Bulgarian change

Error

×

Нещо

Main page / Главная / Разкази / Нещо

Чарлз Дарвин е роден през 1809г. Той е велик учен, в чиято работа за произхода на видовете за пръв път е била формулирана и разработена теорията на еволюцията. Публикувана рез 1859г., тази теория независимо от поддръжката на научната мисъл от онова време е била подложена на ожесточени нападки от страна на богословите. Дарвин има и други научни трудове. Той е погребан в Уестминстерското абатство.

Не дай боже да станеш да станеш ето такъв абзац от енциклопедия.

Когато днес излязох от къщи, веднага почувствах особения аромат на утрото – този аромат говореше, този аромат напомняше, този аромат ме призоваваше да отговоря.

Обединяващата мъдрост е неразумна, тя е безсмисленост и глупост. Морализъм, пиетизъм, солипсизъм, автоматизъм, месомелачка, прозоречен перваз, проблясващ телевизор – този ред е безкраен, този строй е хипнотичен, този ред е убийствен.

Рекламации – само на касата. Купувачът винаги е прав. Законът е суров, но това е закон. Не му давай повод, не се пъхай където не ти е мястото, не говори глупости. Бъди готов. Седем пъти мери. Аз обичам живота, обичам нежността, обичам да се протягам сутрин в леглото, обичам да усещам самотата като спасително страдание, в чиято черупка аха и ще блесне сребърна нишка водеща към незнайното.

Погледнете как се съчетават жълтите абажури, старинните мебели, овалните картини в овални рамки и свежият букет цветя в японска вазичка. Това е моята стаичка, настанете се удобно.

Аз бих прогризал със зъби тези бетонни стени. Дайте да изям тази ваза, този халат с чехлите, тези райски полета. Бяс облечен в смирение. Безумна ярост. Какво мисли кучето, как расте борът, къде живее Ежко-Бежко – около нас е очовечената природа, около нас са гадните призраци на сантименталната немощ. Аз виждам нещата по друг начин. Кучето – то има влажен нос, хълбоците му се повдигат, ей сега ще махне с опашка, очите му са лукави. Аз виждам всичко по друг начин. Аз гледам и тук е същността. Аз не живея – и в това е животът, аз не дишам – и в това е моето дихание. А как по друг начин? Леката усмивка, откъснала се от очите – прониква като дим от огън: пречистващо и болезнено.

Ние ще бъдем, ние ще станем, ние сме много, ние сме малко, тях трябва, седем на осем, защо е толкова сложно, а нима не е? Не е. Според мен не е. Ние оставяме следи. Ние винаги оставяме следи и нашите следи са зловонни, тяхната воня ни достига и ни обгръща. Викът и мигновен, но неговата миризма още дълго ще възбужда възпаления мозък; преживяването е умряло преди да се роди – защо им е – те си имат вонята. Не можем да искаме повече от тях. Нека си вонят. А аз ще преживявам. Мисълта, ако тя се е родила в сладострастието на преживяването трябва да изживее своя живот скромно и красиво да умре, да се стопи и ако й е даден само миг живот, то нека да бъде миг, ако ден, то нека бъде ден – тя ще умре и няма да остави следа у мен и няма да затъмни пътя на другите, няма да стане мавзолей, няма да се завърже на възел.

“Тази искра не се задоволява нито с отца, нито със сина, нито със светия дух, нито с троицата, докато всяко от тези три лица е затворено в своята свойственост. Истина ви казвам, този свят няма да се удовлетвори с плодородната вроденост на божественото естество. Ще кажа дори повече, което ще прозвучи още по-необикновено: кълна се в истината, че на този свят не му е достатъчно простото равновесие на божествената същност, нищо не даващо и нищо не вземащо; и още по-: светът жадува да узнае откъде идва тази същност, той иска прости основания, безмълвна пустиня, където никога няма да забележиш никакво различие, където ги няма нито отец, нито син, нито светия дух; във вътрешните недра, в ничията обител – там тази светлина намира удовлетворение и там тя е по-сама, отколкото сама в себе си; защото основанието тук е покоят, неподвижен сам в себе си. Така очистен, просветленият дух се потапя божествена тъмнина, в мълчание и в непостижимо и неописуемо единение; и при потапянето губи всичко приличащо и неприличащо и в тази бездна духът губи сам себе си и не знае повече нищо нито за Бога, нито за себе си, нито за приличащото, нито за неприличащото, нито за нищо; защото отсега нататък той се е потопил в Божественото единство и е загубил всички начини за различаване.”

Казват ми – ти си гадняр, ти си нищожество, трябва да бъдеш стъпкан, размазан – а на мен ми остава само да слушам, да слушам и да разбирам – пропастта е бездънна. Прекрасно вечерно небе, гъсти облаци, свежи иглолистни гъсталаци, сняг на опадалите листа. Ти сега си също такава красота, за която може да се мечтае, която може понякога да се види и почувства, но не може да се слеем. Като гората – тя е наблизо, но не е моя, като планината – тя е в душата ми, но аз съм далеч от нея – ти сега си за мен и морето, и планината, и гората, всичко това си ти – такова мъничко момиченце.

На изсъхналото клонче има цветове.

В шума на ручея, в грохота на вагоните, в шума на листата понякога се долавя удивителната мелодия на незнайни инструменти – без мотив, без привичните на човек атрибути. Но има и друга мелодия – съвкупност от моментни преживявания, не обременени от нищо човешко – понякога се получава грандиозна, почти непоносима за вътрешното ухо на човек мелодия на съдбата. Който е чувал нейните звуци, той знае – няма по-грандиозен хор, изпълнен от мириадногласия свят, той знае – тук той се докосва с най-съкровената тайна – той взима в ръце сърцето на света.

Понякога ми се струва, че ме няма. Че изобщо ме няма. Струва ми се, че лекият полъх на вятъра маже да развее праха на моето същество и както метачът измита листата от улицата, така ще бъде изметено и това, което се е наричало аз. И аз ще се върна в това, от което съм бил създаден – в земята, във вятъра, в снега, в любопитството. Пред очите ми упорито изплува такава картина – струва ми се, че виждам в далечна хижа в планината извън времето пребивават в дълбочината на своите сърца старци и тяхната съдба е непостижима и им е хрумнала фантазията да обединят неведомите потоци на съзнанието и да създадат живо същество, на което да дадат всичко, което дава възможност на човек да каже, че съществува: всеки е дал на тази играчка това, което могъл – усещания, впечатления, спомени, мисли, любов – всеки дал по нещо и възникнал човекът. Ще остане ли нещо, когато фантазията им свърши и интересът им към играчката се изчерпа? Потоците ще се върнат обратно и аз просто в този момент ще изчезна. На мен ми се струва, че те ми дават шанс аз самият да реша този въпрос – ще бъда ли аз достатъчно интересен за тях? Ще мога ли да ги заинтригувам със силата на своята искреност?

Когато слушам Matia Bazaar започвам сладко да жадувам смъртта. А може би това не е смърт въобще? Може би това тъкмо е животът? Сърцето ми се свива и аз виждам слънчев отблясък някъде дълбоко в себе си. Безсъзнателните любов и смърт – те вървят ръка за ръка към яростния изблик щастие.

Сигурно съм смешен. Сигурно ме виждате като търсач на лекарство за самота и тъга, като потребител на души и как да кажа, как да обясня, че аз искам само да покажа колко близко, почти до нас е Нещото…

Един кон и едно таралежче се разхождали в мъглата на Кронщадт и там над тях имало само едно листо и това листо летяло и се приближавало, а после отлитало обратно подобно на Луи де Бройл от моите детски сънища – той е като глупавата безкрайност на Бердяев – като пенисовидния символ на индусите, намеквал е за ненамекаемото, т.е. въобще мекотелостта и жестокосърдечността ги има в тази безрадостна картина на фибрилиращото листо. Аз сънувах това: голям паяк седи и крачетата му висят. Преди около два месеца се запознах с момиче, което имаше мъжки обратен адрес.Тогава аз написах това, а сега ми изплува. Андрогинен оттенък. Полово стерео. Хихикаща ехидна. Вкусен метален сулфат. Така този паяк се подиграваше с нас, той се подиграваше н това уродливо образование, което хората наричат съвест. Съвестта е като дървесна гъба – уж е гъба, но всъщност е чиста целулоза. Тя уж е част от психиката, но всъщност е просто целулоза. Ето за какво мисля сега сериозно. Напълно сериозно. “А как те викат? – я попитах. И главно – накъде? Та нали ако те викат – то обезателно някъде. Какво трябва да чувства човек, когото патетично призовават към смърт? Аз помня снега, изпълзядащ изпод краката ми , неклониялия се лед и твърдото решение: “Ако моите не ме удържат шиповете на обувките – ще се задържа на леда със зъби”. И вдигайки кирката като знаме, аз вървях натам, където никой не ме викаше – и бях щастлив. Океан от цъфтящи нарове в долината на Цинандали. Прибой на цъфтяща сакура на склона на Фуджи – пълзи ли още това охлювче или вече е допълзяло и с това е завършила прекрасната епоха на мигновените стихове и вечната любов?

Да бъда като поток, да бъда като ручей – просто да тека.

Когато гледам старец, който се влачи по улицата с мръсна кофа в ръце със стари гумени ботуши, независимо от жегата, аз виждам в очите му разбиране за това, че вече нищо не е достижимо, че нито една цел не може да проникне в главата му: няма нито сили, нито време за нейната реализация. Няма нищо – само това, което го има сега – тази улица, тази изпепеляваща жега, светът се отразява в главата му и не оставя следа, както луната се отразява в локва. В това има нещо такова, което ме кара да се спра. Да спра така, че да спре целият свят. И да преживея това сега – когато още имам сили, за да се справя, за да приема това като сила за живот, а не като ужас от безизходица.

Да рискувам живота си – каква дреболия. Всички наоколо само това и правят – че как по друг начин може да се нарече бездарното им живуркане. А да рискуваш смъртта – това е нещо!

Когато няма музика – тогава се ражда мелодията на самадхи, когато няма страст . се ражда страстта на самадхи, когато няма ум . се ражда умът на самадхи. Когато тримата се раждат, те умират и се ражда самадхи. Когато се ражда самадхи повече няма какво да се добави.

Когато днес сутринта излизах от къщи почувствах някакъв мирис – това беше мирисът на сянката на птица, това беше мирисът на шумоленето на растящото наблизо дърво, това беше мирисът на пукнатината в асфалта.

Слепите виждат само слепи, глухите чуват само глухи. Аз вече нищо на чакам тук. С всеки ден – все по-далеч. Нещо се изплъзва безвъзвратно и аз усещам това с цялото си тяло, с цялата си душа – с всичко, което го има в мен. Пък и не е необходимо на ти направят дупка в окото, за да прозреш. Защото прозрението става отвътре, така и трябва – то идва отвътре, а това значи от вътре в теб, а това значи трябва да си отида, за да дойда. Ами да се сбогуваме.

Състояние на ума, който не е никъде. Състояние на ума, при което не се ражда мисъл, чистата повърхност на океана, проявена дълбочина. Хвърленият камък незабавно потъва в дълбините и изчезва, а водата само се захлопва над него и няма вълни. Лицето на човек, склонил се над водата среща само своето отражение, зад което прозира бездънна дълбочина.

Ще опитам да търся необикновени преживявания. Например, представи си, че сега ще ме убият и хладът, който те обхваща при това, а редичката гора, която трябва да приеме моето тяло придобива оттенък на неописуемия аромат на вечността. Има ли в това просто необузданост на потребителска фантазия? Не мисля. По-скоро това е начин да докоснеш нови струни на светоусещането си, да се отдалечиш от стереотипите на възприятието. Чувствата стават по-свежи и по-прозрачни – през тях започвам да стоманения цвят на безвременния стълб на битието. Или да си въобразим, че седя под някое дърво в самадхи – при това си отива всяка лъжлива отговорност, а може даже и настъпва самадхи. Някои съвкупности от преживявания като че изместват възприятията в неизвестна плоскост. Изкуството да се съставят такива съвкупности безусловно е велико изкуство, а от друга страна – може пък в това да е същността на всяко изкуство. Разбира се, всеки открива това за себе си, толкова по-учудващо е, че понякога много други хора намират в това същия ефект. На мен ми е много близка формата на изкуството, която намира своето отражение в японските хоку и танка. Ред образи и взрив, преместване в друго преживяване. В тях безусловно има нещо общо – това е самото възхищение от това, че аз възприемам света по друг начин. Навикът да измествам възприятията ме подготвя за това, че аз намирам път към това, което ми е най-свойствено: към самадхи.

Шумът, който пречи да се съсредоточиш и да се вглъбиш в себе си се чува само тогава, когато умът е обременен с мисли. Когато умът става това, което е по своята природа преди да възникнат мисли – няма пречки. Самата пречка – това е нещо, което застава насред потока и му пречи. Ако няма поток, то няма и пречка. Когато няма поток, няма пречки, тогава няма и отсъствие на поток и няма и отсъствие на пречки. Именно тогава се осъществява потокът. Който знае – той ще разбере. Защо аз сега не съм в самадхи? Ето го единственият въпрос, който искам да си задавам тогава, когато въобще има въпроси. Когато днес сутринта аз излизах от къщи почевствах някакъв мирис – това беше мирисът на смъртта.

Това, което ме ранява право в сърцето – това е мимолетността на всичко случващо се. Нищо не е здраво в моя свят. А в света на тези хора, където всичко е здраво и устойчиво и предварително е определено и свързано с чувството за дълг или страх – там е още по-зле. Там въобще всичко е гнило. Откритостта на сърцето към открити сърца поражда изумителен изблик любов – той е безумен в смисъл, че не приема нищо, даже самия себе си. Този изблик е безвременен в смисъл, че всеки миг той се възражда отново и никъде повече не пребивава – нито в миналото, нито в бъдещето, нито даже в настоящето – между времето, отсъствие на време. Когато ситуацията е завършила и събитията от неотдавнашното вчера са се покрили със слой от лек прах, тогава новият свят застава пред очите ти, но в този свят вече няма две сърца, има само нежен слой спомени – като мъгла, която неизбежно се разсейва когато изгрява слънцето… И смъртта и животът се сливат в момента на неизбежната раздяла – и смъртта и животът намират тук на неутрална полоса, където те сключват мир върху пролятата кръв на чувствата и техните ръце се сливат над нашите ръце и нашите погледи се преплитат в мрачната светлина на очарователното сияние на вечерната зора. Това е зората на новото човечество, това е бурята на промените в пространството и времето, на всяка въвлечена песъчинка стене и скърца във воденичните камъни на Кали. Има в този кръг стара хижа, където пребивават покрити с мъх старци – техните бради са струите на вечността и тяхното сърце е отчуждено. Но аз не искам това. Аз по-добре да влезна в центъра на циклона и да чакам докато не ме разкъса на парчета и не ме разнесе над океана – във всеки случай така душата ми ще стане свободна из просторите на космоса.

Аз никога не чета това, което пиша.

Наоколо на стотици километри всичко е покрито с бял сняг, небето е бяло, върховете са бели – поривистият вятър оголва скалите и после отново ги заснежава. Аз съм сам сред тази ужасяваща вечност – и не можеш да направиш нито крачка към любимия човек – дълбоките преспи ще погълнат всяко усилие. Ужас. Пречистващ ужас. Аз го приемам с благодарност – аз знам, че ще измете с твърдата си метла всичко дребно, всичко донесено и ще остане само яростната потребност от любов, жестоката страст,поглъщаща цялото ми тяло, цялата ми душа и когато този тайфун бъде подхванат и отнесен в безкрайността над високите остри върхове – тогава ще настъпи кристална чистота, през която ще се вижда това, което е непостижимо за разума, ума и сърцето. Нотата на свирепия есенен вятър. Няма да те забравя докато съм жив. Вълни в очите. Откъси от стихотворения. Тръпки. Сърцебиене. Юмруците са стиснати. Погледът пронизва всичко и даже пустотата не е препятствие за него.

Аз съм на 30. Вече имам бяла коса. Аз ги гледам и разбирам – искрените преживявания не минават просто така. Все някога запасът от здравина ще свърши. Все някога ще оставя тази земя, тези хора, които обичам повече от живота си, този животни, които обичам повече от много хора, тези планини с техните безкрайни ужаси, това море с неговите високи води. Аз ще си отида и те ще си отидат и къде ще се срещнем? Къде ще се срещнем?

Заниманията, които си намираме – аз помня тези времена, когато аз действително се интересувах от разни неща. Интересуваше ме изучаването на езици, математика и физика, аз търсех нещо в психологическите етюди и философията на неоплатоновците, аз преживявах историите на хората, които ми бяха непознати и далечни, плачех над мъката на литературните персонажи и бях щастлив, когато при тях всичко завършваше щастливо. И аз познавам много хора, които са правили това и преди мен и правят това и сега. Аз не броя тези, които правят това по необходимост – на които това е професия. Аз броя тези, които намират в това вдъхновение. И аз не разбирам. Та ако погледнем честно тези занятия, то те се превръщат в прах. Персонажите, измислени или не – те са си само персонажи. Науката и само наука. Всичко е ограничено от самия предмет на изучаване. Всяка дейност е ограничена от своя предмет. И рано или късно настъпва обедняване на душата. Разбира се, може до безкрайност да се правят някакви усилия да се култивират и поддържат интересите, но само в редките минути на душевна отпуснатост. Но когато периодът на спад на енергията е преминал – тогава отново излиза на гребена на вълната и отново е изложен на ветрове и отново го отнася нанякъде. Може пък аз де ни съм наред? Но не, аз виждам всички етапи на свой път и виждам, че всичко е било честно и че няма друг изход и че би ми се наложило отново да премина през всичко това, ако започна отначало. Ако това е болест – нека това да се нарича така. Значи аз обичам да боледувам ТАКА. Значи няма какво да се оглеждам. Значи, нужно е отново да стана и да вървя. Към теб. Към среща с нищото. Аз винаги съм искал да обичам. Това е истина, колкото и да съм се срамувал от нея през детството си и колкото и да я крия от чужди очи сега. Може ли някой да каже за себе си същото? Бих искал да видя такъв човек. На мен са ми отвратителни теориите на тези теоретици, които са готови да сведат всичко до нещастния комплекс за самосъхранение. Винаги ще се намери доброжелател, който с лекота да обясни моята потребност да обичам като проста потребност от любов към самия себе си, към просто желание за внимание към мен, като прост стокооборот, където главният капитал е вниманието и чувството за собствено достойнство. Да вървят по дяволите и нека си обясняват.

И кой ще чете това? Кой освен мен? Аз наистина сам не го чета, та значи никой ли няма да го чете? Защо пиша тогава? Надеждата, че листът хартия все пак ще стигне до своя адресат, жалката надежда за това, че бездънната пропаст може да бъде прекосена от лист хартия, който подхванат от вятъра на събитията, без да бърза ще пресече немислими пространства и ще попадне право в ТЕЗИ ръце, право пред ТЕЗИ очи и ще стане достъпен на ТОВА сърце.

Тя през детството си се къпала и внезапно под краката си усетила хлъзгав дънер. От тогава тя макар и да не бои да плува, се страхува от дъното. Опитайте се да разберете тази проста история, опитайте се да я прочете още веднъж и да я преживеете – и ще видите, че светът на непостижимото пронизва нашия живот и се отдалечава – кой ще посмее да застане на пътя на този поток? Кой ще посмее да бъде отнесен от него? Ние скромно прибираме крила на гърба си – та нали може да духне вятър и как тогава ще се задържим на земята? Как ще се задържим? Покажете ми този, който би се задържал даже знаейки, че отпред е нещо неописуемо, немислимо, несъществуващо. Когато вятърът духа крилата – остава ни само да летим. Проста история, която се случила на едно малко момиче – знаела ли е тя тогава, че тази история няма да я остави цял като вярно куче? Чувстваме ли ние, когато с нас се случва нещо, което ще окаже неразбираемо, но неизбежно влияние върху целия ни живот? Понякога изведнъж случаен поглед, спокойна дума, почти уморителна среща, почти незабележима запънка – и изведнъж разбираш – случило се е НЕЩО. Няма никакви други атрибути. Колкото и дълбоко да ровиш – нищо няма да намериш – и въпреки това знаеш – ТОВА се е случило. Това е тайна. Истинска тайна и да се приближиш до нея – бррр, изстива ти кръвта и дишането ти се затруднява.

Аз ставам двама когато съм в планината – аз и планината, планината, която става мен. Аз ставам двама, когато в мен се борят жаждата за живот и влечението към смъртта – те водят диалог като аз и аз. Аз ставам двама когато обичам – аз съм този, който обича и този, когото аз обичам.

Има слабост, която не е самоцел, която е слабост само защото й е чужда силата като елемент затъмняващ прозрачността на възприятията – тази слабост нищо не дава, нищо не губи, тази слабост е силата на гъвкавото клонче. Тази слабост е гъвкавата страна на силата. У мен се раждат различни мисли когато просто те гледам. Аз бих ги изгонил – те не са конструктивни и са мътни, но… ми се иска да ги кажа на глас. Аз не излагам, аз живея в думите, когато ги казвам на този, който ми е приятен.

Всичко непонятно дава двусмислени кълнове. Всичко двусмислено дава многозначност, всичко многозначно дава симфоничност, симфоничността води до хармоничност, до проникновеност, до разтваряне, до изчезване – нищо не е вечно дотолкова, дотолкова, колкото това, което е изчезнало.

Настъпва време, когато сънищата стават дълбоки, грандиозни в своята многозначителност, когато като събуждаш и знаеш – това си беше чиста реалност, а тази псевдореалност, която преди се считаше за такава – ами да, и в нея има частица истина, но в нея има толкова много боклук, че… Като двигател можем да използваме различно гориво. Във всеки случай, за да се помръднем от мястото си всички средства са добри – и сексуалният напор и мъките на самотата и т.н. Но истинския скок напред дава енергията на любовта. Като честен експериментатор, като човек, който без съжаление изхвърля на боклука всичко неистинско, който безжалостно носи мъчения на себе си и даже на другите в своята агония на търсене на истината – аз свидетелствам: любовта е най-поразителното от всичко, с което съм се сблъсквал до сега. Когато всичко се взриви, а това ще се случи – тогава вниманието става близък приятел на любовта и цялото ми същество трепери и вибрира в предусещане на новия живот и сънищата стават част от реалността и още много много… Разбира се, аз имам предвид именно тази любов, която така се отличава от обикновената любов, от любовта-собственост. Като инженер на душата си аз си казвам – именно този мотор ще взема за колата си. Като маг аз виждам, че необикновената дълбочина идва към мен, като човек аз чувствам – в това е моята реализация, в това е моето щастие.

Аз мога да видя много и виждам много, но аз просто не гледам натам – към бъдещето, към това какво и как ще бъде. Та аз не съм бог, аз съм просто дете, което е току-що родено в самадхи. И на мен ми е трудно да пазя неутралност към това, което виждам и често ми се струва, че аз не мога да препятствам своя интелект, своя глупав човешки инстинкт “да правя всичко както е по-добре” и се намесвам в тайната на тайните, като нарушавам потока. Затова аз избрах просто да отложа своето видение да тогава, докато бъда абсолютно уверен, че не се намесвам, не се опитвам нещо да НАПРАВЯ с видяното – иначе всичко се губи, опошлява се, отива си тази не-случайност.

Като се изкашлях, аз станах от земята и загръщайки се с якето се затътрих кам края на гората. Синята трева, дърветата, които растяха с корените нагоре, езерото, което ме смаза с тежкия си бряг – всичко ме изпращаше, всичко скърцаше, виеше и се плискаше. Животът струеше, светът се умножаваше, сърцето ме болеше. Трябва да направя една стъпка. Трябва да направя само една стъпка. Обаче на знам накъде, но трябва. Има стъпка, която не бива да направя на където и да е. Ако това е стъпка просто на някъде – то предварително е известно, че не натам, накъдето трябва. Аз повтарях тези думи като заклинание, като примамка. Стъпката не може да бъде направена просто нанякъде. Стъпката трябва да бъде направена и това е. Просто да бъде направена. Проста стъпка. Ама че парадокс. Ето я проклетата гадна непостижимост на простите действия.

За пръв път идеята за това се роди у мен много отдавна, когато тя беше само розова приказка и настана моментът, когато аз вече не можех да гледам на себе си като на пасивен участник в измислени от мен събития. А след това имах дълъг неинтересен обикновен живот, който до голяма степен беше потиснал моята самобитност. Но в един прекрасен момент моята стара, вече умряла мечта се роди отново в нови одежди, тя ми заслепи очите и аз вече не можех да мисля за нищо друго.

Така между закуската и обяда аз взех решение да построя нов свят. Емоцията е нещо, което има времетраене – продължителност във времето, а преживяването е винаги моментно, то винаги живее само тук и сега. Преживяването това е точка с нулева продължителност. То е катарзис. Като мощта на боен кинжал съсредоточена в неговото острие – в точката, която няма продължителност – така и мощта на преживяването е съсредоточена в мига, там, където няма нито минало, нито бъдеще.

Пред лицето на някаква си глупава вечност – всичко е суета. Все едно рано или късно – днес, утре, вдругиден – ще се наложи тихо да седнеш сама със себе си и да разбереш: ето сега аз ще седя и ще смятам не часовете, а минутите. И тогава много скоро всичко ще свърши. Всичко си има предел.

Ако не се привързваш към конкретен момент от живота си, тогава емоциите отстъпват място на преживяванията – та емоциите те са винаги са следствие, те винаги са продукт на осъзнаване на преживяванията, даже ако това става незабелязано. А чистото преживяване силно се отличава от емоциите – това е самата същност на живота и от практиката на чистото преживяване до Самадхи има само една крачка. Преминаването към чисто преживяване се усеща все едно, че внезапно ти спира дъхът и ти падаш в някаква особена дълбочина и особена невероятно наситена пълнота на живота. Главното качество на това преживяване е пълнотата. Ти се задавяш от усещането за пълнота, ти чувстваш, че това е пределната реализация. Светът разкрива своята невероятна дълбочина.

Има шанс, който е заключен в несподелената любов. Може да го вземеш тогава, когато вървиш към своите преживявания без страх. На самото дъно на отчаянието от несподелената любов има велико съкровище и то е достъпно само на най-силните и страстни хора, но от друга страна именно там и расте силата.

Когато чувам момиче да вика на улицата, отдалеч, едвам да го чувам, неясно – то ли това е глезен вик, то ли е призив – на мен винаги ми се струва, че вика мен, че някой повече няма сили да търпи и ето тя е излязла на улицата и просто вика и се надява, че аз ще я чуя. И аз заглушавам музиката и мислите, замирам и се вслушам и чакам и ми се иска бързо да се облека и да изтичам навън и да се развикам в отговор: аз съм тук!!!

Планините ми отнеха въздуха, любовта ми отне земята, хората ми отнеха вярата, болката ми отне надеждата. Когато разтваряш юмрук в безсилие и всичко, което държиш се изплъзва от ръцете ти аз гледам на опустелите си ръце и виждам, че всичко е загубено, ръцете отново усещат, всичко загубено отново оживява в мен. Има нещо, което не може да бъде загубено, но всеки път, когато губя аз забравям за това. И всеки път се сещам, откривайки сече си отново на тази земя.

Аз забелязах, че Акутагава когато е искал да изрази неописуемата слятост на събитията, е използвал частицата “-но”: “Ару сигуре-но фуру бан-на кото дес”. Аз пък, като гледам какво съм написал виждам, че експлоатирам съюза “и”, а също често пренебрегвам запетаите – непрекъснатостта ми е по-скъпа от грамотността. Колкото по-нататък отивам, толкова повече ми пречат запетаите, когато те не се явяват израз на естествена пауза.

Първия път аз можех просто да се обърна и да си тръгна. И нямаше да има нищо от това. Щеше да има само просто глуха мъка по несвършеното, като предателство към самия себе си, но това сигурно нямаше да ме боли чак толкова. Но този избор не е за мен. А ето този, видимо, е за мен.

Когато седя в гората край огъня, когато съм отишъл там на палатка за два-три дена или два часа, за да поседя сред природата под шумящите дървета и да почета някоя книга или да помисля в спокойно уединения за своя живот, когато мислите ми са съсредоточени и не се връщат към града и грижите – в такива моменти аз съм съсредоточен, чувствам аромата на свежия вятър, чувствам колко са прави боровете и как стремително са стеле мъхът и свежестта отвън става свежест отвътре. Когато се връщам, аз нося това със себе си. Аз не чувствам нищо като свое и затова там където другите не могат да се откъснат от суетата даже за минута, аз се чувствам като пътешественик край огъня – свободен, съсредоточен, пълен със свежест,отчужден.

Ред имена, които винаги ми остават близки независимо от всичко – създателите на това, което живее в мен, което живее чрез мен: Акугатава, Кобо Абе, Кавабата, Фаулз, Кастанеда, Никол, Льоса, Фриш, Кришнамутри, Сузо, Таулер, Ошо, Ницше, Рамакришна, Миларепа, Газданонв… Този хипнотичен ред имена, произнасяйки които аз замирам и гореща слана покрива моето сърце – аз чувствам себе си отвътре, аз виждам безкраен ред, аз чувам гърмящо мълчание, вървящо от сърцето към сърце, аз чувам как този гръм гърми в кристалната тишина и той е кървав на цвят.

Понякога, когато се събуждам, от съня ми остава странно усещане и ако не докосвам с ръце главата си, не се движа известно време и се отдам на полусънна дрямка, то може да позволя на това усещане да се прояви по-ясно. То не е свързано както може да се стори на някой нито със сюжета на съня, нито с нещо друго въобще – то е странно, идващо от най-дълбокото – то се преживява до известна степен тревожно, то не прилича на нищо, с което ме де е налагало да се сблъсквам в реалността на бодърстването или в реалността на съня. То, струва ми се, идва от най-дълбокото. Страшно усещане – плашещо и привлекателно едновременно. Плашещо, защото носи в себе си заплаха за всичко, което е извън него – колкото по-силно е усещането за индивидуалност, толкова по-плоска сянка ще се окаже тя. Привлекателно е защото от там минава моят път, защото това е проникване в прякото преживяване на пустотата, която изпълва всичко.

Самотен пътник в света на разделеността.

Смята се, че жената живее чрез чувството. Всъщност чувството живее чрез жената. Смята се, че мъжът трябва да бъде силен. Всъщност силата иска мъжа за закуска – на нея й трябва храна. Силата взима в ръце вилицата-чест и ножа-достоинство, слага го в чинията-предпочитание и лакомо започва да дъвче. Силата, чувствата – те искат да живеят и на тях им е нужна храна. Но аз не съм склонен на такава саможертва – аз излизам от чинията, аз оставям там своите дрехи и си отивам. Нека вятърът да лекува раните ми, нека той да изтрие моето име, написано на пясъка и тогава силата няма да ме намери. Аз играя на криеница. Аз отново съм дете. Аз пускам мехури, блещя се срещу слънцето и си мърдам пръстчетата в топлата вода. Нейната огледална ромолеща повърхност ми говори нещо, на на мен това не ми е нужно.

Яростта – ето един мой верен приятел. Аз не разбирам безнадеждно вежливите хора, които строят своите отношения с другите хора така както се отнася към храната си чакалът: макар и вмирисано месо, но месо. Не приемам вежливостта заради самата вежливост, общуването заради самото общуване. Аз мога да бъда груб, аз мога да бъда нежен, аз мога да бъда яростен, когато яростта е насочена към разбиване на стените между мен самия и моята глупост. Къде са се дянали тези яростни хора? Къде са ти яйцата, момче? Къде са ти ноктите, момиче? Яростта не е агресия, не е ненавист и раздразнение, яростта не е съвместима с целия този боклук. Ненавистта, агресията, раздразнението са разрушаващи чувства, те разяждат, правят те безпомощен, защото са обратната страна на жаждата за притежаване, изразяват потребителски претенции към света. Ако светът не е такъв, какъвто аз искам – това ме прави раздразнителен и агресивен. Яростта е друго. Яростта е свръхчовешко напрежение на всички сили в опит да бъде разкъсана пелената, тя е стремеж към светлината, към яркостта. Яростта е светло чувство. Яростта – това е последното отчаяно изхвърляне при пълно напрежение на силите на любовта и нежността. Не може да бъде истински яростен този, който не може да бъде безкрайно нежен; не може да бъде яростен този, който не е готов да готов да даде живота си за живота. Не може да бъде яростен този, който не е способен да се пожертва за първия срещнат, в очите на когото виждаш отражение на съдбата си. Яростта е чувство, на което е способен само тази, който е устремен, който влага цялата си душа в способността да обича и потребността да обича – всичко останало е твърде дребно, за да предизвиква ярост, а дребнавият не може да бъде яростен. Не можа да бъде яростен този, който не може да бъде съсредоточен. Яростта не е разсъдителна, именно затова тя е способна да ме измъкне зад пределите на моята смърт. Яростен буда. Яростта изяжда с вътрешностите всичко празно и призрачно – на яростния човек не му е до вежливост и приличие – той гризе със зъби стената – за какво приличие може да става дума! Яростта не може да бъде насочена към нещо празни и измислено – тя ще се обърне и ще си отиде. Яростта сама по себе си е избирателна – тя се ражда в сблъсъка със смъртта. Именно за това яростта не може да бъде насочена срещу друг човек – тя може да бъде насочена срещу глупостта, която убива душата и изсушава сърцето и тук вече не е важно в мен ли е тази глупост или в теб.

Има в този кръг вехта хижа, където пребивават покрити с мъх старци – техните бради са струите на вечността и тяхното сърце е отчуждено. Старостта е благосклонна към тях – тя не може да се добере до безупречността на тяхната простота – на нея не й е достъпно да състари това, което не се вкопчва в младостта, енергията не може да ги напусне, защото те са си я изпратили сами, силите не могат да ги напуснат – те самите са ги напуснали отдавна, предавайки се в ръцете на безбрежната слабост. Пределът на силата лежи в изначалната слабост – какво може да победи тази подобна на гръм сила на абсолютната слабост? Когато човек е дал всичко – той става неуязвим, както е неуязвима гората, както са неуязвими полските цветя. Пред този факт се рушат планини и стават на прах хилядолетни скали.

Небесносините простори на земята на Бодхи – какво още е необходимо на човек?

Ама че странност: аз ям и пия, а животът все пак си отива от мен. Какво ще остане след мен? Разбира се, разбира се, да… Тук аз се усмихвам и кимам в знак на съгласие на паметта си, която услужливо ми поднася това:

 

Какво ще остане след мен?

Цветята напролет

Кукувичката през лятото

Чистият и студен сняг през зимата

 

Естествената анестезия – безметежната студена пустиня – нея я има във всеки човек и когато мъченията станат непоносими душата сама намира път и тръгва в посока на това студено безмълвие. Потапяйки се в него изпитваш почти блаженство – няма болка, няма нищо.Почти блаженство. Празно, кристално почти щастие. Звънтящо нищо. И само това “почти” остава единствени облаче на безметежния небосвод. Мога ли аз да се примиря с това “почти”?

Всеки си има слабо място. И това е именно това място, което го прави силен.

Наоколо призраци, призраци… Как да не стана мизантроп? Всички се тресат от страх, че ако направят крачка настрани, ги очаква неизвестност и в резултат си стоят в блатото. Аз изпълзях от своето блато и какво? Нима сега дилемата е такава, че или аз съм длъжен сега да си отида от хората, или да се върна в блатото? Човек може да си мисли, че строи мост между стария и новия си живот, но тази пропаст не може да се преодолее с мостове, всеки мост води обратно, той никога няма да бъде достроен – пропастта е твърде широка между известното и неизвестното – това просто се различни начини на живот. И всички тези строежи на мостчета са само забележителен начин за самоуспокоение и приспиване. Пропастта може да бъде преодоляна само със скок – скок отчаян, безнадежден. Кой ще каже: аз съм готов? Кой от казалите го ще скочи? Всеки скочил достига отсрещната страна, но това не го знаеш докато на скочиш. Да се върна аз вече не мога – къде ти… в затвора по собствена воля… затова аз чувствам как бавно, но твърдо си отивам – все по-далеч и по-далеч. Това, което ме вълнува, тези хоризонти, които са пред мен даже няма на кого да ги покажа, та нали за да ги види човек трябва най-малкото да вдигне очи и да изгуби от полезрението си тротоара с бордюрчетата. С всеки час аз безнадеждно се отдалечавам – само любовта може да построи немислима връзка през немислими пропасти – вярвам само в любовта от пръв поглед и без условия.

Когато я гледах в очите и виждах в тях безкрайна любов – какво всъщност беше това? Сега трябва да попитам сам себе си за това – не, сега аз трябва да си отговоря на този въпрос. Когато аз я гледах в очите какво виждах там всъщност? Може очите й да са били просто огледало, в което съм видял само отражението на своето безумие? Очи, маскиране като огледало – в това има нещо – ако изпитваш скука – ще видиш скука, ако изпитваш страст – ще видиш страст. А сърцето? Нима то не иска да изхвръкне навън, нима не иска да съдере огледалния покров? Видимо – не, сигурно страхът и смъртта вече са танцували там, на своя празник.

Където е тънко – там не се къса. Освен ако не е това – тънко чувство на пронизителна любов.

Не обичам да свеждам чувството до разбирането. Разбирането стеснява, отрязва и конкретизира. Така или иначе, разбирането отхвърля целия свят заради самото себе си. А чувството обратно – то носи в себе си мир, като се отрича от частното. Всички неща се появява от неведома бездна и през всяко може да се погледне в тази бездна. Аз предпочитам да гледам в бездната през любовта – не, самата любов е бездна. Когато чувството достига висшата си точка, то замлъкваш. Но не оказва, че има още по-високо и по-високо.

 

“Ако те попитат – ще кажеш.

Ако не те попитат – няма да кажеш.

Какво в душата ти е скрито,

Благородни Бодхидхарма?”