на вечер) хотел.

    Понякога разиграват цели спектакли! На входа в Ню Делхи твоето такси бива спряна от човек в изискана униформа (“полицай” си мислиш ти) и със заплашителен вид говори нещо на твоя шофьор (естествено, на хинди) и колкото и да се съпротивлява таксиджията нищо не помага. След това шофьорът тъжно ти съобщава, че за съжаление в Пахар Ганже има стачка (въстание на маоистите, пришествие на извънцемни, терористичен акт и т.н.) и че вече има убити над 50 чужди туристи, но за щастие той знае един съвсем евтин хотел в безопасна част на града…

    Така че запомни: ако таксиджията ти каже, че по някаква причина ти предлага да промените маршрута или вече го е променил, то КАКВАТО И ДА Е ПРИЧИНАТА, изобщо не слушай нито една негова дума и или го накарай да кара към първоначалната точка или слизай и запиши номера на колата (основно заради психическия натиск), нищо не плащай и вземи друго такси, там ги има милиони.

    Мейн Базар всъщност е единственото място в Индия, където има всичко за туристите и всичко е евтино, в магазините може да не се пазариш – почти навсякъде цените са фиксирани и оптимални и макар мръсотията и шумът да са смесени в дяволски пропорции и денонощно да висят във въздуха, все пак това е удобно място за транзит. Изобилието от западни туристи също прави свободното време по-приятно. Лесно е да се запознаеш с някого, с когото заедно да отидете някъде, да пушите или да направите един бърз секс или просто да си побъбрите и да се разотидете.

    Тъй като мен не ме интересуваше нищо от гореизброеното, то аз не се нанесох в най-популярния Ajay Guest House, а си взех стая в съседния хотел Shelton. Стаите са по-скъпички – 10 долара за нощувка, но затова в тях може да се живее, не само да се пренощува. Като дойдох на себе си, отидох да обядвам в същия Ajay – там има добра кухня, денонощно работещ евтин ресторант с голям избор на ястия, денонощно работещ Интернет и винаги може да се намери свободна маса, ако искаш да се усамотиш. А ако обратното – искаш да побъбриш, пак денонощно там се забавляват всякакви туристи от запад. Важното свойство на това място е, че не ти досаждат. Никой. И има кафене на покрива, където не вони така като на улицата и не е чак толкова шумно. Именно това ми трябва на мен.

     

    Удивителна е атмосферата на Мейн Базар. Пътувах насам с една мисъл – да изчакам малко и да тръгна по-нататък, но денонощния живот поглъща, дава маса впечатления, постоянно виждаш нови хора, може да се приближаваш към тях и да се отдалечаваш, да се уединяваш и веднага след това да си намираш събеседници. Мейн Базар е мек наркотик. Какво ли ми пишат… какво ли ми пишат… такаааа…. писмо от майка… да го прочетем! Ще чета всичко наред – сега имам много време. Нещо там за бурените… какви са тия бурени?… А… аз й бях писала писмо, в което й разказвах, че има такава теория, че негативните емоции са като бурени, като болест, че може да се живее и без тях, че всеки сам избира какво да изпитва и ето аз избирам да не изпитвам тези ненужни боклуци. Беше ми интересно как ще реагира тя…

     

    Колкото повече чета писмото ти, толкова по-повече не ми харесва това. Кой ти напълни главата с всичко това? Това е откровен маразъм, садизъм, шизофрения. От какво си така омагьосана?! От кого? Това е просто система за защита от околния свят, която кратко може да се нарече: “А вървете всички на… Както искам, така ще бъде”. Ти не си имала труден живот, нямаш такъв опит, когато да трябва да се бориш за всеки залък хляб, на теб винаги ти е било лесно да живееш, затова и ти се струва, че това е Истината. Няма такава истина, която да бъде правомерна за всички на 100%.

    Нереализираните сексуални влечения и желания, значи, е нужно да се реализират в неограничено количество и във всякакво качество, а нереализираните емоции (което ако се замислиш всъщност е едно и също) трябва категорично да си ги забраниш! Не ти ли се струва, че в едни прекрасен-непрекрасен ден те ще те изпепелят заради някаква глупост или непредвидена ситуация в твоя живот? В теб ще се пробуди звярът и всички нереализирани емоции ще те залеят – ти си Човек. Искрен, доверчив, търсещ, мислещ, но именно поради това не умеещ винаги да отличи доброто от злото. А тук е построена наистина дяволска теория. Искам да си дойдеш не пленница на изтънчени теории, а строител на своя живот. Нека дори да бъдеш отделно от нас, които ти така зло и без ни най-малко съмнение нарече трупове. (Някой си Ленин е казал: “Който не е с нас, той е против нас” и е призовавал за категоричното отхвърляне и даже унищожение на различно мислещите. Комунистическата религия. Нищо ли не ти напомня?)

    Поле без бурени – възможно красив образ. Теоретично. А практически – не. Защото това е мъртво поле. Даже бурени не растат на мъртва земя. Там където се прихваща добро семе, там и буренът иска да изскочи – такъв е животът. И не си струва заради това да правиш от живота си асфалтиран изпитателен полигон за чужди теории. Ти си жена. Ти си бъдеща майка. А този, който ти е внушил всичко това е вълк-единак. И теорията му е животинска, вълча. Той ще те изяде – ще изплюе остатъците и ще каже, че животът е такъв. И по вълчи ще бъде прав.

    Вземи от кои да е теории това, което действително може да помогне да си построиш свой дом, а не да разрушиш всичко, да попаднеш в лудницата и т.н. Уверена съм, че ако душата ти сега оцелее, то много скоро тя ще разбере отрицателните страни на тази теория. Тази теория е за тези, които живеят само за себе си и за никого другиго и не е за теб.

     

    Ами ето – получих отговори на въпросите си. Действително, тя именно САМА ИЗБИРА да изпитва негативни емоции, като за това си е изградила теоретична база. Удивително… значи тя счита, че искрения, доверчив, търсещ човек, майката – това е тъкмо този, който изпитва негативни емоции, без които, значи, остава просто мъртво поле! Как съм могла да не видя това в нея преди? И не само в нея… какво изобщо знам за всички, които познавам? А кого именно “познавам”? Никого – само мъгливи образи плюс това, което сама съм си доизмислила в тях . И защо преди не ми е дошло наум, че за да опознаеш някой човек, трябва да му задаваш въпроси – много въпроси, такива, които са важни за мен самата, да видя какво ще отговори той на тези въпроси и в зависимост от това да формирам своето отношение към човека, защото това вече няма да бъде доизмислена реалност. Интересно ще е да си съставя такъв списък… Какво има още там… Писмо от татко… прекрасно… Първите фрази, на които попадна погледът ми предизвикаха пристъп на гадене:

     

    Най-главната опора в живота е семейството. При теб не се получи, но ти имаше нас. Имаше и имаш семейство, в което те обичат и са готови винаги да ти се притекат на помощ. Каквото и да се е случило – не бива да се отчайваш. Трябва да вярваш в себе си и близките си хора, които няма да те предадат, благодарение на съвместните усилия, на които може всичко да преодолееш…

    След твоето последно писмо (ако можем така да го наречем) не ме напуска тягостното чувство и чувството за тревога. Скъса се пружината, която ме държеше в нужната форма. Беше ми много страшно и болезнено да видя пред себе си в лицето на дъщеря си съвсем непознат човек…

    Ти беше чудно дете…

    Ние преживявахме с теб училищния ти живот. Твоите интереси бяха и наши интереси. Ходихме на всички родителски срещи, взимахме участие във всички мероприятия. Обсъждахме проблемите ти, които възникваха в училище. Ти ни разказваше за своите приятелки, за различните събития в училище. Всичко това никога не оставаше без внимание…

    Иска ми се да разбера защо си повярвала на абсолютно чужди хора. Къде са доказателствата за това, че това е пътят към Бога? Ти си повярвала на някакви личности, преследващи много страшни цели. Повярвала си на абсолютно непознати хора и си тръгнала след тях към нищото, като си зачеркнала от живота си всичко и всички.

    Тези методи разрушават истинската ти личност…

     

    Уффф… стига ми толкова! Отстраняването на ненавистта, раздразнението и другите гадости – това, видите ли, разрушавало истинската ми личност! Ясно… Ето какво ще направя – ще напиша писмо на своите родители. Ще им опиша кратко какво мисля по повод на негативните емоции и концепции и ще ги попитам какво мислят те по този повод. И тогава ще видим… ще извадим правдата на бял свят.

    На съседния компютър някой импулсивно махна с ръка – мъж на около четиридесет години. Съдейки по лицето му и емоциите, изразени върху него – в никакъв случай не практикуваше практиката на прекия път. :) А какво зная аз за хората… Какво въобще знам за най-простите, обикновени хора? За какво живеят те, защо живеят в този непрекъснат поток от негативни емоции, защо не искат да се откажат от концепциите, за които им е предварително ясно, че са лъжливи. Защо? Може би моят поглед отстрани към тях ще ми помогне и на мен да погледна на самата себе си по-обективно? А пък тук е прекрасно място да се говори с хората. Днес той е тук, а утре ще е на хиляди километри, няма никаква отговорност, няма страх, че ще кажеш нещо излишно и за това ще разбере жена ти/ мъжа ти/ колегата. Може би ще направи хората по-искрени? Аз съм красиво, сексапилно момиче, всеки ще поиска да говори с мен: и момче, и момиче.

    Излязох от стаята с Интернета, седнах на една маса като паяк в паяжина. Чакам жертвата!

    Ето го моят съсед по компютър… той ми се извини тогава, задето ме беше закачил с ръка, значи сега със сигурност няма да се измъкне… махнах му, ами разбира се… къде ще се дене от такава симпатична и сексуална сладурана! :)

    От Австрия е, почива… физик… аха, астроном-физик и за как живее астрономът-физик, какво те мъчи, мили, какво те привлича? Разкажи ми, толкова ми е интересен животът ти… Направих замислено-заинтересовано лице, интересно какво ще ми разкаже за живота си този човек?

    – Разбираш ли, Мая, аз съм абсолютно уверен, че на Веста има вода! А от тук следва…

    – Къде, къде?

    (Леле… Изблик на недоволство, даже на раздразнение! Преди дори нямаше да забележа, а сега направо ме бие по очите, как се разкриви лицето му. Преди щях да сметна реакцията му за абсолютно нормална – та ти говориш за най-наболялото, а тук те прекъсват и ти задават тъп въпрос…)

    – На Веста, Мая… Разбираш ли, само примитивните хора смятат, че в слънчевата система има само девет планети…

    (Интересно как се разкриви лицето му при думите “примитивни хора”… и какво сега – аз ще забелязвам ВСИЧКО ТОВА у всички хора??! А как да живея, как да общувам?)

    – … а всъщност това е въпрос на договаряне. Ето например Веста е твърда интересен обект, страшно интересен! Някои учени смятат, че това е просто голям астероид, но това е именно малка планета, повярвай ми. Аз мога да ти разкажа много интересни неща за нея…

    (самодоволство, гордост… колко е примитивен, а изглежда важен като професор… интересно, той наистина ли смята, че това което разказва е много интересно? И с това може да се живее?)

    – … тя се движи между орбитите на Марс и Юпитер, а диаметърът й е само 576 километра, представяш ли си? Такава една миниатюрна планетка, такова уютно кълбенце. И тя може да се види с невъоръжено око, защото нейното албедо е много високо: около 25%…

    – Високо какво?

    (Струва ми се, него особено го обижда това, че аз не правя никакви физиономии когато задавам такива въпроси. И действително ми се иска да направя неловка усмивка или нещо в този дух.)

    – Албедо. Това е величина, характеризираща отражателната способност на повърхността на телата. Сигурно, не ти е ясно? Тя се измерва с отношението на количеството отразена от повърхността светлина към количеството светлина падаща върху нея. Сега ясно ли е?

    (В това “ясно” отново има макар и не ярко, но недоволство, пренебрежение. А той може ли поне нещо да каже без негативни емоции?)

    – Да, сега ми е ясно. Слънчевата светлина се отразява и ние я виждаме.

    – Именно. Та представи си – тази малка планета има вътре метално ядро, като Земята!

    – Леле!

    (Специално казах “леле” максимално изкуствено, даже възникна неловкост, че сега той ще ме разобличи, ще се обиди, но нищо подобно! Той е слях като къртица!)

    – Да! И аз съм убеден, че на Веста има вода!

    (Облегна се на облегалката на стола, играе с вилицата, гледа победоносно. Глупак ли е? Нима не вижда, че моят интерес е изкуствен, та аз вече дори не се преструвам – просто подхвърлям ненужни му фрази и гледам на него откровено като на идиот! Значи е глупак. Ама че работа… А уж е голям учен…) Ти си голям учен, нали?

    – О, да, аз съм завеждащ лаборатория, имам в подчинение… ние сега изследваме…

    (Айде, отприщи се… Ето, голям учен, по-рано бих замряла от възхищение, а сега пред мен е просто ограничен, нещастен, болен човек. И какво от това, че той се пули в своя телескоп и пише цифрички? И какво от това, че другите го смятат за специалист, за важна персона? Та той е толкова… наивен, безпомощен и отровен от своя живот. Как да го върна по-близо до реалността… интересно, как ли е положението в семейството му, какъв ли е в леглото…)

    – …британски телескоп… Хавайските острови…

    (Аз преди също съм живяла за какво ли не, само за най-главното, оказва се, не съм се замисляла… не съм искала? Не, искала съм… не съм могла, не съм знаела “как”, като ли тук трябва нещо да се знае! Конвейр…)

    – …и сега ние сме абсолютно уверени, че там има вода. Ние знаем, че в процеса на формирането си Веста е претърпяла мощен температурен скок, цялата влага при това се е изпарила и ето го въпросът: откъде тогава сега на нея има вода? И ето го отговора, Мая: водата на Веста се е появила в резултат от сблъскването с друго небесно тяло! Въпросът е: с кое! И тук започва най-интересното…

    (Интересно, а какво ли ще стане, ако… не… а защо не – отлична мисъл…)

    – …това още Олберс през 1802 година го е пресметнал…

    (Какво пък?! Защо не? Какво ми пречи? Това, че е толкова важен? Та той е просто дете…)

    – …се върти около оста си с период 5,43 часа…

    (Просто съм длъжна да го направя, длъжна съм да преодолея неловкостта.)

    – … а постоянно наблюдаваните промени на цвета и спектъра доказват, че нейната повърхност не е еднородна и Веста не е фрагмент от голямо тяло, тя е истинска минипланета, която се е съхранила почти непроменена от времето на формирането на Слънчевата система! Преди четири милиарда години тя е имала разтопено ядро!

    – А за какъв дявол ми е всичко това?

    (Ей така става винаги – исках да кажа едно, а излезе съвсем друго!)

    Обиди се… Струва ми се разбра, че не може да ми направи впечатление с тези приказки…

    – Уверен съм, че има още една малка планета, която се върти горе-долу по същата орбита като на Плутон, но този район на Слънчевата система буквално е обсипан от малки камъни и ледове и никога няма да я открием… никога няма да мога да докажа, че тази планета е там… аз съм изчислил, че тя е там, знам, че тя се намира на резонираща орбита по отношение на Нептун… но никога няма да мога да го докажа и когато все пак я открият, то няма да я нарекат с моето име, никой няма да си спомни, че аз съм говорил за нейното съществуване…

    Ето какво било, ето го твоят смисъл на живота, да станеш редче от енциклопедичен речник, абзац в историята на космоса, глава в повестта за откриването на малки планети… хората живеят, за да се превърнат в букви.

    – Чуй ме – аз се наведох през масата и го хванах за ръката. – Нали тук, в Аджай си отседнал? Да отидем у вас… ще ми разкажеш за планетата Веста, за ядрото… хайде.

     

    … Вече половин час просто седя на неговия член и шавам напред-назад… харесва ми… той се опита нещо да говори, но аз просто затворих устата му с ръка. Членът му е симпатичен, дебел и голям. Даже си мислех, че няма да влезе… но не – прекрасно даже влезе. Аз така си и мислех, че в секса уменията му са по-малки, отколкото в астрономията. Първият път свърши когато го сложих да седне на леглото, седнах между краката му и му го лапнах. Спермата му е гъста, вероятно рядко мастурбира. Ама разбира се, това е неприлично – професор, началник на лаборатория да мастурбира… той сигурно всеки път когато го прави изпитва угризения…

     

    Не я глътнах, напълних си устата, свалих си тениската, хванах го за врата, придърпах го към себе си, взех члена му в ръка и я задвижих – нека да гледа: цялата ми уста е пълна с неговата сперма, целият ми език, устни, брадичка – всичко е в сперма, тя тече от устата ми, тече по брадичката ми, капе на гърдите и корема ми… Чувствам се като магьосница… Ама аз съм и такава също!… Тук той свърши веднага и втори път – почти без прекъсване. Събличам го, карам го да застане не колене, мушкам презерватив на двата си пръста, топя ги в спермата и му показвам – гледай, намазано е с твоята сперма, внимателно му ги мушкам в дупето е започвам хубавичко да го чукам… там където е простатата… ето я… малко удебеляване на предната стена вътре в дупето тъкмо на разстояние един протегнат пръст… или член… е, аз нямам член… ще потъркам това местенце особено интензивно… аха… започна да стене… стене… задиша тежко, застена… по дяволите, как ме възбужда това… само да не свърша и аз… отново свърши… сигурно после ще се измъчва и ще си мисли, че съм го направила хомосексуалист, та нали отново ще му се прииска да получи такова удоволствие, ще започне да си завира в дупето различни предмети, ще си купи фалоимитатор… ще дава обяви в интернет за търсене на активен мъж, а после ще се облива в студена пот и ще трие пристигащите писма… но мен това какво ме засяга – всеки избира сам как да живее. ВСЕКИ мъж, независимо от своята ориентация, получава огромно удоволствие, което не може да се сравни с нищо, когато го чукат нежно в дупето, масажирайки при това простатата. Имах едно познато момче-гей, който много ми беше разказвал за това, а сега и сама виждам… въплътих теорията на практика… и ако някой избира да си затваря очите за този факт и на всичкото отгоре и съвестта го мъчи за това, че получава удоволствие, нека сам да се оправя. След три оргазма като че му стана по-лесно да се сдържа, затова аз просто го обърнах по гръб, седнах отгоре му и се движа напред-назад като си мисля свои си работи… Протегнах крака си, мушнах го в устата му – давай, целувай, облизвай… никога ли не си правил такова нещо? Хайде давай… смуче ми пръстчетата, облизва ги като кученце. Харесва ли ти? Аха… и на мен много ми харесва… неумелец такъв, само да не свършиш пак, професор загубен… аз искам още да си постоя на члена ти… на твоя забележителен член…

    Вечерта професорът не се появи нито в кафенето, нито в интернет-залата: сигурно си седи в стаята и се измъчва… за какво? Един дявол знае – хората винаги ще намерят подходяща причина, за да страдат, даже ми е скучно да мисля за това. Интересна е тази работа, както се оказа… първо, ми беше интересно да преодолея съпротивата си – просто така да сваля зрял мъж, солиден и важен професор. Интересно ми беше да открия в него глупаво и неразбиращо малко дете. Интересно ми беше и това, че аз вече не мога да не виждам много от негативните емоции, които изпитва човек. Важно е също и това, че вече не ми правят впечатление такива неща като “наука”, “професор” и под всички тези неща, аз лесно виждам просто човека – такъв, какъвто е той без тази обвивка, в която той сам спазматично се увива, опитвайки се да се защити… от какво? А може пък просто да е заминал… да, вероятно е заминал, вечер от Делхи тръгват и автобуси, и влакове на всички страни. А аз останах тук. Още един ден. Всеки ден в пет следобед има автобус за Дармасала и за да заема хубаво място трябва да купя билет един ден предварително. Днес не можах да купя – значи поне още два дена ще стоя тук. Отново седя в кафенето, пиша в дневника си.

     

    “** октомври

    Опит за осъществяване на оперативен контрол над НЕ и за тяхното отстраняване.

    Скука – 5 секунди. Отстраних ли я? Потиснах ли я? Не мога да разбера… Теха радост? Не знам… може би да опитам да предизвикам нещо такова, което ми се най-много да изпитам точно сега? А какво ми се иска да изпитам точно сега? Кое озарено възприятие? Мда… а как мога да разбера щом изпитвам скука, която не мога да отстраня. Уж я потискам, а не изпитвам озарено възприятие така както мога, тогава…затворен кръг… стига съм бърборила празни работи, ще правя това, което мога. Ако не успея да предизвикам в себе си тиха радост, просто ще се припомня някаква ситуация: например, ще си спомням лапите на Кам и очите му също… или ръцете на Сарт… или аромата на катеричката на Тайга… колко е далеч всички това… като че са минали вече две седмици от срещата ни.

    Скука. Аха, ето още нещо важно: ще отбелязвам по скалата от 1 до 10 силата на възникналата емоция, а тъй като не умея да ги отстранявам преди да възникне озарено възприятие, затова с втората цифра ще отбелязвам силата на тази емоция след опита за нейното отстраняване-потискане.

    Недоволство (Ндв) от силен вик на улицата отвън – 3.3 секунди, 1.

    Раздразнение (Рзд) от това, че си спомних как за малко не ме отнесе моторикшата – на тези индуси нищо не им струва да те смачкат, за тях по-важно е да не се блъснат с друга кола – ей това им е важно, а да блъснат човек – голяма работа… Вместо да отстраня раздразнението започнах да разсъждавам за индусите и по време на тези разсъждения поддържах тази негативна емоция (НЕ), а не я отстранявах… изглежда, че тези разсъждения са толкова справедливи и недоволството е справедливо… мамка му…

    Ндв от това, че ми изтръпна кракът. Сила 2-3 секунди – сила 1. Трябва да се записва по-кратко: 2-3-1.

    Безпокойство – ами ако физикът не си е заминал и сега влезне? И на него ще му е неловко, и на мен също. А защо по дяволите да ми бъде неловко… да, трябва не да разсъждавам, а да отстранявам безпокойството! Десет секунди разсъждения и всичкото това време безпокойството продължава да живее в мен, да се развива и да укрепва.

    Раздразнение – някой е запалил цигара, а тук навсякъде има табелки “Пушенето забранено!”. Да го отстраня… но миризмата е толкова противна… да отстраня… скука, пуши…

    Неловкост – да отида и да му кажа да не пуши. Не мога да я отстраня. Само като си представя и отново неловкостта се усилва, страшно ми е ей така да взема и да… значи така: ще взема и ще го направя!

    Докато се приближавах и се канех да произнеса фразата, че видите ли, на мен не ми харесва тази миризма, тук не бива да се пуши – безпокойството ми беше 8. По време на самия разговор – самичко си падна до 5. След като видях неговата реакция – извиняваща се и дружелюбна – то стана 0. Интересно е, че безпокойството е по-силно не тогава, когато правиш нещо, а когато се каниш да го направиш. Когато вече започваш да го правиш само по себе си безпокойството отслабва – аз съм забелязвала това в различни ситуации. Така или иначе, със свои усилия тук аз нищо не направих.

    Загриженост – какво ще си помислят за мен хората, които съм молила да спрат да пушат. А какво ме засяга… не да се разсъждава, а да се отстранява! И стига съм записвала по какъв повод е възникнала една или друга гадост – какво значение има? Важното е, че това възниква почти постоянно и това трябва да бъде отстранявано без разсъждения.”

     

    След половин час ми се прииска да потичам, да направя малко лицеви опори, да се поразкърша (да поскачам върху някого:)) Работата по проследяването и отстраняването на НЕ е дяволски уморителна… При това аз дори не се сблъсках сериозно именно с проблема по отстраняването на НЕ – тук е ясно, че аз нищо или почти нищо не постигам даже в тези случаи когато те не са ярки, а са слаби. Оказа се, че е много сложно да се следи именно за това – изпитвам ли аз сега НЕ или не. Постоянно ми се налага да се връщам към процеса на следене, постоянно “заспивам”, разсейвам се с други мисли или фантазии, вече със задна дата отбелязвам, че съм имала доста дребни НЕ. Неочаквано препятствие… Мислех, че най-важното е да се науча да отстранявам НЕ, а се оказа, че освен това трябва да мога и да ги проследявам, да не се впускам в привичното течение. Как да се справя с това? Как… вероятно така: отново и отново да опитвам. Някой ми беше казал – май Тайга, че когато имам стотина такива записки, тогава ще видим… Хубаво, засега имам само една записана бележка и то е една никаква: в нея има повече думи, отколкото цифри, които да говорят за реални усилия.

     

    Жена. Седна на съседната маса, помоли ме да и подам солницата. Подадох й я, усмихнах се, като че случайно докоснах ръката й. И тя ми се усмихна в отговор – усмивката й е официална, разбира се, но за повод става.

    – Не е ли достатъчно солено?

    – Не е…

    – Странна е кухнята им – аз помолих да ми направят яйцата half-boiled, рохки, сварени наполовина: желтъкът да бъде течен, а белтъкът твърд. Първо ми донесоха твърдо сварени яйца, втория път – почти напълно течни, горкият сервитьор, едва не се разрева когато за трети път го накарах да ми донесе други яйца, даже управителят дойде и му направи забележка…

    Аха, отговори ми… Разговорът заинтересува жената. То било лесно да привличаш вниманието на хората… Скучно й е, както и на всички им е скучно, и на нея, както и на всички й се иска внимание. Преместих се на нейната маса, запознахме се, аз просто пътешествам, а ти? По работа? А… така ли… това е интересно… да… Аз вече почти без да мисля мога да казвам фрази, които изобразяват интерес към това, което говори събеседника. Това е удобно – произнасяш всякакви “хм”, “ама че работа”, “колко интересно”, пъхаш ги на кое да е място в разговора и всичко е ОК. Те какво – слепи ли са или всички спят? Нима не може да се разбере по очите ми, че мен изобщо не ме интересува това, което тя ми казва? Може мой – те всички непрекъснато спят…

    – Мая, вече към 2020 година на мода ще дойдат персоналните (помислете само – персоналните!) вятърни и слънчеви електростанции, детектори за опасни излъчвания, автомобили, които ще използват за гориво водород, хладилници, самостоятелно поръчващи продукти от най-близкия супермаркет – това, разбира се, ще се случи в развитите страни… Откъде сте, Мая? Ах, от Русия, колко интересно… за Русия не знам, не знам… ето аз дойдох в Индия, за да изучавам икономиката на страните от третия свят – това ни помага да формираме прогнози, а прогнозите са много важни, те ни позволяват да определяме стратегическите…

    (Англичанка. Чувала съм, че всички англичанки са фригидни. Всъщност, може да е точно така… като я гледам тази, никак не мога да си представя, че я галя – възниква отблъскване, нежелание да фантазирам, като че това, което виждам в тялото й, в маниерите й никак не резонира с моята сексуалност. Интересно какво ли означава това:че просто тя не ми е по вкуса или всъщност това означава, че тя е фригидна? Как бих могла да проверя? Ами, впрочем, това е доста лесно…)

    – … в големите градове автомобилните задръствания ще станат неприятен спомен, тъй като значително количество от жителите ще започнат да работят вкъщи. Работниците ще общуват със своите мениджъри чрез високоскоростен Интернет и миниатюрни мобилни телефони, които ще се захранват от електроенергията, която произвежда мозъкът.

    (Хората идват, закусват, обядват, спят и си продължават пътя… Утре сутринта ще дойда отново тук и вече няма да има почти никого от тези, които днес са тук.)

    – …санитарните възли ще бъдат свързани с медицински лаборатории, които редовно ще правят анализи на отходните продукти и ще дават препоръки как да променим начина си на живот или на хранене. Компютрите окончателно ще изместят телевизорите и музикалните уредби…

    (Интересно е да превключвам между двата типа възприятия на тази жена – отначало я гледаш като че през нейните думи и я виждаш гола, хилава, безпомощна, непълноценна и глупава! Да, именно глупава, независимо от това, че сега не мога да се състезавам с нея в прогнозите й за стратегическите перспективи за 2020 година. А може като че да превключиш ръчката и да я видиш такава, каквато тя самата се вижда, каквато я виждат колегите й и другите хора: умна, решителна жена, умееща да разсъждава, важна. Тук-там. Тук-там… От тази игра на интерпретации на възприятията даже възниква особено удоволствие, даже катеричката ми реагира на това! Или не, не е катеричката, нещо по-дълбоко… матката? Не съм очаквала, че матката ми може да участва в такива работи като смяната на начините на интерпретация… а какво въобще знам за себе си… аз въобще тепърва започвам да се опознавам.)

    – …обаче техническият прогрес ще доведе до някои неприятни изненади, Майче. Например, ние предсказваме значително отслабване на функциите на възпроизводството при мъжете, тъй като използването на голямо количество химикали и хормони ще влоши качеството на спермата. Във връзка с това се прогнозира, че в повечето семейства ще има приемни деца, родени в “по-малко цивилизованите” страни и това е още една важна задача на моята командировка – да добия тук по-подробна представа за генетичния материал…

    (Ми какво пък – добър повод да си изясня моето сексуално отношение към нея, по-точно отсъствието на такова!)

    – Така ли? Ще се влоши качеството на спермата?

    – Да, ще се влоши. (Аха, забелязвам у нея неловкост.)

    – Какво, на вкус ли ще се промени? Няма ли да бъде вече вкусна?

    На другия край на масата – зле прикрит шок, забоден надолу поглед, ръцете и се разтрепериха, всичко е бързо, тя се овладява, изкуствена усмивка, като че ли е разбрала и оценила шегата, но на мен вече ми е ясно – тази жена наистина е фригидна, моята сексуалност не ме е излъгала. Хубаво, време е да си вземем довиждане, аз се научих на много интересен способ – изместване на гледните точки, произволно преместване от едната към другата. Това усилие… това усилие като че запълва нещо, което не ми е стигало в моите опити да отстраня НЕ. Точно… Та това е същото – смяната на гледните точки, смяната на типовете реагиране на ситуацията – ето има НЕ, а ето, че я няма, та нали нея мижеше и да я няма и ето нея я няма. Има НЕ – няма НЕ. Учена, умна жена – фригидна глупачка. Тук-там. Много интересно!