Bulgarian change

Error

×

Глава 25

Main page / Мая-1: Форс-минор / Глава 25

Contents

    По-ярка, по-ярка, по-ярка – светлината става ослепителна. Тя се размива в дантелата на миглите ми – едва уловимо мигване и от блестящия океан се очертава стаята, отново спускам клепачи – безкрайните простори на света, подвижни сплетения, които приличат на дантели се сменят с огромна скорост. … Сутрин ли е или е вече ден? Вече не ми се спи, чувствам се толкова бодра и стегната, но при това съвсем не ми се иска да се движа. Искам да замра и да се плъзна като тънка златиста нишка в просторите на света… Ама че е тихо!

    Измъквам се изпод одеалото, в стаята не е нито студено, нито топло, приятно е да ходя боса по пода. Поглеждам през прозореца – две не много високи скали, синьо небе, което напомня на морска синева, малко езеро… В това няма нищо фантастично, нищо нереално, но аз замирам така, все едно съм попаднала в друго измерение. Струва ми се… не, уверена съм, че това е МОЕТО място, че освен мен там никога никого не е имало. Дори не знам искам ли излезна и да отида по-близо до езерото, което все едно е създадено от моите мечти. Не разбирам чувствата си, искам да поговоря с …

    Трепнах и се свих с цялото си тяло като се опитвах да се прикрия.

    – Не чух кога си влезнал.

    Той като че ли не ме чу.

    – Какво ти е? Гърчове ли имаш?

    – Не, аз…

    – Добро начало :)

    Да бе, със сигурност е добро… Махам ръцете си, изправям се, вдигам глава.

    – Харесва ли ти? – събужда се игривата ми натура…

    – Харесва ми. – Продължава да стои на мястото си.

    Ще опитам да мина по стаята все едно, че нищо не е станало. Тялото ми още е леко сковано, все едно е стегнато в тънка метална рамка. Движенията ми са малко изкуствени, но на мен ми харесва да преодолявам тези препятствия – аз вече чувствам аромата на свободата, настройвам се за нея, ловя го като вълна и тялото ми става леко и започва да живее така както иска… Той ме наблюдава и леко се усмихва. Приближавам се много близко и поглеждам в очите му, които моментално ме обливат като гореща вълна… Аз не мога да издържа на погледа му и той знае това.

    – През нощта ти изплаши всички привидения :) – едва докосвайки ме, той прокара ръка по рамото ми и то започна да издава звук, какъвто издават пчелите в кошера.

    – Ти си ме шпионирал?

    – Това не беше необходимо – ти така тропаше! Какво прави?

    – Борех се със страха от тъмното.

    – Успешно ли?

    – Не особено…

    – За да преодолееш страховете си, както и за всичко останало е необходима тренировка.

    – Рамото ми издава звук след твоето докосване…

    – Това е относително проста задача. Тук най важното е да преодолееш сковаващия ужас и да тръгнеш към страха, а по-нататък всичко ще си стане само… Ти вероятно си забелязала този ефект при своите противопоставяния?

    – Да, така е.

    – В тази област имаш още голям простор да правиш експерименти. Та ти до сега си правила само неща, които си смятала за справедливи, нали?

    – Ами, да.

    – А сега си представи, че се приближаваш до някой неприятен непознат човек на улицата и му казваш, че не ти харесва, че лицето му ти изглежда тъпо. И какво ще изпитваш при това?

    – Това си е абсолютно налудничаво!

    – Какво значи налудничаво?

    – Това значи, че се развличам като създавам проблеми на други хора.

    – Ама че си глупавичка! … Обличай се и ела в голямата стая да поговорим.

    Изглежда, вече съм свикнала с това, че съм тъпа и не възприемам това като присъда. Въпреки, че ако интонацията му не беше толкова дружеска, вероятно отново щях да се обидя.

    Щом като влязох в стаята, веднага усетих с кожата си къде е моето място. И наистина, щом седнах между възглавниците, веднага се усетих уверена и готова. В центъра на челото ми възникна лека вибрация, напомняща на леко жужене, слаб натиск, все едно, че някаква сила леко напира отвътре. Чувствата ми се изостриха. Замириса на борова гора, нагрята от слънцето. Странно е, че не чувам птици – тук е толкова тихо, както може да бъде само високо в планината. Такава особена тишина, която като мост съединява всичко човешко с простора на безмълвната стихия.

    – Значи, ти смяташ, че със своите действия ти предизвикваш у хората негативни емоции?

    – Разбира се!

    – Интонацията ти е внушителна :).

    – А ти по друг начин ли мислиш?

    – Мисля, не просто мисля, а зная, че всеки човек сам избира какво да изпитва.

    – Избира?! Може да избира само този, който умее да го прави, който знае, че има избор, а обикновения човек няма избор.

    – Защо да няма?

    – Защото при всички хора в едни и същи ситуации възникват горе-долу едни и същи негативни емоции и всички знаят, че така и трябва да бъде. За да има избор, човек трябва да знае, че може да бъде и по друг начин.

    – Лъжеш. Въпреки това, което казваш, всъщност ти прекрасно знаеш, че не у всички хора в еднакви ситуации възникват еднакви реакции. Някой може да те намрази за това, че ще заявиш своята антипатия към него, някой, точно обратното, ще се съмосъжалява, на друг ще му е все тая, а някой може и да се зарадва на възможността да се закали психически. И един съвсем рядък вариант – някой може да се удиви на твоето необикновено, но искрено поведение, да опита да те опознае по-отблизо, а за в бъдеще да се опита да научи нещо от теб! Но това не е изключено: човек, който отначало ти се е сторил несимпатичен, може да те заинтересува макар и слабо, ако в отговор продемонстрират не неприязън, а симпатия и интерес. Всичко зависи от самия човек.

    – Да, наистина излъгах… Не зная как стана.

    – Много лесно. Ако се вземе под внимание фактът, че човек сам носи отговорност за това, което изпитва, то излиза, че вече може всичко или почти всичко – нали това си помисли?

    – Точно това.

    – И тази мисъл предизвика у теб възмущение, което те заслепи и ти си каза една очевидна и за теб самата глупост, защото емоциите ти излезнаха на преден план. Разсъдъкът ти е спал когато ти каза това, ти просто си изключила всичко, което е пречело да се прояви негативната емоция, която ти се е струвала правомерна.

    – Изглежда, че е така! – мен така ме възхити детайлния анализ на моето помрачение, че аз забравих, че става дума за мен самата и не се угрижих. – Знаеш ли, много ми харесва идеята, че моите помрачения – това не съм аз. Ако с абсолютна яснота осъзная това, тогава ще мога да се науча да ги откривам и да ги изследвам също така внимателно и точно като теб.

    – Да, това е конструктивна позиция. Представи си, че твоята личност е една градина, която трябва да наглеждаш. Появява се бурен – изскубваш го, проверяваш всичко ли е чист. Продължаваш да оглеждаш по-нататък, да търсиш бурени, да изследваш новите привлекателни възприятия, които се появяват на тяхно място.

    – Сега имам усещането, че съм се раздвоила и знаеш ли, това не се възприема като фантазия… Това е така радостно – да се възприемам по този начин! Сега не ми се иска нищо да крия, нищо да украсявам, та всичко това не съм аз!

    – Колкото повече емоции сега ще изпиташ, толкова по-скоро ще загубиш това разбиране, което толкова те радва – все със същата равна интонация отбеляза той.

    Аз млъкнах като не знаех как да се държа оттук нататък.

    – Разбирането е нещо, което не е съвместимо с емоциите, в това число и с положителните. Или емоции, или разбиране. Разбирането е това, което подобно на дълбочинните тектонични процеси може да обърне живота ти в друга посока, а емоциите на задоволство, които автоматично възникват покрай разбирането са сапунени мехури, даже не – те са пиявици! Затова най-лошото, което можеш да направиш с разбирането е да позволиш на пиявиците да го облепят. Но, разбира се, всеки сам избира кое за него е по-привлекателно. На някого му харесва да изпитва негативни емоции…

    – Това не може да бъде!

    – Да, разбира се, не може да бъде! – той се разсмя и стана, приближи се до прозореца. – Нищо от това, което казвам не може да бъде, защото никой не иска да вижда това, никой не иска да наблюдава, да мисли, да прави изводи. Не теб ти се струва нелепо това, че почти на всички хора им харесва да страдат? Това звучи нелепо само за този, който сам не е направил нито една крачка в работата с негативните емоции, но това е неоспорим факт за всеки, който се занимава с тази практика поне от два месеца. Така че имаш възможност сама да се убедиш в това. Представи си – хората сами избират какво да изпитват и те сами избират страданията, защото им харесва да ги изпитват. Просто имай това предвид, аз не те принуждавам да се съгласяваш с мен. Ти няма да можеш да провериш това преди самата ти да придобиеш свое разбиране в резултат от собствен опит.

    – Но как така избират?

    – Ами как… Вместо да се примиряват с това, че у тях непрекъснато възникват негативни емоции, хората биха могли просто да въстанат срещу това, да обявят война на своите помрачения, да започнат да се стремят към нещо друго – към симпатия, радост, нежност, желание да помогнат, към устременост.

    – Ами ако те не знаят какво е това симпатия и радост?

    – Първо, такива хора просто няма – всеки много пъти е изпитвал и симпатия, и радост и нежност в една или друга степен, отдавна или наскоро. Детството е неизчерпаем източник на такива възприятия. И освен това, това не прави негативните емоции по-малко отровни. Хората са се примирили с това, че са болни от тази натрапчива психическа болест, която се появява винаги, непрекъснато. Представи си, че нещо непрекъснато те боли… Негативните емоции са същата тази болка, с която хората са се примирили. Това е истинска лудост, съвсем истинско страдание. Спомни си как за един миг ти стана неадекватна, невменяема, когато изпита възмущение.

    Негативните емоции са психическо заболяване! А е точно така – аз също съм се примирила с тях, също съм свикнала с това, че те са неотделими, че са естествени проявления на човека… И даже когато самата аз искам да се избавя от тях, аз възприемам това като чудачество, като свой каприз, а не като единствено възможния начин да се отнасям към тях. Ама че работа! Кък съм се сраснала с тях, а ето сега ясно виждам, че тази болест не е по-малко сериозна от гонореята или менингита. Просто с тази болест хората са се научили да живеят, те могат да изпълняват своите функции в това уродливо общество, каквото е то сега… А може то би затова е толкова уродливо, защото се е нагодило към негативните емоции? Интересно, кое е било първичното – моралът или негативните емоции?

    – Всеки има избор. Човек сам създава и поддържа своито страдания. Предложи на когото и да е да спре да изпитва, например, ревност – на човекът няма да му се наложи нищо да прави, само да щракне с пръсти и няма повече да има ревност. Мислиш ли, че той с радост ще се съгласи? :) По лицето ти виждам, че ти мислиш точно така.

    – Ми, да. Горе-долу, така.

    – А ти провери… нищо подобно. Човекът ще се отдръпне и ще каже, че не му е необходимо такова щастие, че той не иска да стане съвсем безчувствен като пън. Хората предполагат, че ако те престанат да ревнуват, да завиждат, да се ядосват и прочее и прочее, то ще започнат да приличат на безчувствени пънове! Представяш ли си до каква степен на разложение трябва да стигнеш, че по този начин да се хванеш за страданията си, за цялата тази гадост, която пречи на озарените емоции да се проявяват?

    – Обезателно ще проверя това. Обезателно ще поразпитам хората.

    – Нещо става и всеки човек веднага интерпретира това като негативно или позитивно събитие. Той сам поддържа тази интерпретация, чрез всичките мисли, които възникват по повод на случилото се, докато в същото време би могъл да поддържа други мисли, които да резонират не с негативни състояния, а с озарените възприятия. Но бедата е там, че и самите мисли, и негативните емоции, които възникват заедно с тях, човек ги смята за правомерни, адекватни, непринадлажащи на самия него, а идващи отвън. Много хора се виждат като жертви на негативни състояния, а не като тяхна причина – там е пречката! Но на тях им харесва да бъдат жертви, защото така е по-лесно, така не се налага да полагат усилия, не трябва да се борят – може да си плуват по течението и да търсят забрава. Та нали ако човек сам си признае, че той сам създава и поддържа своите страдания, то как ще живее по-нататък? Ще му остане или да се обеси, или да започне да се бори със себе си. И тук отново – човек ИЗБИРА да бъде жертва, защото това е удобно и привично.

    Слушах го, с одобрение се съгласявах, с неодобрение мислех за хората, които сами си създават проблеми, а после обвиняват всички и всичко, но не знам защо не се досетих веднага, че всичко това се отнася и за мен самата! Че и аз също избирам да бъда жертва на негативните си емоции щом ги изпитвам и този факт аз толкова тревожно се опитвам точно сега да завра в някой далечен ъгъл на избата и да го покрия с позитивни емоции. Така не ми се иска това да се отнася и за мен… Целият свят се състои от уроди и духовни импотенти, но аз съм друга – тук искам да поставя точка и да отида да се разходя към скалите.

    – Аз така и не разбрах защо да провокирам невинни хора да изпитват негативни емоции?

    – Първо, защото това изисква от теб сериозни усилия, за да преодолееш страховете си. Едно е да се усещаш прав, защитен от силата на вкоренените навици и съвсем друго – да постъпваш така както искаш, когато не знаеш прав ли си или не си, когато нямаш никаква опора във вид на закони, общоприет морал и прочие – когато нямаш нища, което да можеш да отстояваш.

    – Да, това ми е ясно. Борбата със страховете в прякото противостоене. Има ли още и второ?

    – Има и второ. Твои мотиви могат да бъдат различни озарени желания – не само желанието да се справиш със своите социални страхове. Например, желанието да изразиш симпатия.

    – ? Какво, какво? Да изразя симпатия, като казвам, че човек ми е несимпатичен! :) Ти пък! :)

    – Да, представи си!

    – Интересно е да наблюдавам, че моят смях не го обиди ни най-малко, изразът на лицето му не стана навъсен или обиден, погледът не стана отчужден и смехът му е толкова искрен – все пак това е толкова необикновено, толкова хубаво… вътре в мен избухна изблик на остра нежност от това, че виждам как той с удоволствие се смее заедно с мен и особено ми е радостно от това, че разбирам, че се смее не просто с мен, но още и на мен, на моята глупост и това не предизвиква в мен отчуждение и аз разбирам, че той вижда и разбира това… в този момент аз много ясно разбрах, че ако не бяха железобетонните стени от отчуждение, напрежение и безпокойство, то винаги би било възможно да се изпитва тази безгранична откритост, която да отразява като скъпоценен камък безбройните оттенъци на озарените преживявания.

    – Та аз не ти предлагам да изказваш неодобрение на хората, като следваш желанието си да поддържаш неприязън. Представи си, че може да се окаже, че сред цялата тълпа наоколо ще има един, към когото твоята симпатия ще се прояви именно по такъв начин – във вид на желание да се приближиш и да му кажеш, че не ти харесва, че виждаш в него закостеняла тъпота и застинало желе от самосъжаление. И тогава за този човек това ще бъде шанс, от който ще може или да се възползва или да го отхвърли.

    Малко се уморих от този разговор и възникна смътно недоволство от това, че се страхувам да му го кажа открито. Седя още известно време в това тъпо състояние, като обмислям как да постъпя в тази ситуация – да кажа, че съм се уморила и тогава той може да загуби интерес към мен или да продължа да разговарям без да преживявам вече истинска радост от общуването? Имам усещането, че в корема ми нещо упорито се опитва да се измъкне, но натрапчивото безпокойство го удря по главата и ти като пребито куче за известно време отстъпва назад, но после отново намира пътя отново се надига към гърдите ми. Отсичам всички страхове, доколкото е възможно и се отварям за това усещане. То стремително набира сила, помита всичко и избухва във вид на свеж фонтан в сърцето ми. Искреност! Ето го истинския критерия за това, да разбера какво всъщност искам аз сега, каква лъжа поддържам в себе си, какво съм аз изобщо.

    – Искам да се разходя… Много ми е интересно всичко, което…

    – Стоп! – студен и прям поглед, сурова интонация.

    Аз потръпнах и отново усетих безпокойство – със сигурност, нещо не бях направила както трябва.

    – Ти си мислиш, че за да ми покажеш своя интерес трябва да говориш за това? Мислиш, че можеш да създадеш видимост на интереса? Може, разбира се, но за такива глупаци като теб. А мен не ме интересуват твоите вежливи фрази, които всъщност са предназначени само за едно: по този начин ти се отдалечаваш от отстраняването на негативните емоции, като ги преобличаш в мътно доволство.

    – По дяволите!!!

    Напълвам гърдите си с въздух, излизам от кожата на изплашеното нищожество, уверено и силно казвам:

    – Искам да отида да се поразходя!

    -А така! – той се разсмя така, сякаш не беше току-що строг и студен.

    Бързо всичко се променя… аз даже понякога не успявам да му се разсърдя. Обидата тъкмо започне да се надига и той изведнъж става друг и аз напълно забравям за това, че току що съм имала намерение да предявя претенции, да го обвиня в несправедливост и негативно отношение и ми става интересно. Избликът на интерес поражда симпатия към него, която граничи ту с възторг, ту със сексуална възбуда. Преди моите дни вървяха по план и от събуждането до заспиването ми минаваше еднакво количество време и настроението ми беше горе-долу еднакво през целия ден, а ако се сменяше, то това ставаше един… два, най-много три пъти на ден. Сега става нещо непознато. Уж съм се събудила преди малко, а имам впечатлението, че вече е минал половин ден… Настроението ми се променя едва ли не всяка минута – фойерверк от чувства, мисли, емоции, открития.

    Каменистата и дяволски извиваща се между есенните планински цветя ме извежда до езерото. Все не мога да повярвам, че се намирам на това място. То както и преди – все не става по-реално, не ме напуска усещането, че това е някаква друга реалност или аз самата съм се променила? Колко е сложно… “Реалност” и “аз самата”, “реалност” и “аз самата”… Може ли да има “реалност” ако мен самата ме няма? Вече съм мислила за това, но сега отново не разбирам. Обезателно ще поговоря за това с… Та аз даже не знам все още как се казва!

    Езерото ми изглежда толкова… леко, що ли, все едно, че е въздушно, не лежи на дъното, само ласкаво до докосва. Аз със сигурност знам каква е водата в него – студена, но не такава, че да ти спре дъхът. Аз плувам много добре, но обикновено се страхувам да плувам в диви места – страхувам се от дълбочината и дъното. Откъде се е взел този страх? През пелената на годините изплува смътен спомен, засега това е само усещане, още само неясен страх, който е свързан с образа на плашещото и неизвестно дъно… Роднините… Баба, дядо, родителите ми, още някакви хора – всички нещо говорят, суетят се, за мен това е безлик шум, фон, който е абсолютно безинтересен. Те приличат на кукли с навити пружини – всички си приличат, все са от един дол дренки… Езеро… Езеро… Езеро! Да, така беше, ние сме на брега на езеро! Аз направо с дрехите тичам към водата, искам да се хвърля във водата със засилка, това е толкова радостно и увличащо желание! … Брегът се оказа тинест и стръмен, но аз разбрах това чак когато майка ме хвана и ме притисна силно-силно към себе си… В момента на падането аз като че се оказах във вакуум, но нямаше нищо: нито страх, нито радост, не знаех как да реагирам, още не знаех какво е това страх. Ама че работа – как можах да си спомня това, а е сигурно, че до този ден аз не познавах страха! И когато тя треперейки се вкопчи в мен и ме притисна нещо ново се просмука в мен – милиметър по милиметър моето тяло се напълни с нещо бетонно, тъмносиво, всепоглъщащо, сковаващо…

    Заедно със страха захвърлям и дрехите си, затичвам се и разсичам водата с ръце, гмуркам се като делфин. Колко е прекрасно да се чувстваш абсолютно дива, свободна и безстрашна! Това е моят свят – горите, скалите, нощните пътеки, лунните поляни, огнените залези, горските езера… Правя звезда във водата, а после отново се гмуркам като русалка. Ехото от плискането на водата се разнася от скалите, обрасли в подножието си с ниски борчета. Като се нагмурках до насите, излизам на брега и лягам на един голям, нагрят от слънцето камък. Тишина.

    Когато се върнах в къщата, него го нямаше нито в стаята, нито в кухнята, всички останали врати, както и преди, бяха затворени и ми беше неудобно да ги отварям, макар че, разбира се, ми беше любопитно да погледна какво има зад тях. От кухнята се разнасяше много приятен аромат на вкусна храна и аз намерих там горещи тиганици, бананово-кокосово сладко и чай. Значи, той току-що е бил тук! На мен ми харесва неговото присъствие. В моите противоречиви и стремително променящи се възприятия все по-често започна да избликва влюбеност, която предизвиква остро сексуално желание. Ето отново си представих как той влиза в мен и веднага всичко започна да пулсира и да се овлажнява… Боже, какво говоря… откъде се взимат тези думи? … влиза… изпълва… овлажнява… ами, а как да го кажа? Пъхва? Мушка? Завира? Набухва? Неудържимо започна да ме разтриса смях, докато аз спазматично се опитвах да подбера думите, които да изразят чувствата ми. Богат е, значи, руският език… но това още не е никакъв език, а само така, зародиш…

    Интересно, знае ли той, че го желая? От него не можещ да скриеш нищо, но сега аз вече и не искам да крия нищо… Иска ми се да се съблека и да ходя из къщата гола. Какво ли ще си помисли за мен? … По дяволите! Пак тази гадост заизвира от мен. Аз. Искам. Да ходя. Гола. Това е достатъчно, за да се съблека и да получавам удоволствие от това, че аз най-накрая мога да правя това, което искам.

    Вкъщи това винаги беше остър проблем. Аз не мога да търпя никакви домашни дрехи, особено пижами, пеньоари и нощници… През цялото ми детство ме караха да навличам тези неща, и всеки пък имах чувството, че ставам друг човек след като обличах тези парцали. Току-що бях енергично момиче и изведнъж ставам дебилна пенсионерка… До последния ден, в който живеех вкъщи, даже не ми позволяваха да спя гола, да не говорим да се разкарвам в този вид из къщи. “Татко ти може да влезне всеки момент, та той е мъж… Мая, момичетата трябва да спят по пижама, иначе може да си простудят всичко женско, пък и не е хигиенично това…” Когато започнах да живея сама, най-напред изхвърлих всички пеньоари и чехли, които мама старатулно ми сложи в куфара. Куфарът – това също е ужасно явление :). Нещо толкова човешко, до мозъка на костите: семейството, родителите, децата, вилата, работата, чехлите, сервизите, рождените дни, отпуската, пенсията… – лесно създаващ се описателен ред. Никога, никога, НИКОГА това не бива да стане описание на моя живот! Това е по-лошо от смъртта! Това е бавно гниене, разлагане, воня… И куфарът да върви по дяволите.

    – А една прекрасна сутрин, ти може да се събудиш и да откриеш, че ти си обикновен човек и че нищо повече не ти трябва, освен топло семейно гнездо с порядъчен мъж и мили дечица.

    Той отново се появи като изпод земята и отново абсолютно точно знаеше какво точно си мислех.

    – Не! С мен това няма да се случи! Това е невъзможно.

    – Защо си толкова уверена?

    – Защото ми се повръща от всичко това. По-добре да пукна.

    – За по-доброто, може и да е по-добре, но ти какво си направила, за да не се случи това?

    – Ти наистина ли смяташ, че е възможно?

    – И дори повече – смятам, че така ще стане най-вероятно. Защото шансът да се измъкнеш от страданията е твърде малък за всеки един човек. Ти вероятно си мислиш, че това е лесно, че е достатъчно само да го поискаш… Но не, това не е така, това е по-сложно от всичко, което можеш да си представиш. Даже първата стъпка – отстраняването на негативните емоции ще изиска от теб такъв колосален труд, на какъв то ти, засега, уви, не си способна. Вероятно мислиш, че ако имаш желание да се освободиш, ако изпитваш отвращение към ежедневието, то това ти дава някакви гаранции? Не, Мая, това е само шанс да получиш шанс. Ти не знаеш защо изведнъж така се е появило у теб такова желание, нима ти си направила нещо за това? Не, това е тайна, защо то живее в теб. Но тази тайна няма никакви ясни за теб закони, във всеки един момент твоя стремеж към свободата може да се скрие под водата и край. Ти ще умреш и възможно даже няма да забележиш това. Ти ще продължаваш да живееш така както живеят всички хора, спомняйки си за своите търсения като за младежки увлечения, като за мили чудачества.

    С всяка негова дума ме обхващаше истински ужас, даже започнах да се треса от неговия леден дъх… Аз се грея на слънцето, фантазирам си за всякакви глупости, ям вкусна храна и изведнъж това…. Какво може да бъде по-ужасно то тази тиха незабележима смърт? Като безболезнено ухапване на змия, като отрова без вкус и аз даже няма да забележа как ще стане това, аз просто ще се събудя една сутрин… Не. Като кол си набивам сред мътната локва възприятия, утвърждавам непрекършващ се стълб на това място – АЗ няма просто така да се предам, опитай да ме пречупиш.

    Аз предизвиквам тази тиха смърт. Няма да бягам от нея, към бягство подтиква страхът, а страхът парализира, не позволява да действаш, приспива бдителността, размазва внимателността. Аз искам да се срещна с тази кучка лице в лице, искам да я гледам в очите и именно така искам да я победя – в пряко противостоене, без сянка страх и съмнение. Тя е навсякъде, от всички страни чувствам нейната сладка воня. Тя може да вкара в мен своята отрова във всеки един момент, в който аз няма да се боря. Колко е глупаво да се страхуваш от смъртта на тялото, когато на всяка крачка те причаква тази гадина, непрекъснато те хапе и всяко ухапване може да стане последно! …А после няма да има нищо – нито болка, нито страх, та нали ще умра…

    – Даже свръхусилията в практиката не ти дават никакви гаранции. Аз искам ти да попиеш в себе си това, за да приложиш максимум усилия, за да разбереш това, което ти говоря сега. НИЩО не ти дава никакви гаранции. Ако някога се освободиш, ако се измъкнеш от този затвор – то това ще бъде чудо, а не закономерно развитие на събитията, както ти се иска да мислиш.

    – Ама как така??? – почти се примолих аз – а всички древни практики, които водят до просветляване? Нима това не е пътят, по който всеки искрено стремящ се ще стигне?

    – Това е само шанс да получиш шанс.

    – Ама защо така?

    – Откъде да знам? Защо изгрява слънцето, защо сега го няма, защо тук расте дърво, защо това възприятие, с което ти наричаш себе си се намира именно в това тяло и в тези обстоятелства… Не знам отговорите на тези въпроси.

    – Не знаеш? – а пък аз си мислех, че той знае всичко…

    Разсмя се, като отметна назад главата си, като дете.

    – Имаш твърде високо мнение за разсъдъка. Някога ще ти се наложи да се примириш с това, че разсъдъкът е инструмент с доста ограничени възможности. (Ами… едва ли това се отнася до теб… и до мен?) Стихията няма понятни за разсъдъка закони, това, което става извън пределите на човешкото му изглежда невъобразим хаос… Може би, ти някога сама ще разбереш това.

     

    …Стъмва се. В къщата още не са запалени лампите и това тя става малко плашеща и в същото време омайваща. Здрачът се промъква вътре като тъмна мъгла, става прохладно. Още не е угаснала окончателно червената ивица на залеза, а над двете скали вече светват звездите. Вятър… като че си играе в короните на дърветата, танцува около къщата, като безгрижно и свободно същество се изгубва в сгъстяващата се синева на небето. Така ми се иска да уловя свободата, да я яхна и да се понеса все едно че съм на стремителен делфин, изпреварвайки вятъра!

    Увивам се в одеалото и още известно време седя на тъмно. Днес по някаква причина не ме е страх, къщата ме пази, мога да затворя очи и да се доверя на тъмнината. Тя ме обгръща като леко уютно одеало – как бих могла да се страхувам? Колко е хубаво да седя в тъмната стая!

    Удивително – съвсем не ми е скучно, не ми се иска за никъде да бързам, нищо да правя. Даже не ми се мисли за нищо, такава наситеност и умиротвореност… Не разбирам как съм живяла по-рано. Въобще не можех да оставам сама, през цялото време ми беше нужен някой или нещо в краен случай. Книги, телевизор, музика, телефон, фантазии, чай, бонбони, съседката, приятелят ми – звената на строг нашийник, към който ме водеше скуката. Нима може да бъде по друг начин? Сега нищо не ми трябва, такъв простор, такава пълнота на живота, в която може да се пътешества безконечно.

    Далечна музика… като че ли идва от високите планини… заедно с вятъра, заедно с лунната светлина, заедно с диханието на друг свят… от отвъдната страна на човешкото… Отварям очи, той седи през мен и се усмихва… Аз така и него попитах как се казва…

    – Тай.

    Просто седи и мълчи. Той съвсем не е строг сега, очите му са лъчисти, детски. Косата му е гъста… каква ли е на допир? Мургави ръце, които приличат на лапите на тигър, силни и красиви стъпала, гърдите му в разкопчаната памучна риза – всичко ме опиянява… Той не прилича на човек, на слънчев бог, който не познава времето… Мога да се разтопя от желание да го докосна… Той просто седи и ме гледа. … Какви само стъпала има!

    – Целуни ги.

    Да ги целуна? Това ми се струва толкова естествено, толкова озарено, но все пак… да ги целуна? …Притискам буза към неговата лапа, тя ухае на опадали листа на слънце. Впивам се в нея с език и устни, облизвам я, вмъквам се между пръстите, които потръпват от моите ласки, захапвам ги леко, смуча ги като член… Вие ми се свят както когато бях малка и се возех на въртележка… Откъсвам опиянената си муцунка от неговите лапи и се притискам през панталона към звънящия от напрежение член. Съвсем тих стон, искам да го хвана с устни… Той ме спира като ме хваща за гривата, за косата, здраво ме държи, гледа ме право в очите… Погледът му измита от мен всичко с ярки светкавици – за броени минути не остава нищо от онова, което съм считала, че съм аз и нямам никаква възможност да се противопоставя на това. Няма в кого и няма в какво повече да се вкопча. Празен съд с прозрачни стени… Не остава и това, когато нещо пламва… целувка… Две огнени спирали се увиват в танцуващ порив посрещайки отварящата се стихия, възторг изгаря всички тънки нишки, свързващи Това с човешката форма. Падане в дълбините на блаженството… Как може да се издържи?…

    – Притисни се към мен… аз ще се движа съвсем бавно… Спирай ме, когато оргазмът бъде съвсем близко… ето така… ето така… момиче :) …учи се, учи се да се сдържаш…

    – Стискам силната шия, обхващам го здраво с крака… каква кожа има само… падане, въртене, полет… нищо не разбирам… ту изплувам на повърхността на нещо неописуемо, ту се разтварям в него и всяка клетка изгаря в огъня на блаженството, мислите ми изгарят още преди да са се родили. Горене и прохлада, похот и забрава… Плъзгане на границата на оргазма – на гребена на огромна мощна вълна… Вихрите на нежността донасят шепот… Тай, обичам те…

    – Момиче:) Умница, красивата ми тигрица, ти можеш всичко… ето така, учи се да търпиш члена ми… Някога ще свършиш под мен, но не сега, сега търпи. Още? …Кажи ми, че искаш още… Ето така…

    Как Това още не ме е разрушило?

    …Не знам колко време мина, – то, което ми се струваше толкова нерушимо, се разкъса като тънка пелена, зад чиито предели изгаря всичко… Вече ме няма.

    Смея се! И смехът, като шумолене на ручей, ме обгръща с прохлада. Толкова е удивително – мога да движа ръката си, която не усещам повече. Водата, която струи и звъни като виолетова фуния се извива в центъра на гърдите ми – преди на това място имаше тяло. Въздухът престана да бъде празен, все едно Тай е и в него също, всичките му движения се отразяват на тялото ми и даже извън неговите водовъртежи от искряща страст и радост… Вплитам се като струйка блаженство в пространството, което то ли се излива от гърдите ми, то ли се завихря в тях. Това не може да бъде, това не се случва!

    – Тай! Тай!

    Изтичвам гола от къщи и отново го викам. Тънкото като коприна тяло разрязва въздуха като меко масло, отраженията на облаците се виждат в живите капки роса… Колко е живо всичко!… Пропито с нежен, невинен трепет, като влажно дърво, попило в себе си дъжда и излъчващо наситеност. Всичко диша, усмихва се, като че целият свят прави любов. Колко прилича това на секс!

    – Тай!

    Той седи на брега на езерото на голям камък и леко ми се усмихва. Притичвам и се притискам към него… И не чувствам нито неговото тяло му, нито своето – сребристо кълбо, звънящо от празнота и аз не знам къде съм аз, а къде – той… Очите не – това е само поглед, а има само Това.

     

    – От колко годишна възраст мастурбираш?

    […забранено от цензурата …]

    – Похотливо момиче :) – той ме притисна към себе си – и започна да свършваш пак ли тогава?

    – Аха. Всеки ден свършвах. Не знаех какво става с мен, но това със сигурност беше най-привлекателното занятие в продължение на много години. Всяка вечер се затварях в банята и насочвах душа така, че той да гали клитора ми. Аз мислех, че правя нещо ужасно и много ме беше страх, че някой ще разбере за това. Всеки път след оргазма си давах дума повече да не правя така, но на следващата вечер желанието отново започваше да набира сила и всичко се повтаряше отново и отново… […забранено от цензурата …] майка ми ме повика в стаята, затвори вратата и без да вдига очи започна да ми разказва за това, че […забранено от цензурата …] Но това води до много лошо последствия…” До какви именно последствия така и не ми каза, но аз тогава и не се замислях за това, защото сляпо вярвах на всичко, което ми казваха родителите. След този разговор вечерите ми се превърнаха в кошмар. Нищо не можех да направя със своята болест и свършвах, умирайки от страх, от чувство на вина и малоценност.

    – А как беше при теб с момчетата?

    -[…забранено от цензурата …] само това правех – мислех за секс, но все не можех да намеря подходящо момче, пък и отново ме беше срам за моите желания, страх ме беше да загубя девствеността си… А когато се намери момче, то веднага ми го пъхна и свърши след минута и аз не изпитах нищо, освен физическа болка и недоумение. Бях чакала това толкова много години, свършвах по 5 пъти на ден, представяйки си страстен секс… По това време вече имах смътна представа за секса по ксерокопията на Кама Сутра, които намерих скрити в бюрото на брат си. След първия секс дълго време изобщо нищо не ми се искаше – нито да мастурбирам, нито нови момчета… Със следващите десетина момчета беше същото. Даже не знам, защо се чуках с тях. Това беше просто тъпотия, защото не изпитвах въобще нищо, никакво удоволствие… След това срещнах момче, с което за пръв път успях да свърша по време на секс. […забранено от цензурата …] След това вече започнах по друг начин да избирам момчетата – не с главата си и с комплексите си, а с това! – и посочих с пръст катеричката си.

    – Да, тя често е по-умна от главата ти :)

    – Но, отново, разбира се, имаше много тъпотии…

    – Така че сега има ли нещо в секса, което още не е реализирано и ти се иска да реализираш?

    – Да, мисля, че да. Сексът и сега е много привлекателен, макар и да не знам как сега ще го правя… Ти преобърна всичко.

    – Ще видим как ще се държи твоята сексуалност. Имаш ли определено желание да прекратиш оргазмите си или поне да не ги изпитваш всеки път, примерно веднъж на две-три седмици, веднъж на месец?

    – Свършвала съм колкото ми се е искало. …И това е ТОЛКОВА хубаво – да правиш секс и да не свършваш. Никога не съм мислила, че имам толкова чувствено тяло, че мога да изпитвам такава наслада. Удивително е това, че не мога нито сега, нито тогава, когато с теб правихме любов, да прекарам граница между сексуалната възбуда и нежността. И едното, и другото… те като че са се слели, образували са единна непрекъснатост, като светеща нишка, на която са нанизани отделните моменти.

    – Нежност към мен?

    – Разбира се, че към теб, към кой друг? :) … Нещо не е наред ли? Да не би да казвам нещо не каквото трябва?

    Той продължаваше да ме гледа така, като че ми е задал въпрос, а не е получил отговор.

    – Нежност към мен?

    Аз се замислих. Трябва да си спомня как беше, да се върна назад. Това не е сложно, та нали чувствата бяха толкова ярки… очите – горящи като на ягуар… един такъв ласкав ягуар… не, все още не е това… впивам се в гърба, отмятам назад глава… не е това, засега не е това… неочакван изблик на желание да плача и аз ридая с цяло гърло, от страст, от безумна откритост… ето! Тук и започна това. Нежност… една такава странна нежност… разбира се, аз я изпитвам към него, към кого още… не, това е разсъдъкът ми, който се е вплел, някакъв тъп такъв, намирисва… още веднъж – аз заплаках, даже това не е точната дума… почти истерия, но не болезнена, а като че планинско езеро се е разляло към долината, щастие от освобождаването, разкъсване на нещо стягащо, задушаващо… в този момент възниква нежност… пронизителна нежност, иска ми се да се смея, да се отворя и да пусна в себе си целия свят… планините… онзи слънчева искристост на леда, светлината достига такава плътност и интензивност, че ми се струва, че сега целият свят ще пламне… целият свят… смяна на образите… какво беше там… сега вече не помня толкова ясно… със сигурност имаше планини… море, делфини… муцуна на улично куче… старец, който продава цветя на крайбрежната улица… странен ред образи… много странен!

    Възбудена от откритието си, замрях с отворена уста, без да знам какво да кажа, как да разбирам това, какво значи това?

    – ?

    – …Не съм сигурна, че сред тези образи го имаше и твоят образ! Вероятно все пак го е имало… да все пак го е имало и въпреки това той се смени с един странен ред други образи… и това не беше просто някаква паразитна дейност на мозъка, не, всеки, даже най-незначителния образ светеше от тази нежност, докарвайки ме до състояние на екстаз. Излиза, че аз съм изпитвала нежност не към теб? Или не само към теб? Към кучето? Към стареца? Към планините и делфините… Та към кого все пак?

    – Ние използваме една и съща дума за обозначаване на цял ред много различни възприятия. Езикът, който използваме е крайно несъвършен. Той е много детайлизиран в това, което се отнася до производството или до технологичните процеси, но в това, което се отнася до преживяванията, ние фактически изобщо нямаме език, а имаме набор думи, чието значение е фантастично размито. Като следствие, ние не можем да различаваме възприятията, а това от своя страна води до това, че не се поражда предпочитание, не възниква знание за насочване на своето движение, човек просто се носи от единия край до другия като безсмислена треска.

    – Аз наскоро открих, когато започнах да се опитвам да се занимавам с практиката, че не ми стигат думите, аз не мога да запиша даже собствения си опит!

    – Да. И тогава този опит бързо се покрива с пелената на забравата, дори излиза, че това изобщо не е опит. Онази нежност, която ти изпита – това е нежност, която няма конкретен обект, към който да е насочена. Да, да… представи си, тя не е насочена конкретно към никого. К какво да сравня това… все едно златен прах виси във въздуха и когато гледаш през него света, то всичко като че се изпълва със златно сияние. Ще ти кажа даже повече, за да те удивя окончателно :). Тази нежност към всичко още и от никого не произхожда.

    – Тоест, как така? Тя се излъчва от мен.

    – От теб?

    – Ами да, а как иначе?

    – Ако ти не беше толкова уверена в това, че не може да бъде по друг начин, а беше чувствителна към това, което ставаше в действителност, то щеше да можеш да видиш това, което ти казах. По късно ще се върнем още веднъж към тези спомени и нека твоят разсъдък да поседи с нашийник на килимчето до вратата, не му позволявай да скача безконтролно и да ака навсякъде където му падне.

    – Какво говориш…

    – Имам предвид, че ти нищо не знаеш за това какво може, а какво не може да бъде в света на озарените възприятия. Научи се да се отнасяш към целия си опит, който ще получаваш във връзка с практиката за отстраняване на негативните емоции като към прецеденти, които ги няма никъде около теб – просто никой няма такъв опит. Целият опит, който имат хората – това е опит от живот, изпълнен до горе с помрачения.

    – Обезателно ще се опитам още веднъж да си спомня.

    – Мога да ти дам още един съвет. Ако искаш да преживееш опит, който за теб е много важен, използвай всички възможности да го зафиксираш, за да не се размие като мътно петно в миналото.

    – Да го зафиксирам?

    – Писмено. Опиши всичко, което се е случвало с теб в този опит, всичко, до най-дребните детайли и ти ще видиш разликата.

    – Харесва ми да слушам съветите ти. Те са …особени, в тях има яснота, пълна яснота! Да, това, че преживях такова нещо, това е много-много важно, вероятно няма нищо по-важно за мен сега.

    – Това е само началото… може би.

    – Какво искаш да кажеш?

    – Че към дадения момент ти още нищо не представляваш и това, което сега става с теб – това е подарък от мен. Това означава, че след определено време ти ще се върнеш на това място, от което те взех, но това не значи, че ти ще забравиш този опит. Ти ще го помниш, ще се стремиш към него, ще го търсиш отново и отново. И само от теб зависи – ще се върнеш ли ти в това преживяване или не. Ако се върнеш, тогава това ще бъде началото на нашата съвместна практика. Това ще означава, че ти не си мечтателка, която търси богове и учители, за да пореве, а воин, който е готов на всичко, за да се освободи. Ще са ти необходими всичките ти сили, цялата ти страст, за да се върнеш там, където те заведох сега за броени минути.

    – Защо именно така? Защо ще трябва да се върна?

    – Защото именно така. Аз имам опит, който ти нямаш, затова аз мога да съдя за това, а ти – не, затова не искам да обсъждам с теб тази тема, иначе ти или ще ми повярваш религиозно, или религиозно ще ме отхвърлиш, а аз искам твоят аргумент да бъде само собственият ти опит и нищо друго.

    – Знаеш ли, сега не възникват съвсем никакви безпокойства и когато ги няма, аз започвам да разбирам колко ужасно съм изпълнена с тях обикновено. Всичко толкова се промени, това е съвсем друг свят…

    – Знам, че нямаш негативни емоции, защото сега ти се намираш там, където те просто не възникват. Но това не е резултат от твоята работа, затова не се самозалъгвай, че винаги ще бъде така. Това ще свърши, Мая и на теб ще ти се наложи да запретнеш ръкави и да започнеш ежесекундно да вършиш черната работа по проследяване и отстраняване на помраченията. Или ти ще умреш, или ще спечелиш тази битка, няма трети път.

    Вятърът духа в разтворения ми гръб, надувайки блаженството и решителността във виолетова фуния с краища нежни като листенца на цвете. Чак сега осъзнах умопомрачителната същност на неговия подарък… Вече никога няма да мога да забравя Това, никога няма да мога да се върна към онези малко радости и грижи, които смятах за свой живот… Откритията така и ме чакат на всеки завой на мисълта… Та аз няма къде да се върна! И не защото съм се скарала с някого и повече няма да ме пуснат някъде, а защото повече нямам привичните възприятия, които бяха “онези” места и “онези” хора. Останаха същите зрителни образи, същите тактилни усещания – но всичко станало – емоции, мисли, желания – всички се промени. И именно затова повече няма къде да се върна. Той ме постави на острието на бръснач – от едната страна е смъртта, а от другата – свободата… Какво е моята личност в този сложен и безупречно красив рисунък на събитията?

    – Докато имаме още време за разговор, искам да кажа, че в ситуацията с оргазмите не бива да се греши.

    – Докато имаме време? Бързаш ли за някъде? Да не заминаваш?

    – Не, не е в това работата, просто сега имам желание да разговарям с теб, харесва ми да ти давам съвети, харесва ми да ти помагам да слагаш ред в тях, но скоро това желание ще изчезне.

    – Защо? Това е така неизбежно ли е?

    – Това е съвършено неизбежно. Ти нямаш опит в занятията с практиката, затова аз съм уверен, че няма да можеш да пристъпиш към реализацията на моите съвети незабавно, няма да можеш просто така от раз да прекратиш да изпълваш живота си с помрачения, няма да започнеш още сега безусловно да отстраняваш механичните навици и това е именно тази причина, поради която моето желание неизбежно скоро ще изчезне и дали ще възникне отново – зависи само от твоята практика. У мен възниква желание да помагам само на тези хора, към усилията на които изпитвам симпатия. Ако има симпатия се проявява желание да помагам, ако няма симпатия, то и желание не се проявява. Това не е “ решение”, не е нещо спуснато “отгоре”, просто така се случва, а аз ти свидетелствам за това. Когато слънцето изгрява, цветето се отваря, така става и така ние свидетелстваме за това.

    – Тогава не губи време! Какво още искаше да ми кажеш за оргазмите?

    – Това желание – желанието да свършиш в никакъв случай не бива да бъде потискано. Отказът от оргазмите трябва да бъде естествено развитие на твоите сексуални желания, а не следване на концепцията, че това е полезно и необходимо, не следване не нечие мнение… Желанието трябва да бъде радостно и само в този случай сексуалността ти ще започне да се развива по-нататък. Просто всеки пък, започвайки от момента, когато сексуалното желание тъкмо се пробужда и завършвайки с момента, когато ти се приближаваш до оргазма, си задавай въпроса – искаш ли да свършиш или предпочиташ малко да поотложиш този миг и повечко да изпитваш онези чувства, които изпитваш. Ако се самоизлъжеш и потискаш желанията си заради каквато и да е цел, то твоята сексуалност ще умре… Никакви “трябва”, само “искам”.

    – Едно и също действие може да се извършва по различни начини, да има различна причина, различен мотив и от тази разлика зависи твърде много… разбирам.

    – От това зависи въобще всичко. Изглежда, че е едно и също действие и какво значение има защо ти ще спреш да свършваш? Но разликата е огромна. В случай, че ти имаш радостно желание да спреш на границата на оргазма и да не я преминаваш, ти идваш до откритията на нови сексуални усещания и техните оттенъци, тялото започва да се събужда и все нови и нови негови области ще стават ерогенни зони, докато то изцяло не се превърне в един голям източник на най-разнообразни и дълбоки сексуални чувства и вече не само сексуални… В обратния случай, ако ти се срамуваш от това, че свършваш и смяташ, че да свършваш е “лошо”, то това няма да доведе до нищо друго, освен до нови негативни емоции, болести и разочарования. Убеден съм в това, че болшинството хора, които сега са така вдъхновени от различни сексуални практики, в много близко бъдеще ще се сблъскат с криза, защото механичният отказ от оргазма или въобще всеки опит да се бъркаш в своята сексуалност като й диктуваш правила, които не произлизат от теб самата по естествен път чрез смяна на желанията – това не е радостно действие, което води в дълбочината на живота, това е следване на поредната концепция, често съпроводено от страх да не би да не издържиш. А докъде може да те доведе действие, породено от концепция и отровено от негативна емоция?

    – Почакай, искам още веднъж да уточня, за да не сгреша. Значи ти казваш, че механичният отказ от оргазма е когато четеш книга, в която е написано “трябва да се откажеш от оргазма, това е чудесно” и започваш да се въздържаш от него, НЕЗАВИСИМО, че всъщност много искаш да свършиш и изпитваш съжаление и недоволство и т.н. от това, че не свършваш.

    – Да.

    – А такъв отказ, който води до нещо – това е когато аз вече съм се насвършвала до посиняване и за пореден път като съм се добрала до някое момче, ИСКАМ малко да отложа оргазма именно защото ми харесва това, което аз сега изпитвам.

    – Да. Ако желанието да не свършваш в дадения момент е по-силно от желанието да свършиш – то ти не свършваш, но и двете желания трябва да бъдат именно желания да получиш максимално удоволствие, а не нещо друго.

    – Това е просто… просто за абстракното разбиране на нещата :). А ти отколко време вече не свършваш?

    Усмихна се, размисляйки кой знае над какво.

    – Много години.

    – Много години?

    – Страшно много години. Искаш да ми направиш комплимент и да кажеш, че изглеждам млад? :) Аз изглеждам така, както искам.

    Дали просто не си играе с мен? … Не, не. Тук с този човек всичко е възможно и аз не чувствам той да се преструва.

    – Разкажи ми за себе си.

    – Не и сега.

    Бих дала всичко от себе си, за да се случи това. Поне сега си мисля така, а как ще бъде утре? Каква ще съм утре?…

    – Засега не съм уверена в това, че съм готова да се откажа съвсем от оргазмите, но във всеки случай имам абсолютна яснота в това, че в дадения момент не искам да свършвам.

    – При това ти можеш да правиш секс или да мастурбираш толкова, колкото ти се иска. Стигай до границата на оргазма ако искаш и по двеста пъти на ден… Обърни внимание също и на микрооргазмите. Когато си много възбудена, трудно е да се хване такъв оргазъм – той се нахвърля като див звяр и ето ти вече малко си свършила. Знай че колкото повече нежност, влюбеност и други озарени възприятия има в твоя секс, толкова по-малка е вероятността за такава случайност. Такива изпадания не са така катастрофични като пълноценните оргазми, но все пак водят до отслабване на сексуалните и всички останали преживявания. Сама ще видиш разликата. Настъпва спад във всичко, в това число и в силата на радостните желания, а желанията са ручеи, от които се ражда устремеността. Без устременост – ти си труп.

    Никога досега не съм виждала такова красиво небе и такава красива вода… и дървета, и трева, и камъни! Не знам коя съм… Вълничките по водата – така блажено се разнасят от това място на всички посоки. Привичният свят на възприятията е тънко стъкло, през което ясно се вижда Нещо… Това е нещо истинско, това е… мъчително няма какво да кажа за това, какво е Това. Усмихващ се мъдър старец с очи, изпълнени с блаженство, дете без мисли и страхове, любовник, галещ с ръцете на вечността, залез и изгрев едновременно…

    Нямаше нито вчера, нито утре, нямаше нито време, нито неговото отсъствие, нямаше даже сега, защото това може да съществува само между вчера и утре. Лицата на нощта и деня на ярки проблясъци озаряват съзнанието, изплъзващо се и от съня, и от бодърствуването, ту придобиващо форма, ту разбиващо се на парчета и разхвърчаващо се чак зад хоризонта и още по-високо и още… Устни, шепот – в ярката пустота се светват йероглифи… Секс, отворил се в съзвучието на две стихии, в съвършен звук, извън пределите на всички форми и названия… Това никога няма да свърши.

    – Кажи, колко време мина откакто съм тук?

    – Бързаш ли за някъде? :)

    – Не. – за пръв път за последните то ли дни, то ли столетия възникна сянка на тревожност, – не, не говори така. Нима не знаеш, че аз не мога да бързам за никъде и че ако ти би ме повикал, аз бих зарязала всичко и бих останала?

    – Знам.

    – Тай, искам да остана.

    – Това нищо няма да промени в живота ти. Ти си мислиш, че тук ще се спасиш от ежедневието? Никъде няма да се скриеш от него. Ще се върнеш тук не по-рано, а само след като се освободиш от негативните емоции. Това не е мое условие, но това ще стане именно така, а не иначе.

    – Нима не зависи от теб дали ще остана тук или не?

    – Сега няма да разбереш моето обяснение. На теб ти остава само да приемаш това, което ти казвам.

    Тъгата незабелязано се просмука и обви всичко със сиво-синя мъгла. Прииска ми се да остана сама за пръв път откакто общувах с него. През цялото това време ние бяхме заедно… не, ние бяхме една… И ето отново отивам да поседя на брега на езерото, а той даже не ме спира. Сълзи… стиснати юмруци… тъмни облаци, разкъсани от слънце или слънце, разкъсано от облаци… есенна отчужденост… Всичко се връща.

    Обърнато с главата надолу: вместо къща – купчина камъни. Не така, съвсем не така си представях пътя към свободата. Фантазиите ми рисуваха радостна завладяваща игра, победата в която ще бъде просветлението… Просветлението… изтъркана дума, сега тя не ми харесва. Не искам да окачвам на Това… сега вече на Онова… нима вече на Онова?… този етикет. КАК??? Как да живея сега?… Ридая… отново, отново, отново този противен, тесен затвор, днес даже сънувах сън – с грижи, сивота, ежедневие… Нима отново ще сънувам тези сънища, които не оставят след себе си нищо друго, освен опустошение и разочарование? Отново ще има сиво небе, студ, Москва… Това е непоносимо. Не знам как ще мога да търпя такава болка.

    – Когато встъпваш в областта на нечовешкото, там всичко е нечовешко: и секса, и любовта, и ревността, и страданието, и други неща, за които изобщо няма място в обикновения свят. Именно затова такова пътешествие трябва да бъде съпътствано от огромна решимост, за да можеш да взимаш и изпълняваш решения.

    Кой е това? Замирам и дори забравям да ридая… Обръщам се и виждам удивително същество. Чертите на лицето й, пропорциите й съвсем не са като Тай, но в същото време те и двамата са като отражение един на друг. Седи на камъка, една такава мъничка, красива, мургава. Тя не се усмихва, но лицето й като че свети отвътре.

    Вероятно, именно това е истинската усмивка.

    – Казвам се Кяра.

    – Как се оказа тук?

    – Това е моят дом. :)

    – Ти през цялото това време си била тук???

    – Може и така да се каже.

    – Ти също ли си се освободила от негативните емоции?

    – Да. Затова мога да бъда тук, ако поискам.

    – Разкажи и ти ли си преживяла това, което аз преживявам сега?

    В кафявите очи проблесна студенина – съвсем като при Тай!

    – Не се опитвай да предизвикаш съжаление у мен, в мен няма такова. – но все пак тя е по-мека от него.

    – Искам да знам, че това е възможно – че е възможно да се измъкна и да се върна към това, което беше… Защото Това е най-важното… какви глупости говоря. Това не е главното…само това е истинско.

    – Единственият начин да се върнеш е като се отдадеш на практиката изцяло. Това е като при скок от висока скала в морето: ако се отблъснеш решително и се отдадеш изцяло на полета – то ще полетиш, а ако се засъмняваш и започнеш да се маеш – от скока нищо няма да излезе, ще се закачиш за края и ще се върнеш в дупката си, одрана и изплашена, замъквайки със себе си само две-три зрънца, които ще успееш да вземеш. Невъзможно е да се задържиш на два стола. Ти трябва да решиш за себе си съвършено определено – готова ли си да отдадеш целия си живот без всякакви “но” на търсенето на свобода или не. Това не е каприз – това е животът. Няма междинни решения, такива просто не съществуват, по-точно, целият сив ежедневен обикновен живот и представлява промеждутъчно решение, така че всяко едно такова решение неумолимо ще те върне в света на спящите хора и ничия жалост няма да ти помогне.

    Тя прилича на малко момиче на 11-12 години, а говори и гледа като старец, който е живял стотици години.

    – Да влезнем в къщата. – плъзна се по камъка и босите й крака тръгнаха по пътечката, като едвам й докосваха.

    Колко е лека! Като полъх на вятъра. Аз съвсем не я възприемам като присъствие на човек. Омагьосано гледам как тя върви по камъните, колко малки и красиви са стъпалата й, приличат на лапи на тигърче.

    Стаята. Тай седи на мястото си и с любопитство ни разглежда. Ние мълчаливо сядаме срещу него и вакуумът в мен капка по капка се изпълва със спокойствие… Не, това не е спокойствие. Това е нещо съвсем друго. Устойчивост… Не, пак не е това. Отреченост. Да, това е вече близко. Вече няма страх. И радост също няма, но това не е сивота и не е безразличие. Плато. Изсушена от слънцето, напукана безкрайна равнина, простираща се отвъд хоризонта. Тук няма място за съжаление, това е точката където се отказвам от всичко, което се нарича “топлина”, хвърлям го в огъня, който ще изгори моята личност. Самотен воин сред безслънчева и сурова равнина – тук има място само за радостта от борбата и радостта от нови открития, тук може да се върви само напред.

    – Гледай ме в очите! – гласът му прозвуча неочаквано близко.

    Сложно ми е да си фокусирам погледа, все едно, че току що съм се събудила. Вие ми се свят, леко ми се повдига, но преодолявам всичко това и го гледам в очите, зад които е изгорената от слънцето равнина…

    – Връщай се, Мая!