Bulgarian change

Error

×

Червените боровинки са вкусни плодчета

Main page / Главная / Разкази / Червените боровинки са вкусни плодчета

1. Те се намериха един друг – сред прахоляка на пътя, сред водовъртежите на личните неуредици, вдъхновения и суета – те се намериха. И това беше добре. Наеха си апартамент, работата не им пречеше много – имаха време, имаха любов, имаха ясното усещане за това, че светът се върти в правилната посока. Те си наеха двустаен апартамент, в първата стая, по-малката, си нахвърляха багажа, а в голямата засега се подредиха. В малката стая искаха да направят нещо нетрадиционно – там да съвсем да няма мебели, да има пухкав килим, да има много зеленина, въздух и светлина – само че като начало трябваше да разчистят всичкия боклук.

Мина месец. Стаята така си и остана непочистена – едно, друго – ами сами знаете, ред има, когато всичко е чисто, а ако не почистите до край: уж и усилия сте положили, а ред няма – обидно е – така, че те чакаха момента, когато ще имат сили да си поемат повече въздух и с един удар да победят.

Мина още един месец. Стаята се превърна в своебразен повод за многочислени насмешки – те обичаха да се самоиронизират и продължаваха да кроят планове за това колко ще е хубаво когато те най-накрая ще я разчистят. Роди се нещо като камерен семеен фолклор, в който стаята играеше главната роля – това беше смешно и многообещаващо. Най-накрая Денят настъпи – те станаха и още от сутринта енергично се захванаха с почистването. Боже, колко боклук беше изнесен, колко прах, безкрайно много книги… Вечерта ги свари в кухнята – както се казва – уморени, но доволни… Той я прегърна – тя се засмя. Минавайки покрай стаята те не се сдържаха и погледнаха вътре още веднъж. Стаята блестеше. На пода имаше пухкав килим. В ъгъла – разкошна палма. Лампи, които я правеха уютна, меко кресло – влизайки усещаш такова меко ненатрапчиво удобство за тялото и душата окото няма за какво да се захване – има много свободно пространство – много пространство в главата. Те стояха боси посред стаята, прегърнати и в този миг те почувстваха – те нямат вече нищо общо: оказа се ,че тази идея е била единственият мост, който ги е свързвал, а сега мостът рухна и не негово място някак неочаквано, няма нищо. То постояха още около двадесет минути, нямаше за какво да разговарят – даже разговорите, струваше им се, че са загубили всякакъв смисъл. На следващия ден те се разделиха завинаги.

2. Това беше супер шега. Вие сигурно я знаете – приближаваш се до някое момиче и й казваш: “Аз те обичам …” и след паузата – кой колкото успееше да издържи – преди да се разкикотят съучениците, но след като момичето се изчервеше и се засрамеше – добавяш: “аз обичам да те гоня с метлата по коридора”. На всички е известно тази шега, но въпреки това всеки пък тя беше твърде ефектна. Когато в техния клас се появи ново момиче, той вече със сигурност знаеше, че ще й погоди този номер.

Тя си прибра нещата в чантата, като мислеше съсредоточено за нещо и тръгна към изхода. Той й прегради пътя. Тя го бутна с рамо и учудена, че не се поддава някак неловко се подпря на чина. Той я погледна в очите. Като че ли всички разбраха за предстоящата комедия и предусещайки шумния кикот, той твърдо произнесе: “Аз те обичам…” И започна да изчаква паузата. Той знаеше – колкото по-дълго продължи тя – толкова по-точен е ударът. С крайчеца на очите си виждаше как всички се готвят да прихнат, прогонвайки напрежението от урока. Но тя не си изчерви, паузата стана много дълга. Тя просто стоеше и гледаше – някъде дълбоко, много дълбоко в него…

Те вървяха по улицата, беше много слънчево, локвите вече изсъхваха.

3. Той влезе в града сутринта. Някой може да види в това някакъв символ, някой – не. Лично аз предпочитам да не усложнявам нещата – влезнал и влезнал. Вече изгряваше слънцето и асфалтът по тесните улички леко се беше нагрял. Тази топлина не топлеше, но обещаваше скоро да топли. И това обещание му беше мило. Аз го разбирам – обещанието това е винаги нещо свежо, по-пронизително от всяка определеност, ако определеността не е такава, че в основата да има празнота, в която във всеки един момент всичко може да потъне. Разбира се той срещаше хора по пътя си – къде сте виждали град без хора – но техните лица бяха като в мъгла – лека мъгла, която при някои правеше неясни чертите на лицата, а при други изобщо не се виждаха лицата. А може това да са били просто изпарения, пронизани от слънчевите лъчи и да се получава интересна картина. Той вървеше без всякаква определена цел – той току що се беше родил и още нямаше цел.

Понякога ту някоя фасада на къща, ту неясна реч донасяха до него нещо по-голямо, не просто впечатление – може би това би могло да се нарече спомен, но разбира се, това не беше спомен, тъй като той беше току що роден и просто нямаше какво да е запомнил. Когато морето го изхвърли на брега, когато дърветата се склониха и го пуснаха меко от своите корони на земята, тревата се разтвори пред него и пътят ме беше ясен и това беше толкова просто. Когато тревата свърши, то прахът по пътя се стелеше пред него и пътят ме беше все тъй ясен. Нито една мисъл не се появяваше в гърдите му – а мислите в главата той не ги обичаше – той до такава степен не им симпатизираше, че те усещаха това още отдалеч и се стараеха да го обикалят. От дълбочината надигаха необикновени глави различни създания – но и те се стараеха да се гмурнат по-надълбоко, когато неговото внимание обръщаше към тях мимолетен поглед. Когато той преминаваше покрай дългата жълта фасада д бели первази на прозорците, обърнати наопаки, изплува рибата на има Самота – тя завъртя глава, небето беше ясно. Той нямаше нито въдица, нито кукичка, нито желание да лови – и рибата си отиде, махайки с опашка в такт с неговите стъпки и от това му стана толкова добре, че пътят даже се изви от удоволствие и му се наложи да направи малка заобиколка покрай дупката в асфалта.

В гърдите му имаше дупка. Т.е., разбира се, ние знаем, че там няма никакви дупки, може даже да попипаме с ръка, а ако някой вече съвсем е полудял и не знае има ли дупка в гърдите или не – то в неговите гърди имаше дупка и през нея свиреше вятърът, вятърът беше виолетов и лепкав, измъквайки се отзад, той се завихряше и разрошваше косите му и те толкова смешно стърчаха на темето му.

Момичето седеше на перваза на прозореца на втория етаж, краката й висяха. На ней, разбира се, мама и татко й бяха казвали, че така не бива да се седи, но на нея не и пукаше нито за майка й, нито за баща й и ако те умреха за един миг – то тя , разбира се, щеше да отрони сълза, но съвсем мъничка – така плачат, когато в детската градина отрежат изсъхналото дърво, под което си свикнала да седиш и да зяпаш от там. Тя седеше вече два часа – слънцето беше нагряло краката й, това предизвикваше лек гъдел, който се качваше нагоре под полата и така леко се разтичаше под мишниците. Така ли си казва? Под мишниците? Или по друг начин? Все едно – под мишниците й беше сладко и топло.

Когато той се приближи по алеята, където растяха тополи, те му хвърлиха в лицето шепа пух. Той страшно се развесели, но разбира се, не го показа – нека си мислят, че му е все едно, че се е замислил за нещо свое си и не го е грижа за този пух… а по посока на най-близката уличка краката му и без това сами го поведоха. Погледът му веднага попадна на краката на момичето. Те бяха толкова апетитни, с нежни пръстчета, играещи някаква неведома игра, с много нежен пух по крачетата,който можеше да се види само ако се приближиш дотолкова, че да можеш да усетиш аромата на кожата. Той се приближи, спря и вдигна глава. Розови зайчета подскачаха под полата й и й пречеха да се съсредоточи. Тогава той погледна по-нагоре и видя очите й. И тогава небето се отвори и екна гръм.

***

– Познавам ли те?

– Познавам ли те?

– Аз те познавам.

– Аз те познавам.

– Имаше мъгла, имаше люляк, имаше черна земя, моят поглед беше прозрачен, моят глас ми изневери, имах буца в гърлото, гърдите ми изкрещяха, вихърът се завъртя, аз се събудих и си заудрях главата. Исках отново да заспя, бях готов да дам всичко за още една минута сън – толкова чаках, толкова мечтах и какво? – това ми е дадено само в един миг сън? Сън, чист като сълза – сълзи, безполезни като сън…

– Аз не те познавах, не те бях виждала, в капката вода не виждах отражението ти, в шума на дърветата не чувах гласа ти, аз мечтаех… Грубата кора на дървото, бързата вода на ручея, бездънното небе – така те търсех. Аз седях, провесила крака, слънцето светеше в очите ми, слънчевото зайче ми заслепи и аз сведох очи. Така те намерих.

– Какво можем да си кажем един на друг?

– На нас не ни е нужно да разговаряме.

– Какво можем да направим един за друг?

– Вече всичко е направено.

– Толкова е хубаво.

– Толкова е хубаво. Нима толкова рано, така просто ще изживея живота си? Нима така, така просто?

– Това може да бъде само просто.

– Какво има по-нататък?

– По нататък няма нищо. Просто нищо. Случва се така, че по-нататък няма нищо. Има само по-дълбоко, има само по друг начин. Сега – иначе.

– Страх ме е, весело ми е, много ми е плътно и пълно.

– Горещо ми е, студено ми е, спокойно ми е.

– Те нищо не могат. Те спят. Погледни в очите им.

– Те нищо не могат… те спят… колко е хубаво… колко е хубаво… значи, случва се, случва се, случва се! Може ли да го повторя още хиляда пъти – “Случва се!”

***

Когато заваля дъжд, през отворения прозорец влезе малко вода и килимът леко се намокри – ще се наложи да го сушим, иначе основата може да загние – може да се подсуши с прахосмукачка или в краен случай със сешоар.

4. Като се наведе, той изскочи из зад казана за боклук – тук явно не го чакаха – всички се разбягаха на различни страни. А един от тях от уплаха побягна право към него. Той натисна спусъка. “Пуф-пуф-пуф-пуф” – дървеният автомат опря в корема на момчето, очите му изразяваха пълна паника – независимо от това, че го убиха той побягна по-нататък. “Пуф-пуф-пуф-пуф” се разнесе след него – “стига си живял – умирай!”. Онзи забави крачки. “Стига си живял!”

В храстите ужасно пронизително запя врана.

5. Пръскаше дъждец – ту по-силно, ту по-слабо – неочаквано капките закапаха по-бързо – и целият малък свят около автобусната спирка оживя: хората забързаха да се скрият под най-близкия навес. С крайчеца на окото си видях как две възрастни жени се сбогуваха една с друга и както се полага, вече няколко минути техните усти привично предъвкваха нищо не значещи думи, лицата им бяха тухлено-добродушни. Тази, която чакаше автобуса се засуети, взе си торбите и се потътри. Неочаквано лицето на другата се изкриви и тя на висок глас незнайно защо се развика след другата: “Повече няма да има автобус!” Въздухът се изпълни с тревога, образува се водовъртеж – две лелки стремително се въртяха в него, а наоколо беше спокойната маса на тълпата. “Повече няма да им автобус!” – тя продължаваше настойчиво и безсмислено да крещи. Бягащата жена се обърна – тя се усмихваше и по усмивката и беше ясно колко я е страх и срам – страх, защото тя страшно се беше изплашила. Срам я беше, защото тя разбираше абсурдността на ситуацията, но нищо не можеше да направи със себе си. “Повече няма да има автобус!” – извика още веднъж жената, обърна се и тръгна. Всички се натъпкаха в автобуса. Водовъртежът изчезна. Когато аз се приближавах към къщи, срещу мен излезе старица с куче – странно… А казват, че тя ходи с коса… И нямаше за какво да се разхожда тук – аз и така всичко разбрах. Каква безцеремонност! Между другото, в чантата си носех вкусни понички!